Свилен Бинев

* * *

Но този свят
е толкова загадъчно красив,
където и да отидеш
под неговото слънце…

Стига само
да си едно малко дете
и край тебе да е майка ти…

* * *

Не обичам гарите,
не обичам влаковете
и това непрестанно
разминаване!

Обичам корабите, о, корабите,
които със такава упоритост
рият във вълните нос
и душат пътя към пристанище!…

* * *

Но мъдростта съм аз –
сърдитият баща,
който чука нощем
по стената на сина си,
да се свърши вече
неговият празник…

* * *

Обожавам думите
с които
не си казваме толкова неща…
Щастливите моменти
на мир и поносимост
с оная светлинка на смеха
в ъгълчетата на очите…

ИЗНЕНАДА

Седях и пушех на терасата.
Слънцето вече се скриваше,
а пиковият час на колите
още не свършваше.
- Вечерята е готова –
обади се жена ми от кухнята.
После излезе
и седна на стола до мен.
Мълчахме и гледахме
дългия поток коли.
- Ти откога вече не обичаш залезите? –
попита ме жена ми.
Трепнах от изненада.
Вярно. Вярно беше,
но кога, как го беше разбрала!?
- Няма такова нещо. Напротив,
много си ги обичам дори. –
не си признах.
- Не лъжи! Знам аз.
- Грешиш – казах и не можах
да скрия раздразнението си. –
Този път грешиш!
- О, аз сгреших само веднъж,
в ранното утро на един изгрев –
каза жена ми, – радвам се,
че сега съм залез заедно с него.
Реших да бъда остроумен:
- Я гледай ти, колко поетична
е станала моята женичка!
- Не се измъквай, миличък –
каза тя сериозно. –
Ти просто се страхуваш,
а няма нищо страшно. Разбираш ли?
Ние с теб сме един
спокоен и красив залез.
Не е ли чудесно!?…
Хайде да вечеряме! –
каза жена ми и се изправи.

* * *

Знаеш как прозвънва
като скъсана струна ледът
преди да се пропука
и онова възхитително лекомислие,
което те кара сред пукот и звън
да тичаш напред
въпреки внезапния страх…

По тънкия лед на очите ти,
огледално отразена,
радостта ми премина на другия бряг…

Беше чудесно да споделя риска
с ония смелчаци на дъното,
които са нямали моя късмет…