Мария Галишка-Владимирова

Димитър Иванов Шишманов е име, което все още е непознато не само за младите поколения, но и за моето (родено на предела между две епохи в живота на родината ни), че дори и за някои хора на перото. Писателят „възкръсна” за живот едва от 90-те години на 20 век.

Освободени от забрани и догми, изследователите, които отлично познават развитието на българската литература, се заеха да изпълнят един свой свещен дълг - да върнат на читателите книгите на ония творци на българското слово, които десетилетия прекараха „зад решетките” по силата на забранителния списък от началото на 50-те години, обрекъл ги на тъмница, на забрана и по този начин - и на забрава. („Знаменити. Забранени. Забравени” - така е озаглавила книгата си за тях Катя Зографова).

Един от списъка е писателят Димитър Шишманов, единствен син на проф. Иван Шишманов и последна издънка на този славен род със свищовски корени, разклонение от който е и Алеко Константинов.

Роден е в края на 19 век (19.11.1889) в София, младата столица на България, само двайсет години след Освобождението, когато свободата е като златно зърно, посято в сърцата на изстрадалия толкова векове чуждо владичество народ, когато всичко бърза да избуи - талантът, но и плевелите заедно с него.

„Писателят също е продукт, създание на своето време …” отнасяме това твърдение на нобелиста Стефан Цвайг към живота на Димитър Шишманов, за да надникнем в духа на времето, в атмосферата, във влиянията, които е изпитвал той.

Без съмнение детството и юношеството му преминават под щастлива звезда - бащиният му дом е средище на духовността, в него господства музиката, тук гости са бивали някои от най-ярките личности по това време: учени, писатели, художници, музиканти, политици…

Говори се на няколко езика, самият Димитър по-късно ще се окаже истински полиглот, който събеседва и пише на немски, френски, руски, украински, английски, гръцки.

Музиката е другата страст на писателя още от детството му - майката, Лидия Шишманова, свири на пиано и пее, от нея му е това богатство, той ще продължи и пионерското дело на майка си със своите отзиви за музикални събития, написани с вещина; писал е дори музика (може би и заради близкото си приятелство с бъдещия голям композитор Панчо Владигеров).

Заради всичко това Димитър Шишманов с основание е считан за истински представител на така нареченото от Стефан Попов „трето поколение творци”, с каквито по онова време България не е чак толкова богата. Той се изявява не само като писател, публицист, но и като драматург.

С пиесите си „Кошмар” и „Панаирът в Стародол” (играни на сцената на Народния театър), следва започнатото от дядо си по баща, чието име носи и чиито принципи за толерантност и търпимост в отношенията с хората е възприел - Димитър Емануилович Шишманов е автор на пиеса, в която за първи път всички действащи лица са изключително жени! (Търговец, но и участник в театрални трупи, с които пътувал из унгарските земи. Когато се завърнал в България, изявил се като режисьор и като актьор; превел и „Разбойници” от Шилер.)

Гимназия Димитър завършил в София, след което по утвърдена вече семейна традиция, е изпратен да следва в Швейцария. В Женева той изучава право и там се дипломира. Със солиден интелектуален заряд се завръща в София, като продължава да следи европейската литература и философия.

Наред с професионалната си дейност като юрист, Димитър се отдава на литературното творчество, първите му изяви са приветствани от Иван Вазов, който пише до майката: „Димитър ще бъде един от първите ни писатели-реалисти, той и сега е заел видно място между тях.” Но животът е непредвидим.

След романа „Бунтовник” Дим. Шишманов създава още творби, на сцената на Народния театър от Ник. Масалитинов са поставени пиесите му „Кошмар” (1928 г.) и „Панаирът в Стародол” (1930 г.), сатира, която предизвикала повече от 20 рецензии, но и нечие възмущение, заради което е спряна.

Дете на столицата, писател на града, всичко, което пише, издава завидната му ерудиция. Запознат е с избуялите по това време модни стилове и течения, но творчеството му е пропито от българската тематика и българския дух, от болката за България и неумението ни да покажем пред света и да защитим своите достойнства…

Може би и на него, както на много от връстниците му, изучили се в чужбина, времето, прекарано там, им е помогнало още повече да оценят всичко българско и родно. Голямото се вижда отдалеч, от разстояние погледът сякаш се избистря и действителността придобива най-точни черти.

Написаното по-късно от Д. Шишманов ни дава основание да мислим, че именно в ония години на отдалеченост от бащиния дом и родината, от болката, която носталгията обикновено поражда, той е имал възможност да осмисли достойнствата на българския дух, да изпита родолюбивите си чувства и да остане завинаги нему верен.

Как иначе ще напише редове като следните: „…колкото и тъмно да е наоколо, колкото и да изглеждат прави лошите пророци - доста е да се погледне делото на будителите ни, за да се съживи вярата, че какъвто е пътят, начертан от тях, такъв ще е и нашия път: От любовта към родината, през безкористието и неуморното трудолюбие - към пълно самопожертвуване на народа. („Стражевите огньове”, в. „Слово”).

Духът на времето е този, който ни формира, извън влиянията на слънцето и атмосферата на бащиния дом… С детството и младостта сякаш отлетяло и мимолетното щастие не само за Дим. Шишманов.

След вдъхновението и дързостта в десетилетията след Освобождението, след възхода на страната идват войните, които донасят погром, разруха, униние… „войната, която срути почти всичко построено, ни удари тъй зле, че ние нямаме очи нито за миналото, нито за настоящето, а само за бъдещето, отдето чакаме да се върнат безгрижните, златните дни отпреди 1912 година”- пише Шишманов на 11.ІІ.1926 г. във в. „Слово”.

И все пак първата четвърт на 20 век ражда силни творци на литературната нива, те са съизмерими с големите творци от съседните нам страни, че и с тези от европейска величина. Но точно през тази първа четвърт губим и неколцина от най-ярките звезди, огрели литературния небосклон на България: Дебелянов, Пенчо Славейков, Димитър Бояджиев, Вазов, Яворов, Смирненски… Димитър Шишманов ги нарича „кумири”, „великани”: „двата великана, Вазов и Берон, заедно с другите великани, са като огньове, като стражеви огньове в тъмата”. И с основание. По негово време блестят, засияват или изгарят ненадейно в младостта си като метеорити плеяда имена на творци.

За кратко житейските друмища на Димитър Шишманов са се пресекли с тези, на някои от тях: Елисавета Багряна, Кирил Христов, Дора Габе, Боян Пенев, Константин Константинов, Георги Райчев, Владимир Василев… Бил е близък и с Чавдар Мутафов, с художника Борис Денев, който ни е оставил негов чудесен; с бъдещия голям композитор Панчо Владигеров, комуто Д. Шишманов посвещава един от най-лиричните си разкази („Райна и Смил”). Съратници във воденето на рубриката „Изкуство и публика” били с Ангел Каралийчев, Сирак Скитник, Александър Божинов, Райко Алексиев…

За Димчо Дебелянов ще напише: „Помня го през 1913 в школата за запасни подпоручици. Заобиколен от Коста Кнауер, Лука Груев, Димитър Стойчев, Хр. Статев и още неколцина, всички заслушани в това, което им говореше”.

Лични впечатления от Пенчо Славейков му позволяват да го нарисува с няколко щриха: „… прегърбената му фигура, тояжката и острите очи, готови във всеки миг да мятат мълнии върху посредствеността.”

С Константин Константинов са не само колеги-юристи, но и сътрудници в списание „Златорог”, близък бил Шишманов и със сестра му Донка Константинова, художничка - авторка на проект за корица на книгата му „Блянове край Акропола”.

Самият Йовков се отбивал понякога късно вечер в дома на Шишманови… Остава загадка обаче как така никой от тези личности не е посмял да го спомене в мемоарите си, публикувани след 1944 година! (Нали той „е ликвидиран като враг на народа” - казвали за оправдание. А епистоларна връзка Шишманов е имал с неколцина от изтъкнатите тогава личности, но от архива му писмата липсват. Писателят Петър Славински се сдобил с някои от тях чрез Панайот Савов, по-малкия син на Пенка Савова.)

Все по същата причина името му отсъства и от издаваните антологии и речници на българската литература. Все едно, че никога не се е раждал, не е живял и творил!.. А през 20-те години на миналия век той е бил един от най-четените автори, удостоен е с наградата за литература за 1924 г. заедно с Й. Йовков и Е. Багряна…

Но какъв „враг на народа” може да бъде писател, изпод чието перо са излезли редове като тези: „малко са народите, които са тъй дарени, като българският…” или „…докато ний не се изправим пред западния свят със свой културен облик, създаден от нашите народни богатства, разумно обработени, ако трябва, и с чужди средства, дотогава чужденците ще гледат на нас като на неприятни и неоригинални подражатели, чието съществувание може да е необходимо по политически съображения, но не се налага от някакво по-високо гледище.” („Да тачим своето”- в. „Слово” 26.Х.1925)

Димитър Ив. Шишманов - дипломатът от кариерата, министърът на външните работи в правителството на Добри Божилов, е екзекутиран на 1 февруари 1945 г. (Никола Вапцаров е разстрелян година и половина преди него.) Доказателство за безумието на всяка власт!… Но написаното от писателя, драматурга, публициста, от големия родолюбец Димитър Шишманов, остава.

Насърчена и подкрепена от г-жа Павлина (Паула) Михайлова Савова, внучка на Пенелопа (Пенка) Савова (за която Димитър Шишманов е женен), включих се и аз в благородното дело - да върнем на българската литература най-доброто, създадено от писателя.

След трите книги с негови творби („Странни хора”(1999), „Любими приказки на баба”(2000 г.), „Блянове край Акропола” (заедно с цикъла разкази „Скици из ОН”), (2009), сега поднасям на читателя подборка от публикациите на Дим. Ив. Шишманов във всекидневника „Слово” (от 1924-1929 г.) В тях ще открием не само литературния, но и музикалния критик, ще открием и гражданина с високо съзнание за дълг. Ще открием родолюбивия българин.

Има хора, които не смеят да погледнат назад, към миналото, те са устремени само напред и се вглеждат единствено в бъдещето. Но то е неясно, непредвидимо. А миналото - то е извор непресъхващ. Пълен с изненади, с открития - тъжни, но и радостни. Огромна наслада обаче е ровенето из старите архиви, то е като страстта на иманярите, която им дава надежда, че обезателно ще попаднат на щастлива находка. Прелистваш страници, а с тях преминаваш през месеци, години. Понякога попадаш на текстове, от които в душата ти просветва, с по-голяма увереност стават преценките ти и за днешния ден. И осъзнаваш как прочетеното те прави по-богат, сякаш ти самият си изживял това време…

Мисля си за това всеки път, когато брой след брой проследявам първа страница на някогашния вестник „Слово” (1922 - 1944). На първата му страница вдясно, сиреч на най-важното място, неизменно се намира рубриката за култура.

Понякога тя е „Литературна седмица”, но най-често „Изкуство и публика”. (Къде в днешните всекидневници място за подобна рубрика на първа страница и то всеки ден?!) - Без съмнение самото име „Слово” задължава издателя да отделя внимание на литературата и изкуствата.

Но нали „визитката” на вестника, изписана под заглавието му, го характеризира като „всекидневник за политика, стопанство и културен живот” (1924 -1944). Независимо от това, рубриката за култура оцелява през всичките бури, драми и трагедии в живота на страната и на неговите издатели.

С какво може да ни е интересна и полезна днес тази рубрика? Отговора намираме в една от бележките на Димитър Шишманов, озаглавена „РОЖДЕН ДЕН”:

Днес вестникът празднува рождения си ден. Празднува рождения си ден и постоянната му рубрика за литература. Голяма е заслугата на ония, които са разбрали колко подобна рубрика може да бъде полезна.
…Някой ден в „литературните седмици” и в тази колонка литераристорикът ще намери изобилен суров материал за изящната ни словесност от следвоенното време. И ще се чуди как, сред толкова лишения, страдания, сред толкова политически сътресения, българският писател все пак не е изгубил вяра в своето изкуство, в своето призвание и упорно е творил.
След 20-30 години периодът, който преминаваме, ще се счита за героически и ще се цитира като доказателство за нашата жизнеспособност, на нашата избранност за големи дела.
Няма защо да се усмихваме иронически. Онзи, който следи нашия духовен живот, наистина често вижда мътни прояви на низост, и все пак, в края на краищщата се убеждава, че малко са народите, които са тъй дарени, като българският.
Мъничката рубрика на „Слово” е едно доказателство за това. Вижте само за колко нови таланти говори тя, колко интересни книги и списания отбелязва - всичко това през едно време, когато сякаш човек не би можал да мисли за нищо друго, освен за насъщния хляб.
10.ІV.1926

Дали думите на писателя са основателна и вярна оценка на написаното по страниците на всекидневника „Слово” в неговите рубрики „Изкуство и публика” и „Литературна седмица” - това Читателят сам ще реши. Като съставител на сборника съм подбрала тук най-ярките му публикации, които го разкриват като обективен тълкувател не само на книги, но и на музикални прояви, и като родолюбив българин.

Ето тук само още няколко реда за илюстрация на това: Когато пише за старите дейци, за литераторите, които вече са в залеза на своя живот или вече са го напуснали, той се вглежда в създаденото от тях, за да открие непреходното, красотата на словото им, да „избърше” праха от страниците им, за да заблестят те с цвета на истинско злато.

Взира се той и търси сред творците на литературата ни духовните водачи на нацията. За него Ботев, Алеко Константинов, Яворов и Пенчо Славейков са на пиедестал, те са „четири кумира… Четири измежду ония, които са ни били водачи, след нашето робство”.

Той се вглежда в ръста на Любен Каравелов, в творчеството му, за да заяви смело, че „Дори Вазов не е толкова българин в поетическото си дело, колкото Любен Каравелов, който, щом взима перото в ръка, не мисли за нищо друго, освен за отечеството си и неговите нрави, обичаи и обитатели.” Тодор Влайков - вече на предела на годините, за него е един от ония „…здрави и клонати дъбове, които нашироко хвърлят сянката си сред младата ни и често пъти нефелита литературна гора”

Друг път дълбоко ще въздъхне:

„…Ако П. Ю. Тодоров би живял до днес, той с почуда би гледал на тия тълпи млади поети и прозаици, които са често даровити, но не правят нищо, за да увеличат богатството си, които тъй лесно се умарят, защото знаят само да черпят от сърцето и душата си, без да ги подхранват с нищо. С почуда би ги гледал, той, който, едва двадесет годишен, пише на свой приятел: „Ницше, Шопенхауер, изучавам като философи, които собствено са отци на съвременната немска литература. А покрай тях, Хауптман, Зудерман, Макай, Холцмер, Алтенберг, Шницлер, и т.н. - Занимавам се и със социология…”

Тук съвременният читател, познавачът на великата руска литература пък би могъл да възкликне като гения: „Да, были люди в наше время, не то что нынешнее племя. Богатыри - не вы! (Лермонтов, „Бородино”). Но с наследената си толерантност и от цялото си щедро сърце Дим. Шишманов приветства всяка успешна творба на начинаещ автор (Ст. Загорчинов, Ангел Каралийчев, Багряна; първата изява на бъдещия голям оперен певец Борис Христов, „изгрева” на Панчо Владигеровата звезда…); във всяка нова проява на българския дух - например появата на нов вестник или списание той вижда още един извор на просвещение на културните ни среди (за сп.Философски преглед”), на в. „Турист” (който се оказва интересен и днес за младите, които търсят непресъхнали извори по старите издания) и т.н.

С много от публикациите си във в. „Слово” Димитър Шишманов е наш съвременник. Днешните ни тревоги и безпокойства за най-важното - за нашата същност, за българската култура и за нашите национални съкровища са и негови, преди 90 години:

„…Губи се българското! Защото, заразени от европейщина, не го тачим и не го пазим. Не е ли страшно да се помисли, че онова, що хиляда години сме пазили, загива преди да сме го използували, преди да сме изпълнили своя дълг пред света: - да го влеем преработено в съкровищницата на всемирната култура!”

„…Ний трябва да сторим само това: да подирим своите богатства и да наченем неуморно да ги използваме! - призовава ни и днес писателят и заключава: Нужно е за това да се положат само усилия както от страна на държавата, тъй и от обществото. И да блесне ярко съзнанието, че като наченем да тачим своето, ще започнат да ни тачат и другите.”

Именно такива са подбраните в тази книга негови есета, отзиви, бележки по повод на културни събития или на злободневни теми - съзвучни и на нашето време. Може би писателят щеше да й даде друго заглавие, по друг начин би подредил Димитър Шишманов и писанията си.

Уви, това е невъзможно. Но важното е, че той сам е предрекъл интереса, който заслужават и днес неговите (както и тези на другите „рубрикари” - Каралийчев, Ал. Божинов, С. Скитник, Р. Алексиев) публикации в рубриките „Изкуство и публика” и „Литературна седмица” на в. „Слово” отпреди 90 години.

„Всеобщокултурният ведър поглед на Димитър Шишманов е все по-необходим.”- пише литературоведът Петко Тотев в отзива си за „Блянове край Акропола” и „Скици из ОН”, озаглавен „Ахасфер и китаецът”. Той вижда в лицето на писателя „…автор на едни от най-задълбочените размисли за културата, сред увеличаващи се рискове тя да не влиза в първите необходимости”.