ТРЕТОТО ПРЕДСКАЗАНИЕ

Рисолат Хайдарова

превод: Мария Филипова-Хаджи

Жегата в саратана* на Маверанхар* стана непоносима. Утринната прохлада бързо се сменяше с истински пек. Сякаш слънцето за пореден път се опитваше да докаже на хората и на целия растителен и животински свят своето могъщество. Всичко беше замряло, даже и самия ветрец.
Само вътре, в триетажното огромно съоръжение, бе прохладно. Това е обсерватория. Тук наскоро приключи строителството и въздухът е пропит с мириса на гипсови орнаменти и боя. По-голямата част от помещението е празна и затова се чува еченето на всяка стъпка…
По стълбите на обсерваторията се качва млад мъж, на около трийсет. Облечен е с широк чекмен*, надянат върху копринена риза. Деколтето и раменете на облеклото му са обшити с изящни ивици. На внимателно завитата бяла чалма просветва прозрачен скъпоценен камък, голям колкото орех. Това е преданият по-голям син на властелина на Иран и Туран, тимурида* Шахрух Мирза, и днешен владетел на Маверанхар и Туркестан - Мирза Улугбек. След него вървеше неговият ученик Али Кушчи.
- Алауддин Али - обърна се към него Мирза Улугбек. - Утре вечер съм поканил в обсерваторията ясновидеца-мавлян* Мухаммед Ардистони. Сигурно си спомняш, че с него спорихме по една тема.
Али Кушчи мълчеше, очаквайки продължение, тъй като знаеше, че когато става дума за нещо важно, Мирза Улугбек снижаваше гласа си, все едно разсъждаваше със себе си. А това много се харесваше на Али Кушчи.
- Ясновидецът-мавлян Ардистони е ненадминат в гадаенето върху пясък* - отбеляза Улугбек. - Но ми се струва, че малко преувеличава ролята на съдбата. Когато Бог изпълва плътта на своя раб с душа, дарява му определен срок с живот и му възлага мисия, която рабът е длъжен да изпълни, докато проживее в тленния мир. Това е самата истина. Но щом всяко житейско събитие е предначертано от съдбата, защо на човек е даден разум, съзнание и могъщество? А щом Бог толкова силно обича човека и му дава сила, целомъдрие и талант, невъзможно е да го направи немощен пред съдбата! Аз мисля, че появата на човека в този свят не е случайна и той не идва само за да си отиде от него безследно.
Улугбек се спря на последното стъпало по стълбите, които водеха към третия етаж и като се обърна, попита:
- Защо мълчиш, Алауддин Али?
Али Кушчи се усмихна:
- Учителю, вие сам казахте: за да се докаже, че предположението не е някакво преувеличение, необходима е повторна проверка. Но изказванията на един водач, основани на неговото учение, никак не подлежат на проверка. А щом е така…
Улугбек потупа ученика си по рамото:
- Браво, Алауддин! - а после през смях добави: - Значи, казваш, няма нужда от проверка? Тя не е ли възможна? Но нали няма нищо невъзможно?
Али Кушчи не разбра кое точно накара учителя внезапно да се засмее. Улугбек се беше засмял от приятната мисъл. Той с един жест прикани своя ученик - младият учител в медресе - да го последва и влезе навътре.
- След десетина дни ще настъпи месеца Асад* - петият месец на слънчевата година - каза Улугбек. - Именно в този период на настоящата година, Великата звезда Дубхе, ще се намира по-високо от обикновеното и ще бъде в апогея си… Изготвянето на новия астрономически уред не бива да се забавя, нали?
- Учителю, аз разговарях с майстор Мухаммадкули. Той обеща да завърши основата на прибора за три дни. За да бъде всичко точно, аз пред очите му с транспортира отново проверих разчетите.
- Прекрасно!
Улугбек, разхождайки се по коридорите, за стотен път разглеждаше стените на обсерваторията. По средата на третия етаж, върху малка глинена платформа, имаше пакет, внимателно завит с груб плат.
На платформата двама млади дърводелци, в ръцете с малки ножовки със святкащи остриета, резбоваха дървета, необходими за стените. Улугбек се върна. Али Кушчи го последва.
Въпреки тежката жега площадът беше пълен с хора. Около издигнатата сред площада огромна глинена платформа бяха разположени още десетки такива, но по-малки. Водоноските бяха доставили мехове с вода и обилно ги поливаха. Мардикярите*, наети на пазара, внасяха през вратата килими, също и рогозки - изтъкани от камъш. Всичко това се наблюдаваше от надзирателя, който беше с тяло на богатир, усукано с три реда белбог*. Той следеше за изпълнението на работата. От време на време се чуваха неговите кратки указания. Пазачите, стърчащи пред вратите към двора, се раздвижиха като видяха управителя. Един от тях подкара коня към господаря, друг се накани да го оседлава. Работещите застинаха в поклон. Без да обръща внимание на тази суетня, Улугбек седна на коня си и тръгна със свитата си.
Зад стените на двора, на голяма поляна, бяха издълбани ями за огнища и над тях бяха окачени тежки котли. На рогозките, под големите сенници от груб плат, в кръг се бяха разположили около петдесетина души. Едни чистеха, а други стържеха моркови. Малко по-нататък, касапин със запретнати ръкави, дереше кожата на овен, закачен на чепато дърво. Мирза Улугбек беше решил, в чест на завършване строителството на обсерваторията, да устрои пиршество за народа. Празникът трябваше да започне на разсъмване.
Али Кушчи дълго гледаше след отдалечаващия се върховен конник. След това, размишлявайки за предстоящата беседа, а може би даже и полемика с Мухаммед Ардистони, се върна в двора.

* * *

Мирза Улугбек се стараеше по възможност бързо и без помпозност да се движи по улиците на Самарканд, за да не отклонява хората от ежедневните им дейности. Макар някои от неговите придворни, при всяка поява с господаря си, се стараеха да демонстрират близостта си с него. Това дразнеше Улугбек. Ето защо днес той набързо се прибра в двореца си Кок-сарай. Мина през гостната и се озова в най-прохладната стая. Стените й бяха изрисувани с изящни сиви шарки, между които парадираха белоснежни цветни пъпки. На тавана хармонично преливаха небесна синева и прозрачни бели облаци. На прозорците се спускаха бели завеси. В знойните летни дни в тази стая винаги цареше прохлада. Мирза Улугбек обичаше тук да си почива, обмисляйки заплануваните трактати, размишлявайки върху позабравени задачи и проблеми. Затова и тази стая бе наречена „кътчето за размишления”.
Улугбек съблече сукманената наметка и се излегна върху красивия курпач - тясната ватирана копринена постелка, разсъждавайки върху думите на Али Кушчи: „След предположенията на господина Ардистони - научните изследвания не важат…”.
А всъщност, нали и кръговратът на земния живот е свързан със звездите. А това, безспорно, е воля на самия Творец. Но какъв е смисълът, вложен в човешката същност? Предначертан ли е този смисъл от самата съдба? И ако е така, към какво са насочени неговите стремежи и старания? Нима целият живот на човека, стремежите му, трудът му - са предначертани от съдбата и той само ги изпълнява?
Ако не предстоеше тази беседа с водача Ардистони, той нямаше сега толкова да мисли за това. Минаха пет години, а той още не може да забрави за нея.

* * *
Тогава беше ранна пролет, зимните студове неохотно отстъпваха на разтопяващите се снегове. В топлата библиотечна читалня на медресето завършваше учебния процес, както и трапезата, организирана за след занятията на възпитаници и преподаватели.
Али Кушчи се беше разположил на постелката, заслушан в беседата на учителя-мавлян Мухаммед Ардистони. От време на време наливаше в пиалите* топъл ябълков сок от гърненцето и мълчаливо им подаваше.
- Ваше превъзходителство, предсказанията ще се сбъднат поради няколко причини. Първо, за това се създават условия от окръжаващите човека жизнени условия и среда. Второ, предсказанията се изпълняват там, където съществува органическа връзка със събитията.
Мирза Улугбек се усмихна:
- Продължавайте, мавлян… А нима в това не участва и виновникът на предсказанията?
Мавлянът се подсмихна.
- Неговото участие е пряко и… непосредствено.
- Тоест?
- Тоест… човек сам по себе си е причина за всички събития, които трябва да се случат. А понякога той сам създава предстоящите събития.
- Удивително! - Улугбек се замисли, после се усмихна и попита: - Мавлян, бихте ли ми погадали?
Ардистони се замисли, поглаждайки брадата си. После нерешително каза:
- Да гадаеш живота на господаря - все едно да предсказваш съдбата на султана, кургане*!
- Не, вие ми гадайте нещата, които не са свързани с държавата.
Ардистони се усмихна и погледна към Али Кушчи:
- Няма да се получи в присъствието на трети човек!
Улугбек махна с ръка:
- Мавлян, Алауддин Али не ми е чужд човек! Можете да говорите пред него.
Ардистони взе в ръцете си четмото. Започна да нашепва молитва и извади от джоба си тъничка тетрадка.
Улугбег с разтуптяно сърце се втренчи да разглежда прошарената брада на мавляна, малките бръчици, покриващи целите му вежди, торбичките под очите, бежовата чалма, закриваща половината от челото му и бледите шепнещи устни.
- В близко време в живота на кургана ще се случат две неприятни събития - каза най-после мавлянът. - Той ще загуби тази, с която го е свързала съдбата, после ще бъде лишен от своята възлюбена. Първият случай ще стане причина да се изпълни второто предсказание и в резултат на това кураганът ще остане сам.
Улугбек се изненада от това предсказание, той очакваше да чуе за раждането на син, който ще замести загубата на неговия син Ибадулла Мирза, когото изгуби преди две години. Дори си мислеше как да възнагради мавлянът, когато чуе тази вест.
Ардистони се обезпокои от мълчанието на Улугбек:
- Ако кураганът сам не предизвика с неочаквана причина, може и да се избегне сбъдването на второто предсказание! - промълви тихо той.
- Но първото със сигурност ли ще се сбъдне?
- Да!
Настъпи мълчание. Най-после Улугбек тихо рече:
- Какво пък, на божият раб е отсъдено да види и преживее всичко…
Али Кучши се опита да успокои Улугбек:
- Учителю, вие толкова се впечатлихте от думите на мавляна, а те пък може и да не се сбъднат!
- Алауддин Али, аз не вярвам на това. Та нима човек може да се раздели с душата си? Мислиш ли, че е толкова лесно? Не! А за да се сбъдне второто предсказание е необходима такава сила, която е способна да застави сърцето и душата ми да признаят тази раздяла. Дори не мога да си представя, че такава сила съществува! Кой може да се реши на подобно нещо? Но такава сила, за съжаление, има!

* * *
Царица Уги Бегим-ханъм се разболя. Отначало нямаше нищо сериозно. Царицата просто се простуди, като се довери на примамливото пролетно слънце. На третия ден температурата й се вдигна. А на четвъртия ден възрастният лекар, треперещ застана пред господаря с наведена глава:
- Здравето на Нейно величество предизвиква безпокойство, повелителю мой. Извикахме известни лекари от столицата и се съветвахме с тях. По наши предположения Нейно величество има възпаление на белите дробове, възможна е белодробна туберкулоза.
- Нима туберкулозата е нелечима, уважаеми? - попита Мирза Улугбек.
- Владетелю мой, туберкулозата е възможно да се поддаде на лечение, но ние, Вашите слуги, сме обезпокоени, че всъщност, се е изострила и старата й болест - ревматизъм…
В този ден Мирза Улугбек влезе в харема да навести Уги Бегим-ханъм. Двадесет и пет годишната царица изглеждаше по-стара за възрастта си: беше бледа, под очите тъмни сенки, от високата температура устните й бяха напукани, между веждите й се бяха образували две дълбоки бръчки, в очите й беше залегнала изгаряща скръб, отслабналите й ръце - отпуснати върху одеялото, леко потреперваха. При вида на болната си жена Улугбек усети болка в сърцето. Той приседна на края на постелята и положи ръката си на отслабналите китки с изпъкнали вени.
- Изцелението е в ръцете на Аллах, ханъм! - каза той и добави: - Лекарите казват, че вашата болест е излечима.
Уги Бугим-ханъм едва се усмихна:
- Обикновено работата на лекарите е да утешават…
- Защо говорите така, ханъм? Помислете за дъщеря ни Хабиб Султан.
Жената сякаш се опитваше да заглуши задаващата се от дъното на сърцето й въздишка и притисна с две ръце гърдите си. В очите й проблеснаха сълзи. Тя нерешително погали ръката на господаря. Улугбек, за да ободри царицата, започна да й разказва за строежа на новата джамия, за интересни случки, на които е бил свидетел, или онова, което беше чул от други. Уги Бегим-ханъм го слушаше очарована. Едва привечер Улугбек реши да си тръгне. Царицата заговори с надежда:
- В душата ми се появи учудващо спокойствие, вие сте прав, господарю мой. Може би наистина е лечима моята болест… А и съм длъжна да помисля за Хабиб Султан…
На другия ден състоянието на царицата рязко се влоши. След два дни тя се спомина.
Когато засипваха гроба й, Улугбек изведнъж си спомни за предсказанията на Мухаммед Ардистони: „Първото предсказание се сбъдна, но коя беше причината за това? Средата ли, връзката между събитията или прякото участие на хората? Нима мавлянът е прав? А какво ще стане сега с второто предсказание?”
Сърцето му изтръпна. Един от амирите видя как господарят пребледня и го прихвана под ръка.

* * *
Уги Бегим-ханъм беше първата жена в живота на Улугбек. Неговият дядо Сахибкиран Амир Тимур, след своите сирийски и турски походи, вдигнал голяма сватба в град Канигил (близо до Самарканд - б.пр.), като оженил внуците си Ийджал, Сайди Ахмед, Пирмухаммад и Бойкаро. И точно тогава сватосал единайсетгодишните си внуци Улугбек и Ибрахим Султан. Улугбек запомни как още като принц видя слабичкото седемгодишно момиченце, без предни зъбчета, стърчащи плитчици и едва удържаше смеха си. Той си спомни как тогава брат му Ибрахим Султан го дръпна за ръкава и каза:
- Нашите невести май не са много хубави! Погледнете, братко, моята даже няма зъби.
- Но ние когато бяхме на седем, също ни падаха зъбите, не помниш ли? - беше му отговорил тогава Улугбек.
- На момичетата също ли им падат зъбите? - удиви се Ибрахим.
Улугбек не се въздържа и се разсмя.
… Оттогава бяха минали около шест години и Улугбек се ожени за това момиченце, на име Уги Бегим-ханъм. В деня на сватбата, докато се качваха по мраморната стълба към двореца, направена в чест на невестата, той си спомни думите на Ибрахим Султан, казани някога в Канигил: „Нашите невести не са много хубави. На всичко отгоре и беззъби…”. И се усмихна.
Улугбек влезе в не много голяма стая, отредена за брачната нощ. Приближавайки се към невестата, която стоеше до снежнобялата копринена завеса, той изведнъж почувства как сърцето му силно бие. Той разбираше, че времето е променило вече момичето, но в паметта му тя си беше като слабо и беззъбо момиченце.
Спомни си как тогава неговата невеста отхвърли от лицето си прозрачната бяла бурка. Пред него застана стройно и хубаво момиче, с бадемови очи на кръглото личице, на което танцуваше нежна руменина. Невестата забеляза недоумението на жениха и скрито се усмихна, като отвърна глава встрани. Улугбек я хвана за китката на ръката:
- Не скривайте лицето си - бързо изрече той. - Не лишавайте вашия слуга от усмивката си!
Невестата смутено отпусна глава и едва чуто прошепна:
- Защо наричате себе си „слуга”, господарю мой?
- Щом ви моля да ме дарите само с една усмивка, кой съм тогава, ако не слуга?
Уги Беги учудено го гледаше с широко отворени очи:
- Защо толкова ви е нужна моята усмивка?
Улугбек не знаеше какво да отговори и се обърка, после въздъхна и изтърси:
- Аз… искам да ви видя зъбите.
Като чу странното му желание, Уги Бегим гръмко се засмя. Улугбек видя два реда равни, снежнобели като бисери зъби и почувства облекчение.

* * *
Уги Беги караше шестата си година, когато изгуби баща си и осиротя. Тя беше внучка на Джахангир Мирза, по-големия син на Амир Тимур. Може би затова Сахибкиран реши, че тя е достойна за Улугбек, тогава все още малкият Мохамед Тарагай - и реши да ги свърже в брачен съюз. С това свое решение той навярно щеше да излекува душевната си рана от смъртта на съвсем младия си син Джахангир Мирза - внук на Мохамед Султан и баща на Уги Беги. Той се безпокоеше за Уги Беги, да не попадне в чуждо семейство, когато поотрасне. Кой знае? Само Творецът и самият Сахибкиран знаеха какво му е било на душата.
Във всеки случай, първите топли чувства, които преживя Улугбек, бяха свързани с тази жена. И първото бащино чувство му подари точно тя - Уги Бегим. А сега неговата дъщеря осиротя и остана без майка.
Улугбек потъваше все повече в тези тъжни спомени…

* * *
- Защо сте така опечален, господарю мой? - попита Ак Султан Хан-ага, като поглаждаше с нежните си бели ръце раменете на Улугбек.
Той повдигна глава и се обърна към нея. Царицата бе в снежнобяла копринена рокля, върху която бе наметнала лъскав халат с брокат и сребърни нишки, също и с обици, на които лъскаха огромни диаманти и в този вид приличаше на огромна луна, която светеше в тъмна нощ.
- Как да не съм опечален, красавице моя?! - въздъхна господарят. - Казват, че животът на човека е като роса на листец. Докато блесне и в миг изчезне.
- Щом е така, какъв е смисълът да се тъгува? - и царицата кокетно се усмихна. - Или защото Уги Бегим беше вашата любимка?
- Господарке моя, та нали сега моята Хабиб Султан, дъщеря ми, остана сираче!
- Това съвсем не е скръб. Дъщерята на Уги Бегим сега е при Гавхаршодбегим и няма да усети отсъствието на майка си.
От жестоките думи на жена си Мирза Улугбек мигом изгуби дар слово. Ак Султан Хан-ага повдигна красивите си вежди и кокетно се отвърна, като каза обидено:
- Вие ме наричате красавица, а пък страдате по моята съперница!
- Аз преживявам това, че една майка си е отишла без време от живота и тъгувам за това, че детето й осиротя. За какво съперничество тук става дума, ханъм? - нервно й възрази Улугбек.
- Аз не съм доволна, че тъгувате по някаква жена, която аз - вашата царица - не можех да понасям. - отвърна Ак Султан и престорено се отвърна от него.
Тя замълча, в очакване, че той, както винаги, ще я прегърне и ще й каже ласкави думи. Защото по-рано, когато имаше кавга между тях, Ак Султан се обръщаше рязко, а Мирза Улугбек се смееше и започваше да я гали. Царицата тогава се правеше на много обидена, но след кратко отстъпваше, усмихваше се и се примиряваше.
Но този път не подействаха на господаря нито обидите на царицата, нито преструвките й, нито кокетството. А това пък силно я подразни.
От този разговор Улугбек много се разстрои. Това, че Ак Султан Хан-ага, негова любима жена, дъщеря на Хан, така нагло и безсъвестно, най-жестоко му наговори, без да скрива радостта си от смъртта на своята съперница, Улугбек не можеше да прости. Той рязко стана и излезе, като отвори вратата с ритник.
През целия ден, за да се успокои, той дълго броди по алеите на градината в Кок-сарай с разбито сърце.
…Мирза Улугбек бе очарован от Ак Султан Хан-ага още на първата си среща с нея. Тази белолика девойка, с изящни вежди, черни изразителни очи, гъсти коси - които се спускаха надолу като водопади по раменете й, та изглеждаше като приказна фея. Тя се отличаваше от феите само по това, че когато вървеше - в краката й не разцъфваха цветя, когато говореше - от устата й не падаха сапфири, и тя не слизаше от митическата планина Кухикаф, а беше просто дъщеря на монголеца Султан Махмудхан, когото Сахибкиран Амир Тимур някога награди с титлата „хан”.
Женейки се за тази девойка, Улугбек получи званието „кураган” като титла, която подчертаваше родството му с Чингизидите (б.пр. - роднините на Чингиз хан). Придворните величаеха царицата като Ханска Дъщеря. Ак Султан нямаше причини да мрази Уги Бегим, защото след женитбата с Улугбек, той месеци наред въобще не си спомни за Уги Бегим.
И сега, мислейки за онова време, Улугбек се почувства виновен: заслепен от любовта си към Ак Султан, той не оказа почит и уважение към нещастната жена. Неговата първа жена! Тя живя месеци наред без ласките му, даже без да претендира за неговата любов и благосклонност. Та той дори не подозираше за тази смирена любов, която бе потъпкал тогава…
…Макар че Мирза Улугбек съзнаваше, че повече не е възможно да остане с жена си, от мисълта му не излизаха думите на мавляна Ардистони: „Ако самият кураган не го предизвика, то второто предсказание би могло да не се сбъдне…”.
Първото предсказание вече се сбъдна. А сбъдването на второто зависи от него. Но за тази цел сега той трябва да забрави упреците на царицата и нейните нетактични и зли думи! А способен ли е на това Мирза Улугбек?
…С настъпването на вечерта топлината на пролетния ден се смени с прохлада. Господарят взе решение. И само страхът от това, че ще се сбъдне предсказанието, правеше недостойна неговата нерешителност - несвойствена за характера му.
Връщайки се в двореца, той веднага извика шейхисляма - главата на духовенството Исамиддин и кази-калян* Ходжа Мискин, за да им съобщи окончателното си решение. И когато започна да им говори, неочаквано изгуби гласа си. Шейхислямът и кази-калянът се опитваха да узнаят причините за спешното повикване и не откъсваха очи от господаря.
- Повиках ви като защитници на шериата - проговори най-сетне Улугбек, като се опитваше да прикрие трепета, който го бе обхванал, - за да ви уведомя за моето намерение - а именно, да отстраните от харема ми моята законна жена Ак Султан Хан-ага и по този повод моля да ми дадете фетва*.
Представителите на шериата мълчаливо чакаха обяснение от господаря за решението му. Мирза Улугбек кротко каза:
- Убеден съм, че решението ми е окончателно.
Накрая се обади кази-калян Ходжа Мискин:
- Владетелят може ли да ни обясни коя е причината, послужила за такова решение? Ако се узнае причината, може да се намери възможност за разрешаване на това разногласие и няма да се наложи необходимост от развод?
- Разрешение за такова разногласие не съществува, господа! - каза решително Улугбек. - Аз настоявам за развод с Ак Султан Хан-ага.
- Султаните и султанките - това са сенките на Аллах на тази Земя. Техните желания трябва да се изпълняват! - рече шейхислямът.
Заедно с изтръгнатата въздишка от гърдите на Улугбек, блесна и мисълта: „Ето, че мавлянът се оказа прав, в този случай причината се оказах самият аз…”

* * *
За първи път Мирза Улугбек срещна тази девойка при Ак Султан Хан-ага и едва не избухна в смях. Пухкавото, не много високо момиче имаше детска усмивка и по детски чисти зелени очи, непослушни къдрици, закачливи плитчици като на малолетно момиченце. С една дума, от целият й вид лъхаше свежа младост.
Той си спомни онзи момент, когато влезе и момичето се засуети като съвсем забрави, че на господаря трябва да се поклони и само продума:
- Ассалям алейкум!
- Алейкум селям! - отговори тогава на поздрава й Улугбек.
Момичето се изчерви от срам.
- Как ти е името? - попита Улугбек, усмихвайки се.
- Рукия ме викат - отвърна тя с разтреперан глас.
- И кой така те е нарекъл, с това красиво име, момичке?
Момичето простодушно повдигна рамене. Улугбек се разсмя.
- Аз съм новата лична камериерка на Ак Султан Хан-ага - веднага доложи Рукия.
- Нима?! Добре. - каза господарят и усмихвайки се, тръгна към стаята за почивка.
Мирза Улугбек и след това много пъти срещаше Рукия. При появата му момичето се изчервяваше и навеждаше срамежливо очи. Улугбек приемаше това като невинна постъпка на палаво дете и се усмихваше. Понякога се опитваше да я заговори, но камериерката кратко отговаряше на въпросите му и бързо побягваше. Улугбек не обръщаше особено внимание на това и като се усмихваше, си казваше: „И какво толкова се стеснява това момиче, та то е още дете!”
На следващия ден, след като беше обявил развода си пред шейхисляма и кази-каляна, Улугбек срещна в харема Рукия.
Момичето беше завързало непослушните си къдрици с ярко-червена кърпа и вървеше с наведена глава, в ръцете с малко ковчеже.
Сърцето на Улугбек беше обвито в мрак, но при вида на тази обикновена девойка, изведнъж усети в душата си някакво просветление и макар да не чу поздрав, поизнесе:
- Алейкум селям!
Рукия трепна и без да повдигне глава, бързо се поклони.
Мирза Улугбек пак се разсмя:
- А, Рукия, май си глътнахте езика, а?
И веднага се загледа в подутите й и зачервени очи.
- Но какво се е случило, момиче? Кой те е разплакал?
- Повелителю мой, аз също ли трябва да напусна харема заедно с Ак Султан Хан-ага? - попита девойката. - Нали съм нейна камериерка!
- А ти не искаш ли да си тръгнеш? - учуди се Улугбек.
- Не искам!
- Защо?
Девойката, също като пред екзекуция, стисна затворени очи и изтърси:
- Ако си тръгна, повече няма да мога да ви виждам! - и избяга.

* * *
„Мислех си защо тази девойка така се срамува, а ето каква била причината! - помисли си Мирза Улугбек. - Ах, това момиче! Обикновена девойка, влюбена в Улугбек… На този свят е лесно да си любима на някого, но да си влюбен - никак не е лесно…”
За Улугбек времето сякаш се точеше безкрайно, утрото идваше трудно. Удивително е, че чуждата любов също може да ти открадне съня! Нечие признание е способно да разтревожи дори не влюбено сърце… Наивната девойка не можеше и да предположи, че обикновените й думи така силно ще повлияят на намеренията на Мирза Улугбек. Той реши да не се поддава повече на предсказанията на ясновидеца-мавлян Ардистони. Поне докато в този свят има влюбена в него девойка, владетелят няма да е сам!
На сутринта обявиха пред придворните решението на властелина:
„Владетелят на Маверанахр и Туркестан - Мухаммед Тарагай ибн Шахрух Улугбек Мирза - изразява желание да влезе в благословено бракосъчетание и да вземе за жена слугинята Рукия! Във връзка с това, тя ще се нарича с името: Милостива Рукия Султан Хатун*!”
Седмица по-късно от Херат пристигна вестоносец. Майката на Улугбек - Гавхаршодбегим пишеше в писмо: „Не страдайте за Ак Султан Хан-ага! Рукия Султан Хатун, която вие избрахте по свое желание, се приема от нас като ваша законна жена и ви поздравяваме със съпругата! Но тъй като за Маверанахр е необходима царица от рода на Тимуридите, ние счетохме, че е достойна дъщерята на Халил Султан Мирза - Хусн Нигяр Хан-ага. Вашият достопочтен баща, негово превъзходителство хакан Саид Шахрух Мирза реши да вдигне сватба в Херат и ви заповядва да дойдете в Хорасан до двадесет и трето число на месец Зулкаад*.
Като прочете писмото, Мирза Улугбек се засмя: „Не, ясновидецо-мавлян, вашето предсказание не се сбъдна. На царя не му позволяват да остане самотен.”

* * *
Слънцето едва се беше повдигнало над земята, а Самарканд вече потъваше в звуците на карнай* и сурнай*. Народът се тълпеше край хълма Кухак. Ароматите, които се носеха от над трийсет огромни казани, оповестяваха за невиждано досега тържество. Дастарханите около хълма бяха покрити с бели покривки, придворните тичаха между редовете, в ръце със съдове ястия и обслужваха гостите, тълпи от хора се веселяха. Причината за това тържество беше чудесната обсерватория, създадена от Мирза Улугбек. Народът отдавна бе свикнал със съзидателните дейности на своя владетел и всяко ново строителство във великата му държава беше обичайно явление, а хората никак не се учудваха когато виждаха строители и майстори, които все правеха по нещо тук и там. Но обсерваторията си беше особено събитие. Хората се трупаха да видят още незавършеното съоръжение. Народът идваше на това благотворително пиршество най-вече от любопитство, да види със собствените си очи уникалната сграда в цялото й величие.
Докато се качваше на третия етаж, Мирза Улугбек огледа как хората на тълпи се стичат към хълма. Сърцето му се изпълни с гордост: старанията му дават плодове. Тази обсерватория скоро ще стане обител на невиждани, съвършени открития!
- Алауддин Али - каза той - зад сградата на обсерваторията имам желание да се ширне една голяма градина. И тогава човек като застане тук, ще се любува на нея и ще си представя, че плува в огромен зелен океан! Какво ще кажеш?
- Учителю, мисля, че градината и обсерваторията ще бъдат в пълна хармония.
- Още нещо ли искаш да кажеш?
- Да.
- Говори!
- Учителю, чух това-онова за вашия поданик, мавляна Ардистони. Уж се бил отказал и отсега нататък няма да се занимава с гадаене върху пясък.
- Защо?
- Не знам.
- Излиза, че тази вечер май няма да дойде в обсерваторията… - някак замислено произнесе Улугбек - а исках да поговоря с него още веднъж. Жалко!

* * *
След предсказанията на Мухаммед Ардистони, Улугбек все по-често се замисляше и разсъждаваше върху смисъла на човешкия живот, за законите в развитието на обществото и дори реши да напише трактат за това. Той размишляваше за ролята на обществото върху съдбата на човека и за това - по какъв начин волята на човека влияе на неговата участ, както и на съдбата на обществото въобще. Търсеше отговори на тези въпроси и не можеше да се откъсне от мисълта, която го споходи след изказването на Али Кушчи, че „чрез пясъчното гадание изследванията са невъзможни”. Защо да са невъзможни? Та нали онова, което мавлянът Ардистони прогнозира преди пет години, последващите събития се оказаха самите изследвания?
Първото предсказание на мавляна се оправда. Второто се сбъдна с участието на самия Улугбек. Но да се изпълни още едно предсказание, той сам не би позволил. Слава на Твореца, Рукия Султан Хатун му роди две дъщери, Хусн Нигяр Хан-ага величае достойнството на Улугбек. Растат синовете му Абдулла Мирза и Абдурахман Мирза и вливат надежда в сърцето му. Наскоро му се роди още един син. Нарекоха го Абдуллатиф. Нима всички тези факти не доказват, че човекът не е безсилен пред съдбата си? Не, Творецът не напразно е дарил човека с разум, власт и могъщество!

* * *
Мавлянът Мухаммад Ардистони се отрече напълно от гаданията си, като се оправдаваше, че вече е стар. Но истинската причина си оставаше в тайника на душата му.
Когато се сбъднаха двете му предсказания, мавлянът реши още веднъж, тайно от другите да погадае върху съдбата на самия Улугбек. И… О, ужас!
Гадателят видя следното: любимият син на Улугбек ще стане обект на упреци и порицания, другият му син ще бъде поет и… ще убие собствения си баща!!! И петнайсет години след смъртта на отцеубийците, родата на Мирза Улугбек напълно ще изчезне!
Гадателната книга падна от ръцете на мавляна. Той падна на колене, наведе глава за молитва и през сълзи произнесе:
- О, велики Създателю, пощади го!

——————————

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА:

* саратана - четвъртия месец от слънчевата мюсюлманска година, съответстващ на периода от 22 юни до 21 юли.
* Маверанхар - област по десния бряг на река Амударя
* чекмен - останала в бълг. ез. като „чукман”- сукман
* мавлян - маг, първенец в гаданията
* тимурид - тимуридите са средновековна средноазиатска тюркска династия (1370 - 1507 год.)
* гадаенето на пясък - популярен метод в страните от Изтока
* Асад - месец на Лъва
* мардикяри - наемни работници
* белбог - триъгълна мъжка кърпа, вързана върху ризата
* пиала - чаена чаша без дръжка, с тясно дъно и широк отвор
* курган” - от персийски - “зет” - явява се като звание, което са получавали богатите, които са женени за дъщери на монголски ханове
* кази-калян - върховен съдия
* фетва - документ за развод
* хатун - в превод означава „жена” - така са наричали жени от простолюдието, които се омъжват за аристократи. „Султан Хатун” - означава „жена на султана”.
* Зулкаад - единайстия месец от мюсюлманския календар.
* карнай - меден духов музикален инструмент, дълга тръба три метра, завършва с фуния - в Узбекистан, Таджикистан, Иран - такива са имали и прабългарите, използвани за много тържествени случаи.
* сурнай - подобно на карнай, но три пъти по-малко (зурна).
* дастархан - ниска маса, или „синия” - висока около 30 см.