ПО ПЪТЕКИТЕ НА СПОМЕНИТЕ

електронна книга

Христо Гаврилов

Автобиографичен очерк

ISBN 978-619-7161-07-6

Тази книга излиза със спомоществователството на: Анна Бербенкова и чрез фондация „Вигория”: Георги Марчев, Ирина Николова, Боян Николов, Милка Джиджова, Мария Петрова, Marie Kormundova, Чехия.

С любов и признателност към майка ми Добра Петкова Сивкова и баща ми Александър Гаврилов Георгиев, които се пренесоха на небесата.

С огромна благодарност към съпругата ми Мария Маринова Гаврилова, която дълги години с много любов, трудолюбие, вярност и търпение споделя радости и трудности в съвместния ни съпружески живот.

Благодарност към всички, които съдействаха ръкописите ми да се превърнат в книга.

————————————-

ПРЕДГОВОР

ЖИВА ПРИКАЗКА

Двора с чимширената градина помня още от малка, защото се намираше срещу училището, в което учех - през пътя. Още от най-ранните години на моето детство тази градина с различни фигури от чимшири създаваше в мен асоциации с картини от приказния свят. Не само защото излъчваше красота, но и защото беше рядко срещано явление в селото ни. В усилните години на колективизация и непосилен труд във формиралите се огромни кооперативни блокове, кой имаше време за като че ли излишния труд по оформянето на лехи и фигури от чимширени храсти. Да, тогава като дете не знаех, че се изисква много търпение, вдъхновение, любов и отдаденост към красотата на нейния създател, затова я свързвах с приказния свят. Тогава нямах никаква представа, че след много години ще попадна в тази градина, в която времето като че ли беше спряло - фигурите, макар и наедрели, са все така старателно поддържани и с очарователно излъчване. Но най-изненадващото беше, че създателят на този сложен ансамбъл от фигури от жива зеленина беше един възрастен жител на родното ми село, който беше истински извор на спомени от сложни и драматични исторически времена. Въпреки напредналата му възраст - кара деветдесетата си година - той не само е сложил (бил е на 85 години) на белите листове събития, имена, дати, но и с присъща добруджанска отзивчивост и житейска мъдрост, прие предложението ми да оформим ръкописите му в книга и тя да стане достояние за всички. Този мой съселянин, създателят на чимшировата приказка, се казва Христо Александров Гаврилов. В процеса на работа върху текста и проведените няколко срещи в дома му, които продължиха много часове, през които имаше и моменти на откровения, шеги, но и на сълзи, полека-лека започна да се разплита кълбото от имена и събития, които често бях чувала в детството си и в следващите години, но оставаха в една хаотична смесица, защото не бяха записвани.

Вихърът от драстични политически и социални промени измести в неопределено бъдеще една отговорна и неотложна дейност на социалните общности - хронологичен разказ за събития и факти за хората попаднали във водовъртежа на събитията.

Христо Гаврилов притежава не само изключителна памет, но и умението на увлекателен разказвач. В Румъния той учи до шести (незавършен, поради изселването) клас. Продължава образованието си в България, където завършва трети прогимназиален клас. Независимо от тежките военни и следвоенни години на неговото детство и младост, от бедността, която не му позволява да продължи образованието си, той в някаква степен успява да реализира заложеното в себе си: изкарва курс за контрольор лаборант-учетник на мандра и работи в сектора на млекопреработването 22 години; съвестно и отговорно изпълнява трудовите си и семейни задължения; въпреки, че мечтата му да продължи образованието си в строителен техникум не се осъществява, построява заедно с децата си фамилна къща в квартал Левски, Балчик, на три етажа; наблюдавал е с изследователски интерес събитията около него и ги е описал. На деветдесет години става автор на книга. Неговата любов към народната песен го стимулира да поддържа способността си да пее през годините, дори и в напреднала възраст, да участва в социалния и културен живот на селото и да бъде един от членовете на фолклорната певческа група към Народното читалище „Велко Ангелов” в село Дропла, към която е бил солист. Животът му е съпътстван от широки интереси, но и от житейска мъдрост и оптимизъм. Често пъти в разказа му се среща изразът: „Така и стана” - както е замислено. Неговата формула за справяне с неизменните трудности и за преодоляване предизвикателствата на живота е трудът и куражът:

„Животът стана труден, но трябва да се нагаждаме според както ни сервира времето, докато сме живи да оцелеем на тази земя. Трудности в живота винаги е имало и ще продължи да има, но човекът е длъжен да се бори с немотията и трудностите. След лошото идва доброто и всичко се преодолява.

Нека да благодарим на автора за няколкото тетрадки, изпълнени със спомени, за творческия заряд в тях, за неговата соци- ална ангажираност, за безсънните часове над белите листове с мисълта за признателност към тези, които вече са си отишли, но и с мисълта за отговорност към тези, които идват и ще дойдат. Защото живата памет е така необходима на настоящето, но и на бъдещето.

Мария Добрева

Пътешествие във времето - така бих нарекла книгата на Христо Гаврилов. Тя е калейдоскоп от портрети, събития и истории, всяка от които илюстрира многоликият свят на българина. Авторът се връща назад във времето, рисува портрети на негови съвременници, близки и роднини, като ни представя нещата не само като хроникьор или наблюдател, а в много случаи и като участник в събитията.

Една книга, написана с човеколюбие, която ни отвежда по криволичещите пътеки на българското минало и настояще. Запознава ни с множество странни, забавни, понякога тъжни, но истински сюжети. И както се изразява самият автор в една от главите - история, преплетена в съдбата на хората.

Анна Бербенкова

——————————

ГОЛЯМАТА НОВИНА

Беше втората седмица на месец септември 1940 г. Тогава бях ученик в румънската школа (училище) в шести клас, на възраст единадесет години и седем месеца. Класният ни ръководител беше домнул (господин) Думитру Лукиян. Тогава в училище имаше голяма дисциплина. Един от най-ученолюбивите и дисциплинирани ученици класният учител го определяше като дежурен на класа. Това беше Димитър Тасков. Баща му беше родом от Кюстендил, България. Като млад войник участвал в окупационна войска в Добруджа. Той се жени за мома от село Фрекацей през 1917 година. След влизането на Северна и Южна Добруджа в границите на Румъния през 1918 г., той остава да живее в село Фрекацей, Румъния, като паспортлия (чужденец). Имаше обущарница и работеше като майстор. Владееше румънския език оригинално, не си личеше, че е българин от Стара България, може би защото бяха съседи с директора на школото, Думитру Лукиян.

Щом влезе класният учител, дежурният на класа командва: „Скулац, копии (станете, деца).” Класният учител застава до катедрата и казва на дежурния в клас: „Изпейте молитвата „Татъл ностру (Татко наш).” Дежурният дава тон за песента. Всички деца запяват. След като децата изпеят песента, дежурният каза: „Седнете, деца.”

Този ден класният учител каза: „Мулцумеск, копии (благодаря, деца)” - и замълча около минута-две. Забелязах, че в лицето му имаше мъка. Той се обърна към нас като каза една голяма неочаквана новина: „Деца, да знаете, че Кадрилатера (така наричаха румънците Южна Добруджа) се върна на България по мирно споразумение с подписан договор в град Крайова.” Може би за това той беше натъжен, защото беше преживял с трагични последствия събитията в Добруджа. На осемгодишна възраст той, Думитру Лукиян, и сестра му Тодорица, на шест години, останали кръгли сираци. Наричаха ги „орфани де разбой” (сираци от войната). Бащата (с български произход, но мобилизиран в румънската войска) е загинал на фронта при Тутракан през 1916 година (край Тутракан се водят решаващи сражения между румънската и българската войска), а майка им умира от коварната болест туберкулоза. Така останали сираци. Държавата (Румъния) ги настанява в сиропиталище в град Букурещ. Там и двамата, Думитру и Тодорица, завършват средното си образование. След като навършват възраст над 18 години, те са освободени и се завръщат в бащината си къща в село Фрекацей, като се издържат с пенсия, дадена от държавата, като сираци от войната. Думитру се записва в учителския институт в Костанца и след като се дипломира, става учител в родното му село Фрекацей. Аз го запомних като директор на школото. Преподаваше история и география. Съпругата му Тица, от град Тулча, по народност румънка, беше учителка, преподаваше математика и геометрия. Имаха две деца, момичета: Стела и Корнелия. Стела беше в трети клас, Корнелия - първи клас.

Беше втората седмица на месец септември, ден събота. Баща ми се върна по обяд от кафенето и каза на мама, че са се уговорили с няколко другари да отидат в Апкадънската гора, на около 30 км от Фрекацей в местността Валя морилор (Во- денишкото дере), да купят дърва за зимата. Същият ден след обяд около 4 часа, тати впрегна конете на талигата, мама донесе торбата с приготвената храна. Преди тати да се качи на талигата, аз заплаках и казах на мама: „Искам и аз да отида.” Тогава мама ме съжали и каза на тати: „Щом иска, вземи го. Нека да се разходи.” Набързо мама ми донесе палтото, облякох го, качих се в талигата. Тати подкара конете, прекръсти се и чух като изрече думите: „Боже, помогни.”

Докато излезем от селото, керванът стана около 7-8 талиги. По пътя минавахме покрай царевични ниви. Бащите ни слизаха и си откъсваха по някой друг кочан мамули във восъчна зрялост. Пристигнахме преди залез слънце. Имаше още две момчета, с две години по-големи от мене. Бащите ни наредиха да събираме сухи клони (черпия). Натрупахме голяма купчина. Вечерта я запалиха, стана жар, опукаха маму- лете, дадоха и на нас децата по един пекан мамул. Докато се греехме на огъня, бащите ни развързаха торбите и започнахме да вечеряме. Бащите ни бяха млади мъже, на около 35-40 години. Всички бяха българи. Докато вечеряха и се грееха на огъня, пиеха по глътка вино и ракия и се впускаха на общи приказки и то най вече за Кадрилатера. Ние, децата, бяхме задрямали, но аз чух един от каруцарите, който каза: „Румънците ядоха попарата от 16-та година и за туй се съгласиха Кадрилатера да я върнат по мирен път, без война. Макар че те се готвеха да си я запазят, като заселиха колонистите с цел да докажат, че имат румънско население, ама мина им котка път.” Тогава аз бях дете, не разбирах нищо от туй дето го чух.

На другия ден, неделя, горският дойде, размери на всички равни парцели гора. Започна усилена сеч. До около два часа след обяд дърветата бяха изсечени и кубирани. Горският дойде и измери кубиците, платиха ги. Бащите ни натовариха талигите, стегнаха дървата със синджири и преди залез слънце тръгнахме на път за село. Талигите бяха натоварени с по над 1000 кг товар дърва, затова караха конете бавно. Замръкнахме на половината път. Около 7 ч. вечерта наближихме селото ни, имаше около 100 метра да влезем в селото, чу се вой и скимтене на куче. Чух тати като каза: „Туй куче по гласа сякаш ми прилича на нашия Мечо.” Не минаха и 5 минути, Мечо се озова пред конете. Скачаше и скимтеше, изразяваше някаква радост. Тати го хвана шубе (страх), смути се и каза: „Туй не е на хубаво. Туй куче, за да излезе и да ни посрещне, сигурно е станало нещо, дали не се е запалила плевнята.”

Със божията воля стигнахме у дома. На портата ни посрещна мама, двете ми сестри - по-големи от мене, и по-малкия ми брат на 6 години. Мама отвори портата, влязохме в двора. Тати слезе от талигата, посегна, хвана ме под мишниците и ме свали долу. Преди да разпрегне конете, тати каза на мама как кучето Мечо ни посрещна на край село с виене и скимтене, и как се е смутил и си помислил за лоши неща. Тогава мама каза: „Това е знак, кучето усеща. Дай да приберем конете, като влезем в къщи ще ти кажа.” Каките сложиха софрата да вечеряме, мама с насълзени очи започна да казва на тати новината. По него време радио имаха само попът, санитарят и директорът на школото. По радиото цар Борис Трети, цар на България, съобщил че всички българи от Северна Добруджа от първи ноември 1940 г. ще бъдат изселени в Южна Добруджа, а румънското население, „колонистите”, които бяха колонизирани (настанени) през 1924-25 година, когато Южна Добруджа (Кадрилатера) беше в границите на Румъния, ще бъдат заселени в Северна Добруджа. Тази новина беше казана на мама от съпругата на директора на школото, доамна Тица (госпожа Тица). С туй семейство бяхме съседи и големи приятели. Така в къщи настана тишина и отчаяние.

На другия ден сутринта, понеделник, аз си взех торбата с учебниците и отидох на училище. Ученик бях в шести клас. Както винаги дворът на школото се напълни с деца. Удари звънецът, всички деца се затичахме да влизаме в клас. На стълбището, пред вратата стоеше изправен директорът на школото, Думитру Лукиян. Той каза: „Деца, спрете се тук пред стълбите.” Ние, децата, които бяхме над 250 на брой, направихме един голям кръг около стълбите, чакахме да чуем какво ще ни каже.

Забелязах, че лицето му беше тъжно. Той запази спокойствие и каза: „Деца, длъжен съм да ви съобщя, че има заповед, от първи ноември да започне изселването на българските семейства в България, по точно в Кадрилатера. Затова тези от вас, на които родителите са българи, от днес сте свободни, няма да влизате в клас. Можете да си вървите вкъщи и предайте туй, що съм ви казал на бащите си.” Очите му се насълзиха, извади носна кърпа от джоба, избърса ги и се прибра. Ние, българските деца, малко се смутихме, поогледахме се, едно по едно излязохме от двора на школото и всеки се отправи към своя дом. Останаха само тези ученици, които бяха деца на румънски семейства, но те бяха малко на брой.

Още с влизането ни вкъщи, мама остана изненадана и ме попита: „Какво стана, защо се върна?” Аз казах туй, каквото ни каза директорът домну Лукиян: „От днес децата на българите сме освободени от школото. От първи ноември българите ще бъдат изселени в България, по точно в Кадрилатера.” Тогаз мама каза: „Това какво означава, че новината дето ми я каза доамна Тица (жена на директора) излезе истина.”

Още същият ден, понеделник, около два часа, гардистът (разсилният) на общината с биене на барабан, минаваше по улиците на селото със силен глас и известяваше тъжната новина, като казваше: „Аскултац, аскултац, оамен бун (слушайте, слушайте, добри хора), всички българи от Северна Добруджа от 1 ноември тази година ще бъдете изселени в България, в Кадрилатера. До една седмица трябва да освободите къщите си, в тях ще се заселят румънските колонисти от Кадрилатера.”

И така, по всички улици тъжната новина се разнесе! Хората, събрани на малки групи по улиците, не им се вярваше, че това ще се случи. На другия ден, вторник, общинската талига, карана от разсилния на общината, в която бяха качени двама мъже, един българин и един румънец, в качеството си на комисия, мина по всички улици от къща на къща. Спираха на всяка порта, без да влязат в двора да огледат добре състоянието на имота, определяха цената по тяхна преценка. Така имотите на изселените българи получиха ниски оценки, докато имотите (къщите) на румънците колонисти бяха с големи оценки, за което България дълго плаща разликата в цената. Като пример ще опиша как оцениха имота на баща ми. Дворът от седем декара се намираше в местността Чиира (ниското). В долния край на градината минаваше река Чилика, доста пълноводна. В пет декара баща ми сееше разни зеленчуци, поливаше ги с вода от реката с помощта на долап (приспособление за поливане). В по-високата част на двора беше построена къщата през 1872 година от майстори от Елена (от Стара България). Теренът на двора беше с малко наклон откъм страната на общината, затова приземието на къщата беше изградено цялото на маза. Над мазата беше изградена къщата със три стаи 5 на 4 метра. Лицевата част на къщата гледаше към обяд (на юг) с двуметров широк балкон (за разлика от балкона, сулдурмата е по-тясна и по-ниска) на лицевата част на къща, покрита с турска керемида. През 1935 година тати построи нови стопански сгради под един покрив, две стаи за живеене и дам за добитъка. Дамът побираше дванадесет броя животни. Отделно - сая за овцете и голяма плевня (самълък). От портата се виждаха само стопанските сгради, къщата се закриваше от голямата по обем черница и нямаше видимост от портата, затова считам, че работата на комисията беше през куп за грош. Талигата спря на портата, мама ги видя и побърза да ги попита, какво ще искат. Помисли, че ще искат продукти от градината. С нея тръгнах и аз. Мама посочи да отвори портата и ги поздрави, като каза: „Буна зиуа, пофтиц, дориц чева (добър ден, заповядайте, ще желаете ли нещо)?” Румънецът благодари за гостоприемството, като каза: „Ние сме комисия, оценяваме имота ви. Колегата е от българска страна.” Мама попита българина: „Къде ще бъдем изселени в Кадрилатера?” Отговорът беше: „В село Калипетрово, на два километра от Силистра.” Мама ги покани да влязат в двора, да огледат имота, но те отказаха, казаха, че от каруцата правят оценката на имота. Тука, в България бяхме заселени в село Дропла. Половината от колонистките къщи бяха с по две малки стаи, покрити със слама. Една от тези къщи с две стаи беше дадена на баща ми. Една стая 3 на 3 метра, а другата 3 на 2,5 метра, покрита със слама и нищо друго. Трите коня и кравата с теле, баща ми ги настани в една съседна къща с две стаи, покрита със слама, близо до нас, да изкарат зимата. За овцете, 50 броя, баща ми с по-големите ми сестри, рязаха слънчогледови и царевични стъбла, направиха етебере (как да е, временно) сая да изкарат зимата. Настъпи голямата мизерия, но в течение на времето всичко се преодоля.

ИЗСЕЛВАНЕТО НА БЪЛГАРИТЕ ОТ СЕЛО ФРЕКАЦЕЙ

В общината се сформира комисия от българска и румънска страна, която приемаше и обработваше документите за недвижимите имоти. Хората получаваха от комисията документ за собственост и за изселване на български език. Започна масова подготовка за път. Всеки стопанин си ковеше сандъци. В тях слагаха продукция: брашно, пшеница и какво ли още не. Правеха кафези за пернатите животни, кочини за прасетата. В селото се чуваше страшен шум - на удари от тесли, чукове. Изплашените кучета започнаха да лаят и да произнасят един страшен кучешки вой. Джандарите (полицаите) ходеха от порта на порта и казваха на хората за три дни да освобождават къщите, защото идват колонистите. От втори и трети ноември започнаха да си носят къщния багаж и земеделския инвентар на гарата в село Каталой, на 5 км от с. Фрекацей. Едновременно с извозването на багажа, организирано беше изпращането на животните на вход (през нивите, без транспорт) за България. Овцете и говедата се сформираха на стада с пастири по двама човека на стадо с по 150 броя и едно магаре. На него беше сложено самар (седло), натоварено със храна и дрехи за дълъг път. На всяко стадо се даде пътен лист с имената на пастирите и броя на добитъка. С тези пътни листове преминаха границата. Стадата от овце и говеда на 2 ноември потеглиха на път за България, придружени от по 2-3 овчарски кучета на всяко стадо. На границата румънските граничари се отнасяли грубо с пастирите, искали рушвет, позволявали си без съгласието на пастирите да си вземат по някоя друга овца и то само млади звиски (овца на две години, която не е раждала).

Първата влакова композиция, натоварена с около двеста семейства, тръгна на път за България след обяд, около 4 часа. Тати, аз и най-голямата ми сестра на 18 години на име София, току-що бяхме пристигнали с първата каруца багаж. Видях с очите си как се разделяха родители с млади жени българки, женени за момчета, които ние ги знаехме за българи, децата им в училище не можеха да изговарят литературно румънския език, но при изселването фамилиите Муруянови, Мартиянови, се определиха като румънци, Грекови и Тимофееви - гърци, Сидерови - руснаци, Бурко- шови - унгарци. На всички тези мъже жените им бяха българки. Също така трагично бе раздялата и за момичетата на тези фамилии, които се определиха като румънци, женени за момчета българи. Преди да тръгне влакът, на перона на гарата беше потресаващо - плачове, прегръдки, целувки за сбогом. Чуваше се: „Кога ще се видим?”. Имаше семейства със смесен брак - мъже българи, женени за румънки. На някои от тези семейства жените им се съгласиха да тръгнат с мъжете си, за да не разделят децата. Трагично беше състоянието на две семейства, на които жените отказаха да тръгнат с мъжете си и разделиха децата. Едно от тях е Йордан Христов Тодоров с 4 деца. Йордан (кожухар) беше на 28 години. Той взе две момчета - Тодор на 6 години и Джико (Георги) на 4 години. При майката останаха момче и момиче. Момчето на две години, момичето на 40 дена, пеленаче. Тук, в България Йордан се ожени повторно и му се роди момиче. Кръсти го на името на първата си жена - Ленуца (Еленка). През 1958 година децата, които останаха при майката в Румъния неочаквано в един зимен ден дойдоха на гости на баща си. Беше неделя. Дворът беше пълен със сватбари, младоженецът беше брат им Джико (Георги). Не мога да намеря думи да опиша каква беше радостта на това семейство. Течаха им сълзите от радост. Момчето Щефан (Стефан) беше на 20 години, момичето Мария - на 18 години. Майката-мащеха, Кица, ги прие като свои деца. И те останаха тук. Заживяха заедно, задомиха се, създадоха семейства.

Другото семейство, на Йордан Донев Радев, с голяма молба да не разделят децата, жена му се съгласи да дойде в България. Обаче наскоро след като пристигнали в България, жена му убеди съпруга си да я снабди с паспорт, да отиде на гости при родителите си. Взе двете си момчета, а третото момче, с което беше бременна, го роди в Румъния (Атанас, Иван и Георги). Замина и не се върна. Йордан, който беше на 25 години, се ожени отново, създаде семейство. Родиха им се три деца - Любчо, Сийка и Мима.

На 6-ти и 7-ми ноември тати продължи да извозва багажа на гара Каталой. Мама и голямата ми сестра София, останаха на гарата да пазят багажа. На осми ноември сутринта тати натовари последния къшен (домашен) багаж, качихме се ние трите деца на талигата - кака Руса, на 15 години, аз - Христо, на 11 г. и 7 месеца и братчето ми Петър, на 6 години. Тати хвана калтърмите (юздите) на конете и изведе талигата извън двора, затвори портите, преграбчи стария салкъм, на него се затваряше портата, и заплака. В туй време, с кана в ръка пълна с вино, идваше Мити- ка Лукиан, директорът на школото, със когото бяхме комшии (съседи). Чух като каза: „Нене Сандуле (бати Сандо), днеска е Димитровден (по стар стил), моя имен ден, да се почерпим за здраве. На вас да ви пожелая да имате късмет, да ви заселят на някое хубаво място. Кадрилатера е богата земя.” Те продължаваха да се почерпват, като си говориха за разни неща, а пък аз си представях, че ще видя Стара планина, Рила, Пирин, покрити с борови гори, за които съм учил в школото по география. Но не се съобразявах, че те не са в Добруджа. Тати и Митика Лукиян се прегърнаха и си вземаха последно сбогом. Тати се качи на талигата, тръгнахме на път за гарата. Аз се обърнах с лице назад да гледам как се отдалечаваме от селото и ми стана тъжно.

Стигнахме на гарата, там ни чакаха мама и голямата ми сестра, кака София. Мама попита баща ми: „Да не си забравил нещо?” - и му посочи в кой вагон ще товарим багажа. В този вагон беше натоварен нашият багаж и на семейство Иван Хаджиеви. Около 5 часа след обяд вагоните се запечатаха и дадоха на майка ми номера на вагона. Ние, децата и майките бяхме настанени в пътнически вагони.

В едно купе бяхме и двете семейства, с по 4-5 деца. Влакът даде сигнал за тръгване. На перона на гарата настъпи тъжен момент - разделят се дъщери и синове от родителите си. Около 6 часа след обяд влакът тръгна за България.

В два часа през нощта стигнахме на румънската граница. Влязоха митничарите. Започна проверка на издадените листове (талони) за изселване. Проверяваха торбите с храна, да няма скрити пари. Бъркаха в пазвите на майките ни, по полите на роклите им, проверяваха и нас, децата, пипаха ни по дрехите. В талона пишеше колко пари имаш право да носиш в себе си. До преминаването на румънската граница, ако открият, че имаш повече от определеното, се конфискуваше. Най-вече търсеха да няма скрито злато. Още не беше свършила проверката, стана голямо чудо - силно земетресение. Вагоните се люшкаха, получи се едно силно люлеене. Хората се изплашиха. Чух мама като каза на буля Стефана, с която бяхме в едно купе: „Видя ли, Стефано, и Господ не стана каил (съгласен).” Мама и буля Стефана от този ден станаха неразделни приятелки до последния им земен път.

Преминахме българска граница. Тук атмосферата беше друга. Митничарите ни посрещнаха с думите: „Добре дошли на българска земя.” Тука нямаше проверки. В 4 часа сутринта влакът спря на гара Гелиджик (село Победа). На малката гара под един навес до самата гара беше поставен голям казан, в който имаше приготвен горещ чай. До навеса имаше спряна каруца, пълна с големи самуни добруджански хляб и сирене от толум (кози мехове). Преди разсъмване началникът на гарата излезе пред гарата и канеше хората да слязат и да си вземат топъл чай, хляб и сирене. На тази гара композицията беше дръпната в глуха линия. Стояхме два дена, докато получим разрешение, къде ще бъдем заселени. На третия ден се озовахме на гара Север в град Добрич. Там имаше много каруци, мобилизирани (ангария) от Варненско, Провадийско, Шуменско, все млади мъже, около 30-40-годишни, които натовариха багажа ни. На всяка каруца се даваше номер. Същият номер се даваше на собственика на багажа (на майките ни). Натоварените каруци тръгнаха, като им беше казано да спрат в село Чейрли гьол (среща се и името Чорлу гьол, сега Сенокос). Ние, децата и майките, бяхме извозени с рейс до село Сенокос. Шосето беше от чакъл с много дупки. Шофьорът караше бавно и непрекъснато викаше да се държим здраво един за друг, да не се люшкаме, за да не се обърне рейсът, защото бяхме натъпкани един до друг като сардели и рейсът беше претоварен. И така, живи и здрави стигнахме до село Сенокос. Там ни чакаха натоварените каруци с багажа. От село Сенокос каруците се подредиха по номера за всяко семейство. Образува се дълъг керван от село Сенокос за село Дропия (Дропла).

Вървяхме по черен път, кален. На натоварените каруци с тежкия товар, колелетата потъваха в калта повече от педя. Конете - изморени, бавно теглеха големия товар. Всяко семейство, майките с децата, вървяхме пеша, анаян (наравно) с каруците, натоварени с нашия багаж. Майките и сестрите ни - обути с терлици, а ние, момчетата - с цървули. В късния следобед стигнахме в село Дропия (Дропла). На входа на общината ни посрещнаха г-н кметът, Николов и двамата чиновници, Стойко и Евгения. (Госпожа Евгения стана кръстница на Евгений, защото е роден в Добрич. Тодора, женена за Иван Добрев, я хващат родилните болки още преди да пристигнат в селото.) Те ни водеха и ни настаняваха по колонистките къщи. След два дни пристигнаха бащите ни с талигите, които бяха приспособени в коля с големи ангъчи, за да бъдат по-високи, да могат да побират остатъка от по-дребния земеделски инвентар (по-едрият е занесен на гарата) - кафези с пернатите птици, кочината с прасета, пълни чували със ситна слама (микина и казвахме ние, а местните я наричаха тузак), зоб за конете, и кучето Мечо, вързано за колата. След три дни пристигнаха животните, овце, крави, волове. От тук започват мизерните дни за оцеляване през зимата, при липса на дърва за огрев и слама за животните. Ходеха бащите ни да се молят на местните жители за кош слама, която ползваха освен за животните и за опалване на собите (кюмбета). Сламата се използваше не само да стоплят стаята, където живеехме, но и да сготвят ядене - свинско със зеле или постни картофи в собата.

СТРАШНАТА СЛУЧКА НА ПЪТУВАЩИЯ КЕРВАН

Натоварените талиги, приспособени в коля, с големи ангъчи, да могат да поберат повече багаж, тръгнали на път за България. Вървят една след друг, образували керван. Наближили румънската граница. На румънска земя става голямото чудо. В една ранна сутрин керванът пристига на жп прелез, който не е обозначен дали идва влак. Тъй като керванът е много дълъг, повече от сто коля, не успели да преминат всичките коля жп прелеза. Задава се пътнически влак. Поради мъгливото време машинистът не забелязва пресичащия жп прелеза керван, премазва една каруца (кола). Всичко е смазано, колата, конете, каруцаря, две прасета, кафези с кокошки, патки и мисирки. Пострадалият беше Петър Пантелеев. Втората кола зад него беше синът му Атанас, на тринадесет години. Тази кола била натоварена с друг багаж, пълни чували с микина (тузак), две бъчви с вино от по триста литра, отгоре тях за маскировка, пълни чували със ситна слама с микина (тузак) за изхранване на конете. Тялото на пострадалия Петър Пантелеев, на възраст 42 години, станало на парчета. Няколко мъже събрали раздробеното тяло, сложили го в собствения му ямурлук и го погребали в близкото село, без ковчег. Петър Пантелеев беше заможен човек, добър стопанин. Имаше 62 хектара обработваема земя и един хектар (десет дка) лозе - американа, облагородено. Семейството на покойния Петър Пантелеев беше от първите изселници (първата композиция), заселени в село Шарпени (турското му име е Иланлък, означава змия, в буквален превод на румънски - Шарпени, среща се още Шерпени, от 1942 г. - Змеево), на 4 км от село Дропла. Съпругата на покойния Петър Пантелеев, Димка, с четирите си деца, две момичета и две момчета, много години скърбяха - тъгуваха за непредвидената смърт на съпруг и баща. Момичетата бяха по-големи от момчетата. Най-голямата, Мария, на 22 години, второто момиче, Тодора, на 19 години, Атанас на 13 години и Пантелей на 8 години.

КОЛОНИСТИТЕ. РУМЪНСКАТА ПОЛИТИКА ЗА ЮЖНА ДОБРУДЖА

През 1913 година, месец септември, след превземането на Южна Добруджа от Румъния, тази територия остава в границите на Румъния, поради което България започва война с Румъния през 1916 г. След успешни военни действия, България успява не само да си възвърне Южна Добруджа, но и завладява Северна Добруджа, в която живее преобладаващо българско население и се е считала за българска територия отпреди Руско-турската война. По-късно, съгласно Ньойския договор (1919 г.), Южна Добруджа бе дадена на Румъния да я експлоатира за срок от 20 година. С това България си плаща репарациите от войната през 1916 г.

Когато Южна Добруджа преминава в пределите на Румъния по силата на Ньойския договор, румънският парламент приема закон - да се отнеме една трета (това се наричало треиме - една трета) от земите на местното население в Южна

Добруджа. Това става в периода 1921-1922 година. Отнетата земя от местното население става държавна земя и по-късно се раздава на колонистите.

Есента на 1923 г. били изпратени инженери-землемери, които размерили земите (полета). Прекарали прави линии (пътища) и се образували парцели (лотове) от по пет хектара (50 дка). На колонистите им било дадено по 10 хектара (100 дка) - на различни места по пет хектара (50 дка) първа категория. На местното население - втора и трета категория. Много малко от колонистите се заели да обработват дадената им земя, защото нямали жива тяга (добитък). Давали земята на местните жители да я обработват на принципа „наполовина” - продукцията се деляла наполовина, а те, колонистите, собствениците на земята, ходели да работят на местните хора като надничари или като чираци. Всички парцели (лотове) от петдесет декара бели обозначени на всеки ъгъл със специално издялани (оформени) камъни. След измерването на земята се оформили селата. С големи плугове се очертали улиците с канавки, а парцелите (дворовете) по 2500 кв. метра. На всяко семейство колонисти било дадено по 5 дка градина в края на селото. За построяване на къщи държавата (Румъния) им дала субсидия (помощ), но не всички оползотворили парите за построяване на по-масивни и прилични жилища (къщи). Много от тях построили къщи от по две малки по обем стаи, покрити със слама.

Заселването на колонистите започва 1924-25 година. Те били повече от Трансилвания, Олтения5, Банат, Арджеш и много малко от Молдава (Бесарабия), но те били руснаци и гагаузи. От Гърция (Тракия) се изселили арумъни6 (карака- чани) - големи животновъди, коренът им е от Трансилвания - смесени румънци и унгарци, които говорят диалект близък до румънския.

От България - от Пиринска Македония, района на Горна Джумая (от 1950 г. Благоевград), от Петрич също, дошли каракачани. Румъния ги настанила в Южна Добруджа по границата между Румъния и България - от град Балчик до град Тутракан. Те били оземлени по 20 хектара (200 дка) земя по претекст, че идват с големи стада овце. Местните хора ги наричали „куцовласи”. Румъния ги въоръжила да пазят границата. Отнасяли се много грубо с местното население. Със стадата си (овце) правели големи пакости в нивите на местните хора. Оттам ставали и много побоища между местните жители и колонистите-куцовласи (арумъни). Но властта винаги ги оправдавала. Много български семейства се принуждавали нелегално да бягат през границата за България с по една торба хляб и една бохча дрехи. В България ги приемали като емигранти. Настанявани били във Варненско, Шуменско и оземлени с по 30 дка земя, за да могат да се препитават. Работели на местните жители за парче хляб. Спазарявали се при по-заможните стопани като чираци. След връщането на Южна Добруджа 1940 г. на България много от тези семейства, които били емигрирали в България, се върнали по родните си места.

Със заселването на румънското население в Южна Добруджа, наречени колонисти, Румъния искаше да докаже, че има румънско население в Южна Добруджа и да имат претенции, ако един ден стане спор за връщането на Южна Добруджа на България, защото тя им беше дадена само за 20 години. Трябваше да я върнат по мирен начин през 1938 година, но те искаха да си остане в пределите на Румъния. През тези две години 1939 и 1940 година те се готвеха да си запазят Южна Добруджа, като бяха изкопани на обозначени места траншеи (окопи) и в Северна, и в Южна Добруджа, с картечни гнезда в Южна Добруджа. От град Каварна до град Тутракан имаше изкопан противотанков траншей (окоп), с цел ако се наложи да стигнат до война, българските танкове да хлътнат в траншея. Така Румъния си мислеше, че с тази готовност за война ще си запази Южна Добруджа за веки веков. За изкопаването на траншеите и сеченето на гори, с които дървета правеха барикади, бяха мобилизирани мъжете българи до 55-годишна възраст от цяла Добруджа (Северна и Южна). Не бяха облечени във войнишки дрехи, работеха с цивилните си дрехи, но бяха охранявани от румънски войници. Баща ми, Александър Гаврилов, на 37 години, беше мобилизиран в Южна Добруджа, в село Чакърча (сега с. Врачанци), да секат гора в село Стожер, посока село Куртбунар (сегашния Тервел). Баща ми успял да се включи като готвач в кухнята, която била в с. Врачанци. Като помещения за спане ползвали два обора за коне. Имало три чифлика, собственост на заможния чифликчия от селото.

Настъпиха други времена. Преразглеждайки интересите си Германия, Съветския съюз и други европейски държави приемат Южна Добруджа да се върне на България, което става с подписването на Крайовската спогодба на 7 септември 1940 г. Това е станало след продължителни дипломатически преговори, защото румънският външен министър вмъква една точка според, която България до края на 1940 г. да изсели българското население от Северна Добруджа в Южна Добруджа, а Румъния да изсели румънските колонисти от Южна в Северна Добруджа. Българските семейства да влязат в къщите на румънските колонисти, а колонистите - в къщите на изселените българи от Северна Добруджа. В противен случай няма да стигнат до споразумение. Това притеснило много българската страна в преговорите. След разглеждане на претенциите от румънска страна Цар Борис взема трудно, но за момента най-разумното решение като казва: „По-добре е да приемем техните претенции, отколкото да леем невинна кръв, да гледам майки с черни забрадки, деца сираци. Румънците винаги са защитени от Великите сили, не бива да водим втора война. Пак ще бъдем обвинени и да плащаме репарации. Аз този капан го очаквах и ето, че се случи. Това беше тяхната политика, затова заселиха румънско население в Южна Добруджа, наречени колонисти, да ни сервират тези претенции. Те да си вземат колонистите, заселени в Южна Добруджа, а ние да си вземем българите от Северна Добруджа. Така те постигнаха целта си да обезлюдят Северна Добруджа от българско население.” Така Южна Добруджа се връща в пределите на България по мирен път на 7 септември 1940 г. Тази история, що съм я описал, съм я чул от брата на майка ми, вуйчо Слави.

От тук насетне започват големите тревоги - изселването!

ПРЕМЕЖДИЯТА НА ВУЙЧО СЛАВИ

През тези две години - 1916 до 1918, когато цяла Добруджа била българска, вуйчо Слави е бил на 26 години, женен, с две малки деца. Селяните на село Каталой в Северна Добруджа го избират за кмет на селото, защото за него време той бил най-образован младеж. Освен румънското четвърто отделение, което било задължително, записва се в българско училище в град Тулча. Завършва трети прогимназиален клас с отличие.

Историческите превратности се намесват брутално в живота на хората. След връщането на Северна Добруджа в пределите на Румъния, българското население е подложено на репресии. Още на втората вечер, къщата на вуйчо Слави около един часа през нощта цялата била обхваната от пламъци. Спасили се благодарение на това, че нея вечер вуйчо Слави, жена му и децата отишли в неговите родители и останали вечерта да спят там. След тази голяма катастрофа той решава да емигрира още същия ден, но съобразил се, че в качеството си на кмет, с комисия трябва да предаде архива на общината на румънските власти. Макар и съкрушен от случилото се, той набира сили и кураж, отива в общината, там заварва двама офицери. Той се отнесъл културно с тях, както повелява законът. Съставили протокол, предал им ключа, сбогувал се с тях като им пожелал приятна работа. На тръгване им казал: „Унде е ледже, ну е токмяла (където има закон, пазарлъци няма).” Още същата вечер баща му, дядо Петко, впряга каруцата и синът му се облича като жена, ляга в сандъка на каруцата, завива го с ямурлука и тръгва на път към град Костанца. По пътя румънски патрули го спират за проверка. Дядо Петко ги лъже, че жена му е тежко болна, води я в болницата в град Костанца. Така рано сутринта пристигат в Костанца. Българската войска бавно отстъпва, а румънската армия настъпва и заема постове. Така вуйчо Слави се присъединява към българската войска. Пристига в град Варна, заедно с още много такива като него емигранти, млади момчета, които 1916 година дезертирали от румънската армия и се завърнали по родните си места в Добруджа. Сега по закон Румъния има право да ги съди, затова много млади момчета, заедно с българската войска, преминаха в България. Повече от тях останаха във Варна и образуваха Добруджанския квартал.

Вуйчо Слави се установил във Варна. Минало една седмица, дошло му наум на вуйчо Слави да пише писмо до бащата на Никола Петков, с когото имат роднинска връзка, да го моли да му помогне да го назначат на държавна работа. Не минало седмица, получил отговор на писмото си. По-късно го назначили на работа в Двореца „Евксиноград” като адютант, управител на Двореца, с военна униформа.

След пет години излезе министерска заповед - който е женен и има семейство, има право по реда на закона с издаден паспорт да си изтегли семейството от румънските територии. Така вуйчо Слави си прибра семейството и се настани в държавно жилище в самия Дворец.

С течение на времето той стана най-близкият и доверен човек на цар Борис Трети. Винаги при посещението си в Двореца цар Борис го канел да седнат на пейката пред самия кастел (палат). Стояли на раздумка с часове. Царят му казвал да не се притеснява: „Какво като съм цар на българите, и аз съм човек като тебе. С теб човек му е приятно да седне на обща приказка. Аз така се разтоварвам” - казвал му цар Борис.

Германия в лицето на Хитлер обяви война на Русия. За да се добере по-близо до границите на Русия, Хитлер предложил на цар Борис Трети да сключат договор - България да вземе участие с войска срещу Русия. Цар Борис отказал, не приел предложението на Хитлер българската войска да вземе участие във война срещу Русия, обаче се съгласил Германия да направи бази на българска земя.

През лятото на 1943 г. цар Борис често пъти посещавал Двореца „Евксиноград”, оставал е по цели седмици. Цар Борис пращал часовия, който бил на пост пред палата, да извика вуйчо Слави и стояли с часове на общи приказки, между които той казвал на вуйчо, че идвал в Двореца малко на спокойствие. Оплаквал се пред вуйчо, че Хитлер го притиска да подпише договор за съюз с Германия, като му казвал: „Аз изпълних твоето желание да върна на България Южна Добруджа, а ти продължаваш да ми отказваш, като намираш причини българската армия да не воюва срещу Русия.” Царят споделил: „Получавам втора телеграма - да отида в Берлин на среща с Хитлер. Чудя се какво да правя. Ако отида, жив няма да се върна. Затова съм дошъл тука, малко да си отдъхна.” В същото време, докато си говорят, часовият от портала звъни на караулния началник, че на портала са дошли двама германски офицери с черна камионетка. Настояват да влязат. Караулният началник тутакси докладва на цар Борис. Той заповяда да ги пуснат. „Само за около 15-20 минути фрицовете пристигнаха пред палата. Представиха се, наредиха на цар Борис да се качи в камионетката, тръгнаха и повече не се върнаха в Двореца.” Това го разказваше вуйчо Слави, когато му отивахме на гости с мама. След смъртта на царя, царица Йоана дарява на вуйчо Слави цяла ракла с дрехи на цар Борис. Той обличаше един от костюмите и шеговито казваше на сестра си Добра: „Добро, приличам ли на царя?”

След идването на власт на комунистическия строй през 1944-1945 г., вуйчо Слави беше уволнен като управител на Двореца, обявен за народен враг и включен в списъка на враговете, да бъде съден от Народния съд като царски служител. Спасиха го двама, които той ги е укривал в Двореца като нелегални шумкари, а сега заемали големи постове в град Варна.

Оттук нататък настъпва мизерният живот за вуйчо. Остава без работа, без собствено жилище. Смили се един негов близък приятел, доктор Пашев. Той дава вилата си безвъзмездно да живее вуйчо в нея, която беше близо до Двореца и цветарската градина на град Варна. Агрономът на градината, който изпълнява и длъжността управител, стар познат на вуйчо, го взема на работа, да се грижи за два вола и два коня, които използват при обработка на градината. През 1946 година вилата на д-р Пашев беше национализирана. Във вилата направиха детска градина. Наложи се вуйчо ми да я освободи. И тогава агрономът му дава жилище от една стая с антре, което е в самата градина и до края на земния си живот живя в него със семейството си. Тогава вуйчо Слави беше на 55 години. Работи 12 години като коняр и получи половин пенсия - 67 лв.

Прослуженото време в двореца не му беше признато. Двете му деца, дъщеря на 22 години и синът му на 18 години, завършиха немска езикова гимназия. Не ги приемаха на държавна работа, защото баща им бил царски служител.

СПОМЕНИ ОТ МОЕТО ДЕТСТВО

Роден съм на 25.02.1928 г. в с. Фрекацей, окръг Тулча, Северна Добруджа, Румъния. Израснах като дете в будно земеделско селско семейство. Бащиният ми двор се намираше непосредствено до училището и общината в с. Фрекацей. Дворът имаше лек наклон с изглед на юг, а в долния край на градината минаваше река, доста пълноводна. Реката се казваше Чилика, защото извираше от местността Чилик дере, близо до манастира Чилика. На по-високата част на двора дядо Гаврил (баща на баща ми) през 1872 година построил голяма къща чердаклия, с изглед към обяд (юг). През 1932 г. баща ми изкопал кладенец. На осмия метър дълбочина бликнала изворна вода. Кладенецът беше изграден от камък, а водата се вадеше с конструкция от дърво, с валяк. Кладенецът имаше четири метра вода. В 1936 година с жълтата пръст, изкопана от кладенеца, баща ми изгради нова сграда - две стаи за живеене, дам (обор) за конете и кравата, плевня (самалък) и сая (обор) за овце. Стените на сградата бяха изградени от жълта пръст от кладенеца, омесена с вода и слама (плява) на малки топки, които ги омесиха мама и голямата ми сестра София. Тогава тя беше на 15 години, аз бях на 8, а сестра ми Руска - на 12 г. Тати направи една малка тарга, мама слагаше по 4 топки на таргата, аз и сестра ми Руска ги носехме до строящата се сграда. Тати ги вземаше от таргата и ги слагаше топка по топка на стената, която изграждаше с височина 60 см. Така, с четири обиколки, стените бяха готови с височина 2.40 метра, а покривът беше от ситен камъш, набит със специален гребен, казваше се „немски покрив”. За времето беше модерен покрив. До кладенеца имаше свободен двор, там през лятото се правеше харманът. На него се вършееха пшеницата, ечемик, ръж, жито (което се използваше предимно за булгур) и просо. Остатъкът от двора, откъм реката, беше овощна градина, около един декар. В нея имаше сливи, круши - средно ранни и късни, есенни, ябълки. Имаше една ябълка с голяма корона, около 7-8 метра в диаметър, зрееше към 15 октомври с едри плодове, на цвят жълто-червени. Тати ги продаваше в град Тулча на пазара. Често пъти ме вземаше и мен. Помня, веднъж пристигнахме в град Тулча рано сутринта, тати спря каруцата на един хан, сложи на конете на главите по една торба, тъкана от козя козина, в торбите имаше приготвена попара от ситна слама (микина, тузак) с ярма от ечемик, хвана ме за ръката и каза: „Хайде, сега ще влезем в кръчмата да изядем по една чорба, сетне ще идем на пазара да продадем ябълките.” Влязохме в кръчмата, седнахме на една маса до прозореца. От време на време тати хвърляше поглед към двора, където беше спряна каруцата, пълна с ябълки. Той отвори торбата, извади парче хляб, в туй време дойде кръчмарят и попита: „Че дориц (какво ще поръчате).” Тати поръча за него една голяма дроб-чорба с чаша червено вино, за мен малка дроб-чорба с една лимонада шприц, от която цял ден се оригвах и ми пареше на гърлото. Тогава бях на 9 години.

Тати плати на кръчмаря, взе торбата с останалия хляб и излязохме от кръчмата. Тати сне торбите от главите на конете, дръпна хасъра, с който бяхме завити ябълките, нави го на руло и го сложи напречно в дъното на каруцата, така ябълките блеснаха от грейналото вече слънце. Излязохме от хана, минахме през центъра на града, по улицата от двете страни имаше едно до друго малки дюкяни. Улицата се казваше „Суб колоане” (под колоните). Излязохме от центъра, тати зави конете на дясно, по един път, който минава през липованската махала, посока за пазара. Още с навлизането в махалата, тати започна да вика с доста висок и шеговит глас: „Хайде ла мере де тоамна, луаци съ оспътаци (Хайде на есенните ябълки, вземете и ги дегустирайте).” Докато стигнем на пазара, който не беше много далеч, след нас тръгнаха жени и мъже с дълги бради, с папурени кошници и панери. Докато спряхме каруцата на пазара, купувачите се наредиха един след друг и за кратко време ябълките се продадоха.

След като се продадоха ябълките, тати покри празните каси с хасъра (папурена постелка) и тръгнахме за центъра на града. Спряхме пред едно малко дюкянче и ми купи една свирка и една дръмба. Дръмбата беше музикално устройство, нещо като навита пружина. Слага се в устата, стиска се със зъби, произнасяш звука на мелодията на песента в кухината на устата, а дръмбата я поема с много интересен звук, подобно на мандолина. Малко по-надолу спря до една фурна. Оттам купи един хляб франзела, бяла и пухкава като гъба. Привечер се върнахме у дома. Тати извади франзелата от торбата, разчупи я и каза, че е от зайчето, тъй като нашият домашен хляб е по-черен, с леко накиселяващ вкус.

Остатъкът от градината, покрай реката, беше зеленчукова градина, която беше около три декара. В нея тати сееше: три сорта домати - ранни, средно ранни и късни; пипер каба; пипер рогат; чорбаджийски чушки; люти чушки; камби; патладжан; целина; краставици; зеле - лятно и есенно и още други зеленчукови култури. По вадите, между каръците, тати сееше най-различни цветя. Така градината ухаеше от красота. За напояването ползваха водата от реката. Баща ми направи саморъчен долап (Приложение 1), който се задвижваше с конска тяга. Аз и сестра ми, кака Руска, карахме коня, задвижваше се голямото колело, на което имаше заковани кофи от ламарина - те се пълнеха с вода от водоема, а във водоема водата идваше от реката. Така колелото се въртеше с помощта на конска тяга и пълните кофи с вода се изливаха в дървен улук, който беше наклонен към главната вада, а от там по вадите между каръците (лехите). Тати, мама, голямата ми сестра София и други наети момичета едва успяваха да направляват водата по каръците. Така в подредения стопански двор се поддържаше зеленчукова и овощна градина. Имаше и дюлеви дръвчета, засадени по брега на реката. Когато през есента те започваха да зреят, цялата градина ухаеше на приятната миризма на дюлите. Всичко това се набиваше в очите на минувачите, които често се спираха да се насладят на прекрасния пейзаж, създаден от човешката ръка, с много труд и умения.

Произведената продукция се продаваше на място вкъщи. Селото беше голямо, за него време наброяваше над 1500 жители. Освен това идваха търговци от Тулча с камион, купуваха големи количества. Тъй като пътят само ни делеше от Примарията (общината), често пъти служителите на общината: нотарина (чиновника), перчептора (бирника), заедно със жените си и децата им, идваха да си правят развлечение в градината, като носеха със себе си грамофон, бутилка ракия - казваше се Съкърика, леко жълта на цвят. С влизането в двора, поздравяваха любезно с „Бунъ зиоа (Добър ден)”, като искаха разрешение, било от мама, било от тати, зависи кой е вкъщи по това време. Повечето пъти мама се случваше вкъщи, и те любезно искаха разрешение от мама като се обръщаха с думите: „Доамна Санду, не даци вое съ фачем о плимбаре прин градина думнеа воастръ” (Госпожо Сандовце, ще ни разрешите ли да си направим малка разходка във вашата прекрасна градина). Мама ги посрещаше с усмивка като казваше: „Пофтиц ку плъчере (Заповядайте, с удоволствие, защо не).” И ги придружаваше до портичката на градината, като ги канеше да си наберат каквито зеленчуци си харесат за салата, а тя през туй време се връщаше бързешком до вкъщи, вземаше чинии, вилици, солница, шише оцет, олио. Не забравяше да вземе и покривка, ръчно изтъкана на едри карета в синьо, бяло и червено, да покрие масата, която тати беше направил стационарна - забити в земята четири колчета и отгоре за лице, една стара кована врата. Имаше и пейки от двете страни. Масата и пейките бяха под ябълката с голямата корона. По клоните на ябълката се виждаха едри ябълки. Натежалите клони, виснали над масата, наподобяваха плетена дантела. Един ден пак бяха дошли. Мама покри масата, подреди чиниите, вилиците, но в туй време се сети, че няма в какво да си направят салатата и ме изпрати да отида, да донеса пръстения гювеч. Аз изтичах до кухнята, донесох го. После тя се сети, че няма нож. Изпрати ме за нож, като се извини на гостите, че има лична работа. Пожела им приятно прекарване и се прибра да си продължи нейната работа. Аз занесох ножа. Те си направиха салатата, наляха си ракия в чаши, които си носеха, наздравиха се и пуснаха грамофона да свири. Аз се заиграх с техните две деца, момиче и момче, които бяха по-малки от мене. След малко мама дойде до портичката и на румънски език ме извика да се прибера, че съм имал работа. И наистина, тя ме изпрати на магазина с 15-ина яйца, да купя захар на бучки.

Тези две семейства, общински чиновници, често идваха у нас да си правят разходка в градината. Понякога с тях идваха попът и попадията. Тати ни забраняваше да говорим на български език, когато имахме гости от този ранг, а да говорим само на румънски език. И може би това ми е помагало да овладявам добре румънския език - да чета, да пиша и говоря и до днес.

Смътно си спомням, сигурно съм бил на около 3-4 години, тати ме хвана за ръката и ме заведе в детската градина, която се помещаваше в старото училище, построено от жителите на селото още по време на турското робство, състоящо се от две стаи средно големи. След Освобождението от турско робство, от 1889 до 1891 г., е построено новото училище с три големи класни стаи, два коридора и една по-малка стая, ползвана от учителите. Това училище е било построено също с дарение от жителите на селото, в което е преобладавало българското население.

През 1934-35 година на 6-годишна възраст постъпих в първи клас, по настояване на учителят, който беше у нас на квартира - домну (господин) Спъну Николай. Той ми беше класен ръководител в първи клас. Във втори клас учител беше домну Думитрояди, в трети и четвърти клас учител ни беше домну Методиеску Ион, в пети - доамна (госпожа) Лукиян Тица. Тя беше съпруга на директора на училището, Лукиян Думитру. От първи до пети клас аз бях втори по успех. Накрая на учебната година имаше екзамени (изпити) пред комисия от трима учителя от Тулча, които по тяхна преценка определяха въпросите по всеки предмет. От първи до пети клас първи по успех беше Тасков Думитру, втори бях аз, Гаврилу Христу, трети беше Калестру Ленуца. На Тасков Димитру, или на български Димитър Хараламбев, баща му беше родом от град Кюстендил, имаше професия обущар. Ние като деца го наричахме бай Хараламби, защото се налагаше да ходим да ни кърпи скъсаните сандали. Майка му, Николина, беше родом от село Фрекацей, от рода Чобановите. Тя имаше занаят шивачка. Шиеше селски дрехи, за времето каквато носия се е носила, терлици. Бай Хараламби през 1916 г. бил войник от Кюстендил при окупацията на Южна и Северна Добруджа от българските войски. Неговият полк отсяда в село Фрекацей. През тия две години, 1916-1918г., той свързва живота си с кака Николина, но след Ньойския договор цялата Добруджа се дава на Румъния. През септември 1918 г. българската войска се изтегля. С полка си и той се върнал в България. След една година обаче се връща в с. Фрекацей и заживява с кака Николина като „пашапортлия” - всяка година си подновява паспорта. През следващите години им се раждат три деца: през 1924 г. - Петър, през 1928 г. - Димитър и 1931г. - Марийка.

Както вече казах, първи по успех беше вторият син на бай Хараламби, Димитър, вторият бях аз, Христу Гаврилов и третата - Калестру Ленуца. Родителите на Ленуца по народност бяха румънци, наричаха ги „ветерани”, защото като войници са воювали за освобождението на България от турско робство през 1877-1878 г. в Руско-турската война. Румънската армия е взела участие на фронта в с. Гривица, за освобождаването на Плевен от турската войска и са дали много жертви. След като приключи войната, Северна Добруджа независимо от това, че от памти века е била българска земя, според Берлинският договор се даде на Румъния под претекст, че е взела участие във войната. През 1888 г., тези, които са били мобилизирани и участвали на фронта Гривица в битката за Плевен, Румъния ги оземли с по 100 дка в почти всички села в Северна Добруджа и бяха субсидирани (подпомогнати) от държавата да си направят къщи. От там и местното население ги наричаше „ветерани”.

На десети септември 1940 г. започна новата учебна година. Постъпих в шести клас, с класен учител домну (господин) Лукиян Думитру, който беше и директор на училището. Той обичаше често пъти да се почерпва, и понякога като влезеше в клас, оставаше като негов заместник една ученичка от седми клас, тъй като бяхме слети класове. Тя се казваше Симеон Дянка, от българско семейство. Учеше се много добре, беше силна ученичка и се ползваше с голям авторитет. Изпълняваше безупречно, с голяма дисциплина поверените и два класа по програмата, която имахме за деня, а той се връщаше почерпен чак в края на учебния ден, като се извиняваше, че имал неотложна работа. Учителят с уважение се обръщаше към заместничката си със думите: „Ъци мулцумеск, Симеон Дянка, дин тине, о съ се факъ профисоаре (благодаря ти, че ме замести, от тебе ще стане учителка).”

В шести клас учихме само два месеца, защото дойде заповед, от първи ноември 1940 г. българите да се изселят в България, в Южна Добруджа. Последният учебен ден беше на 28 октомври. Сутринта, преди да влезем в час, директорът ни събра пред училището, строени на буква П, на румънски се казва „кареу”, и с разплакани очи произнесе думите: „Иубиц копий (скъпи деца), тези от вас, на които родителите са с народност българи, от днес сте свободни, можете да си отидете вкъщи. От първи ноември българите заминават за България.” Аз се прибрах вкъщи и мама ме попита защо съм се върнал. Докато и обясня, тати се върна вкъщи - той беше излязъл в центъра на селото и потвърди новината. Директорът на училището, Лукиян Думитру по народност е българин, но съпругата му беше румънка и остана, защото имаше такъв закон за смесените семейства. Не беше наложително изселването за България на семейства със смесен брак. Двамата съпрузи решават дали да се изселят или да останат.

Лукиян Думитру и сестра му Тодорица, по-малка от него, са останали кръгли сираци в 1916 г. Бащата (българин, но мобилизиран в румънската войска) загива на фронта „Марашешти”, битката между българи и румънци, за освобождението на Южна и Северна Добруджа. Майка им умира през 1917 година от туберкулоза, която върлувала по него време. Това са ми го казвали мама и тати. Децата останали сираци. Държавата (Румъния) ги изпраща на пансион (дом за сираци). Думитру бил на 11 години, а сестра му на 9 г. Думитру завършил средно образование в дома за сираци и продължил на държавни разноски в учителския институт в Букурещ. По негово желание бил назначен за учител в родното му село Фрекацей, окръг Тулча. Сестра му Тодорица завършила средно образование в пансиона, известно време живяла при брат си Думитру и се задомява в Тулча за един учител. Лукиян Думитру се задомява през 1929 г. за девойка от град Тулча на име Тица, учителка. Първата им рожба е дъщеря на име Стелуца (1931), а втората - Корнелия (1933). След изселването на българите през 1940 г. в Южна Добруджа, им се ражда момче Лучияну (1941).

Новината за изселване на българите от Северна Добруджа в Южна беше голям стрес. Никой от българското население не го прие като истина. Хората бяха възмутени и не вярваха, но в късо време властта започна да ги притиска посредством силата на жандармерията, която заставаше на портата и предупреждаваше: „Хайде, плекаци, либераци каселе, мъйне вине колонище дин Добруджа (хайде, тръгвайте, освобождавайте къщите, че идват колонистите от Южна Добруджа).”

Тогава баща ми започна да кове сандъци, в които пълнеше пшеница, ръж, ечемик, брашно - пшенично, царевично. Мама в големи чували слагаше юргани, дюшеци, черги и други дребни вещи. Хляба го правеше на сухар. И така приготвеният багаж го извозиха за един ден на гара Каталой, на 4-5 километра от Фрекацей. Това стана на 8 ноември 1940 г.

На последната каруца тати затвори портите, хвана един от салкъмите, които бяха засадени от двете страни на портата и дълго време ги притискаше със сълзи на очи, а ние - аз, сестра ми Руска и брат ми Петър на 6 години, бяхме качени на каруцата с последния къщен багаж. Мама и кака София бяха на гарата да пазят багажа, преди да бъде натоварен на влака. В туй време, когато тати беше прегърнал салкъма на портата и сълзите течаха по лицето му от мъка, че се разделя с имота си, дойде Лукиян Думитру, с когото родителите ми бяха близки приятели като комшии. Носеше гарафа вино да се почерпят за изпроводяк. Двамата се прегърнаха, почерпиха се и директорът, Лукиян Думитру, пожела на баща ми крепко здраве и дано Бог му помогне да има късмет благополучно да се устрои в новото място в Добруджа. В туй време аз като дете на възраст 11 години и 7 месеца си представях, че ще отидем в необятни площи земя, обиколени с необятни дъбови гори. Но за наш късмет настанени бяхме в Балчишкия район с необятни площи, но с малко по площ гори.

Влакът от гара Каталой тръгна на път за България на другия ден в осем часа вечерта. Майките с децата, възрастните мъже и жените бяха качени в пътнически вагони, натъпкани като животни, въздухът не можеше да се диша. На десети ноември по обяд влакът пристигна на гара Кардам. Тука беше големият ужас. Започна голямо претърсване. Най-вече търсеха за скрити пари и злато. Чуваха се ревове на жени, деца, на които проверяващите, макар и незаконно, без право, вземаха златни накити и скрити пари. Не след дълго време проверяващите влязоха и в купето, където бяхме две семейства, с по четири-пет деца. Общо в купето бяхме единадесет души. С влизането си проверяващите строго наредиха на майките ни и на нас децата да си разкопчаем пазвите и да си признаваме имаме ли скрити пари или златни накити. Започнаха да ни отварят пазвите. Майките ни и по-големите ни сестри проверяващите започнаха да ги тършуват и пипат под мишниците и кръста. Изплашени, те започнаха да викат, да плачат, а проверяващите вместо да ги успокоят, ги ругаеха. Освен това проверяваха и папурените панери, които майките ни бяха заредили със сухар, сирене и варени кокошки и плодове - ябълки, круши. Проверяваха и джобовете ни, дамаджаните, в които имаше вода. Клатеха ги да разберат да не би да има в тях монети. Обръщаха ги да проверят да не би на дъното на плетените дамаджани да има скрити пари или златни накити. Този контрол продължи до късно вечерта. Щом прекратиха проверката, влакът леко потегли, премина границата Кардам и спря на българска земя. Чуваше се българска реч. Във вагоните влязоха българските митничари с думите: „Добре дошли, български сънародници. Не плачете. Вие сте вече на българска земя. Всичко ще мине. Ще бъдете настанени, макар и не в такива къщи, каквито сте оставили в родните си села, но все пак ще имате покрив.”

След малко влакът потегли и спря на гара Геленджик (Победа). Това беше на разсъмване. Гарата беше една малка сграда. Там дръпнаха композицията в глуха линия, където престояхме два дена. На гарата в една малка стая, построена на задната стена на гарата, имаше изградена печка от тухли, на която върху тюча имаше един голям казан, в който имаше приготвен чай. Имаше в стаичката и голяма маса, пълна с големи добруджански хлябове и сирене надробено, види се, че е от мяхове или съхранено в пръстени кюпове (гърнета), дарени от местните жители от околните села. Това всичко се даваше на майките да си нахранят децата. Някои от майките вземаха само чай, защото имаха от приготвения сухар. Но повечето майки вземаха от всичко, каквото им се дава, защото бяха свършили приготвеното за из път. На третия ден сутринта дойде един локомотив, закачи композицията и потегли в посока град Добрич. След не дълго пътуване, влакът спря на гара Север. Там чакаха каруци мобилизирани (изкарани ан- гария) от варненските и провадийските села. Това бяха все млади мъже, на възраст не повече от 45-50 години. Минаваха служители на жп гарата, отпечатаха вратите на вагоните, в които беше натоварен багажът и извикваха поименно собствениците на багажа.

Ние, децата, влязохме в чакалнята на гарата, където беше гъмжило, беше ужас и мизерия от деца, майки, стари баби и мъже. Вагонът, в който беше натоварен нашият багаж и на семейство Иван Петров Хаджиев, беше с номер 28. Бележката с номер 28 беше у мама, защото в купето на вагона бяхме заедно. Служителят на жп гарата стоеше на вратата на чакалнята и съобщаваше имената на собствениците на багажа и номера на вагона. Мама се обърна към жената на бай Иван - буля Стефана, с думите: „Щефано, чуй, казаха имената ни и номера на вагона. Хайде да тръгваме.” Тя заръча на голямата ми сестра, София, да се грижи за нас, децата. Разкопча блузата си, на която беше зашила вътрешен джоб, да вземе бележката с номера на вагона. За неин късмет, при проверката на границата, остана неоткрита, а тя имаше скрити пари. Пред проверяващите показа само тези, които имаха право да притежават на румъно-българската граница. Мама и буля Стефана се наредиха на редица с бележката в ръка. Показаха я на служителя на жп гарата, а друг служител ги поемаше и ги водеше до вагоните с натоварения багаж. Там чакаха мобилизираните каруци. Това всичко стана в присъствието ми, защото аз се хванах за ръката на мама и стоях през цялото време, докато се товареше багажа. В две каруци се натовари къщният багаж: раклата на мама, надиплена с моминските и дрехи и част от чеиза и; чувалите, пълни с шарените черги, тъкани от мама преди да се задоми; юргани; дюшеци, които се ползваха за спане, и още много други дреболии. Земеделският инвентар: плуг; боруна (грапа); таволук (валяк от камък), който се ползваше за вършитбата на пшеница, ръж, ечемик, жито, просо; веялка за веене на зърното от ситната слама и много други земеделски сечива се натовариха в третата каруца. Служителят, който отговаряше за тази манипулация, даваше на каруцарите бележки с номер, а също така даваше бележка със същия номер и на майките ни, да могат да получат багажа, за да не стават грешки. Така натоварените каруци потеглиха за село Дропия. Така се казваше селото по време на румънското господство. Аз, мама и буля Стефана се върнахме на гарата, но там нямаше никой.

Мама беше мъжка жена. Отвори една врата, там беше шефът на гарата. Мама се извини и го попита: „Да ни кажете къде отидоха децата ни? Ние досега товарихме багажа.” Човекът беше много вежлив и учтив, стана, излезе от стаята и каза: „Елате да ви покажа - като посочи с ръка. - Виждате ли онази висока сграда? Тя беше фабрика за тютюн, казва се Реджията, там са децата ви.” И тръгнахме пеша. Тя не беше много далеч, дори не усетихме кога пристигнахме. Реджията, сградата, беше на три етажа. Влязохме на първия етаж. Още с влизането усетихме една лоша, непоносима миризма. Мама се поозърна наляво-надясно и каза на буля Щефана: „Щефано, няма ги наште тука, къде ли ша съ? Да се качим на другия етаж.” Докато умуваха, по стъпалата на горния етаж слизаше бай Митьо, с прякора Митьо Мустака, защото носеше големи мустаци, извити нагоре, които му даваха мъжка красота. По него време той беше на около 40 години. Мама тутакси изплашена, че ги няма децата, попита: „Митьо, да си видял нашите деца?” Той отвърна: „Не бойте са. Тука са, на втория етаж, аз имах грижата за тях. Аз си натоварих багажа на една каруца и се върнах при децата. Качих ги на другия етаж, както виждате - тука въздухът е непоносим.” И наистина, тези хора са пристигнали предния ден и са ги настанали там да нощуват. Какво видях там - плачещи майки, които подсушаваха децата си, кое напикано, кое наакано, и си шушукаха една на друга: „Боже, боже, колко ще ни държат тука в тази мизерия?” Бай Митьо беше еснафин човек, притежаващ малко по-друга култура - имаше малко дюкянче, с кафе. Със земеделие не се занимаваше. Той излезе навън, а пък аз, мама и буля Щефана, се качихме на втория етаж. Докато мама и буля Щефана си кажат по някоя дума с по-големите ни сестри, които питаха какво става с багажа, бай Митьо пристигна с усмивка и каза: „Хайде, хора, тези, които са от село Фрекацей, слизайте долу. На пътя има спрели 3 автобуса. Ще ни закарат до село Дропия (Дропла). Шофьорите стояха на вратата и питаха майките: „За село Дропия ли сте? Хайде, качвайте се.”

Трите автобуса едва ни побраха. Натъпкани бяхме като сардели. Шофьорът предупреждаваше майките с малки деца да сядат на седалките и да си вземат децата в коджака (в скута): „Останалите прави, да можем да се поберем. Ще караме бавно, не се плашете.” Наистина те виждаха във всички нас - майки, деца, старци, един страх. Всички бяхме настръхнали, не знаехме къде отиваме и в какви къщи ще ни настанят. Потеглиха рейсовете по чакъленото шосе, започнаха да тракат колелетата по неравния чакълест път, а ние всички в рейса се клатехме, допирахме се един до друг изплашени като гърмяни зайци. Гледахме се очи в очи изплашени, никой не издумваше нито дума. Така около един час пътуване. Пристигнахме в село Чейрли гьол (Сенокос).

Рейсовете спряха в центъра на селото, а там имаше на един малък мегдан, стара сграда с един малък чардак отпред.

Шофьорът отвори вратата и каза: „Хайде, слизайте, скъпи сънародници. Мойта задача беше да ви докарам до тука. Оттук нататък ще пътувате пеша.”

На мегдана бяха спрени каруците с багажа. Разбрахме, че старата сграда е кръчмата, защото каруцарите като видяха, че пристигнаха рейсовете, излязоха от кръчмата. Мама и буля Щефана се приближиха до каруците натоварени с багажа, който всеки горе-долу си го познаваше. В туй време каруцарите един по един започнаха да идват при каруците. Мама извади от джоба бележката, като каза на каруцаря: „Този багаж е нашият” - и му показа бележката с номера. А той се засмя и попита: „Ами другите две каруци зад мене на кого са?” Мама отвърна: „Ами и те са наши.” След каруците с нашия багаж бяха наредени 4 каруци на буля Щефана. Те имаха три бъчви с вино, двете бяха по триста литра, а едната от двеста литра. Бурето с ракия от 50 литра беше натоварено в една от каруците с къщния багаж. Мама попита каруцарите: „Ами сега накъде? Казаха ли ви накъде е туй село?” Един от тях отговори: „Да, казаха ни, че от туй село ще тръгнем на изток за село Карлъбейкьой (сега Пряспа), а от там за село Дропия.”

Имаше изпратен човек от село Дропия да ни посрещне. Не помня кой беше и как се казваше. Той прикани каруцарите да тръгнат след него, а той се качи на коня, който държеше за юлара (юзди). Така каруците се подредиха една след друга, потеглиха по черния кален път. Колелетата потъваха в калта около 10-12 см по една и съща диря. Ние, децата с майките тръгнахме заедно с каруците, като вървяхме пеша, анаян (наравно) с тях. По пътя имаше локви вода, който прескачахме, а които бяха по-големи ги заобикаляхме. Ние, момчетата и възрастните мъже, бяхме обути с цървули от свинска кожа. Малко бяха с купени цървули от конска или биволска кожа.

Майките и момичетата, повечето от тях бяха обути с терлици от шаяк (димий, дебел и плътен вълнен плат). Малко бяха тези, които бяха обути с обувки.

Така, крачка по крачка, стигнахме в село Карлъбейкьой (Пряспа). Каруците спряха на един малък мегдан да си отдъхнат конете. На мегдана имаше кладенец. Водата от кладенеца се вадеше с направено скеле от дървена конструкция - едно голямо колело, закрепено на дебела ос, 25-30 см. На тази ос на долния край, около 50-70 см по-горе от долния край имаше вкаран в оста аръш. На него се впрягаше кон (или магаре), който задвижваше оста, а на горния край на оста беше голямото колело, на което имаше синджир. Той беше прекаран на две железни макари сглобени на дървена конструкция над устата на кладенеца. Конят задвижваше оста на колелото, на което беше поставен синджирът. На двата края на синджира имаше вързани две дървени кофи, които побираха около 40 литра вода. Един от каруцарите отпрегна единия кон, впрегна го за аръша (теглича) на кладенеца и го поведе за юлара. Колелото се завъртя, започна да скърца конструкцията на скелето - задвижваше се синджирът. Празната кофа отиваше надолу в кладенеца, пълната идваше нагоре. Конят пруфтеше, плашеше се от скърцанията на синджира. Младото момче едва го озаптяваше (удържаше). Така, докато си починаха, каруцарите си напоиха конете и много от нас, децата, се наредихме да пием вода от дървените кофи, като ни беше много интересно, защото за пръв път виждахме такова нещо. Отново човекът, който водеше конвоя се качи на коня и каза: „Хайде, момчета, карайте след мен каруците.” Каруцарите подкараха конете, наредиха се една след друга каруците, заедно с тях тръгнахме и ние - деца, жени, старци - пак по калния черен път.

Времето беше слънчево, но хладно. Слънцето беше около два човешки боя на засядане. По него време никой от пътуващите хора нямаше часовник. Чух мама да казва на буля Щефана, които вървяха една до друга: „Колко ли ще е часа, слънцето амен-амен (почти) засяда.” Младото момче сигурно е чуло какво пита мама и отговори тутакси: „Пет без десет, госпожа.” Аз за първи път чух тази дума, но разбрах, че това беше отговор към мама.

Не мина много време, стигнахме до селото. Мама и буля Щефана вървяха от лявата страна на каруците, а след тях вървяхме ние, децата. На втората къща, на портичката до пътя стояха две възрастни жени. Едната от тях каза: „Добър ден. За туй село ли сте?” Мама веднага отвърна на поздрава с думите: „Дал Бог добро. За Дропия сме.” Жената каза: „Тази махала се казва Търновка, тука сме само местни хора. Колонистките къщи са по-нататък. Там е Дропия.” После се обърна към съседката си, като каза: „Ти чу ли как прие поздрава, каза „Дал Бог добро”, ами те са чисти българи.” Продължихме да навлизаме по-навътре в махалата. Чух мама като каза: „Щефано, ти знаеш ли, че туй село ми е познато? Сега като минем тази бялата бена (сграда) минаваме един чиир, от лявата страна има кладенец със същото келево (конструкция) като в село Карлъбейкьой. Там сме поили конете, нали знаеш, че двадесет и осма година, май месец, Ристю беше на два месеца, заселени бяхме в село Башбунар (сега Полковник Свещарово), близо до града Пазарджик (или Хаджиоглу Пазарджик, сега Добрич). Пък тука наблизо има чифлик, казва се Караяпулар (сега Кремена). Там с Петър Пощара, който и той са беше изселил с нас в същото село, взехме по пет хектара засята царевица, за да я работим на половина.” И докато мама и разказа всичко това, стигнахме до въпросния кладенец. Мама продължи да обяснява: „Тука срещу кладенеца живеят местни хора, баба Мария и дядо Петко, те са много богати, запознахме се на кладенеца. Спряхме да поим конете. Баба Мария и дядо Петко вадеха вода с едно магаре. От дума на дума излязохме сватове. Нейна сестра е женена за мой втори братовчед от Сивковия род, от село Чамурла (Чамурлии, сега село Смолница). Те додаха тука преди много години.”

Докато мама изрече последната дума, заедно с каруците стигнахме до общината. На пътя пред общината стоеше висок, млад мъж. Разбрахме, че този човек е кметът. Наобиколихме го - деца, жени. Той ни поздрави с „Добре дошли” и каза: „Стойте тука, сега ще дойдат мойте служители и ще ви настанят по къщята.” Той отиде в кметството и след малко дойде с едно младо момче около 20 години, на име Стойчо, и една жена около 30 години, на име Евгения. Те бяха чиновници в общината. Носиха в ръцете си по една тетрадка, в която бяха записани къщите с номера. Тръгнаха те напред, след тях каруците заедно с нас и до вечерта настаниха ни по къщята.

Много от къщите нямаха врати. Извадени бяха крилата на прозорците, ограбени от несъвестни местни жители на селото, а и самите колонисти ги бяха задигнали, разказваха местните жители. Къщата, в която ни насочи чиновникът Стойчо, беше покрита със слама. Състоеше се от три стаи, като средната беше тясна, около 2 метра широка, нещо като салон. От този салон се влизаше в другите две стаи, които не бяха много големи. В салона имаше изграден комин на лявата стена, а вътре в стаята имаше соба (кюмбе), да се отоплява стаята. До комина имаше изградена соска (печка), но тюча (металната плоча върху печката с гнезда за тенджерите) на печката беше взет. Освен къщата, друга постройка нямаше.

Мъжете започнаха да свалят багажа. Мама и голямата ми сестра София помагаха. Мама заплака и взе да нарежда: „Боже, Боже Господи, тъй ли много сме грешни, че ни наказваш? Каква къща оставихме с подреден двор, голям дам за добитъка, сая за овцете, плевня. Зимата идва, къде ша подслоним тоз добитък.” Сестрите и те заплакаха. Мъжете каруцари, млади момчета, се натъжиха и те. Единият мъж, изглеждаше, че е по-възрастен, каза, за да ни успокои: „Не плачете, с плач няма да върнете нищо. Вие, добруджанци, сте работни хора, ще минат години, всичко ще си направите.”

След като разтовариха багажа, разпрегнаха конете, вързаха ги за сандъка на каруцата, дадоха им да ядат ситна слама с ярма, набраха съчки от двора, запалиха огън и започнаха да се греят. В туй време доди буля Щефана с голямата си дъщеря, кака Стефка, тя беше връстница с кака София, и каза на мама да отидем да спим при тях. Мама се двоумеше, после се съгласи, защото единият от мъжете каза: „Отидете, госпожа, ний сме тука, ще ви пазим багажа.”

Техният багаж беше стоварен в къща на края на селото, до турските гробища. Буля Щефана отвърза един чувал и извади дюшек, юрган, постла дюшека на земята, налягахме ние, децата, завиха ни с юргана, после легнаха и те. Много трудно заспахме ние, децата, защото каките казваха, че от турските гробища нощно време излизали таласъми. Те може би са се пошегували, но ние като деца не разбирахме от шега и мислехме, че излизат таласъми. Беше ни хванало такъв страх. Види се, че сме заспали много късно, защото сутринта се събудихме доста късно. В една стомна имаше вода, тя беше наша. Измихме си очите и мама ни каза да се прекръстим за здраве, защото сме спали в нова къща. В този двор имаше близо до къщата външна соба (пещ), а до собата - соска с туч. Кака Стефка замеси тесто да точи баница със сирене от толум (мях, кожа от шиле или яре, около 30 кг, която при дрането на животното остава цяла) а пък кака София очисти бял боб за чорба. В съседния двор беше отседнал дядо Петър Добрев (дядо ми, баща на баща ми - МХ). Там в градината му имаше саплък (купа) слама. С негово разрешение кака Руса донесе слама и опали собата. Кака София тури боба да ври на соската, начупи едни гнили дъски, които беше събрала от двора. Аз и мама отидохме в къщата, където ни беше разтоварен багажа.

Като стигнахме до къщата, видяхме, че каруцарите си бяха заминали. Мама малко се смути, но не издума нищо. Тя започна да проверява багажа. Отвърза двата големи чувала, поразбута, разбра че нищо не липсва и пак ги върза. После извади ключ от джоба, отключи сандъка (раклата), подхвърли някоя друга дреха и рече: „Честни излязоха тези хора, нищо не пипнали (взели).” После заключи сандъка.

На обяд отидохме в къщата, където спахме. Баницата беше опечена, бобената чорба - сварена. Буля Щефана сложи на двора пред къщата софрата, сипаха в един пръстен гювеч (голяма дълбока пръстена паница) бобена чорба, сложиха на софрата дървени лъжици, хляб. Ние, децата, започнахме да ядем бобената чорба. Буля Щефана беше извадила от бурето канче ракия, почерпиха се двете с мама и си пожелаха здраве и успех в живота, и започнаха да се хранят. За тях беше сипана чорба в две по-малки пръстени паници. След това на софрата сложиха баница, от която си вземахме по парче. Тя ни се стори много вкусна.

След това ние, децата, се заиграхме на двора. Майките и по-големите ни сестри продължаваха да се хранят, като си говореха и споделяха мъките си от това непредвидено изселване, което дойде като гръм от ясно небе. След кратко време мама стана, извика ме и каза: „Ела с мен да отидем да видим какво е дереджето с багажа, дали не е изчезнал.”

След обяд дойдоха и двете ми сестри. Започнаха да чистят едната стая. Сглобиха леглото, застлаха го, а на земята постлаха хасър. Кака София зареди газовата лампа с газ и я постави на прозореца. Имахме малка печка от ламарина. Мама с голямата ми сестра я поставиха вънка пред къщи, сложиха една бурия, мама отвърза чувала с картофи, извади за една манджа, даде ги на кака София да ги обели, а на мен и кака Руса заръча да се разшетаме из двора, да съберем дървени отпадъци за огъня, за да сготвят картофена манджа за вечеря.

Още слънцето не беше заседнало, манджата беше готова. Кака София извади туршия (кисели домати) от едно чамово каче, приготвена от есента, преди да ни изселят. Нахранихме се, постояхме още навънка, докато мръкне. Времето беше тихо и приятно. Мама стоеше с натъжени очи. Кака София нали беше вече на 18 години, гледаше я жално-жално и я покани с думите: „Мамо, хайде да си лягаме, вече мръкна.”

Мама стана, заръча на кака Руса да влезе в къщи и да запали газовата лампа. Влязохме ние, децата, а мама остана навън. Гледаше сламената къщичка. Чух я като каза: „Оф, оф, оф!” - да и се утеши мъката, и чак тогава влезе в къщата с наведена глава от тревоги.

Мама и кака София легнаха на леглото, кака Руса, аз и брат ми Петър, който беше на 6 години, легнахме на земята, на постлания хасър, на който мама постла дюшек, а за завивка мама даде юрган. След като ни зави с юргана, мама угаси газовата лампа и си легна на леглото при кака София.

На другия ден спахме по до късно, защото късно заспахме, пък и нямаше какво да правим. Около десет часа дойде буля Щефана, двете с мама си поговориха малко и решиха да отидат в общината при кмета, да поискат да бъдат настанени в други къщи. С тях отидох и аз. Влязохме в една от стаите. Там беше чиновникът Стойчо. Мама го поздрави с „Добър ден”, той прие поздрава с усмивка и ги попита с думите: „Какво ще искате?”

Първа се обади мама: „Искам да приказвам с кумета (кмета).” Стойчо каза: „Добре, ще го извикам, почакайте.” Кметът доди в стаята и попита: „Какво има, жени, какво ви вълнува, нали сте настанени, не сте на улицата.” Мама заплака и каза: „Не сме на пътя, ама тъс къщичка покрита със слама, две стаички малки, едната стая няма врата, няма прозорец. Няма и дам. Ние имаме добитък, коне, крава, овце, зима идва, къде шъ ги приберем. Ний оставихме къщи - големи, чердаклии, с дам голям, сая за овце, плевня.”

Кметът я изслуша тъжно, тъжно. Попита другата жена, буля Щефана: „Вас същият проблем ли ви вълнува?” Тя смутено отговори: „Ами да, тъс къща е малка, няма дам, ний имаме много добитък.” Кметът помисли минута и нареди на чиновника: „Стойчо, заведи тази жена в попската къща, там има голям обор, пък и къщата не е лоша, а пък ти, госпожа, ела с мене, ей тука зад общината има една къща. Вярвам, че ще я харесате. В нея има лазарет за болни войници, но те скоро ще си заминат в казармата. Аз ще наредя да освободят една стая да се настаните и като си заминат, ще се настаните изцяло.”

Докато кметът свърши думите си, ние стигнахме до къщата. Още като влязохме в двора, мама каза на кмета: „С тъс къща горе-долу бива, не е като тъс, която оставихме във Фрекацей, ама е по-хубава от тъс, където ни е багажа тук.” На вратата на къщата ни посрещна лекарят. Той беше облечен с войнишка униформа, с чин лейтенант. Кметът го поздрави с думите: „Господин лейтенант, в тази къща ще се настани тази госпожа със семейството си. Трябва да и освободите една стая засега, да си прибере децата.” Мама помоли кмета да влезе да разгледа стаите. Тогава кметът поиска разрешение от лекаря. Той беше много любезен и каза: „Да, може, само че в едната стая има болни войници. В другите две може, заповядайте.” Още с влизането мама каза, че туй е друго, не мяза (не прилича) на оназ, дето ни е багажа. Стаите бяха по-големи, земята беше с дюшеме, таваните с дъски вагонна шарка, а пред къщата имаше салонче, от него се влизаше поотделно във всяка стая. Къщата беше покрита с турска керемида. Отделно имаше обор за животните. Тръгнахме да излизаме и мама каза на кмета: „Чакаме утре или у други ден да пристигнат мъжете ни с каруците и ша си пренесем багажа.”

Тъкмо излизахме от портичката, пред нас се появи дядо Доньо Радев със снаха си Гана. Той беше нарамил на рамото си двете крила на кревата, снаха му с два стола в ръцете, и стана чудо. Дядо Доньо с вълнуващ глас каза на кмета: „Господин кумете, в тъс къща аз ша вляза да живея. Аз оставих у Румъния голям имот” - и настоява да влиза. Кметът гледа мама, гледа него, и му каза: „Ами защо не доди при мене да решим въпроса, аз съм я дал на тази жена, ти настояваш и припираш да влизаш.” Дядо Доньо продължи да упорства настойчиво, като изплю камъчето: „Те са бедни, аз съм богат, на мене ша я дадеш тази къща. Моята къща също до общината и до школата беше.” Кметът остана учуден от настояването на дядото и попита мама: „Госпожа, вярно ли е, че този човек е по-богат от вас?” Мама отговори, като не искаше да го засегне: „Вярно е, че те са по-богати, но са по-богати, че имат повече ниви, ама ипиите (сградите) каквито бяха техните, такива са и нашите, даже на свекър ми къщата беше чардаклия и по-хубава. И нашата беше до школата, ама нали бяхме комшии, не искам да се караме, щом настоява, да я взема.” Така дядо Доньо стана собственик на тази къща, а ние с мама и кмета тръгнахме нагоре в колонисткия квартал. Кметът се спря на една къща средно голяма, покрита беше с цигли, имаше и малък дам, която не беше дадена още на никой. Мама огорчена прие предложението му, но не остана доволна.

Върнахме се. Кметът си отиде в общината, ние с мама се прибрахме в сламената къща, в която отново пренощувахме. На следващия ден пристигнаха бащите ни с каруците, оборудвани с големи ангъчи (продължения на страничните стени на каруцата) и превърнати в коля, да могат да поберат повече багаж. Натоварена беше кочината с две прасета, едното по-голямо. Заклаха го за Коледа, 7 януари, тогава Коледа се празнуваше по стар стил. По-малката свиничка оставаше за разплод. Имаше три кафеза с кокошки, патки и юрдечки, много чували, пълни със ситна слама (микина, тузак, както му казваха местните) и чували, пълни с ечемик - зоб за конете. И кучето Мечо, качено в колата. Мама посрещна тати с рев, като му каза: „Виж каква къща ни дадоха. Вчера кумета ми даде друга, тя е по-хубава, ама аз не искам да съм комшия до Кольо Събевите ашлъча (буйни момчета). Аз ги познавам, ние имаме момичета и трябва да ги предпазим.” Тогава тати каза: „Нека утре да съмне, ще я видим тази къща, ако и на мен не ми хареса, ще поискаме от кмета друга.” Тъй и стана. На следващия ден мама и тати отидоха да видят предложената къща, в която мама не се съгласи да влязат. Тати отиде при кмета и му каза, че не го устройва тази къща, която вчера кметът я предложи. „Ако е свободна къщата до школата, да ми я дадете. Нищо, че е малка, покрита със слама, но е близо до кметството и школата. Къща се прави, ама двор не се купува” - казал баща ми. Кметът му отвърнал: „Щом искаш, къщата е свободна, никой не пожела да влезе в нея.”

В същият двор имаше и стара къща на колонистите. Тя беше пет метра дълга, три и половина широка, покрита със тънки дъски - румънците му казват „шендрила”. На тази къща покривът бил разглобен и донесен от Арджеш с каруца, теглена от една дойна крава и един вол. Кравата имала малко теле. Пътниците, колонисти, отседнали на квартира в едно семейство, местни хора. Разказваха тези хора - дядо Петко и баба Мария - като пристигнали привечер пътниците (1925 г.) с натоварения дъсчен покрив на каруцата във вид на колиба, спрели до техния кладенец. Те попитали: „Закъде сте?” Пътниците казали: „За туй село сме определени”. Дядо Петко бил много милозлив, предложил им да нощуват в тях. После така станало, че дядо Петко и баба Мария им предложили да останат да живеят в тях, докато си построят тази малка къща. Те били младо семейство, с фамилно име Йон Анка, имали две деца момчета, Михай на 8 години и Йонел на 4 години. В каруцата си носели чувал царевично брашно. Имали едно малко прасенце около 25-30 кг, вързано за врата с въже. Всеки ден си превели мамалига. С млякото от кравата си правели млечна попара с мамалига. За един месец набили шест дебели кола, които носели в каруцата. От близката гора на- рязали черпия (тънки клони), наковали ги на коловете, вътре поставили пълнеж от камък и кал. Къщата била с една врата и един прозорец 30 на 50 сантиметра, без рамка, само стъкло вградено в стената. Отгоре бил тактисан (поставен, сглобен) дъсченият покрив и заживели в тази къща. През 1937 година големият син на Анка се задомил и направил пред старата къща нова с две стаи, която беше покрита със слама.

В тази къща се настанихме ние. Едната стая беше 3.50 на 3.50, а другата 3.5. на 2.50, наричахме я фъят (антре). В старата едностайна къща с дъсчения покрив прибрахме покъщнината. Новата, със сламения покрив, измазаха с вар мама и кака София. Тати направи един пат (нар от дъски с набити колчета в земята), защото за креват (легло) нямаше място. На нара застлаха хасър, и когато вечер си лягахме, мама застилаше дюшек, наичен (запълнен) с вълна, а за завивка - юрган. В първата по-малка стая имаше комин, до него соска, а в другата стая имаше соба (пещ), която използвахме и за отопление, и да си печем хляб.

Зимата изкарахме в голяма мизерия. Нямаше с какво да палим собата, за печката нямаше дърва. Ходеха тати и сестрите, събираха от полето слънчогледови стебла за печката, да могат да направят поне една чорба. За собата горяхме шумата от овцете. Често пъти ходехме да просим от местните хора да ни дадат по някоя каруца слама за пещта и за конете и кравата.

Близо до нас, през една къща, имаше една малка къща с две стаи, покрита със слама. Беше необитаема. В нея тати закара конете и телето с кравата да изкарат зимата. За овцете, тати и двете по-големи сестри отидоха в полето, набраха слънчогледови стебла, с тях тати направи един навес и го покри с царевична шума. Само след два дни заваля дъжд, който премина в сняг. Чух тати като каза на мама: „Добре, че не оставихме работата за утре, изпреварихме времето. Какво щяхме да правим тез овце, как щяха да изкарат зимата?” А те не бяха малко - четиридесет и пет глави. Така изкараха зимата на завет. Имаха що-годе условия да спасят новата реколта агнета.

Един ден като изневиделица дойде малкият брат на мама, Митьо. Мама, като го видя, сепна се, заплака и изрече: „Кой Господ те докара, какво става с вас, сега ли въ изселиха в тъс зима, в кое село въ закараха?” Вуйчо и той заплака и каза: „Не сме изселени, засега сме още в селото ни Каталой, ама има друго по-страшно. Нали добитъка ни - овце, крави, волове, го изпратихме напред, те минаха границата в България и засега са в каварненското село Видно едно, Видно две (това са две махали), в двора на един чифлик. С овцете изпратих голямото си момче Стилиян за придружител. Границата се затвори и стана тъй, че ние останахме в Румъния. Добитъкът е тука, в България, с момчето барабар. Трябваше да си изкараме пашапорт с Хиньо Великов, нали и той има много добитък, пък и синът му придружава добитъка. С нас доди и Йордан на Григор Йовчев, те имат много добитък - овце, крави. Не искаха да ни дадат пашапорти. С голяма молба трябваше да им обясняваме, че добитъка ни е в България, а ние останахме неизселени. С добитъка съм изпратил и детето си, какво може да направи едно 15-годишно момче, трябва да отидем да спасим добитъка. С голяма молба най-сетне се съгласиха, ама трябваше на шефа да му дадем рушвет.” После вуйчо продължи: „Трябва да ги продадем. Друго спасение няма. Дали ша съ намерят такива мераклии?”

Вечерта след като се нахранихме, продължиха да умуват - тати, мама, вуйчо. Тати се сети за едно семейство от местните, дядо Петко и баба Мария, с които живеехме наблизо, пък и излязохме сватове. Тати рече: „Абе утре да отидем тука до едно семейство от местните, те са заможни хора, може да склонят да ги купят?” Така и направиха. На другия ден тати и вуйчо Митьо отидоха у дядо Петко, обясниха как стоят нещата и не им отказаха. Още с първата дума дядо Петко каза: „Докарай ги. Ще намерим още един купувач, ама при условие, че ще платим на два пъти.” И вуйчо приел условията, добавил: „Аз имам и два чифта волове. Хайде, вземи ги и тях. Иначе язък за тях, ще умрат от глад. И четири крави, ама тях ще ги оставя на кака Добра, ако оцелеят добре, ако не, каквото даде Господ.”

Дядо Петко малко се опънал, но благодарение на баба Мария, която се намесила и казала: „Хайде Петко, вземи ги, наши хора са, изпаднали в беда, аз ще питам утре баджинака на нашия Руси, може да купят половината овце с двата вола.”

И така стана. Бай Кольо Бъклара, баджанака на сина им, бай Руси, още на другия ден купи половината овце с двата вола. Остана вуйчо да ги докара от Видно. На другия ден тати впрегна каруцата и тръгнаха за село Видно. Времето беше тихо и слънчево, но имаше около 5-6 см сняг. Помня, че беше преди Нова година, месец декември. Върнаха се на другия ден, надвечер. Овцете ги закараха направо у дядо Петко с двата чифта волове, а пък четиритях крави ги прибраха в навеса при нашите овце. Вуйчо Митьо и синът му Стелиян, 15-годишен, изкараха зимата при нас. Мама загря вода и още от вечер каза на сестрите ми да отидат в семейството на буля Щефана, с които при изселването бяхме заедно, уж като на седянка, за да може да изкъпе братовчеда Стелиян и да го преоблече в чисти дрехи от нашите. Неговите дрехи на другия ден ги изпра и ги попари, защото имаха паразити. Аз и братовчедът Стелиян спяхме между собата и дувара (стената). Там имаше междина около 80-90 см. Мама ни завиваше с една вълнена черга. На пата (нара) спеше мама, сестрите ми и малкият ми брат Петър. Тати и вуйчо Митьо спяха на земята. Завиваха се с един голям кожух и един ямурлук.

Така изкарахме зимата. Паспортът на вуйчо беше за три месеца. На първи март той и синът му си заминаха за Румъния. През туй време, докато беше у нас, той съумя да го оземлят със сто декара земя - 50 дка бяха засети с пшеница, а пък 50 дка пролетта дядо Петко му зася 30 дка ечемик и 20 дка овес срещу заплащане от парите, които имаха да му доплащат за овцете и воловете.

Кравите, които останаха при нас, хранеха се с шума, заедно със овцете. Двете бяха по-стари, двете бяха млади юнички. Старите отслабнаха и до пролетта умряха. Юнички- те оцеляха. На 6 май (Гергьовден) пуснаха бузлука (поляните за паша). Заедно с нашата крава ги изкарвахме на паша, така ги спасихме.

Дойде месец април. Чух тати като каза на мама: „Трябва лека полека тъз къща да я разширим. Тука, на предната врата ще направим една стая, а пък отзад на цялата къща - хасма.” Още на другия ден тати заби колчета, опъна канап и започна да копае основите. За една седмица стените бяха издигнати. С разрешение на кмета, кирпич и дървен материал тати взе от една крайселска къща на колонистите, която остана необитаема. След като изгради тази стая, започна и хасмата отзад. В разстояние на един месец къщата придоби друг външен вид. Сламеният покрив изчезна, заменен беше със цигли, които тати купи от гара Касъм (село Касъм, сега град Генерал Тошево). След като завърши строителството, започна вътрешен ремонт. Тати събори комина, който беше изграден в първата стая, и собата в другата стая. Комина го изгради в хасмата, а собата изгради в средата, на междинния дувар (стена) да отоплява и двете стаи. Мама и големите ми сестри се заеха с мазането на стените. Като материал за първа мазилка използваха жълта пръст (глина), омесена със ситна слама. За втора мазилка - пак глина, омесена с конска фъшкия. Така, с тази кал стените получаваха равна и гладка мазилка. До края на месец май къщата беше готова за живеене при един по-нормален живот. Първата стая мама я ползваше за кухня. Вътрешните две стаи сестрите ги подредиха и станаха уютни за живеене. От задната стая, която наричахме „хасма”, се палеше собата със слама. Хасмата се ползваше и за башкалък (нещо като склад) - там беше сандъкът с брашно, пшеничено - за хляб, царевично - за мамалига, която за времето беше основна храна. Там беше бъчвата с киселото зеле, бурето с мешана туршия, делвите с петмез от дини и от метла (тръстика), тенекиите със свинска мас, чобура (бъчва отрязана на две, съд за поставяне на месо в саламура) с бутовете от закланото за Коледа прасе, натопени във саламура, и на една полица (рафт) - тулума (съд-торба от животинска кожа) с овче сирене и пръстени гърнета с овче кисело мляко. Мама го приготвяше от последното мляко, когато овцете прегаряха. То ставаше като масло с леко кисел вкус. Най-приятно беше, когато го консумирахме с топла мамалига. Така беше по онова време. Хората живееха много скромно и се хранеха с продукти, произведени от собственото стопанство.

След като приключихме с преустройството на къщата и се бяхме подредили горе-долу да живеем един по-достоен живот за онова тежко, мизерно военно време, получихме телеграма от брата на мама, вуйчо Митьо, със текст: „Изселиха ни с кораб по Дунав. Разтовариха ни в Силистра. Ела да вземеш мама.”

Това беше на деветнадесети май. На другия ден тати и мама с каруца тръгнаха за Силистра. Стигнали вечерта около 11 часа. Срещнали двама полицаи. Попитали къде се намира речната гара, като обяснили, че отиват да посрещат изселници от Румъния. Те ги придружили и завели до гарата. Намерили семейството на вуйчо Митьо. Него го нямало, защото бил заминал с две каруци багаж с големия му син Стилиян за село Рахманашаклар (сега село Окорш). Там била вуйна Рада, баба Елена и петте им невръстни деца, във временно направена колиба, покрита с хасър. Баба Елена беше на осемдесет години и не виждаше, имаше перде на двете очи. Тя и децата заспали в тази колиба, а вуйна Рада била будна, пазела останалия багаж. Още с първата среща вуйна Рада останала изненадана, заплакала като изрекла думите: „Како Добро, сигурно получихте телеграмата.” „Ами да - казала мама, - получихме я и тръгнахме сутринта рано. Направихме малка почивка в село Карапелит, там са настанени аджиларци (изселници от с. Хаджилар, окръг Тулча).”

В туй време баба Еленка се събудила и казала на вуйна: „Булка Радо, сякаш чувам гласа на Добра или тъй ми се струва.” Вуйна отвърнала: „Кака Добра и свако Сандьо додаха, мамо.” Тя се насълзила. Тати и мама й целунали ръка. Мама казала на баба: „Додахме да те вземем, да додиш у нас, докато Митьо и булката Рада се устроят.”

До сутринта сън не ги хванало. На другия ден около 10 часа вуйчо Митьо пристигнал с двете каруци. Докато си разменили няколко думи, тати попитал вуйчо: „Далеко ли е туй село?” Вуйчо отвърна: „Доста далеко е, ама ний сега с празни каруци минахме по един черен път през горите. Там са заселени башкьойци (изселници от с. Башкьой, окръг Тулча), в колонишката махала, а пък на нас, каталойци, ни дават изоставени турски къщи. Турците са изселени в 1935-1936 година. Къщите са паянтови, с плетени от пръти дувари и измазани с кал. Таз къща, дето ми я даде примаринът (кметът), няма стъкло на джамовете (прозорците), няма врати, страшна работа. И те са две махали, откъснати от колонистката махала, където са настанени башкьойци.”

Около обяд, след като се нахранили, с каквото имала приготвено вуйна Рада за из път, мама казала на баба Еленка: „Мамо, трябва да тръгваме, дълъг път ни чака.” После попитала вуйна Рада: „Булка, какви дрехи ша дадеш на мама, да я приготвим.” Баба Еленка не пропуснала да каже на вуйна: „Булка, да не забравите да качите в каруцата и сандъчето.” В него баба Елена имала приготвено лични дрехи за умиралка (погребение).

След като качили баба Еленка в каруцата, я настанили удобно като за дълъг път. Отдолу на няколко ката за седа- ло сложили дюшека. Баба седнала на него, а пък с юргана я загънали. После баба започнала с ръце да пипа около нея, мама забелязала и попитала: „Мамо, какво търсиш?”. „Сандъчето” - казала баба. „Тука е, тука е” - успокоила я мама и тръгнали, прекръстили се и си пожелали „на добър път”. Баба и тя се прекръстила и казала: „Боже помози (помогни).”

Пътували два дена. Първият ден, привечер, стигнали село Кочмар. Там изселниците са от село Аджелар, Северна Добруджа. В центъра на селото имало малка кръчма, а пред кръчмата имало група мъже. Тати спрял каруцата и попитал: „Вие аджиларци ли сте?” Двама от тях отговорили: „Да, такива сме”. Тати продължил: „Да познавате Петър Гинков Господинов?” Те отвърнали: „Да, познаваме го, в туй село е, ама в другата махала живее. Трябва да минете ей този алчак (трап) и ша са качите горе на равното, в дясно, третата къща.” Тази махала била турска, с около 15-20 къщи.

„И този човек, дето искате да отидете, роднина ли ви е?” - казал един от мъжете. Мама отговорила: „Жена му Кица е братова ми дъщеря.” Мъжът продължил: „Буля Кица е каталойченка, да не сте и вие от Каталой?” Мама казала: „Аз съм от Каталой, ама съм женена в село Фрекацей.” Мъжът продължил: „Ама откъде идвате, къде сте изселени, в кои села?” Мама обяснила, че идват от Силистра: „Отидохме да вземем мама, ай тъс стара жена. Каталойци сега ги изселиха по Дунав с шлеп и ги заселват в село Рахманашаклар. Там са и преселници от Башкьой. Обади се брат ми да отидем да вземем мама, докато се настанят. Ние, фрекацейци сме в две села - в Шерпени (Змеево) е една част, а пък ние сме в Дропия (Дропла). Те са съседни села.” Единият от мъжете, младо момче каза: “Хайде, аз ша въ заведа, бати Петър ми е братовчед.” След десет-петнадесет минути стигнали. Момчето извикало: „Бати Петре, гости имаш.” Излязъл свако Петър, кака Кица, поканили ги. Тати и мама благодарили на момчето и той си заминал. Къщичката на свако Петър и кака Кица била малка, с две стаи, без таван, само с директен покрив, покрита с турска керемида. Мама се притеснила и извинила, а кака Кица я успокоила като й казала: „Не се притеснявай, лельо, тука до нас в тъс голяма къща живее леля Николина и свако Георги, те имат и голям дам за конете. У нас ша спи баба Еленка при децата, а пък ти и свако Сандьо, у леля Николина. Няма да ви оставим на пътя.” Свалили баба Еленка от каруцата, прибрали се в къщата на кака Кица, а тати и свако Петър настанили конете в дама на свако Георги. Той бил на полето, върнал се вечерта. Кака Кица с мама, след като настанили баба Елена в къщи, отишли двете у леля Николина. Тя се зарадвала много и казала: „Како Добро, у нас ша нощувате, у Кицини е тясно.” Тогава мама казала: „Тя и мама е тука, настанихме я у Кица при децата.” Тогава леля Николина попитала: „Че какво по туй време, къде сте одили?” Накратко мама обяснила, че каталойци са ги изселили с шлеп по Дунав и разтоварили в Силистра: „Обадиха се и отидохме да вземем мама, ша бъде при мене докато се настанят.”

Мама и кака Кица се върнали у тях. След малко дошла леля Николина, да види леля си Еленка. Мама и леля Николина са първи братовчедки, от брат и сестра деца.

Мръкнало. Мама, тати, кака Кица и свако Петър отишли у леля Николина, седнали да вечерят, започнали да си споделят мъките. Хрумнало му на свако Георги и казал: „Петре, я иди и си вземи кларнету, да засвириш, че да забравим мъките.” Свако Петър не чакал втора покана, отишъл до тях, а те били комшии, само пътят ги делял. Взел кларнета и още преди да влезе при тях в къщи, засвирил с него една тъжна мелодия. Влязъл свако Петър в къщи. Леля Николина му казала: „Тъзи ли песен намери да свириш бе, леля, че ни разплака.” След вечерята и сладката раздумка дошло време да си легнат и да си починат. На другия ден тати и мама настанили баба Еленка удобно в каруцата и тръгнали на път за село Дропия, където бяхме настанени да живеем за постоянно. Пътуването минало благополучно.

Баба Еленка живя при нас цяло лято. Грижите за нея бяха повече от страна на голямата ми сестра София. През туй време мама писа писмо на вуйчо Слави, който живееше в Двореца „Евксиноград”, град Варна. Той беше емигрант от 1918 година. В писмото до него мама му писа, че българските жителите на Каталой са изселени и са настанени в село Рахманашаклар (Окорш), Силистренско: „Мама Еленка я взехме у нас, докато се настанят нашти, защото ги настаниха в полусъборени турски къщи. Собствениците турци съ се изселили в 1935-36 година в Турция.”

След като получил писмото, вуйчо Слави още на следващия ден моли един негов приятел от близкото село до Двореца, село Виница, с негова каруца да дойдат до село Дропла, да види майка си, която не беше виждал 22 години.

В един делничен ден неочаквано вуйчо Слави пристига у нас с приятеля си, с каруца единичка (каруца, на която е впрегнат един кон). Той я видя, прегърна я и заплака, но тя, майка му, не го видя, защото беше сляпа.

Гостуването на вуйчо продължи около 3-4 часа. От дума на дума вуйчо каза: „Добро, нека мама лятото да остане при вас, ама наесен като привърши малко работата в къра (полето) ша я доведете мама малко у нас, да изкара зимата. И без туй, виждам, и вий сте притеснени. В Двореца има болница, с много добри лекари, специалисти. Ще я заведа мама на преглед, може да извади късмет, да прогледа. Пък ако иска, може да остане да живее при мене. У нас условията са по-други. Буля ти Злата е цял ден вкъщи. Мама няма да е сама. Тука у вас, вий сте много заети с кърска работа, по цял ден сте заети.”

Доди лятото, време за прибиране на реколтата. Тати изпрати хабер (съобщение) на вуйчо Митьо в село Рахманашаклар (Окорш), че започва жътвата. Най-много до една седмица, да доди да си повършее зимницата (пшеницата), ечемика, овеса, които му ги беше засял дядо Петко. Годината беше берекетлия, всички култури станаха много добре. За него време беше рекорд да получим по 250-300 кг от декар.

Не мина и седмица, вуйчо Митьо пристигна с две каруци, жена му, вуйна Рада, и втория му син Петко, той беше на 16 години. С жетварката на дядо Петко за 3-4 дена пожънаха на вуйчо и нашата пшеница. Всичко 10 хектара (сто декара). На втория ден след жътвата, пазариха една група цигани с драгоман (главатар на групата). За три дена извързаха пшеницата. На другия ден с нашата каруца, на която сложиха ангъчи (тарги) и каруцата стана кола - така можеше да се товарят повече снопи. За два дена пшеницата я пренесоха в нашия двор на две кланни (саплъка) - отделно нашата, отделно на вуйчо Митьо. Докато се освободи жътварката на дядо Петко, да я вземат отново, да пожънат ечемика и овеса, направиха хармана. На него повършаха ечемика и овеса, а пък пшеницата я повършаха с батоза (харманка). Хората с харманката идваха от вътрешността, Стара България - от Варненско, Провадийско. В разстояние около месец и половина, харманът свърши. Вуйчо Митьо си продаде излишъка от туй, каквото изкара на гара Касъм (сега гр. Генерал Тошево). Остатъка от зърното - пшеница, ечемик, овес, вуйчо Митьо на два курса с две каруци си го извози в село Рахманашаклар. И така той си осигури храната за семейството и за животните, докато другите изселници оставиха всичките си ниви засяти в Румъния, а пък тук, в България не получиха туй, каквото оставиха. Наложи се тези хора да аргатуват на заварените жители в селото, за да могат да се изхранят и да набавят храна за зимата и до новата реколта на 1942 година. Аз съм жив свидетел как хората изнемогваха и гладуваха.

На 2 юни 1942 година мама и бай Енчо (баща на Иван Енчев) - на него съпругата му беше също от Каталой, се уговориха да отидат на гости на роднини настанени в Рахма- нашаклар, да видят какъв им е халът. Направиха ортаклък (съглашение) - с един кон от нас и един кон на бай Енчо. На втори юни сутринта рано тръгнахме - аз, Христо, сестра ми кака Руса и мама, а бай Енчо взе дъщеря си Стефка. Тя беше на десет години. Напълнихме два чувала слама двамата с кака. Единият сложихме отпред на ясчика (сандъка) на каруцата, другия - отзад. Чувала с микина (тузак, ситна слама) за конете сложихме в средата. На първия чувал седна бай Енчо и мама. Бай Енчо караше конете. На задния чувал седнахме аз и кака Руса. На средния чувал седна дъщерята на бай Енчо, Стефка. И така подредени в каруцата, ний като деца, радостни до гуша, започнахме да се смеем. Бай Енчо шлибна конете и изрече: „Хайде, на добър път.” Двамата с мама се прекръстиха. Потеглихме сутринта около седем часа и пристигнахме около един часа след обяд в село Карапелит. Там спряха за около един час, разпрегнаха конете и ги обърнаха на каруцата да ядат от приготвената попара и да си починат. През туй време и ние ядохме. Обядвахме, каквото беше приготвила мама, а то беше хляб, сирене, зелен лук и чесън.

След почивката отново потеглихме по един черен път, който един човек от с. Карапелит ни предложи за по-направо. Но нали за първи път пътувахме по тази посока, навлязохме в една гора, в която доста пътувахме. На една поляна в гората пасяха стадо крави. Бай Енчо спря каруцата, извика говедаря, то беше младо момче, и го попита: „Това ли е пътя за Рахманашаклар, далеко ли е?” Момчето леко се засмя и каза на развален български език: „А, не, върни се назад, много назад, там има надясно път. Отива в село Кладенци (сега Нова Камана), там питай, ша кажат на тебе.” Върна каруцата бай Енчо. Като че ли малко се ядоса и за да се успокои, изрече думите: „Гледай, да не си караме по царския път, а да слушаме хората, уж че по-направо.” Мама взе думата: „Той, човекът, за хубаво ни каза, ама нали не познаваме пътя, тъй ша са лутаме.”

Стигнахме до пътя, който се отклоняваше надясно. Бай Енчо дръпна калтърмата (юздата), конете се насочиха по пътя, не след дълго пътуване излязохме от гората. Виждаше се едно село, оказа се, че това е с. Кладенци (Нова Камана). В него са настанени изселници от Северна Добруджа, от село Камана и селото го прекръстили от Кладенци на името на тяхното село, откъдето са изселени. Бай Енчо спря каруцата до една малка постройка, оказа се, че това е дюкян и слезе да попита за село Рахманашаклар. Той влезе в дюкяна и излезе с един мъж, който му показваше с ръка: „Тос път ша въ заведе в село Аккадънлар (сега град Дулово), оттам ще питате за село Черник, сетне село Овен, село Вокил и тогава в село Рахманашаклар.” Продължихме да пътуваме, влязохме в село Овен. Докато стигнем до село Вокил, слънцето беше заседнало. Настъпи страшен мрак, времето се беше заоблачило. Започна с гръмотевици, придружени със светкавици, и още с навлизането в селото, започна да вали. В първата махала, на самия път, имаше не много голяма сграда. На прозореца мъждукаше газова лампа. Бай Енчо спря каруцата, слезе и отиде до вратата. Опита се да влезе, но тя беше зарезена (с поставено резе) отвътре. Той почука. Отвътре се обади глас: „Кой си ти, затворено е?” Тогава бай Енчо каза: „Добри хора сме, пътници.” После попита: „Това село ли е Рахманашаклар?” Кръчмарят отвърна утвърдително, отвори вратата и попита: „Къде по това време?” Чух бай Енчо като каза: „Аз съм каталойски зет. Идваме да видим къде и как са настанени каталойци”. „И в кого отивате?” - попита ги кръчмарят. „В Григор Йовчев” - каза бай Енчо. „А-а, той живее чак в третата махала, бая далеко.” Тогава мама попита: „Ами Танас Кавърнайски в туй село ли е?” „Да, той е във втората махала, по-близо е.” Мама пак го попита: „Ама вие от местните ли сте?” „Не, от изселниците сме, от Башкьой. Тъс махала сме башкьовци, а пък в онез двете - са каталойци.” Тогава мама каза: „Да не си от рода на Никола Петков?” Той отвърна: „Ами, да, дядо ми е първи братовчед с бащата на Никола, чичо Димитър. Защо питаш?” „Защото сме роднина с тях, майката на Димитър Петков е сестра на мойта баба, от мамина страна” - отвърна мама.

Продължихме да пътуваме. Наближихме втората махала. За наш късмет по пътя срещнахме мъж на средна възраст, по народност турчин. Прибираше се вкъщи от кафенето от същата махала. Мама каза на бай Енчо: „Енчо, спри да питаме тоз човек - и продължи. - Абе, байно, да знаеш къде живее Танас Каварнайски?” „Да, знам, аз съм чирак на него. Отбих се до кафенето и си отивам. Ама да не са лутате, ша ва заведа.”

Качи се мъжът в каруцата и на заведе у свако Танас. Спряхме каруцата пред една голяма порта с покрив. Тя беше запъната отвътре. Мъжът слезе и каза: „Чакайте, има един прелез, ша вляза да отворя. Те сигурно са легнали.” Докато отвори портите-чардак, от небето се стовари силен гръм с голяма светкавица и започна да вали дъжд - толкова силен, сякаш с бакър се изливаше. В този момент мъжът отвори портите и влязохме в двора, но се озовахме под навес. Така се спасихме от проливния дъжд.

Мъжът похлопа на вратата на къщата. Излезе леля Марина уплашена и попита: „Какво има, бе, Ахмед, по туй време?” „Гости имате!” - отвърна той. Леля Марина каза на чирака: „Ахмед, помогни да приберете в дама конете.” Ние с мама, кака Руска, Стефка и аз, леля ни покани в къщи. А къщата беше само две стаи с един тесен салон между двете стаи. Леля ни заведе в стаята, където спяха трите и дъщери - кака Еленка, на 22 години, кака Ана, на 19 г., кака Кица, на 17 години. Леля ги събуди, като им каза: „Станете, леля ви Доба (така и казваха на мама) ни доди на гости с Руска и Ристьо (Христо).”

Беше неочаквана радост. Леля не можеше да ни се нарадва. Часът беше единадесет. В туй време дойде и бай Енчо. Мама развърза торбата, извади каквото беше останало от път. Леля сипа две паници картофена яхния. Вечеряхме и до два през нощта стояхме на раздумка. Кака Руса и Стефка си легнаха в стаята при братовчедките, бай Енчо и аз, леля ни постла един дюшек в салончето на земята и с една дебела черга ни зави. Така, изморени от път, заспахме.

Сутринта, докато съмне, леля станала, издоила кравите, сварила млякото, направила мамалига и ни нагости с млечна попара с мамалига, а останалото мляко го подкваси за кисело. На соската, под един навес, близо до къщата, в една голяма тенджера вряха картофи. Мама попита леля: „Како, много картофи вариш, каква манджа си намислила да правиш?” Леля отговори тъжно-тъжно, като изохка и каза: „Слагам ги в тестото за хляб, мачкам ги и ги смесвам в тестото. Оставам го малко да втаса и го мятам в пеща. Нямаме брашно. От голям боллук (изобилие), стигнахме да просим. Свако ти Танас всяка седмица ходи тука в едно село, Черник. Там има мелница. От уюма, дето го вземат от клиентите, го продават, ама да не сме само ние, всички каталойци чакат на тъз мелница. Днеска ми е последното брашно.” Сутринта свако Танас ни здрависа с „добре дошли”, но изрече тежката дума, която му тежеше на душата: „Видя ли, бълдъзо, румънците как ни измамиха, като ни казаха: „Засейте си нивите, границата с България се затвори.” Тогава ние попитахме примарино (кмета): „Ами добитъкът ни - овце, крави, какво става със тях? Хиньо Великов, Митьо Петков, Григор Йовчу, изкараха си паспорти, отидоха и си ги продадоха. Ами такива като нас?” Той ни метна, че България ще ни ги плати. И накрая, един ден барабанът бие из село от гардиста (служител в общината) и съобщава: „Тоци барбаци ла примърие (всички мъже да се явят в общината).” Ний си помислихме, че ще има мобилизация и почнахме да си шушукаме, че сигурно България е обявила война да се бие с румънците, да освободи Добруджа. Събрахме се много мъже - българи, румънци, казаци и чакаме да чуем каква ша бъде новината. По едно време излезе примаринът с един лист и го прочете: „Булгари дин комуна Каталой, ънтро време де треи зиле требуе са либерац каселе, войплекац ън Булгария. Багажул ъл баркаци ла вапор йн орашул Тулчеа, пе Дунаре въ дулчец ън орашул Силистра (Всички българи от село Каталой, в срок от три дни, трябва да освободите къщите. Вие заминавате за България. Ще пътувате с кораб по Дунав, от град Тулча за Силистра).” Всички настръхнахме. Примаринът каза: „Чакам днеска да донесат паспортите. Утре елате да си получите паспортите за изселване.” И сега видя ли, балдъзо, докъде стигнахме, да ходим да се молим за една шепа брашно. И го купуваме на черна борса, от скъпо по-скъпо. Днеска трябва пак да ида, и дали ша намеря?” В Северна Добруджа те бяха заможно семейство, имаха 120 хектара (1200 дка земя). Имаха пет деца, един син и четири дъщери. Синът им Геньо е роден в 1916 година. Задомен е през 1936 г. за дъщерята на Григор Йовчев, на име Николина. През 1937 година баща му го отдели. Направи му нова къща, даде му 30 хектара (300 дка) земя, три коня, нова каруца, земеделски инвентар, една крава, 20 овце. На същата година ожени голямата си дъщеря Станка в село Никулицел за румънец. На нея дава зестра 15 хектара (150 дка) земя. При изселването в България свако Танас идва със 75 хектара (750 дка) земя и с трите си дъщери. Женената дъщеря Станка остана в Румъния.

На първия ден от гостуването ни у леля Марина, като ни нахраниха с мляко и мамалига, виждам чирака Ахмед пряга каруцата. Кака Еленка влезе в градината, наскуба лук, чесън. Леля Марина зави в една кърпа половината мамалига, сирене, сложи ги в торбата. Не забрави да даде и гърнето с айряна. Чиракът Ахмед извика: „Хайде, готови сме” - като в туй време слагаше мотиките в каруцата. Кака Еленка попита кака Руса: „Руске, ние отиваме на нивата да копаем мамулите (царевицата), ти няма ли да дойдеш?” Кака Руса отвърна: „Ша дойда, и аз ша копая.” Тогава аз казах: „Како Еленке, и аз ши дода, и аз мога да копая.” По него време бях на тринадесет години и седем месеца. Кака Еленка каза на Ахмед: „Ахмед, в градината има една мотика, тамън за Ристьо. Иди да я донесеш.” В туй време ние всички се качихме в каруцата. Ахмед донесе мотиката, наистина тя беше по-малка. Види се, че с нея леля Марина си копае лука, чесъна, бобовите култури. В каруцата се качи чиракът Ахмед и потеглихме за нивата, която не беше много далеко. Там имаха 200 дка. В самата нива имаше много орехови дървета с много голяма периферия. Имаше и три кладенеца, в които се виждаше на дъното вода. Двата бяха затворени с капаци. Единият беше действащ. Водата от него се вадеше с валяк. Дълбок беше около 20-на метра. Водата се ползваше само за поене на животните. Отворът на кладенеца беше с железен капак, винаги затворен и заключен с катинар, да се предпази от недобросъвестни хора. Наредихме се по редовете - кака Еленка първа, до нея кака Руса. Тя каза: „Нека Ристьо да е до мене, да му помагам.” После кака Ана, кака Кица и последен Ахмед. Той беше около 40-годишен, с три малки деца. Копахме цял ден на общи приказки. Кака Еленка, като най-голяма, от време на време пускаше по някой виц смешен. Превивахме се от смях, но издебваше моментът, когато чиракът Ахмед е отишъл с реда си много по-напред, а той между другото копаеше по-бързо и винаги беше отдалечен от нас. Копахме до късно. Когато се прибрахме, слънцето беше залязло. С влизането в двора свако Танас току-що отпрягаше конете от каруцата, с която беше заминал сутринта да купи брашно за хляб. Кака Елена слезе от каруцата най-напред, отиде при баща си и му каза: „Тате, аз ще прибера конете.” Чух баща й, свако Танас, като й каза с усмихнато лице: „Е, Еленке, днеска изкарах голям късмет, загубих цял ден, ама с голяма молба, мелничарят ма аджедиса (съжали). Казах, че имаме гости, ша ни гостуват цяла неделя и ми даде 150 кг бяло брашно и 50 кг мамулено брашно. Ама първо отидох в Аккадънлар (Дулово). Там имаше днеска пазар. Купих и един чувал картофи. Осигурихме хляба за един месец.”

Прибрахме се под навеса - леля Марина го ползваше като лятна кухня. На печката имаше в едно голямо казанче топла вода, измихме се. Там имаше голяма маса. Насядахме. Леля приготвила за вечеря боб-яхния и хайрян. След като се нахранихме, постояхме на общи приказки. Свако каза на мама: „Блазе ви, балдъзо, на вас - вий, фрекацейци, еникьойци, кунгазци и налбанци отидохте в сърцето на Кадрилатера (така наричаха румънците Южна Добруджа). Аз го познавам него район, а пък нас ни тикнаха в тоз дивия Делиорман. Защо не ни заселиха в туй село, дето ни закараха добитъка - Видно, Каварненско? Там сте близо до морето. И климатът е по-топъл.” Мама взе думата и каза на свако Танас: „Вие сами си вкарахте таралеж в гащите. Попът въ измами, събрахте пари и го пратихте в Букурещ да въ спасява, да не въ изселват, и на края видя ли какво си изпатихте. Ако си бяхте мълчали, щяхте да бъдете настанени в туй село, при добитъка. Знаеш ли на нас каква къща ни дадоха - две малки стаи, със слама покрита, каква мизерия прекарахме.”

И така продължиха да си говорят, а за осветление мъждукаше един газов фенер. След многото приказки леля Марина каза: „Я стига с тези празни приказки. Станалото - станало. Да приказваме кой извадил късмет, кой не - такъв ни бил късметът. Нали сме пак на земята, а не сме издавени в Дунава, както казва бати Слави, какво си изпатиха чафутите (евреите). Пред очите му три кораба натоварили с чафути, уж ги карат за Египет, а те ги издавеха в морето. Бати Слави каза: „Видях как потънаха един по един.” Тогава свако Танас каза: „Права си, Марино, всичко ша мине, ша са съвземем. Дето е текло пак ша тече, бълдъзо.” И тогава мама го подкрепи, като каза: „Тъй, тъй свако Танасе, дето е текло, пак ще тече. Хайде да си лягаме, че утре тез деца пак ги чака работа.”

Прибрахме се вкъщи, но тази вечер кака Еленка ме взе да спя при нея, като каза: „Ела, братле, при мене ша спиш.” И така за нея аз си останах братле. Съмна, отново след като закусихме приготвената топла мамалига с кисело мляко, заминахме за нивата. Отново пак приказки, глъч, смях до вечерта. Останах с голям спомен от гостуването ми за тия два дена. Чиракът Ахмед ме научи на много турски думи, които до днес не съм забравил.

Стана вечер. Денят свърши, прибрахме се вкъщи. Отново леля Марина беше стоплила вода. Измихме се. Леля ни покани да се настаним пак на същата маса под навеса в лят- ната кухня. Мъждукащият газов фенер едва осветяваше локала. Времето беше топло и приятно. Този път масата беше богато приготвена, с по-примамлива манджа. Първо дадоха супа. Види се, че супата беше от стара кокошка, защото беше много вкусна. След това сервираха лозови сърми с гарнитура, кисело мляко. Сетне леля донесе баница. Свако Танас не пропусна да ни почерпи с наливно вино, купено от кръчмата, както разбрах от думите му, защото каза: „Сега на тъз хубава манджа, купил съм малко вино да съ почерпим. Каза ми Марина, че утре ша си тръгвате и кой знае кога ша са видим.” После каза на голямата си дъщеря, кака Еленка: „Елено, я налей на всички да се почерпим, пък сетне, каквото каже Господ.” Така с пълни чаши вино, свако Танас поведе здрависването, пожела здраве и късмет и се впуснаха на общи приказки. Между другото свако Танас не пропусна да спомене името на вуйчо Митьо като каза: „Най-хитър излезе къинчето (нарицателно за брат на жена му) Митьо. Границата беше затворена, ама с рушвет ли беше, как успя да кандърдиса шефа, доди у България, продаде си овцете и воловете, че и на туй отгоре му дадоха десет хектара земя - пет хектара зимница готова засята, а другите пет хектара разбрах, че тоз човек дето му купил овцете, му сял пролетта ечемик и овес. Туй човек ли е? Уж наши хора сме, да беше казал, че ша продава, щях да отида с две каруци, поне зимница щях да си купя. Нямаше сега да ходя да се моля на тоз на оня, да можем да оцелеем.” Леля Марина го прекъсна: „Танасе, нали знаеш, че Митьо на нас и на Доба е сърдит за тъс пуста нива, защото тати даде на меня и на Доба по два хектара от чиира и половин хектар лозе от ямача (наклонена местност с изглед към слънцето). В моя пай нали имаше един орех. В пая на Доба - два ореха. С всичкия си акъл, нали знаеш, че им обели кората. Нашият изсъхна, а пък на Доба оцеляха, защото Сандьо оплете около стеблата плет от пръти и насипа пръст. Кората им израсна и се спасиха.” Тогава взема думата и мама: „Аз му натрих носа, като падна на аман (изпадна в затруднено положение), когато доди да си продаде добитъка и да прибере сина си. И какво стана - намерихме купувачи за овцете и волчетата, кравите ги прибрахме при нашите овце и си замина. Добре, ама на границата го върнаха, защото било наредено да не пускат никой да не излиза или пък да влиза от България за Румъния. И макар че бяхме много притеснени в две малки стаи, ний бяхме шест човека и те двама, станахме осем човека. Тогава аз му казах: „Заслужаваш да ни та приема, ама хайде, за хатъра на детето, макар и теснотия, съвестно ми е да ви оставя на пътя. Помниш ли, с всичкия си акъл, защото тати даде на мен и на кака Марина по два хектара нива от чаира и по половин хектар от ямача лозя, ти отиде, обели кората на орехите, изгони тати от вас и той, макар и болен доди у нас. Аз го приех, живя цяла година. Напоследък беше много болен, поиска да го заведа у вас, да види мама. Той каза: „Искам да умра у мойта къща.” Беше зима. Тръгнахме да му изпълним желанието, ама той не издържа, още на края на селото (Фрекацей) издъхна. С нас беше и леля Мария, сестра му. Аз я попитах: „Сега, лельо, какво да правим? Да се върнем?” Тя каза: „Не, Добро, той искаше да си отиде в неговата къща.” И продължихме. Додахме у вас. Спряхме шейната на портата, аз додах и ти казах, че тати искаше да го доведем при мама, ама той издъхна по пътя. Ти крясна: „Не ме интересува, връщай го назад.” Тогава аз отидох у кака Марина, казах, че тати искаше да го доведа при мама, ама по пътя почина, отидохме при Митьо, той не го приема, каза ми „върни го, не ме интересува”, тогава свако Танас каза: „Как ша го върнеш, аз ще му поема погребението.” Веднага нареди на чобанина да заколи едно шиле. Сварихме го на курбан, приготвихме и други манджи. Напълни се дворът с хора, додаха да се простят и да го изпратят, защото той беше човек за уважение. Леля Мария, сестра му, със свако Танас додаха да вземат мама. Тя макар, че не виждаше, щеше да го пипне с ръце, а ти го изгони, даже не й каза, че тати е умрял и самия ти не доди да се простиш. Искаше всичко да лапнеш ти, защото мама и тати съ при теб.” Той (Митьо) ма гледаше гузен и ми съ извини, че бил млад, глупав. Искаше да ми купи шевна машина „Сингер”, продаваше я един братов син на Сандьо, нали имаше пари от продадените овце, ама аз му отказах.”

Така на общи приказки под мъждукащия фенер, стана десет часа. Леля Марина каза: „Хайде да си лягаме, те приказките край нямат, нали утре сутринта ша си тръгват, да могат да се наспят”. Кака Еленка ме хвана за ръка: „Хайде, братле, да си лягаме.” Тръгнаха и другите. Само мама и леля Марина останаха да приберат масата и да си поприказват.

Мина нощта. Съмна. Станахме, измихме си очите и леля Марина ни покани да седнем на масата под навеса, на която се виждаше как прясно сипаната мамалига вдигаше пара. Види се, че мама и леля Марина са станали по-рано, защото докато се хранехме с топла мамалига и лозови сърми, с гарнитура кисело мляко, леля вадеше от собата хляба, но този път беше без картофи.

Току-що бяхме се нахранили, дойде бай Енчо с дъщеря си Стефка и прегна (впрегна) каруцата. Взехме си сбогом. Мама и леля се разплакаха. Настанихме се в каруцата. Леля Марина даде на мама торба с хляб, варени яйца и сирене за из път. Последна се качи мама и каза: „Хайде, Енчо, карай.” Прекръстиха се е си пожелаха „на добър път”. Бай Енчо дръпна калтърмите (юздите). Конете потеглиха. Мама си обърна главата назад и каза: „Сега е ваш ред да додите, да видите къде живеем.” Аз също се обърнах, видях - леля си триеше сълзите с престилката. Излязохме от двора, който беше малко по-далече от пътя. Навлязохме в пътя. Аз пак се обърнах, видях, че леля продължаваше да стои на портата, държеше престилката в ръката си и продължаваше да си бърше сълзите.

Минахме средната махала. Наближихме да навлезем в третата, последната махала, бай Енчо попита мама: „Како Добро, ходи ли да видиш братята си?” Мама отвърна: „Само в бати Танас ходих. У Митьо не отидох, нали мама не е при него. Тя сега е при бати Слави в Двореца „Евксиноград”. А пък бати Георги, той е в друго село, Драгалина.” Тогава бай Енчо каза: „И аз ходих у брат ти Танас, нали жена му, Стояна, ми е първа братовчедка.”

Денят беше слънчев, с тихо време, приятно за пътуване. От време на време, където пътят беше с нанадолнище, бай Енчо подкарваше конете на бавен тръс, като им казваше: „Хайде малко по-бръшко, тука е нанадолнище.”

Минахме селата Овен, Вокил, Черник. Те бяха с чисто турско население. Стигнахме в Аккадънлар (Дулово). Часът беше десет. Продължихме за село Нова Камана, но вече по черен път, до село Кочмар. Оттам влязохме по царския път - шосе настлано с чакъл, валиран. По този път не можеше да те хване дрямка, защото каруцата друсаше непрекъснато. Стигнахме в Карапелит . Там бай Енчо спря и каза: „Тука ша спрем да хапнем и конете да си починат.” Той ги разпрегна и ги обърна на каруцата да изядат попарата от ситна микина (слама) с ярма. След около час почивка, мама развърза торбата, извади каквото имаше за ядене, хапнахме на две на три и отново потеглихме на път за село. Стигнахме до град Добрич на мръкване. Без да спираме, на бавен ход, стигнахме до село Дропла около 10 часа вечерта. Доволни от гостуването ни и пристигането ни в село живи-здрави. Мама благодари за ортаклъка на бай Енчо. Той си взе коня и си отиде заедно с дъщеря си Стефка. Прибрахме се вкъщи. Тати и кака София ни питаха по много въпроси, които ги интересуваха и така неусетно стана по среднощ.

На следващия ден започна ежедневният ни живот. Всеки си знаеше каква работа си има да върши за деня. Имахме да окопаваме царевица, слънчоглед, бостан и други градински култури. Дойде жетва, следваше харманът, след това бране на царевица, слънчогледът. Докато се приберат есенните култури, идваше време да продължа образованието си. В Румъния завърших пети клас и минах в шести клас като ходих само два месеца, защото на първи ноември нас, децата по народност българи, директорът ни разпусна (освободи) и ни каза, че заминаваме за България. Тука в България, в школата, децата учеха до четвърто отделение. Ние, децата на изселниците, макар че бяхме в Румъния в по-горен клас, по липса на такъв клас в школото, приеха ни в четвърто отделение. Тука местните деца бяха научили азбуката и четяха вече свободно. Още първата седмица, един неделен ден, тъй като тати знаеше да чете и пише на български, защото 1916 година, когато Добруджа е била българска, той е бил на 13 години и ходил две години на училище. Само за един ден той ме научи да усвоя азбуката, като изписах една тетрадка, едновременно да ги изговарям буквите. Вечерта той се върна от кафенето и започна да ме изпитва. Тогава в азбуката място имаше и една буква, която „ъ кръстато” се казваше по онова време. Като стигнех до тази буква спирах, не можех да я запомня. Баща ми се ядоса и ми рече: „Магаре, с магаре, пети клас румънски имаш, отличник беше, сега една буква не можеш да запомниш.” И в яда си такъв шамар ми нанесе по лицето, че чак се изпуснах. Тогава аз заплаках неудържимо. В тоз момент мама беше в стаята и се скара на баща ми, като го изруга: „Браво на тебе, ша осакатиш детето, искаш за един ден да научи алфабету (азбуката). В школата я учат за цял месец.” Тати й отвърна: „Той не е първолак. Има пети класа чинча (завършен пети клас).” Мама му каза: „Има класа чинча, ама то румънско.” Този шамар ма стресна и буквата „ъ кръстато” ми влезе в главата завинаги.

Понеделник отивам на училище и нямам търпение да се похваля на учителката. Влязох в клас. След малко влезе и учителката. Дежурният по клас извика: „Клас, стани.” Учителката поздрави: „Добро утро, деца. Готови ли сте за молитва?” Ние всички отговорихме с „Да” и запяхме „Дядо Господи, прости ни”. След като изпяхме молитвата, учителката ни каза „Седнете” и попита: „Научихте ли уроците?” Аз с нетърпение дигам ръка, като й казах: „Да, госпожице, аз научих цялата азбука и мога да чета без да сричам.” „Така ли, че как успя за един ден? Кой ти помага?” - попита тя. „Тати - отвърнах аз, той ходил на училище 17-18 година. Тогава Добруджа е била българска, а той е бил на тринадесет години.” Учителката ни, госпожица Стелияна, беше от Стара Загора. Тя ни предаваше по всички предмети. Нямаше друг учител. Завърших четвърто отделение с успех „много добър”.

Дойде лятото. Заедно със сестрите ми, те бяха големи, помагахме в обработката на земята. Тогава всеки стопанин си сееше бостана в собствената нива и през времето, когато дините започваха да жегнат (зреят), баща ми правеше на бостана колиба, а пред колибата, чердак на два етажа. Мене ме пращаха за бостанджия, да пазя бостана. Дойде есента. В село Шарпене (сега Змеево), на 4 км от Дропла, се откри прогимназия. Тогава с. Змеево наброяваше 1200 жители. Баща ми, с мое съгласие, ме записа в прогимназията. Това стана в 1941-1942 година. В тази прогимназия завърших трети прогимназиален клас през 1944 г. Тези години бяха военни, тежки, бедни години. Хората живееха в голяма бедност и мизерия. Имаше наряди. От общината връчваха бележка, какъв наряд (зърно) трябва да внесеш в пунктовете, които бяха открити в по-централните села. Властта, която беше по това време, не се интересуваше дали за производителите ще остане зърно да изхрани семейството си, животните и да си заделят семена за следващата година. Налагаше се хората да копаят кувии (дупки), които ги угаряха със слама, да се избегне влагата и да се запази качеството на укритото зърно. Тези стопани, които по причини, че не са придобили тези добиви, за да могат да се отчетат към държавата, се глобяваха с известна сума пари, а освен това някои бяха пращани в затвора за по една-две години. Тази дивотия, потиснала най-вече бедните и средни семейства, които изнемогваха, нямаха възможност техните деца да продължат образованието си. В туй число попаднах и аз. Баща ми искаше да ме запише в град Варна, в Строителния техникум, където имах и наклонност. Това той забеляза, когато аз като дете, пазач на бостана, за да си уплътнявам времето, месех кал (пръст и вода) и с кутия от кибрит, която ползвах за калъп, правех кирпичи (подобно на тухли). Подреждах ги да съхнат на слънцето, и с тях строях къщи от румънски модел, с изградени сферични балкони. До нашата нива имаше салкъмова горичка, около половин декар, засята от колонистите. От нея режех с ножката клончета и правех покрива. За пирони ползвах канапена връв и отгоре дървената конструкция покривах със слама, която с канап зашивах за дървената конструкция. Така унесен в работата си, която вършех с голямо удоволствие и желание, зад гърба ми беше пристигнал баща ми, без да го усетя аз. Предполагам, че доста време ме е наблюдавал, защото аз като се обърнах да взема слама, видях тати с усмивка на лицето. Аз се сепнах, дали няма да ми се скара, но той ме поощри като каза: „Продължавай, продължавай. А тъй, занимавай се, ама от време на време обиколи и бостана. Виждаш ли, аз дойдох близо до тебе, без да ме усетиш” - и продължи да гледа с втренчени очи в тази наистина впечатляваща къща, с много интересен външен вид. Предполагам, че тази моя наклонност, със слабост към строителството, желанието му било да ме запише да завърша Строителния техникум, но поради немотията, която ни беше ежедневен проблем и ни потискаше, мама не се съгласи и каза: „Не съм против, ама с какво ще го издържаме. Парите, които зехме от продаденото зърно, едвам платихме данъка. Не останаха пари да купим плат, макар по една риза да си ушием. Пък да не го правим поп, имаме малко нива, да работи, поне от глад да не умрем.” Нямаше друг изход, освен да се хванем за земеделие двамата с кака Руса, защото кака София се беше оженила през 1943 г. в село Змеево. Като ученици в прогимназията, от село бяхме четири деца - аз, Иван Радев, София Козмова и Стьопата на дядо Ванка. През зимата бяхме на квартира кой където намери. Събота и неделя идвахме си на село, повечето пъти пътувахме пеша. Щом настъпеше пролетта, почти всеки ден си идвахме. Тогава нямаше обувки, ние, момчетата обувахме цървули. Бащите ни ги правеха от свинска кожа. Момичетата с терлици от шаяк, отдолу на табана зашиваха свинска кожа, да издържа за по-дълго.

С Иван бяхме комшии. Тръгвахме заедно по пътя. Докато стигнем до село, разказвахме си уроците. Тогава нямаше шосе. Пътят беше трасиран за шосе, с канавка от двете страни. Имаше изкопани дупки за фиданки, но не бяха засадени и когато се връщахме от училище за село, използвахме дупките да спортуваме като ги прескачахме. И докато тренираме, не усещахме кога сме стигнали селото.

Беше месец юни 1944 г. Двамата с Иван Радев отидохме да си вземем дипломите за завършен трети клас. На връщане Иван предложи да отидем на тяхната нива, да види реколтата, тъй като нашата нива беше на пътя за Змеево и всеки ден минавахме покрай нея. Тяхната нива беше в местността „Инджибара”, към село Малина. Излязохме от село Змеево. Още на първата линия (път), Иван каза: „Тази линия отива към нашата нива.” Тръгнахме по този път. Времето беше топло, тихо, слънчево. Вървим, радваме се на хубавата природа и си говорим. Чуваше се звук на аероплан (самолет). Спряхме се и гледаме нагоре. Не виждаме нищо. В тоз момент Иван каза: „Е къде е, идва насам.” Самолетът летеше ниско и бавно, беше с двойни крила. Ние продължавахме да гледаме с вдигнати глави. Като се изравни с нас, над нас запищяха куршуми от картечница. Залегнахме на земята веднага. След него летеше друг. Той летеше по-високо. Ние и двамата така се изплашихме и не стигнахме до Ивановата нива. Тръгнахме направо през нивите за село. Прибрахме се. Разказвах на мама за случая, кака и малкият ми брат слушат. Тогава мама каза: „Извадили сте късмет, там щяха да ви изядат кучетата и гаргите. Какво търсите в оня джандем (затънтено място)?” Аз започнах да й обяснявам, че Иван искаше да отидем на тяхната нива, ама не стигнахме, уплашихме се и тръгнахме направо през нивите за село. Това беше една непредвидена случка и остана като история в живота ми, като спомен от моето детство. В същата 1944 година есента Иван се записа във Варна, в Строителния техникум, в който баща ми искаше да ме запише, но мама не се съгласи, въпреки, че тати й каза, че Иван се е записал. Тя каза: „С Ивановия баща не можем да се мерим, те са по-заможни от нас, имат как да го издържат. Аз не съм съгласна, защото ще гладува и мизерува.” Така останах само с трети прогимназиален клас. Иван завърши техникума и стана строителен техник в ТКЗС-то, и работи там докато се пенсионира.

ОПИТЪТ МИ КАТО ЗЕМЕДЕЛЕЦ

Както писах в други страници, нямах възможност да продължа образованието. Трябваше да се хвана да работя земята. Със сестра ми, кака Руса, тя беше навършила 19 години, аз бях навършил 16 години и 7 месеца, заедно работехме с любов освен нашата земя - 85 дка, баща ми вземаше земя под наем, от която произведената продукция деляхме на половина със собственика на земята. Общо работехме 230 декара с помощта на трите коня. Аз се грижех за тях с любов и те ни се разплащаха с тяхната сила. Още помня имената им. Кобилата Олга беше на седем години. През 1941 година тя роди мъжко конче. Кръстихме го Роман. Като малко конче, вървеше подир нас, когато копаехме, защото му давахме от време на време листа от царевица. Порасна, стана кротък и едър кон. На двегодишна възраст започнахме да го впрягаме. Другата кобила беше на 6 години, с име Мица. С тези три коня аз и сестра ми успявахме да се справяме навреме със засяването на всички земеделски култури, да ги окопаваме и прибираме. Баща ми боледуваше от сърце, с труд не ни помагаше, но помагаше с уменията си, които беше придобил от немците, които живееха в родното село на майка ми, село Каталой, Румъния. Те имаха (правеха) културно земеделие. Майка ми имаше нива, зестра от баща и, която граничеше с нивите на немците.

В град Балчик през 1945 г. се откри Земеделска банка, която даваше на кредит земеделски инвентар. Тати отиде и взема единичен и двоен плуг, марка „Порка”, култиватор от девет зъба, боруна (земеделски уред за натрошаване на буците) с три крила (грапа) и копачка (рало). С този инвентар работата тръгна успешно. На следващата година купи отворена жетварка от ръка, собственикът замина за града. Пшеницата давахме да я вързват на снопи група цигани, водени от драгоман. Тати нареждаше редовете на снопите да са на по-големи разстояния, за да може междината, веднага след жетвата да се оре с единичен плуг, на дълбочина 25-30 см. Всяка година сеехме по 100 дка пшеница, 30 дка ечемик, 20 дка овес, 15 дка фий, 5 дка жито (колус) за булгур, 20 дка слънчоглед, 30 царевица, 5 дка бял боб, 3 дка бостан, 2 дка метла (тръстика), от която правехме петмез. Сеитбата на всички култури извършвахме със сеялка, която вземахме от Иван Мавродиев срещу заплащане. За окопните култури, първо карахме (окопавахме) с копачката (ралото) междуредията. Копачката така я нагласях, че крайните чапи (ножове на копачката) минаваха 5-6 см покрай стеблото на културата. С тази обработка оставаше много малко площ в реда за окопаване. При този начин на окопаване, двамата със сестра ми успявахме за един ден да окопаваме по 10 дка, било то царевица или слънчоглед. За другите култури - боб, бостан, метла, отделяхме повече време, те бяха по-трудоемки. Лятната и есенна угар, която всяка година извършвахме, наричахме я „надас”, така обърнатата земя в буци, огрята от слънчевите лъчи, се обогатяваше и ставаше плодородна за следващата година. Щом пукнеше пролетта, тати си влизаше в ролята като човек, който не изпускаше сезона, кога коя работа да се извърши. Пролетта, щом времето е благоприятно, обезателно караше ме да карам боруна (грапа) на есенната угар, да се разкърти зимната кора на угарта, а едновременно се унищожаваха и ранните плевели. Преди сеитба карахме култиватор. Култиваторът разкъртваше угарта на около 10-15 см, а отзад култиватора е закачена (завързана) боруната (грапата). Тя надробяваше премръзналата пръст (земя) и така се запазваше влагата. На втория и на третия ден се извършваше сеитбата. Отзад сеялката закачвахме сюргия - това беше един уред, направен от тръни, черен глог. Сюргията изравняваше пръста, да се раздроби, заглади, и се запазваше влагата. Така извършената манипулация при сеитбата, даваше възможност на семената да поникнат благоприятно и да се развиват свободно. И това си личеше. Културите, засети в нашата нива коренно се отличаваха от тези на съседите - Йордан Гаврилов, Георги Кръстев, Георги Петков, Емилиян Петков и др. Те оряха пролетта. Десет декара ги оряха два-три дена. Пролетният вятър изсушаваше угарта. Без да карат боруна (грапа) да изравнят угарта, сеят семената на ръка и те падат повече в отворените бразди на купчета, след това карат грапа да заровят зърното и накрая, карат сюргията да загладят почвата. Липсата на редовна и достатъчна влага е причина зърното да никне на етапи и на купчета. При една неблагоприятна година, като сушева пролет, не всички семена никнат еднакво. Есенните и пролетните култури в нашите ниви се люлееха като море. Окопните култури също се отличаваха от тези на съседите. Някой от съседите, не без завист, казваха на баща ми: „Бай Сандьо, един синор ни дели, под едно небе сме, гледам твойта нива, всичко каквото си сял, драго ми е да го гледам. Зимницата, овесът, ечемикът се люлее като море. Царевицата и слънчогледът ти растат буйно, черно зелени. А пък мойта зимница, ечемика - жълтей, царевицата, слънчогледът и той жълтей, един по-едър, другия по-дребен, не успявам да го прекопая, хардала (синапа) го задушава. Господ не е ли един за всички?” Тати му отговаря: „Е, Герге, Господ е един за всички, ама ние не сме едни и същи, които работим земята. За всяка една работа се иска чалъм, трябва да влагаш малко умение. Ето казваш, че царевицата, слънчогледа, единия по-едър, другия по-нисък, ами ти го сееш на бразна, семето пада едно по-горе, едно по-дълбоко и те не никнат еднакво. Оттам се получава да не се развиват еднакво.”

Най-приятно ни беше, когато отивахме на нивата сутрин рано преди изгрев слънце. Стигахме на нивата преди изгрев, и когато се показваше слънцето на хоризонта, то трептеше. Виждаше се едно голямо червено кълбо и като че ли се люлее във водата на морето. Кака Руска беше мъжко момиче. Когато тя караше конете на каруцата, те усещаха кой държи калтърмите (юздите). С тръгването се пускаха на тръс. Когато аз държах юздите, те усещаха, вървяха по-бавно и трябваше да ги подкарвам като им подвиквах: „Хайде, хайде, по-бръшко.” Затова кака не ми даваше аз да карам конете, защото стигахме на нивата по-късно. Винаги до обяд карахме копачката (ралото). Кака водеше коня, защото при нея конят вървеше, без да го подкарва. Аз държах ралото като го управлявах да не засяга царевичните стъбла, или пък други, зависи какво окопавахме. До обяд карахме рало, а след обяд окопавахме редовете. След копачката, в тях почти нямаше трева (плевели). Само изправяхме наклонените стебла. До залез слънце десет декара бяха окопани. И всичко това го вършехме двамата с кака.

Спомням си един случай, тати беше взел 50 дка под наем от Рачо Бръснаря. Нивата граничеше с овощната градина на село Ралица. В село Ралица имаше ТКЗС (Трудово Кооперативно Земеделско Стопанство), образувано през 1945 г. Трудоспособните жители работеха в новообразуваното стопанство на звена, които работеха на полето. Непосредствено до нашата нива, която обработвахме двамата със сестра ми, в блока на ТКЗС Ралица копаеха три звена, като всяко звено беше от по двадесет човека. Блокът беше засят с царевица, но трудно можеше да се разбере дали е царевица или някоя друга култура, защото целият блок се жълтееше от хардал (синап) висок наравно с царевицата. Виждаха се да карат три рала, но те често спираха, защото набираха. Звената едва успяваха до обяд да изкопаят по два реда. Техният блок също беше 50 дка, но свършвахме да го окопаваме почти в едно и също време. Нашата нива беше засята с 30 дка царевица и 20 дка слънчоглед. Нашите две култури коренно се отличава от тази на кооперацията - тя беше жълта и тънка като вретено. Последния ден копаехме последните редове, гледаме един човек, спрял се на края на нивата и прави някакви движения с ръцете наляво-надясно. Чудехме се с кака кой ли ша е този човек. Тъй като нашите редове с царевица нямаха много плевели, бързо ги окопавахме. Стигнахме края и видяхме, че този човек е бригадирът на звената, бай Петър Добрев. Той ни поздрави с „Добър ден” и ние му приехме поздрава. Той ни попита: „Чии деца сте?” Кака му каза, че сме на Сандьо Гаврилов. „Да - каза той, - бай Сандьо, разсилния в Общината.” - И продължи: „Нашите жени от звеното ви се чудят, докато въ видят на единия край, вие вече сте отишли на другия край. Това ма впечатли и затова додах да въ вида как копайте, че така бързо вървите. Ама вий в реда нямате и една педя ширина, и трева почти нямате. Ние я отървахме тревата. Хардалът я овладя и трудно се окопава. За едно и също време вие окопахте петдесет дка, а пък ние три звена едва успяхме.” Тогава кака взе думата и му каза: „Бай Петре, вашите звена додаха в 9 часа и като излязат накрая, по половин час си почиват и стоят на лаф моабет. Нас слънцето на изгря тука. Вие като дойдохте, ние амен-амен бяхме прикарали с копачката половин хектар по ладината (по хладното). И нали ги гледам, едва-едва си мятат мотиките. Когато имаме чужди хора да работят у нас нали виждам, работата по-бавно върви по простата причина, че един от друг се надпреварваме да приказваме за различни случки.”

Така минаваше времето, в ежедневен труд, по малко за почивка и развлечения. По него време нямаше радио, нямаше телевизия. Единственото развлечение беше неделя след обяд. Момчетата плащаха музиката и ставаше хорото. Излизаха млади и стари. По празници правеха вечеринки. През зимните месеци момичетата правеха седянки. Момчетата ги посещаваха. Там беше място за запознанства и любов. Настъпваше лято. Идваше жетва. След това - харман. Всеки се радваше, каквото е посял да го прибере. Най-голям добив на пшеница беше 250-300 кг на декар. Имаше стопани, на които средният им добив беше от 180 до 250 кг на декар. Слънчогледа го беряхме на ръка, режехме питите с ножове, слагахме ги в кошове и с каруци с големи канати, ги пренасяхме на харманите. Събирахме се вечер на белянки по няколко семейства, чукахме питите с пръчки. Така си помагахме задружно. От получената реколта си издължавахме наряда към държавата, който се заплащаше в момента на предаването с твърдо установени от държавата цени. Ако стопанинът прецени, че има излишък от придобитата продукция и иска да си я продаде, тези пунктове я изкупуваха. Независимо от климатичните условия през годината, ние винаги изкарвахме задоволителна продукция. Успявахме да се издължим към държавата и да подсигурим изхранването на семейството и животните, а излишъка го продавахме. Така успявахме да укрепим самочувствието в семейството, което ни даваше кураж, да се отнасяме по-съвестно с ежедневната работа и да се чувстваме, че сме полезни хора на тази земя, която ни храни. Още на втората година от годината, в която тати взе от Земеделската банка земеделския инвентар (това беше през 1945 г., пролетта), майка ми взе да притиска баща ми, да си плаща задълженията към банката. Тати малко се противопостави, като и каза: „Какво бързаш? Договорът е за пет години, нека да се посъвземем, да се пооблечем, да купим нещо за вкъщи. Тази година ще платим половината, догодина ще платим остатъка.” Майка ми не се съгласи с предложението на тати и настоя да си платим задължението към банката: „Така ще платим с пет процента отстъпка, ще платим по-малко. Не искам децата подир нас да ни плащат заемите. Ти много добре знаеш как пострадахме през 1928 година. По твойто предложение доброволно се изселихме в Кадрилатера (Южна Добруджа) в село Башбунар (сега Свещарово), с намерение да станем богати. Ти си продаде твойта нива от 6 хектара, тука купихме 4 хектара. И какво стана? Оказа се, че нивата, която купи от турчина, била заложена в частна банка. Турчинът взема парите, замина за Турция. Банкерът доди, взема ни нивата, а ние останахме с пръста в устата. На туй отгоре през 1929 г. настъпи голям глад. Зимата на 1928-1929 година беше много студена, без много сняг, измръзнаха зимниците (пшениците). Наложи се от Иванчо Крушката, чифлика в Карапулар (сега село Кремена, ДЗС Кремена) да вземем 5 хектара засята царевица, да я работим на половина, за да оцелеем. И накрая друг изход нямаше, трябваше да се върнем обратно в село Фрекацей, Северна Добруджа и да започнем нов живот. Затуй, отивай, плащай, да не се повтори същият случай.” Баща ми се замисли малко и каза: „Ти си права.” На другия ден първата му работа беше да впрегне каруцата, да отиде в град Балчик и да си изплати задълженията към банката. Така, с изплатени задължения, туй, което ще си го заработим, ще покриваме семейните нужди. (В глава „Добровол- ното изселване в Кадрилатера през 1928 година” разказвам по-подробно за несполучливия опит на моите родители да работят в Южна Добруджа, за да се позамогнат и справят по-добре с предизвикателствата на живота.)

През 1945 г. се формираха в селото шивашка кооперация, обущарска кооперация, бръснарска, и приемаха младежи, които да усвояват занаята. Аз изявих желание да стана шивач. Един ден, като се хранехме привечер, набрах кураж и изплюх камъчето като казах пред всички, че съм решил да отида да уча занаят шивач. Тати, без да мисли много, отсече: „Щом не ти се работи земята, искаш да учиш занаят, туй си е твое право, ама не съм съгласен да ставаш шивач. Ще те заведа в Добрич да научиш занаята хамутчия, този занаят засега е най-търсен.” Но аз още в момента реагирах и му казах, че хамутчия няма да стана, тоз занаят е мръсен. Тати отсече: „Тогава, щом не искаш нито шивач няма да станеш, нито хамутчия, ша си останеш да работиш земята.” Аз не загубих желанието си да продължа да се занимавам с обработка на земята, защото бях навлязъл вече в тънкостите по обработката за по-голямо качество и тя ми се отплаща- ше, независимо от неблагоприятните климатични условия през някои от годините. Така продължихме със сестра ми, кака Руска, да работим до заминаването ми в казармата на 20 ноември 1948 г. Радвахме се на труда си, а земята ни се отплащаше и ние се чувствахме щастливи, че забравихме немотията.

През 1946 г. новата власт на Република България гласува закон, да отнемат на земеделските стопани горницата от триста декара земя и да се оземлят бедните. Този закон засегна по-богатите стопани, които имаха повече от 300 дка земя и най-вече чифликчиите, които имаха от 1500 до 5000 декара. Това беше Аграрната реформа. Тези стопани, които имаха деца до 18 години, имаха право да им прехвърлят по 100 дка, като на собственика оставаха 300 дка. Разликата от земята оставаше за държавата. С тази земя се оземлиха бедните - до 50 дка, с останалата земя държавата направи (създаде) ДЗС-та (Държавно земеделско стопанство). В тези земеделски стопанства отидоха да работят бедните семейства. В тези ДЗС-та се създадоха овцеферми, кравеферми, конеферми. Конете се използваха първите години за обработка на земята. Тракторите бяха малко. Машинотехниката навлезе по-късно. Работниците, заети във фермите и полето, бяха добре платени и бяха доволни от новата власт в държавата. Наред с Аграрната реформа за отнемане на горницата от триста декара земя на стопаните, прие се закон да се опростят заемите на стопаните земеделци към банките, казваше се „амнистия (опрощаване)”. Тогава баща ми упрекна майка ми като каза: „Видя ли какво стана? Бързата кучка слепи ги ражда. Който не си върна заема, спечели. Васил Трендафила (Полифрона) взема инвентара от банката и за една седмица го продаде, а сега им ги опростиха.” Мама му отговори: „Не съжалявам. Ние кога сме прокопсали, че и сега да извадим късмет? Станалото, станало. Поне съвестта ни е чиста. Нали пак се замогнахме, а пък Васил Полифрона пак си остана беден и ходи от врата на врата да търси работа.”

ОТБИВАНЕ НА ВОЕННАТА СЛУЖБА

Настъпи есента. Трябваше да се прибират есенните култури. Годината беше благоприятна и добивите от царевица и слънчоглед бяха задоволителни. Току-що прибрахме царевичната шума, която ползвахме като храна за овцете, получих повиквателна за наборна служба. Седмица преди да замина в казармата, с тати отидохме в град Добрич, купи ми всички принадлежности, които по негова преценка трябват на един войник. Тогава нямаше тържествени изпращания на млади войници, каквито правихме на нашите деца. На 20 ноември 1948 г. тати с нашата каруца ни закара в град Добрич. Ние бяхме три момчета, аз, Христо Александров Гаврилов, Никола Георгиев Пенев, с прякор Мисирката и Йордан Петров Йорданов, с прякор Левски, и от село Змеево - Михал Малчев. Всички бяхме за град Свети Врач (град Сандански). Качихме се на влака в 8.30 вечерта за София. Вагоните бяха претъпкани. Новобранците бяхме от Балчишко, Генералтошевско, Добричко, Тервелско. До сутринта вагоните не стихнаха от песни и музика - акордеони, кавали, гайди. От гара Провадия се качиха наборниците от Провадийска околия, а тя не е малка. Сутринта в 7.30 бяхме в София. Там ни посрещнаха офицери и старшини и ни разпределиха кой за където му е повиквателната. Ние, тримата от Дропла и единият от Змеево, бяхме за гара Мечкул (Кресненскато дефиле), поделение 1885, Седма рилска дивизия, моторизирана артилерия (на 15 км от Симитли). Първи слязоха новобранците за гара Симитли (сега е град Симитли). Там имаше поделение по тежка конска артилерия. Оттам само за 15-20 минути влакът влезе в Кресненското дефиле, минахме два тунела, след малко стигнахме гара Мечкул. Офицерът и старшината съобщиха на новобранците: „Които са за поделение 1885, гара Мечкул, да слизат. Тези, които са за гара Кресна и гара Генерал Тодорово ще продължите.” Беше 8 часа вечерта, всички новобранци бяхме 180 човека. Жп линията от Симитли до Кулата е строена през 1941-1942 г. по левия бряг на река Струма, по време когато Западните покрайнини, Македония, Тракия, бяха върнати на България. Поделението беше на десния бряг на река Струма и за да минем реката, трябваше да минем по един въжен мост. Никой от нас не знаеше, че като се претовари, започва да се люлее, а и никой не ни предупреди. Влакът тръгна за гара Кресна. Старшината извика: „Хайде, момчета, вземайте си куфарите и тръгвайте след мене.” Мостът беше наблизо, но нощта беше мрачна и никой от нас нямаще представа що за мост е. Стигнахме моста. Старшината каза: „Момчета, тука е мостът” - но не ни предупреди, че трябва да минаваме на етапи. Той вървеше напред, ние след него минахме повече от половината на моста и той се разлюля. Изплашихме се, взехме да викаме. Офицерът, който застана до моста и чакаше да минат всички, извика: „Спрете, спрете на място. Първите да продължат двама по двама.” Мостът беше дълъг 40 метра, нямаше странични парапети, а реката беше дълбока близо метър и половина. Изплашени, пристигнахме в поделението. Беше близо на около 300 метра и се осветяваше от агрегат. Настаниха ни в четири помещения. На леглата имаше празни тюфлеци и по две одеяла.

Сутринта ни строиха и ни разпределиха на четири батареи и един специален взвод. Аз и Йордан бяхме в трета батарея, Кольо и Михал - в първа батарея. Към всяка батарея назначиха по един младши сержант от старата служба. Той ни заповяда: „Вземете празните тюфлеци.” Те бяха едни големи ютени чували. Трябваше да ги напълним със слама и ни показа как да ги ушием с ръбове по края с големи игли и канап, който получихме от старшината, Благой Соколов. След като ги ушихме, всеки си ги взе на рамо и ги занесохме в помещенията, сложихме ги на леглата. В туй време мина ключарят на батареята и ни даде по два чаршафа и една празна калъфка, която напълнихме със слама. Всичко туй стана до обяд. В 12.30 часа под строй сержантът ни заведе в столовата да обядваме. В столовата сержантът ни каза в два часа да сме готови, с камиони ще ни закарат в село Симитли и ще ни обличат във войнишки дрехи. Преди да тръгнем, видяхме старите войници, товареха на един камион войнишки дрехи и чепици (обувки). Стана два часа, сержантът влезе в помещението и попита: „Готови ли сте? Да не забравите да си вземете сапуна и кърпите.” Качихме се на камионите, те бяха молотовки, с малки каросерии, колкото за прислугата на оръдието. Село Симитли беше на 15 км и за кратко време пристигнахме. Банята не беше много голяма, влизахме по десетина човека като ни предупредиха, че за половин час да сме готови. Имаше часовник, който на 30 минути звънеше. Водата в банята беше минерална и имаше мирис на сяра. В коридора на банята бяха разтоварени дрехите. Ключарят на батареята ни даваше по един комплект панталон, куртка, гети и чепици. На мен се падна голям номер. Като ги облякох, заприличах на плашило. Прибрахме се в поделението привечер, влязохме в помещението, сержантът каза: „Момчета, можете да си размените дрехите между вас, ако на някой му се паднал малък размер на униформата, а на друг му е голям.” Така си разменихме дрехите с едно момче от Провадийско, Дянко Василев. Моите дрехи бяха съвсем нови, на Дянко бяха стари, износени, ама горе-долу ни паснаха. Така навлязохме в ежедневния войнишки живот. Започнахме занятията, изучавахме частите на пушката „карабина”, частите на оръдията и как се манипулира с тях. Имаше часове за стрелба с пушката, строеви часове. Имаше „Легни, стани, легни, стани”, часове по политическа подготовка, спорт на различни уреди и така минаха три месеца и на 3 март дадохме клетва. Всяка сутрин всички батареи се строявахме. Минаваше командирът на дивизиона, майор Николов. Той беше от град Кюстендил. Поздравяваше всяка батарея поотделно с „Здравейте, войници!”, а ние отговаряхме с „Здраве желаем, другарю майор!”. След това всеки батареен командир рапортуваше на командира за състоянието на батареята и след това започваха занятията. На следващия ден след клетвата, сутринта след проверката, майор Николов попита: „Който има средно образование, да излезе три крачки напред.” От втора батарея излезе само един войник. Това беше Йордан Вълчев от град Балчик. Той беше 26-и набор, но се отлагал - да си завърши образованието. След това командирът повтори: „Кой от вас е с трети прогимназиален клас?” От трета батарея излязох само аз, от втора батарея излезе един войник, той беше от провадийското село Житен - Стоян Дянков, и от специалния взвод един войник. Той беше от град Тервел, с професия шивач - Господин Господинов. Командирът продължи: „Момчета, след като се нахраните на обяд, в два часа ще дойдете в щаба при мене.” Часът стана два, всички бяхме пред щаба. След малко командирът излезе от стаята си и ни покани да влезем. „Кой беше със средно образование?” - попита той. Йордан се обади: „Аз, другарю майор.” Командирът попита: „Владееш ли други езици?” Йордан отговори: „Да, говоря и пиша румънски език, а турския само говоря.” Командирът му каза: „Ти от утре ще почнеш работа в щаба.” После попита мене: „Ти как се казваш, момче?” Аз отговорих: „Христо Александров, другарю майор.” „Владееш ли други езици, освен български?” Аз отвърнах: „Да, другарю майор, аз имам 6-ти клас незавършен, румънско образование, защото 1940 г. от Северна Добруджа ни изселиха в Южна. Тука, в България, завърших четвърто отделение, после трети прогимназиален клас. Не продължих, защото родителите ми нямаха възможност да ме издържат. Освен румънски език, който го говоря и пиша, владея малко руски и турски.” „Добре - каза командирът, - ти от утре ще почнеш работа в пощата на номератора. Старият войник ще ти показва как става връзка с други поделения. Виждам, ти ще навлезеш бързо в работата.” После попита другия войник, Стоян от Провадийско. Той каза: „Аз владея само български език.” Командирът му каза: „От утре поемаш службата „куриер”. С каруцата, която отива в село Симитли, ще отиваш за пощата. От тука вземаш от пощенската кутия писмата на войниците и от щаба, ако има такива. От Симитли, от пощата, ще вземаш писмата за войниците и тези за щаба.” Дойде редът на последния войник. Командирът го попита: „Кажи, момче, ти владееш ли други езици?” Господин Господинов отговори: „Не, другарю майор. Аз ходих на румънско училище само до втори клас и почти съм го забравил, а по професия съм шивач.” „Добре - каза майорът, - ти ще отидеш в шивалнята.” И така на другия ден всеки си зае поста.

Преди да бъда изпратен в телефонния номератор, бяхме разпределени кой каква специалност да учи. Аз бях радист, друго войниче телефонист, друго наблюдател, останалите - оръдейци. От всички батареи имаше определени войници за всяка специалност. Аз бях стигнал до 120 знака в минута да приемам и предавам морзова азбука. Може би за това командирът ме насочи да обслужвам телефонната централа, защото често пъти се налагаше да приемам и предавам телеграми с морзова азбука. Там изкарах една година. След като се уволни старият набор, дойдоха новобранци от Плевенско, Павликенско, Никопол. Те бяха повечето образовани. Имаше среднисти, висшисти, останалите бяха почти всички с прогимназия. Като минаха три месеца обучение по специалности, дойде едно войниче от Ломско в номераторната. Оказа се, че то е от влашко семейство и с него често пъти си говорехме на влашки. След месец и кусур, старшината Благой Соколов, с когото бяхме станали близки приятели, защото много пъти съм го канел, когато получа колет, ми предложи да стана ключар на батареята. Аз приех с голям мерак предложението му. За няколко дена подредих всички дрехи по ръст и номера. Обувките също. И всичко друго, което имаше в склада. Не изпуснах възможността да си подменя изтърканите панталони и куртка с нови, обувките също. Като вървях, те скърцаха. Наборите започнаха да ми завиждат. Така мене ме слагаха нощем наряд в седмицата само веднъж, докато другите от батареята през вечер по 24 часа. Минаха около 3-4 месеца, старшината Благой Соколов излезе в отпуск за един месец. Още първата седмица батарейният командир, поручик Стоянов, ми каза: „Гаврилов, след занятията, преди храна, ела в моята стая.” През туй време бях нащрек, чудех се какво ли ме чака. Мина туй време и аз се отзовах на повикването му, и стана чудо. Командирът ми предложи да поема службата „лавкаджия”, тъй като войникът, който я обслужваше, се разболя и за кратко време почина. Аз му отговорих: „Нали съм ключар на батареята?” Той ми каза: „Това не ти пречи. Лавката ще я отваряш в свободните часове, на обяд след храна един час и вечер след храна - най-много час и половина.” Без да мисля много, приех, но посмях да попитам: „Защо се спряхте на мене?” Отговорът беше: „Спряхме се на тебе, заедно с мнението и на другите колеги и командира на поделението, защото смятаме че ти ще се справиш.”

На следващия ден приех стоката, а тя не беше кой знае какво: в лавката се продаваше безалкохолно, бонбони, локум, якички, пликове и листове за писма, химикали, моливи и други дребни стоки. Започнах с мерак работата, която ме задоволяваше. Така аз се изградих като по-друг човек, защото в лавката влизаха не само обикновени войници, влизаха и офицери, от които аз черпех (приемах) тяхната култура.

Наскоро, след като приех лавката, получих телеграма от майка ми с текст: „Идвам на свиждане, посрещни ме на гара Симитли.” Това се случи през 1950 г., месец май. След като получих телеграмата, отидох да рапортувам на командира на поделението. С негово разрешение беше ми дадено 3 дена отпуск и нареди да ми се подсигури стая с две легла. Това стана на 4 срещу 5 май. Влакът от Генерал Тодорово за София спираше на Мечкул. След обяд в 7 часа взех влака и в седем и половина слязох на гара Симитли. Влакът от София за Генерал Тодорово пристигна в Симитли в осем и половина вечерта. Качих се във влака, това бяха три вагона. Носех със себе си батерийно фенерче. С него можех да открия в кой вагон пътува майка ми. С помощта на фенерчето, като светих от купе на купе и се извинявах на пътниците. За мой късмет открих я в първия вагон. Успокоих се. Аз се насълзих, тя също. Слязохме на гара Мечкул. Тръгнахме за поделението.

Стигнахме до въжения мост. Аз я предупредих, че този мост, като стигнем по средата леко се люлее, да не се плаши. Минахме моста благополучно. Влязохме в поделението около 9 часа. Настанихме се в стаята, която ми беше предоставена. По нареждане на командира мама беше зачислена за храна в стола на офицерите. Получих и храната и я отнесох в стаята. В туй време дойде командирът на поделението. Влязоха в разговор с майка ми на общи приказки. Впечатли го най-вече носията на добруджанци и речта на майка ми. Той каза: „Говориш чист български език, макар че сте били под румънско.” Мама му каза: „Ние вкъщи си говорехме на български, в селото бяхме повече българи, на хоро да идем, говорим си на български, и така езикът не се забравя. На втория ден, беше 6 май, празникът на военните. Имаше манифестация. С мама бяхме поканени от батарейния командир да присъстваме на тържеството. На обяд батарейният командир ми нареди да отидем в офицерския стол за обяд. Присъствието на майка ми впечатли много от офицерите, които дойдоха да я поздравят с „добре дошла”. След обяд в 2 часа, с влака отидохме в град Горна Джумая (сега Благоевград). Имахме 3 часа на разположение до вечерния влак, за да се върнем в поделението. На 7 май със сутрешния влак изпратих мама за София.

Беше есента, края на месец август, дойде заповед поделението да се измести в Кюстендил. Още на втория ден на гара Симитли започнахме да товарим цялото имущество. За два дена, на две композиции, беше всичко натоварено. Там бяхме зачислени към кухнята на пехотинския полк. Тука нямаше първо, второ, трето, както беше в Мечкул - там се хранехме по първа разкладка, водеха ни като гранични войски. Бяхме угоени като прасета. Щом излезем от столовата, всичко живо отиваше да спортува на уредите, да се разтовари. Тука в Кюстендил основната храна беше за първо бобена чорба, а бобът се гонеше в нея, за второ по 100 грама грис-халва или по една ябълка. Туй за обяд. Сутрин даваха чай и сухар, вечер - чорба с картофи и спанак. Минаха седмица-две, командирът уж като на шега започна да ни подмята, като ни казваше: „Е, момчета, как сте, не виждам като излезете от столовата да се спирате на спортната площадка. Тука май ви се отрази. Няма я храната от Мечкул.” Тъй като тука имаше лавка, нашата лавка я закрихме. Дойде месец март 1951 г. Започна да се говори за уволнение през месец април. Вместо уволнение, пратиха ни да копаем окопи на сръбската граница в планината Гюшево. На 1 май се върнахме в поделението и на 6 май се уволнихме. На седми сутринта в осем часа пристигнахме в град Толбухин (Добрич). Един ден преди да ни уволнят, командирът ни съобщи, че корабостроителният завод набира желаещи да работят в завода по различни професии, като предприятието организира шестмесечен курс и за тия месеци ще плаща половин заплата. Много момчета подадохме молби още същия ден, кой каквато професия си избра. Аз в молбата писах „дървообработване, вътрешно обзавеждане”. В молбата си писахме и адреса на живеене. Молбите останаха да ги изпрати поделението.

ЕРГЕНСКИ ЖИВОТ

Още на втората седмица, след като се уволних, получих писмо, че съм приет във Варна да уча занаят. По него време нямаше шосета. Единственият превоз беше конската каруца. На другия ден, още сутринта впрегнах каруцата. Мама имаше брат във Варна - вуйчо Слави. От село мама взе някои продукти да занесе на брат си. До обяд бяхме пристигнали. Казахме на вуйчо защо сме дошли. С дъщерята на вуйчо, която беше по-голяма от мен, отидохме в предприятието. Там един човек ни прие в офиса си, беше много любезен, но каза: „Малко сте закъснели. Курсът започна преди седмица, но ще направим едно изключение.” Аз му благодарих, но му казах, че съм дошъл с майка ми, с каруца. Трябва да я закарам до село и веднага се връщам. Той прие това, каквото му казах: „Добре, каза той, като додиш, обади ми се, да те представя. Тази паралелка е попълнена, свободни места има в другите специалности, но ще направим едно изключение.” Завърнахме се в Двореца. Преспахме и сутринта рано потеглихме за село Дропла. На път за Варна със себе си носех куфара с бельо и единствения ми ергенски костюм. Оставих куфара при вуйчо, да нямам багаж на връщане. Пристигнахме около два часа след обяд. Тати ни посрещна, разпрегнахме конете, настаних ги и се прибрах в къщи. Мама беше сложила софрата. Седнахме да се храним. Тати попита: „Е, какво стана?” Мама мълчеше, види се, че тя му е казала, че съм приет и ще се връщам във Варна. Аз отговорих: „Ами какво да става, утре се връщам. Курсът е започнал преди седмица.” Баща ми отсече: „Няма да отиваш никъде. То ако беше хубаво, варненските младежи щяха да се хванат. Там всеки ден стават катастрофи. Късат се кранове, убиват хора. Аз съм те изгледал от парче месо и ша та пусна да станеш жертва? Няма да те пусна.” Тогава децата слушаха съветите на родителите си. Помислих си и си рекох: „Може пък той да е прав.” Сутринта виждам го изтруфен (облечен като за излизане). Питам мама: „Тати къде ще отива?” „Заминава за Варна да ти вземе куфара с дрехите - отговори ми тя. Може да е за добро, пък може той да е прав. Белким пък и тука да си намериш работа.” Нямаше друг изход, освен да помогна да приберем туй, що беше засято. Реколтата беше слаба, защото бяха ни изместили нивите в най-слабата мера и то далеко, на синура на Малина. Хубавата земя я взе ТКЗС-то. Мина лятото, дойде есента. Селкоопът търсеше човек да го назначат на работа да изкупува зърното на кооператорите. Тогава кооператорите получаваха срещу труда си зърно в натура. Започнах да изпълнявам тази длъжност, макар че не ми беше по сърце.

Дойде новата 1952 г., заредиха се празници. Тогава Коледа се празнуваше по стар стил на 7 януари. Сестра ми, кака Руска, ми направи разкошен венец с изкуствени цветя, клонки чимшир боядисани с бял бронз, който венец го слагах на калпака и нанизани на конец пуканки (патлаци). В селата по онова време живееше по-голяма част от хората, отколкото в градовете, имаше много младежи. Песните за Коледа ги учехме, където намерим за добре. Често пъти се събирахме в дама (обора) на Пенчето Хаджийски. Техният дам беше по-голям, имаше свободно място и побираше всички момчета - по-възрастни и млади юноши. По-големите момчета, започваха първи, а ние младите след тях. За Коледа на шести срещу седми януари се събирахме в центъра на селото около 9-10 часа вечерта. Главният ерген от по-големите го избираха за Станиник. Той учиташе с молитва краваите, които момите ги приготвяха от хубави по-хубави с украси от самото тесто. Групата се разделяше на две куди (групи). Така успявахме до сутринта да обходим цялото село. Не правехме разлика кой е беден, кой е богат. Всички за нас бяха равни. И бедни, и богати ни посрещаха с радост и ни даряваха кой с каквото има. На първия ден на Коледа, 7 януари, след като сме прекратили коледуването, по-големите ергени си разпределяха моминските краваи и колаци. Всеки гледаше да вземе кравая на любимата си. Парите, които се събираха се разпределяха, но не по равно. На възрастните ергени даваха повече, на нас начинаещите - по-малко. Последните години не ги деляхме парите. Със съгласието на всички, правехме си банкет в някоя кръчма.

ЖЕНИТБАТА НА КАКА РУСКА

Беше третия ден на Коледа, Стефанов ден, януари 1952 г. Току-що бяхме се нахранили и се обличахме с новите си дрехи да отиваме на хоро. По онова време нямаше друго развлечение, освен всяка неделя и всеки празник се правеше през деня хоро и понякога вечер се правеше вечеринка. Мама забеляза, че на портата има човек и каза на сестра ми: „Руске, я виж, сякаш има жена на портата.” Кака погледна през прозореца и каза на мама: „Кака Николина Минчовица, братовчедката.” Мама измънка: „Какво ли пък се е случило?” После каза на сестра ми: „Иди я покани, днеска е празник.” С влизането си вкъщи тя поздрави: ,Честит Стефанов ден!” После продължи: „Стрино, нося ви новина.” Мама я попита: „Че каква новина, сигурно е пак някоя шега?” „Не, стрино - каза тя, - доди едно момче от Шабла. На Минчо братовчедката, Василка, го е изпратила. Кандидат е за Руска. Иска да я види.” Кака Николина настояваше да отидем у тях да се видят и оттам да отидем на хорото. Кака Руска се опъна, като каза: „И какво, на крака ли ще му отивам, да доди на хорото, там ша са видим. Ако ми пасне, добре, ако не, много му здраве.” Кака Николина си тръгна и каза: „Ваша работа, както решите, аз бях длъжна да ви кажа.” Тя си замина, а ние остана да решим, дали да му отидем на крака, както се изрази сестра ми. Аз като изволнен вече мъж, чувствам се като зрял, уж че имам вече хабер от живота, започнах да и чета морал. Започнах аз от най-болното място: „Како Руске, ти само заради мене не се реши да се ожениш. Знам, че имаше кандидати. Не го направи, защото нямаше кой да помага на тати да работи земята. Но давай си сметка, че навърши 26 години и влезе в 27-та година. Ако туй момче, дето ти е дошло на крака, горе-долу по твоя преценка го одобриш, не го изпускай, още повече село Шабла не е

Дропла. То е голямо село, ще минат години, може да стане и град.” Послуша тя моите съвети, накрая реши. Отидохме в братовчедката, кака Николина, уж като на гости, направихме се, че не знаем, че имат гостенин. С влизането вкъщи, аз изпреварих сестрата, поздравих ги и казах учудено: „Откъде ви е гостенинът?” - попитах аз. „От Шабла - отвърна братовчедката и продължи, - решил да се жени и тръгнал да си търси булка.” „Е, щом е решил, може да му излезе късметът” - казах аз. Здрависахме гостенина и останалите, които бяха в стаята. Аз продължих: „Е, щом си от Шабла, аз имам оттам набори.” „Че кои са те?” - попита той. Аз поясних: „Ами те са трима. Единият е Петър Колев, другия Коста Костадинов и Ставрето.” „Познавам ги. Петър стана полицай, Коцето ми е комшия, работи в ТКЗС-то, Ставрето стана пощальон.” Сменихме още някои други приказки и поканихме гостенина, ако желае да доди с нас на хорото. Отидохме на хорото. Момичетата почнаха да си шушукат: „Руска има сгледник. Откъде ли е момчето?” Аз ги чувам и им казвам: „От Шабла, той е мой набор, и решил да ми дойде на гости.”

На хорото обявиха, че ще има вечеринка. Пръсна се хорото. Аз придружих гостенина и го заведох у братовчедката, а сестрата се прибра у нас. Свако Минчо беше на двора, покани ни вкъщи. Аз влязох само за малко, защото трябваше да настаня добитъка. Извиних се и казах на момчето, че ще мина да го взема за вечеринката. Прибрах се вкъщи, набързо се разсъблякох, облякох работните дрехи, настаних животните и се прибрах да вечеряме. Между другото, докато се хранех, мама ме попита: „Какво ще кажеш за това момче?” Аз отговорих: „То си е нейна работа, ама според мен, като гледам, сякаш ми изглежда добър човек.” После се обърнах към кака: „А пък ти сама си прецени, като си погледнеш годините.” Тя се обиди и тутакси ми отвърна: „Заради теб, да те чакам да се изволниш. Сега гледаш да ме пробуташ, да ти се отвори път на тебе.” „Имаш грешка, како, никой не те е спрял, ама ти ги избираш. Какво му има на момчето? Още повече, че не отиваш в Ралица или Кремена. Ако решиш, отиваш в такова село, където има бъдеще” - казах й аз.

В туй време влезе тати и всички замлъкнахме. Той не знаеше, че сестра ми има кандидат за женитба. Аз и сестра ми се пременихме с новите дрехи, казахме на мама и тати, че отиваме на вечеринка. Заведох кака на вечеринката, а пък аз отидох да взема гостенина, да отидем на забавата. Братовчедката кака Николина и свако Минчо казаха: „И ние ще дойдем. Почакайте ще отидем заедно.”

По онова време имаше много младежи по селата, салонът гъмжеше от народ. Аз не забелязах, че кака Николина и свако Минчо са си заминали, но гостенинът видял, че излизат от салона и ми каза: „Хазяите излязоха и май си отидоха.” „Нищо - му казах аз, - като свърши забавата, ще те заведа.” И продължихме да се веселим. Той се срамуваше, хвана се само на едно право хоро. Със сестра ми играха едно танго. Не мина много време, кака Николина и свако Минчо дойдоха отново в салона. Аз ги попитах: „Къде сте ходили?” Кака Николина ми отговори: „Утре ще разбереш.” А пък те ходили при мама и тати, да кажат, че момчето, „сгледникът”, харесал момата, но не бил сигурен в нея. „Ама тя сякаш няма мерак, пък и не знам техните какво ще кажат.”

Това го разбрах на другия ден сутринта. Гледам - мама коли кокошка, тати носи плява, пали собата, кака кълца кисело зеле. Питам: „Како, какво става тука? Гледам, кокошка се коли, зеле със свинско на фурна.” Тя сърдито ми отговори: „Нали ша ма жените! Гледате да се отървете от мене. Мама ми наду главата, остана и ти да ме кандърдисваш. Той е толкова тъп, едно хоро не знае да играе. Остърга ми бомбетата на обувките, докато изиграх с него тангото.” Аз нямаше какво да й кажа друго, виждам че не й е на сърце. Казах й: „Тя си е твоя работа, ама може и да излезе добър човек по душа. Достатъчно е да те уважава, че не може да играе и да танцува, туй не е кусур.” И продължих да си гледам работата. Около десет часа свърших работата около животните и в двора. Влязох вкъщи, попитах мама: „Гости ли ша имаме, гледам кокошка вариш на печката, кака свинско със зеле приготвя в собата, тати пък вино купил от кръчмата (по него време нямахме сети лозя). Тогава мама ми каза: „Туй момче, „сгледникът” от Шабла, ша доди заедно с Николина и Минчо да сватуват за кака ти. Ти какво ще кажеш, да я дадем ли?” „Ами не знам, то не е стока да я продаваш - казах й аз, - питай нея, ако тя реши, давайте я, за мен сякаш момчето изглежда, че е добър човек, пък село Шабла не е село Ралица. То е голямо село, ще минат години, може да стане и град.” „И аз туй и казвам, ама тя малко като че ли не е съгласна. Виждам аз, не го харесва. Нейна работа, сетне да не съжалява” - добави мама.

Стана обяд, гостите пристигнаха. Мама ги покани да седнат на масата. Седнаха мама и тати. Аз и кака ги здрависахме с „добре дошли” и започнахме да зареждаме масите с манджите. Тати наля по чаша червено вина, наздрависаха се. Мама беше мъжка, отворена жена. Току отвори дума и попита: „Кажете какъв е поводът да ни гостувате, откъде ви е гостенинът?” „От Шабла, стрино - каза кака Николина, - додъхме да сватуваме, да питаме съгласни ли сте Руска да я дадете да се ожени за туй момче?” Мама отвърна: „Първо тя трябва да каже, ако склони, ние няма да я спрем, време и е да се ожени, ама да чуя момчето първо, то какво ша каже.” Тогава сгледникът притеснено каза: „Аз не съм много грамотен, ако туй въ интересува, ходих на училище само до четвърти клас румънско училище. Аз съм най-големият от децата на баща ми, имам двама братя и две сестри по-малки. Не продължих да уча да изкарам седми клас румънско, защото имахме наши овце, около 25-30 броя. Като завърших 4-ти клас, тати ма накара да паса овцете, вземаше и комшийските, и туй ми беше работата, докато отидох в казармата. Като се уволних в село имаше изградено ТКЗС. Всички животни бяха събрани в ТКЗС-то. Аз нямаше друго какво да правя, освен да се хвана чобанин. Общо взето не сме богати, но не сме и много бедни. Майка ми е от Каварна. Има зестра от баща и 10 хектара (100 дка), ама ги работи вуйчо ми, брат на мама, на половина. Баща ми има двайси декара, плаща на някой да ги засее. Той се занимава с риболов, има си негова лодка, вкъщи имаме редовно риба. Излишъка го продаваме и така живеем. Аз съм ловджия между другото. Имам малко спестени пари, има свободни парцели, ша си купя двор, ша си направя къща и ще се отделим. Какво друго да кажа? Ако Руска склони да се оженим, аз за туй съм дошъл.” След като изслушаха туй, що каза момчето, мама попита кака Руска: „Кажи си мнението, решавай, да не стане тъй, че ние решаваме, без да вземем твоето мнение.” Тя помълча, помълча, накрая каза: „То се видя, че вие искате да ме ожените. То се един ден ще бъде, не съм против, но при едно условие, да отидете с тати, да видите при какви хора отивам.” Момчето каза още: „Нека да додат, но ти обещай, да съм сигурен. Няма да съжаляваш.” „Е, добре, но като съм си дала думата, то не означава, че всичко е свършено, нека мама и тати да додат, да се срещнат с твойте родители, и ако те кажат да, тогава аз ща - не ща, каквото кажете, ще бъде.” След всичко туй, що чухме и от двете страни, продължихме с почерпка и пожелахме им късмет. Кака Николина и тя каза: „Руске, не съжалявай, от късмета си човек не може да избяга. Може пък да извадиш късмет. Няма и да си съвсем чужда. Минчовата братовчедка е там женена.” Мама, както му е редът, като знак за сигурност, даде му един пешкир, ръчно тъкан, с фигури от двата края на пешкира, нещо подобно на кончета от самата тъкан, от чеиза на сестра ми. Момчето го прие с усмивка като каза: „Дано да е на късмет.” Ние им казахме „честито”. Момчето стана, хвана кака за ръката, отидоха в другата стая. Какво си казаха, не знам. Станахме от масата. Гостите припираха да си тръгват. Изпратихме ги, както му е редът.

Още на втория ден мама каза на тати: „Какво ще правим сега? Казахме на момчето, че ще отидем да се срещнем с родителите му, да ги видим що за хора са. Стягай каруцата. Щом сме се хванали на туй хоро, трябва да го изиграем докрай.” „Ти знаеш ли Шабла къде е? Как се отива с каруца зимно време? Ша та хвани някоя фортуна по пътя, там ша скокалясаш. Ти каза на момчето, че ша идеш да видиш, къде отива дъщеря ти. Момчето както си каза всичко като го слушах, и те са от нашата черга. Аз не се чувствам добре със здравето, отивайте двамата с Христо. Той нали има в Шабла набори, ще отидете в някой от тях, ще се интересувате що за хора са, сетне ще отидете в тях и ще прецените. Ако питаш мен, туй беше излишно. Утре сутринта прягам каруцата, ша ва закарам в Сенокос, там минават камиони, все някой ша въ вземе.”

Така и стана. Закара ни тати в Сенокос. В центъра на селото имаше кръчма. Аз и мама влязохме в кръчмата да се постоплим. Тати покри конете с чували. Те бяха изпотени, изморени. Пътят беше кален. Докато си починат конете, пред кръчмата спря камион. Шофьорът влезе в кръчмата, изпи една лимонада на крак и излезе. Тати беше до каруцата и като мина шофьорът покрай баща ми, попита го къде отива. „За Каварна, дядо, защо питаш?” - отвърнал шафьорът. „Жена ми и момчето влязоха в кръчмата на топло, от Дропла сме, отиват по работа в Шабла. Вземи ги макар до Каварна.” Шофьорът казал: „Да додат, ама в кабината няма място. Ако искат - в каросерията.” Тати доди в кръчмата и ни каза: „Хайде, излизайте, с този камион ша отидите в Каварна.” Излязохме бързо с мама, отидохме до камиона.

Шофьорът излезе добър човек, отвори задния канат, качихме се. Той ни каза да седнем, да не се виждаме от канатите и затвори задния канат. Камионът тръгна. Ние седнахме на голо дюшеме. Тогава асфалт нямаше, пътят беше чакълено шосе, друсаше ужасно. Не издържахме. Станахме и продължихме клекнали. Гледахме да не си изцапаме дрехите. Аз бях си облякъл балтона, който си го бях купил, и то от по-евтините. Мама имаше голям шаячен шал, който навремето го носеха жените през зимния сезон.

Шофьорът спря камиона в центъра на град Каварна. Той отвори задния канат, слязохме с мама. Искахме да си платим, но той отказа и ние му благодарихме. Попитахме го за автогарата. Той ни я посочи, тя беше наблизо. Извадихме късмет. Щом пристигнахме на автогарата, съобщиха, че рейсът тръгва за Шабла. Отидох веднага на гишето да купя билети. Служителката ми каза, че местата са заети. Аз я помолих, като и казах че идваме от Дропла. Тогава тя излезе и попита шофьора дали ще ни вземе правостоящи. Каза му, че сме отдалеко и пътуваме спешно. Той направи изключение и каза: „Добре, да се качват.” Стигнахме в Шабла. Преди да слезем от рейса, аз му благодарих и си платих билетите. Беше привечер. В село Шабла кракът ни стъпваше за първи път. Постояхме малко. В туй време видяхме, че по пътя към нас идва човек на средна възраст. Той стигна до нас. Аз се извиних и го попитах дали познава някой от моите набори. Да, познавам ги, - каза той - Петър Колев, Гочето, близо живее, в колонисткия квартал, полицай е. Показа ни улицата. Тръгнахме с мама. Още с влизането в улицата виждам един човек, който си прибираше овцете. Аз се приближих до портата и го попитах: „Да ни кажете къде живее Петър Колев, полицай.” „Ами да, ей тъз къща до мене.” Благодарих му и се озовахме в двора на набора. Спряхме пред една малка колонистка къща. Те бяха също изселници, като нас. Извиках аз: „Петре, Петре.” Излезе възрастна жена. Беше вече се стъмнило. Представих се аз, че съм набор на сина и. Виждам, жената някак се притеснява и попита: „Какво по туй време, ша го питате за нещо ли? Петър го няма и кога ще се върне, не мога да ви кажа. Тя работата му е такава. Някой път се връща много късно. Какво ша го питате?” - попита тя. В туй време наборът си дойде, защото първият човек, когото питахме за Петър, случайно го срещнал и му казал, че има гости. Той се чудел кои ще са тези гости по туй време.

Срещата ни беше изненадваща. Здрависа ме и попита по каква работа сме дошли в Шабла и притеснен, покани ни да влезем в къщи, като се извини и каза: „У нас е много тясно, ама ще измисля нещо.” Разбрах, че те се притесняват, живеят само в една стая и казах на набора: „Петре, не се притеснявай, дойдохме при тебе да те попитаме за нещо. Няма да ви правим друго главоболие. Виждам какво ти е дереджето. Ако ми додиш на гости, и у нас е същото, живеем мизерно. Къщата, в която ни настаниха, също е от две стаи малки, покрита със слама. Пролетта на 1941 година пристроихме още две стаи, хвърлихме сламата, покрихме я с цигли и така малко се подобриха условията. Ние ще отидем у кака Василка, тя е от Дропла. Не знам къде живее. Ти познаваш ли туй семейство?” „Да - каза той, - тя живее на същата улица, малко по-нагоре. И все пак не ми каза по каква работа идвате в Шабла.” Тогава аз не скрих, казах му че имам по-голяма сестра, доди едно момче от Шабла, кандидат за сестрата. Изпратила го кака Василка. Той бил приятел с нейния мъж. Решихме с мама да додим, да разберем що за хора са. Петър се засмя. Вместо да ги похвали, той ги укори: „Те са гагаузи, а пък той е чобанин, колега на Василкиния мъж.” Каза и други лоши неща. После разбрах, че те двамата били скарани по някои техни проблеми. Дори подхвърли да се откажем. Аз нямаше какво да му кажа. Благодарих му за тази информация и го помолих да ни заведе у кака Василка. Излязохме от тях, извинихме се на майка му и тръгнахме.

По пътя, докато стигнем, Петър се извини, че не ни е предложил да останем у тях. Времето беше доста напреднало, часът минаваше седем вечерта. Петър похлопа на портич- ката, извика по име мъжа на Василка, който излезе от една одая и попита: „Кой вика?” Петър му каза: „Имате гости от Дропла.” Той извика на жена си. Тя дойде, учуди се - по туй време какви гости? Тя помисли, че някой от нейния род, и преди да доди до портичката, попита: „Кои са?” Тъй като беше тъмно навън, той каза: „Не знам, не ги познавам.” Като доближи до портичката, която беше заключена, аз се обадих: „На Руска брат и, с мама съм.” „Ами заповядайте” - и каза на мъжа си да донесе ключа за портичката. Наборът Петър се извини и замина. Кака Василка, заедно със съпруга си ни приеха много любезно, сложиха на масата каквото имаха.

Докато вечеряхме, казах им, че Петър говори лоши неща за семейството на кандидата на сестра ми, но съпругът на кака Василка каза: „Не го слушайте, с момчето работим заедно, гледа си работата. Знам защо го е корил. Те като момчета са скарани, и вий сте се натъкнали баш на него. Познавам го аз Петър Гочито, калпазанин малко. Стана полицай, цял ден кръстосва улиците, да види кой какво прави и да кодоши. За мен не е чист човек. Колегата е работно и тихо момче. Какво от туй, че майка му е гагаузка? Иначе леля Кирики е гостоприемна жена, пък и останалите от семейството. Баща му, бай Стоян, братята, сестрите му, са учтиви и уважавани. Така че според мене, недейте да се съмнявате. Щом сте дошли, утре ще се срещнете и ще ги оцените.”

На другия ден сутринта кака Василка отиде да ги уведоми, че сме дошли да се срещнем с родителите на кандидата. На обяд същия ден, заедно с кака Василка, отидохме у родителите му. Бяхме посрещнати по човешки. В стаята, където бяхме поканени да влезем, имаха гости, техни роднини, които бяха насядали около богато подредена маса с рибни ястия. Бащата на кандидата, бай Стоян, ни представи кои сме на техните роднини. В стаята, която беше доста голяма, нещо като хол, на стената се виждаше поставка, на нея се виждаше средно голям уред, от който през цялото време се разнасяше хубави мелодии на народна музика, придружена с изпълнение на народни песни. Разбрах, че имат високоговорител, докато в нашето село Дропла по него време не можехме и да го мечтаем.

След като заехме централното място, където бяхме поканени да седнем, майката на кандидата, буля Кирики, на развален български език най-учтиво ни покани да си вземем от приготвените ястия, да се наздравим с пълни чаши вино и да си пожелаем късмет. Преди да се наздравим, без да сме си говорили с мама за такива шеги, мама взе думата, като първо каза: „Благодаря ви за посрещането, ама да знаете, че ние до- дахме да ви кажем, че няма да ставаме сватове.” Тези думи на мама стреснаха всички присъстващи, аз я погледнах, тя леко ми смигна, но аз също бях притеснен. Двете сестри, които бяха по-големи от другите деца (тогава те бяха моми), тутакси заплакаха и по-голямата каза: „Как може да се отказвате, нали дадохте знак за сигурност, един пешкир.” Тогава мама се засмя и каза: „Аз го казах на шега, исках да видя как ще реагирате, исках да въ стресна.” Аз продължих да ги успокоявам като казах: „Мама обича шегите, не го вземайте като капитал. Дайте да говорим кога и как ще протече сватбеното тържество.” Атмосферата стана по-весела, наздравихме се, пожелахме си да е на хаир. Мама каза сватбата да я направим за Иванов ден, пада се неделя. Родителите му в момента казаха, че времето е много късо. Мама каза: „Желязото се кове, докато е горещо, вярно, че е късо, но ако оставим за по-дълго време, може да хване по-тежка зима.” Роднините, които им бяха на гости, потвърдиха предложението на мама: „Колкото е по навреме, по-хубаво.”

И така, прие се сватбата да бъде на 20 януари, Иванов ден (по стар стил). Продължихме на общи приказки и на почерп- ка. Уговорихме се какви дарове да се разменят. Мама им каза, че няма нужда от големи и скъпи дарове, ще се ограничим с каквото имаме, без да си дирим кой какво е дал. Предложението беше прието. Сутринта имаше рейс за Балчик. Стигнахме около десет часа. Около дванадесет часа взехме рейса за Добрич. Слязохме в Сенокос. Отидох в пощата, обадих се в кметството да изпратят разсилния да каже на баща ми, че сме пристигнали в Сенокос, да доди с каруцата да ни вземе. Прибрахме се около пет часа след обяд. Кака Руска чакаше с нетърпение да чуе резултата, като не издържа и каза: „Е, какво стана, продадохте ли ме?” Мама й каза: „Не сме те продали, ама те оженихме.” Аз й казах: „Не съжалявай, хората са добри. Имаш две зълви моми, двама девери, единия набор с мен, другият е по-малък. Свекървата е гагаузка, ще научиш и турски, а пък за селото нямам думи да ти го опиша. Има център от градски вид, а пък вкъщи има и високоговорител. Какво от туй, че е само с четвърти клас румънски. Ти нали си със седми клас румънски, и български се научи да четеш и пишеш. Таман ша го командваш, да му е яка гърбината да работи и да печели пари.”

Тогава на момичетата не се купуваше мебели, както сега. Купиха и сандък (ракла), два стола евтини и легло, боядисано с бяла боя. Голямата сестра, кака София, се разсърди: „Легло и два стола купихте на Руска, а пък на мен само един сандък.” Тогава годините бяха бедни, имаше война, пък и модата беше такава. „То пък кой знае каква мебел - два стола и едно легло от най-евтините” - каза мама.

По него време нямахме лозя. За сватбата тати и мама отидоха в Голяма Смолница, Добричко, да купят вино. Мама там има братовчеди от Сивковия род. Изселиха се от Тулча през 1917 г. Тогава Добруджа, Северна и Южна, беше българска. Приспаха една вечер там, върнаха се на другия ден с пълна бъчва (буре) от 120 литра, без да им вземат нито лев. Кой дал един бакър, кой - два, други - три. Напълнили им бурето. Изкарахме сватбата, дори артиса (остана).

Седмица преди сватбата, дойде годеникът при годеницата (така се казваше тогава), защото не бяха минали през венчило. Донесе гюлска риба - сом и щука. Сомът беше много голям. Сигурно имаше 50-60 см дълъг. Мама и кака сготвиха плакия, рибена чорба, пържена. Тогава кака спря да съжалява.

На другата седмица беше сватбата, на 20 януари. Сватбарите от Шабла дойдоха с камион до Сенокос. Там ги чакахме с четири каруци да ги извозим до село Дропла. Пътят беше кален, не беше възможно камионът да пътува по черно. Пристигнахме в Дропла в единадесет часа. Както му е редът, музиката свири, а тя беше от акордеон, гъдулка и кавал. Поканихме ги да заемат места на масата, която беше заредена предварително с храна. След малко музиката засвири мелодия, която се казваше „На булката на пребулване”. Шаферките запяха специална песен - „На прощаване”. Сватбата придоби празнично настроение. Момичетата почнаха да се провикват, шаферите почнаха да черпят подред всички сватбари с бъклици, пълни с вино, като произнасяха думите: „Наздраве, наздраве, да са живи и здрави младоженците.” През туй време, докато музиката свиреше и зълвите пееха, кръстницата направи булката.

Дойде ред годеникът да купува булката. Там имат думата шаферките. Годеникът идва, прави опит да влезе при булката, шаферките му препречват пътя, искат му откуп (пари). Той дава известна сума, но за да става весело, шаферките го връщат, искат още „горница”. Така той влиза при булката, както му е редът, хваща я за ръката, излизат навън. Извежда ги бащата на булката. Навън музиката свири, вие се кръшно хоро. На хорото се хващат и младоженците. След като изиграха още едно хоро, се качиха на каруците, които ги чакаха да ги закарат обратно до Сенокос. Там ги чакаше камионът, с който додаха от Шабла. На една каруца натовариха чеиза на булката. След като ги изпратихме, хората, които бяха на сватбата, си отидоха. Останаха само тези, които сме канели - близки, роднини. Продължихме да се веселим с нашата музика - един акордеон, до полунощ. Така свърши цялата история с женитбата на сестра ми Руска.

ЗИМНО ПРЕМЕЖДИЕ

Връщам се отново в младежките си спомени. Беше краят на 1945 г. Аз бях на 17 години, задаваха се коледни празници. Като всички младежи и аз исках за коледните празници да имам нов шаячен костюм. По него време ние, селяните, се обличахме с домашно тъкани платове. Мама, като всяка майка, не можа да ми откаже. Имахме прана вълна. Отидохме в град Толбухин (Добрич), извлакохме вълната и за две седмици мама с много упорит труд, изпреде толкоз, колкото за един костюм. За една седмица го изтъка, боядиса го кафява. После шаяка го занесохме в град Толбухин на скенджа. Така тъканият плат придобива друго лице - гладка повърхност. За една седмица платът беше готов. В село Дропла имаше шивашка кооперация. Главени майстори бяха бай Мишо Чернев и Минчо Трифонов. Имаше и калфи, които работеха и едновременно учеха занаята. Занесохме шаяка. Майсторът попита какъв модел искам. Аз му казах, че искам панталонът да бъде брич, а сакото с долни и горни джобове, горните да са по-малки и отзад да е цепнато. Майсторът, бай Мишо, каза: „Тоз модел цената му е по-скъпа и вие го искате за Коледа. Имаме доста поръчки, не ви обещаваме.” Мама го помоли като му каза: „Моля те, Мишо, няма други дрехи за Коледа.” Тогава свако Минчо (той водеше моята братовчедка Николина) взе думата и каза: „Аз поемам ангажимента. Те са наши хора. Ще работя по до късно няколко вечери и вярвам, че ще успеем.”

По онова време Коледа се празнуваше на 7 януари. Хвана зима, през декември натрупа доста дебел сняг, около 40-50 см. Излезе още един проблем. Нямах нов калпак. Баш срещу Коледа с мама двамата отидохме в град Толбухин с конска шейна. В града се срещнахме с комшията Тодор Расадов. Той ни помоли да му вземем от града едно буре от сто литра с ракия. Отидохме на склада за напитки, качихме бурето, след туй с мама отидохме в кожухарската работилница. Купихме калпака - пъстър, черно и бяло, такава беше модата. Тръгнахме от града около 4 часа след обяд, времето беше доста студено и намръщено. Стигнахме в с. Сенокос по залез слънце. Спряхме за малко да си починат конете. В туй време пристигна от града бати Гаврил Бербенков с конска шейна. В шейната беше жена му с малко бебе. Излязла от родилния дом преди седмица. Тя беше облечена с голяма бонта (шаячна горна дреха подплатена с овчи кожи) и бебето го държеше в скута. Това беше Анна (сега директор на вестник „Добруджанска трибуна”).

Тръгнахме посока Пряспа. Преди да влезем в селото, от север се виждаха тъмни облаци. Задуха силен вятър, придружен със сняг. Температурата рязко спадна. Стигнахме в началото на селото, бати Тодорел ми каза: „Карай надясно, да влезем в каварненския път, като изкачим нагорнището и се изравним със село Дропла, тогава ша са спуснем наляво, право към село.” Снежната буря беше коварна. За кратко време снегът натрупа и пътят въобще не личеше. Снегът беше стигнал до коленете на конете. Настъпи страшен мрак. Бати Тодорел често слизаше от шейната и вървеше пеша да се стопли, защото беше облечен с балтон. Бях облечен с ямурлук, а мама с голям дълъг кожух. Като изкачихме нанагорнището, кобилата Олга, която беше много умна и беше впрегната в лявата страна, правеше опити да вземе посока наляво към село. Бати Тодорел ми казваше: „Още напред, още напред, тука ще влезем в салкъмовата гора.” Продължих да дърпам калтърмите (юздите) все надясно. Конете сочат от време на време на ляво, аз с юздите ги насочвам направо, докато се озовахме в Дъбравската гора. Конете потънаха до корем в натрупания сняг в края на гората и спряхме. Ни напред, ни назад. Отзад нас беше бати Гаврил Бербенков. Той каза: „Аз ще обърна и ще карам напред, вие ще карате след мен.” Докато се измъкнем от снежната пряспа, в която бяха потънали конете, бати Гаврил беше се отдалечил и не се виждаше. Бати Тодорел започна да вика: „Гавриле, Гавриле, спри, къде си?” Чу се гласа на бати Гаврил: „Насам, насам.” Наближихме го и продължихме. Виелицата бушуваше страшно.

Наближихме махала Търновка. Виждаше се да мъждука една светлина от прозорец. Това беше къщата на бай Митьо Ханджиев. Двете му дъщери имали в тях седянка. Виелицата беше малко утихнала, но времето беше страшно студено. Лицето ми беше цялото в лед, бузите ми - премръзнали. Когато се прибрахме вкъщи, часът беше два и половина. Всичкото туй тегло беше за един пъстър калпак и един хасър, който го купи мама, да постила земята на стаята, в която живеехме.

ПРОМЕНИТЕ В ЖИВОТА

Доди Коледа. Костюмът беше готов, пъстрият калпак - купен, джумпиери (чорапи без стъпало, от глезена до коляното) оплетени. От туй по-голяма радост за мене нямаше. По него време Коледата се празнуваше три дена. После идваха Йордановден, Ивановден. На всички празници се правеше хоро, а вечерта - вечеринки. За Коледа и Великден подготвяхме или пиеса, или някоя хумористична сценка. Тогава нямаше радио, телевизия. Единственото развлечение беше хорото и вечеринките. Така минаха годините, ангажирани в земеделски труд заедно със сестра ми, кака Руска, докато влязох в казармата през ноември 1948 г. След като се уволних през 1951 г. месец май, помогнах на баща ми да прибере каквото имаше сято и му предложих да направим още две стаи, прикрепени към колониската къща. Тати не прие предложението ми. Каза, че ще направим таз година дам за конете, а пък догодина, каквото каже Господ. Аз му казах: „Да влезем в ТКЗС-то, излишно е да го правим този дам.” Той ми отговори: „Яйцето ли ша дава акъл на кокошката? Не виждаш ли, че този дам, дето го правихме 1941 г. със стени от слънчогледови пръти пада, те изгниха?” Тогава, каквото кажеше бащата, туй ставаше. Между другата работа започнах да нося жълта пръст от пръстницата (място в края на селото, откъдето се копаеше жълта пръст). За два месеца издигнахме стените с чамур (кал, смесена със слама). Есента купихме материал, цигли и го покрихме. Както писах и в други страници, към края на 1951 г. започнах курса за лаборант и контрольор-учетник на кашкавала към сиренарската мандра, която беше към Селкоопа (Селска кооперация). На първи март 1952 г. постъпих на работа.

Беше месец април. Връщам се от работа, виждам баща ми, натоварил плуга, боруна, закачил двойния плуг отзад за каруцата, жътварката, веялката, отива към ТКЗС-то. Като си отидох в къщи, мама беше на портата, с престилка си бършеше сълзите от очите. Спрях се до нея, помълчах малко, после я попитах: „Какво става, нали не искаше да влиза в ТКЗС-то, сега кукувиците ли ша кукуват в този дам?” Мама помълча и после каза: „Нали и аз му казах, ама не разбра. Сега като остана сам, накрая реши.”

Тежко го преживяха тати и мама, но нямаше друг изход. Баща ми беше в напреднала възраст, пък и здравето му беше разклатено, страдаше от сърце. В ТКЗС-то му дадоха по-лека работа. Назначиха го полски и така се пенсионира на тази работа. След като излезе в пенсия, започна да прави бъчви. Този занаят го умееше от млади години, беше самоук, но не го упражняваше на млади години. Дамът му дойде дюшеш (точно на място), използваше го за работилница. Получих първата заплата. Тя беше 40 лв. Мама ми каза: „Събирай си парите от заплатите, да си направиш къща. Тука при нас, с каквото можем, ша преживяваме.” Мама въдеше кокошки, тогава яйцата се изкупуваха и с парите от яйцата купувахме, каквото трябва за вкъщи. Всяка неделя колеше по една кокошка. Гледахме по две прасета. Едното го колеше баща ми за Димитровден, другото за Коледа. Къщата беше задоволена.

В село беше дошъл един мъж с преса да прави пресовани тухли с негови работници. През 1954 г., юни месец, отсякоха ми 15 000 тухли. Пренесохме с баща ми слама от блока. Майсторът ги опека. На другата година, май месец 1955 г. имаше група майстори. Юни месец започнаха основите. Материалът беше купен и до 15 юли къщата беше покрита. Пазарена беше с майстора да я изгради за 380 лв., но на мен ми се видя, че квадратурата по план е малка и задната стая я отпуснахме с един метър и четиридесет сантиметра. Тогава майсторът увеличи цената на 400 лв. Преди да започнем строежа, казах на майстора, че имам само 200 лв.: „Ако ме изчакате с доплащането, след като я построите, ще я почна. Иначе ще оставя за догодина.” Той се съгласи да ме изчака, защото искаше да не ме изпусне като клиент. След като изградиха моята къща, появиха се и други кандидати за нови къщи. Мина се около месец, майсторът започна да ме притиска за разликата, която остана да издължавам, от 200 лв. След седмица получих заплатата си от 40 лв. Попитах мама: „Има ли възможност да ми услужиш с пари?” Тя получаваше пенсия от 25 лв. Казах й, че уговорката ни беше да ме изчакат до края на годината, а сега ме притиска, иска си парите, не му стигали парите да плати на работниците. Мама колко е имала не знам, но каза, че има 60 лв. Тогава реших да попитам председателя на Селкоопа, Иван Вълчев, да ми дадат срещу заплатите кредит от 100 лв., да се издължа на майстора. Счетоводител беше Иван Ханджиев. Поставих въпроса първо на счетоводителя, като му обясних как стоят нещата, но той ми отказа. Каза, че нямал право да дава предварително заплати. В канцеларията беше и председателят Иван Вълчев. Аз стоях прав пред бюрото на счетоводителя. След като ми отказа, разбира се, като всеки човек, който е изпаднал в нужда, посочих да си тръгвам отчаян. Тогава председателят, бати Иван Вълчев, ми каза: „Чакай, Ричко!” Аз се спрях. Той се обърна към счетоводителя с думите: „Защо да не може? Той е наш служител, на зор е момчето, ще му ги дадем с ордер. Като утре ще минат два месеца и ще се издължи.” Тогава счетоводителят каза: „Ще му дам само за два месеца по 40 лв, общо 80 лв.” Аз се съгласих, разписах ордер за 80 лв. Получих парите и още същия ден дадох на майстора 180 лв., остатъкът от 20 лв остана да му ги дам. Мина един месец, мама получи пенсията си от 25 лв., даде ми 20 лв. и така аз се изплатих на майстора. Парите, които взех срещу заплатата, бяха за месец юли и август.

Есента на 1953 г. заедно с голямата ми сестра кака София и свако Йордан с каруца отидохме на сбор в Реджина Мария (сега Васил Левски), квартал на Балчик. Свако Йордан имаше там първа братовчедка, кака Тодора. Те са също като нас бяха изселници от село Къшла, на 1 км от гр. Тулча. Тя имаше момче, ерген на 23 години, казваше се Славика. Аз бях на 25 години и половина. Преди да излезем на сбора, майката на Славиката, кака Тодора, каза на сина си: „Запознай го Христо с Аркаловата Мария.” Види се, че кака Тодора предварително е говорила с нея, защото разбрах, че има някои данни за мене. Отидохме на сбора, спряхме се до двама приятели на Славиката, запознахме се. В момента се виеше голямо хоро. Двете момчета се извиниха и се хванаха на хорото. Аз и Славиката останахме на място и наблюдавахме хорото. Славиката се обърна леко към мен и ми я посочи, като каза: „Виждаш ли я? Онази дето има пет лефта (алтъни) на гърдите. Искаш ли да те запозная с нея, тя е Аркаловата Мария. Тя малко се държи на положение, защото е храненица при чичо си, а пък той има две каруци. Едната я кара той, а за другата е наел човек. Работят на морската гара, в задругата. Печели луди пари. Има и бая земя. Чувам от мама, че имат 15 хектара.”

Докато Славиката ми я представяше, хорото спря и музиката засвири танго. Въпросната Мария, с една нейна дружка се хванаха за ръце и отидоха да танцуват. Славиката ми каза: „Ела, ще ги разделим.” Така и стана. Напред отиде той, извини се, като каза: „Може ли?” Те се пуснаха. Дружката и се засмя. Тя беше малко по-висока, с бяло лице и вталено тяло. Мария беше по-пълна, с мургаво лице, бузите и бяха леко червени. Както му е редът, първо я здрависах, представих се и започнахме да танцуваме. През туй време, докато танцувахме, аз набрах кураж и предложих да се опознаем, и ако е рекъл Бог, да се оженим. Нейният отговор беше: „Да, аз съм съгласна, но да ти кажа, че аз съм храненица при чичо и сигурно те ще искат да додиш приведен зет.” В момента аз се въздържах, не й казах, че съм съгласен с предложението, но й казах, че ако се случи да се съберем и заживеем - бъдещето ще покаже, но смятам, че няма да е причина да ни попречи да се случи туй, което си го мечтаем. След малко музиката спря да свири, двете дружки се събраха. Аз и Славиката постояхме малко при тях, извинихме се и се отстранихме, като отидохме при група момчета, приятели на Славиката, с които той ме запозна. С тях говорихме по различни въпроси. Единият от тях попита Славиката: „Откъде ти е приятелят?” „От село Дропла - каза Славиката, - но той не ми е приятел, а роднина на майка ми. Заема длъжност в мандрата в тяхното село като контрольор лаборант-учетник.”

Не след много време засвири музиката право хоро. Приятелите на Славиката тръгнаха да се хванат на хорото. Единият от тях - този, който се интересуваше от мен, откъде съм, що съм, ни покани като каза: „Хайде, вие няма ли да дойдете?” Славиката му каза: „Ние ще останем да погледаме.” Голямото хоро се извъртя веднъж около нас и на втората обиколка, когато въпросните две дами започнаха да наближават до нас, Славиката ми каза: „Дай да се хванем на хорото.” И се хванахме между двете моми. Тогава Мария ми каза: „Довечера у нас ще има седянка, ако искаш, ела със Славиката.”

Върнахме се от сбора по-рано, да кажа на кака и свако, че аз оставам, поканен съм на седянка. Двамата със Славиката отидохме малко по-късно. На седянката имаше пет момичета и две момчета. Разбрах, че тези две момчета са приятели на две от момичетата, които бяха на седянката, защото през цялото време, колкото стояхме там, те си шушукаха, избиваше ги на смях. Тъй и не разбрах за какво се смееха. Аз с въпросната мома смених само някои други приказки, не бяха във връзка с бъдещето ни.

Беше около десет часа. Отвори се вратата, видях фигура на жена. Чух като каза: „Марийке, ела за малко.” Тя си остави работата, нашиваше тешлайфер, и излезе за малко. Като се върна, аз я попитах: „Майка ти ли беше? Сигурно иска да види сгледника?” „Ти позна - ми каза тя, - но тя не ми е майка, стринка ми е. Аз съм тука храненица.” След тези думи Славиката каза: „Време е да си тръгваме. Времето е доста напреднало.” Станахме да си тръгваме, взехме си довиждане и излязохме. Оттам отидохме на друга седянка. Там имаше пет момичета и две момчета. Разбрахме, че тези две момчета си имаха приятелки, защото през туй време, докато бяхме на седянката, те стояха до тях и си говореха тихо. Тука атмосферата беше по-друга. Момичетата през цялото време бяха усмихнати, весели, пускаха от време на време по някой виц (шега). Играхме една игра, не си спомням как се казваше, но падна голям смях.

На другия ден се прибрахме на село и нямах търпение да кажа на мама, че се запознах с едно момиче от Реджина Мария, че й предложих женитба и тя прие, но че тя ми е казала, че е храненица при чичо си и сигурно чичо и ще иска да отида зет на къща (заврян зет). Мама, вместо да се зарадва, тутакси си смени физиономията и каза: „Ти знаеш ли какво е да си зет на къща, от чирак бетер, винаги трябва да им вървиш по водата. Тука момичето ти е до вратата. Баба Рада колко пъти вече ми казва, че искат да им станеш зет, ама ти какво, ще одиш в Балчик, в тия камъни!” Тези думи на мама ме накараха да си помисля и накрая реших, че ще е по-добре да послушам съвета на мама.

При втората ни среща аз й се извиних, обясних й как стоят нещата. Тя прие думите ми с отчаяние и ми каза: „Това си е твое право да избираш и да вземаш решение, но запомни ми думите, че ще съжаляваш.”

След като минаха тези тръпки, продължих да мисля за бъдещето си, да си приготвям строителни материали, да си изградя къща, тъй като дадената ни къща от колонистите беше само от две стаи и те малки по обем. През лятото на 1955 г., месец юни, до края на месец юли, къщата беше изградена и покрита. От нас майсторите отидоха да строят къща на бати Ганчо Желев. Беше месец септември същата година, среща ме бати Ганчо и ме пита: „Какво ще правим сега, трябва да търсим дограма? В Силистра дърводелският техникум продава врати и прозорци на достъпни цени, да отидем да си купим.” Аз му казах, че на тоз ред нямам пари, даже имам да доплащам на майстора за строежа още сто лева. Обаче не отказах категорично предложението му: „Изчакай до една седмица, ще ти се обадя.”

Вечерта като се прибрах от работата, казах на баща ми туй, каквото ми беше казал бати Ганчо: „В Силистра има дограма на изгодна цена, но аз нямам пари както знаеш. От Селкоопа срещу заплатата взех 80 лв. заем, за два месеца напред, да се изплатя на майстора.” Тати помисли малко и каза: „Аз също нямам пари, освен да продадем телето (то беше женско, около 200 кг) и 300 кг зимница (пшеница) мога да отделя.” Така и стана. Намери се кандидат за телето, продадохме и 300 кг пшеница. На третия ден от срещата, отидох у бати Ганчо привечер да му кажа, че набавих малко пари и на другия ден с камион на ТКЗС-то (една малка товарна кола от стария модел, казваха й „Марчето”) тръгнахме. Шофьорът беше бати Ганчо. Отправихме се за Силистра. По пътя на няколко пъти двигателят отказваше. Бати Ганчо му вадеше свещите и ги почистваше и пак продължавахме.

Стигнахме в три часа след обяд. Дограмата беше с дефекти, изработена от ученици. Дадоха ни да си изберем. С парите, които имах, можах да взема пет врати и 4 прозореца. С тази дограма можах да оборудвам само две стаи и сложих врата на салончето и кухнята. За прозорците на тях и едната стая на следващата година есента поръчах дограма при дърводелеца бай Петър Събев.

На времето за вътрешна мазилка на стаите ползвахме глина, омесена със ситна плява, за първа мазилка, а за втора мазилка, вместо ситна плява, ползвахме конска фъшкия. С глинена кал и конска фъшкия мазилката ставаше по-гладка.

Беше края на месец септември. От свечер бяхме натоварили петнадесет каруци със слънчоглед. Носехме го в град Толбухин в маслодобивния завод, срещу обмяна за олио. Тогава кооперативите получаваха срещу трудовия ден продукция в натура. Тази дейност беше към Селкоопа. Като служител ме задължаваха да я изпълнявам, защото през мъртвия сезон на мандрата трябваше да ми създадат работа, да ми уплътнят времето. Тогава изселниците от Северна Добруджа, които не бяха влезли в ТКЗС-то, използвахме ги да извозват изкупеното зърно от кооператорите до град Балчик и град

Толбухин, защото нямаше шосе до Сенокос и не беше възможно да използваме камиони.

Сутринта, преди да тръгнем за Добрич, изкарвам кравата на говедар. На връщане гледам братовчедката, кака Николина, стои на портичката си. Приближих до нея, поздравих я и бързам, защото каруците с натоварения слънчоглед ме чакат да тръгваме за Добрич. Тя се засмя и ми каза: „Чакай, чакай, къде си се разбързал. Имам да ти казвам една много хубава новина.” „Че каква е тази новина?” - казвам аз. Тя ми отговори: „Вчера кръстница Рада ми каза да дода у вас, да ти кажа, че Миката има сватовници и кръстница Гана искала да я даде, а пък кръстница Рада не е съгласна. Иска ти да им станеш зет.” Тогава аз я попитах: „Кой е кандидатът?” „Радуш от Змеево” - каза тя. Аз в момента й казах: „Добре” - и си тръгнах.

Докато вървях по пътя към нас, спомних си за думите на баба Рада, с която най случайно се засякохме по пътя като отивахме за ТКЗС-то, където се празнуваше Девети септември. С наближаването ми към нея, аз я поздравих и продължихме да вървим заедно. Между общите приказки баба Рада се пресрами и ми каза: „Ричко, аз и майка ти често пъти си приказваме, не знам дали ти е казала. Аз, баба, много искам Миката да я дам на тебе, ти си скромно момче. Миката е едно сираче, нека да има късмет. Не искам да я дам на Радуш, на нея гарга, не го харесвам.” Аз в този момент се притесних и се чудех какво да й кажа. „Благодаря ти - казах й аз, - ама аз още не съм решил да се женя. Къщата ми не е довършена. Като си измажа къщата, тогава вече ще реша.” Баба Рада продължи: „Вие се оженете, пък къщата догодина ша си я замажеш.”

И докато ми минаха тези мисли през главата, стигнах до нас. Взех си чантата с документите за предаването на слънчогледа и без да мисля много, казах на мама: „Аз отивам в Добрич по служба. Намери начин да пратиш хабер на бати Марин, че довечера ще отидем да сватуваме за дъщеря му Миката. Нали настояват, то едва ли ще стане, ама да му минем от реда” - и заминах за Добрич.

От Дропла до Сенокос, осем километра черен път, кален. Пътуването беше трудно. Стигнахме в Добрич в единадесет часа. Пред нас имаше голяма навалица, едва успяхме в 4 часа след обяд да вземем ред. Докато разтоварим слънчогледа и да получа срещу него варелите с олио, часът стана пет. Тръгнахме обратно за село.

Пристигнахме около 8 часа. Прибрах се вкъщи, попитах мама има ли приготвено нещо за вечеря. Тя ми каза, че има картофена яхния. Аз отидох да си извадя от бурето туршия, нахраних се и казах: „Лягам си, че съм изморен.” Тати и мама стояха прави и неспокойни. Аз ги попитах: „Какво има, виждам, че не сте спокойни?” Аз бях забравил какво бях заръчал, преди да тръгна за Добрич сутринта. Първо взе думата мама: „Ти какво ми каза сутринта, преди да заминеш за града?” Тогава се осъзнах и я попитах: „Ама ти ходи ли да им кажеш, че ще отидем?” Тогава мама ми показа пешкира (кърпа), който бе даден в знак, че са съгласни и ще ни чакат да отидем да се уговорим. Аз попитах мама: „Ти лично ли ходи?” „Не - каза тя, - Гирика, снахата на баба Рада, тя ми донесе тази кърпа и каза, че ще ни чакат да отидем.” „Добре - казах аз, - купихте ли поне един литър вино, с голи ръце ли ще отидем?” Часът наближаваше девет вечерта, кръчмата беше затворена (тогава нямахме лозя). Тати каза: „Отидете вие двамата, аз няма да дода.” Тръгнахме с мама. По пътя й казах: „Ти сигурна ли си, че ще я дадат? Аз с Миката нямам такава уговорка. Туй са номерата на буля Гана, познавам я аз, еникьойски номера, да се прочуят, че имат женили.”

Докато си говорихме с мама по пътя, стигнахме до двора на бай Марин. Влязохме в двора, чу се кучешки лай, но види се, че кучето беше вързано и не дойде при нас. Прозорците на къщата светеха, показваха, че чакат гости. Почуках на прозореца, вратата се отвори. Посрещна ни буля Гана, мащехата на Миката, с думите: „Заповядайте, влизайте. Много закъсняхте, мислехме, че сте се отказали.” Аз се оправдах, че късно се върнах от Добрич. След кратка пауза, докато си казахме няколко общи приказки, набрах смелост и казах: „Времето е доста късно, дайте да говорим по същество. Вие знаете за какво сме дошли, още повече дали сте й знак, но това за мене е нищо, дошли сме да чуем съгласието ви, и най-вече съгласието на Миката, тъй като между мен и нея нямаме никаква уговорка за женитба. Искам да чуя какво ще каже Миката, не искам да съм натрапчив. Не искам да се оженя за жена, която през целия ни живот да усеща недоволство и омраза между двама ни. Затова разрешете ни да отидем в другата стая, да чуя какво ще каже тя. Не искам да я насилвате, нека тя да си избере. Аз няма да се разсърдя, ако тя не е съгласна да се ожени за мене.” След като казах тези думи, баща й бай Марин и майка му, баба Рада, и двамата с един глас потвърдиха: „А-а-а, искаме, искаме, и Миката е съгласна”, а мащехата не издума нито дума. Хванах Миката за ръка. Тя беше притеснена, срамежлива и скромна по натура девойка. Влязохме в другата стая. Без да развивам разни теории, направо й поставих въпроса: „Мика, ти чу, че баща ти и баба ти са съгласни ти да се ожениш за мен, но между нас двамата не сме имали такава любовна връзка, затуй искам да чуя какви са твоите желания. Не искам да съм натрапчив. Аз, щом съм дошъл да те искам от вашите, дошъл съм с желание да се оженя за теб. Ако ти имаш друго виждане, не искам да ти преча, насила хубост не става.” Тя помълча малко, взе собствено решение и каза: „Щом тати ме дава, съгласна съм да се оженим.” Аз пък й казах: „Не се съобразявай със съгласието на баща ти и на баба ти. Ако съм нежелан, аз няма да ти се разсърдя.” Тя отново повтори: „Съгласна съм. Те много пъти са ми казвали, ако се окажеш кандидат за мене, да приема предложението ти.” След като чух тези думи, аз й казах: „Добре, но помни, че няма да съжаляваш.” Хванах я за ръка, излязохме от стаята. Казах, че сме се разбрали: „Миката прие предложението ми, съгласна е да се оженим. Сега трябва да се уговорим какво ще предприемем, както му е редът.” Мама взе думата и попита: „Ще правим ли годеж или без годеж направо със сватба да я вземем?” Мащехата веднага взе думата като каза, че нямат възможност да вдигаме нито годеж, нито сватба. „Ще додите - каза тя - една вечер с някои от вашите хора, ще я вземете.” Веднага взеха думата баба и Рада и баща й на Миката, като казаха: „Добре, хайде годеж няма да има, ама сватба ще направим. Тя да не е вдовица.” „Къде са й парите, дето е работила в ТКЗС-то?” - допълни баба й Рада. Тогава майката-мащеха отсече: „Добре, от късо сватба ще и направим, ама дарове няма откъде да давам.” Мама взе думата като каза: „Тя си е ваша работа, както решите, така я направете. Ако питате мене, ние, каквото трябва за булката, от имане, от нямане, ще го сторим. Други дарове за ваши хора, няма откъде - както знаете, тази година, само преди два месеца къща строихме за Христо. Пари за дарове за вас нямаме.” И с тези няколко реплики между нас свършиха преговорите. Както му е редът, благодарихме им, като казахме, че трябва да се стягаме за сватбата и да уточним дата кога ще е тя и си тръгнахме.

Прибрахме се вкъщи. Тати не беше си легнал. Предполагам, че е чакал да чуе резултата. Още с влизането ни вкъщи той попита: „Какво стана?” Аз отговорих: „Всичко е наред. Сега трябва да се стягаме за сватба.” Друг изход нямаше, трябваше да поискаме заем от сестрите. Още с първата дума, със съгласието на съпрузите им, ми подадоха ръка.

По него време, такъв беше обичаят, годеникът (зетят) през вечер, през два, се ходеше при годеницата. По този начин между тях ставаше по-голяма близост и опознаване. Това ни даде възможност да се сближим и взехме решение да определим датата за сватбата - 30 октомври 1955 г. Сватбите ставаха при домашни условия, на маса се канеха кръстникът и неговите хора и близките на младоженеца. Другите сватбари деверът ги черпеше с бъклицата вино. До деня на сватбата имаше цял месец. Както казах, през вечер, през две ходех при годеницата ми. Една вечер какво заварих: вкъщи се чуваше кавга между свекърва и снаха. Свекървата (баба на Миката), казва на снаха си, която е майка-мащеха на Миката: „На Миката ша й дадеш единия лефт, те са от нейната майка, и ша и купете мобила (мебел).” Снахата отговаря: „Лефтовете ша ги дам на мойте деца. За мобила пари няма, да вземе сандъка на майка си.” И в този момент аз почуках на прозореца. Пердето не беше пуснато и аз всичко чух и видях. Отвори се вратата, насреща ми беше майката-мащеха. Тя се сепна и каза: „Вай, ти сигурно всичко чу?” Аз й казах, че нищо не съм чул, нито пък съм видял.

Една сутрин тръгвам на работа и мама ми каза: „Мини да се обадиш на баба Рада, да доди до нас, да се уточним по някои работи във връзка със сватбата.” Стигнах до тяхната портичка, виждам баба Рада и сина й, бай Марин, пред къщата си говорят. Влязох аз и вървя бавно. Бай Марин беше с лице към портичката, той ме вижда, че влизам в двора. Като наближих, сигурно той й каза, че отивам у тях, баба Рада се обърна да ме види и в тоз момент бръкна в пазвата си, извади носна кърпа, вързана на възел и я даде на сина си, като каза: „Вземи, Марине, тези пари, те няма да стигнат, тури и от тебе малко. Купи и на Миката мобила, недей да слушаш булката Гана.” Като разбрах какво си говорят, аз се спрях, не ги наближих, да не ги прекъсвам. След това аз ги наближих, поздравих ги с „Добро утро”, казах на баба Рада да отиде в нас, че мама иска да говори с нея. Тя ми отговори: „Добре, добре, ще отида” - и си тръгнах, да не закъснявам за работата си.

На другия ден бай Марин взе каруца от ТКЗС-то, отиде в Добрич, купи гардероб двукрилен, маса четвъртита, полиро- вана и легло - персон и половина, полировано, но само двете табли, без матрак (или пък пружина без тюфлек). Нямаше търпение мащехата да се похвали, че купили на Миката мобила, а не каза кой даде парите.

Дойде денят на сватбата. По стар обичай, сутринта в неделя, братовчедки, близки на булката (зълви) носят на годеника бохчалък (дарове). Музиката свири, годеникът приема от зълвите бохчалъка срещу бакшиш. Годеникът сяда на стол, идва бръснаря да го бръсне, зълвите пеят подходящи сватбарски песни. След тази церемония годеникът (зетят) се облича. В бухчата имаше мъжка бяла риза, моряшка долна фланелка, чорапи и носна кърпа. Обух чорапите, облякох моряшката фланелка. Обличам ризата, тя не ми става, нито в тялото, нито яката, и се наложи да си облека ергенската бяла риза. Свърши церемонията у нас, тръгнахме да вземем кръстника, оттам отиваме за булката. По стар обичай кръстницата слага булото на булката, зълвите пеят на булката на пребулване. Взехме булката от зълвите срещу бакшиш и с каруци тръгнахме за с. Змеево, там имаше църква да се венчаем. След като се върнахме от църквата, сватбата продължи у нас. Каруците спряха пред портата на нашата къща. Музикантът беше бати Гаврил Бербенков. Той засвири с акордеона сватбарски ръченик. Първо слязох аз от каруцата. Поех булката на ръце, помогнах й да слезе. На портата ни посрещнаха двете ми сестри кака София и кака Руска. Сваковците Йордан и Атанас и други братовчеди и братовчедки играеха ръченица. Свако Йордан с бъклица, пълна с вино първо почерпи нас младоженците, кръстника, кумовете и другите сватбари. Кръстниковци ни бяха Иван и Мария Ханджиеви. Вкъщи влязохме първо младоженците, застанахме до вратата, посрещнахме кръстника и кумовете. Те насядаха около масите, които бяха заредени с чаши за ракия и вино и бутилки, пълни с ракия и вино. Свако Йордан и кака София заредиха ракиените чаши с ракия и поканиха кръстника и кумовете да пият за здраве. Засвири ръченик. Зълвите от страна на булката заиграха като поднасяха даровете на кръстника. На кръстницата дариха платнена дълга риза с нашити ръкави и котленска престилка, на кръстника платнена мъжка риза, чорапи и носна кърпа. На трите им дъщери, които бяха на възраст на 10, на 8 и на 6 години, по една нашита престилка, украсени с красиви дантели. Туй беше от чеиза от покойната майка на Марийка, запазени в сандъка (ракла) от баба Рада, майка на бащата на Марийка. За култуците (кръстниковите хора) дарове нямаше. Тогава от кумова срама мама извади от нейния сандък тъкани пешкири от памук с две шарки на двата края в червено и синьо и ги дари.

Като храна за сватбарите имаше сготвено картофи на фурна с пилешко месо и зеле на фурна с патешко месо. Последно за мезе на виното беше сервирано по масите препечено кокоше месо и домашни курабии. През туй време, докато кръстникът и кумовете се хранеха, ние, младоженците стояхме диван (прави). Такъв беше обичаят.

От кръстника имахме сервиз за ракия и вино и двадесет лева. Годините бяха тежки, бедни. Хората нямаха бол пари.

От кумовете различни предмети - чаени чаши, няколко тигана, тави, две метли домашни. От сватбарите събрахме 42 лв.

В понеделника дойде кръстницата придружена с още нейни жени да отбулват булката. Кръстницата й метна на раменете плат за рокля. Пожела й да я носи със здраве. Кумичката (младоженката) я дари с голям тъкан памучен пешкир, на двата края с красиви шарки, дантели плетени на една кука от чеиза на покойната й майка. Както му е редът, поканиха ги на софра и ги почерпиха със сладка ракия.

Така започна нашият съвместен живот. Макар и притеснено, в две малки стаи, които наследихме от румънските колонисти, заживяхме заедно с моите родители. В едната, по-малката по обем, спяха мама и тати. В другата, която беше малко по-голяма (3.50 на 3.50) спяхме ние с младоженката, съпругата ми Мария.

Така изкарахме зимата и пролетта, докато измазахме две стаи от новопостроената къща, по-малката стая за кухня. За майстор-мазач пазарихме кака Ана от Змеево. Тя имаше малко бебе на 8 месеца, което от време на време го кърмеше, а по-голямото и момиче, Леца, беше на 6 години, се грижеше за него. Сестра ми София и нейната кумица Тодора приготвяха калта. Те помагаха на доброволни начала. До края на месец юни тези три стаи бяха готови за живеене. На 15 юли се нанесохме в новата къща. Като ерген имах купено легло, полировано, персон и половина и готварска печка. В спалнята сложихме леглото, в кухнята - печката и масата от мобелата на съпругата ми. С парите от сватбата решихме с жена ми да си купим бюфет. Той струваше 70 лева. Не ми стигаха 28 лв. Попитах мама да ми даде на заем, тя ми каза, че каквото препечели от продажбата на яйца и от скромната пенсия, връща заема на сестрите, който взехме за сватбата и ми каза: „Защо не отидеш да поискаш заем от дядо ти Марин (бащата на жена ми), те са по-заможни, ще ти дадат.” Така и направих, но получих огорчение. На следващия ден сутринта рано натоварихме десет каруци слънчоглед, който предавахме в маслодобивния завод, срещу ишлеме (размяна в натура, давахме слънчоглед и получавахме варели с олио). Преди да тръгнем, отидох у дядо Марин да поискам на заем 28 лв. Дядото и жена му бяха вън на двора. Поздравих ги и казах, че решихме да си купим бюфет, но не ни стигат 28 лв.: „Ако имате, да ми дадете. На заем ги искам. Днеска изнасяме слънчоглед за Добрич, да използвам една от каруците да го докарам.” Докато издумах тези думи, видях - жена му намига на дядо Марин и тутакси изрече: „А-а-а, нямаме, Ричко, ако имахме, щяхме да ти дадем.” Видях, че дядо Марин строго я изгледа, но аз не дочаках, казах: „Е, като нямате, здраве да има” - и си тръгнах. Но чух зад гърба си, че дядо Марин започна да я кънфузи (да й се кара).

Аз си тръгнах отчаян, каруците натоварени ме чакаха пред магазина на Селкоопа. Магазинерът, бай Зарю (Захари) обичаше да се шегува и ми каза: „Ти какво си се отчаял, нали сега се ожени.” Накратко му казах, че искаме да си купим бюфет, да използвам обратно една от каруците, но не ми стигат 28 лв., ходих да искам от дядото, ама бабата веднага каза, че нямат, затова съм отчаян. Той ме съжали и ме извика да вляза в магазина. Дръпна чекмеджето, даде 30 лв. и ми каза: „Вземи, свърши си работата, като си вземеш заплатата, ще ми ги върнеш.” После добави: „Ако е за нейните деца ша даде, ама нали Миката не е нейна. Познавам я аз, нали купи от мене два стола, от най-евтините, по 2.59 лв. Аз я попитах: „За вас ли ги купуваш?” Тя ми каза: „Не, за Миката и за Ричко, нали скоро ша им бъде сватбата.” Аз й казах: „Че вземи им от тези, по-скъпите, те са по-хубави.” „А, нямаме пари за по-скъпи”- отвърна ми тя.”

Взех парите и тръгнах с каруците за град Добрич. Предадох слънчогледа. На три каруци натоварихме 6 варела с олио. В едната каруца натоварихме бюфета. Вечерта се прибрахме около 7 часа. Жената като видя бюфета, който беше доста голям и хубав, зарадва се и попита: „От мама ли взе пари?” Аз й казах: „От майка ти змийски кокал не можеш да вземеш. Ходих сутринта да искам, казах, че заем ги искам, тя смигна на баща ти и веднага каза, че нямат. Аз си тръгнах отчаян, но бати Зарьо ма аджедиса (съжали), даде ми 30 лв на заем и купих бюфета.”

Минаха се два дена. На бай Захари му докараха в дървения склад четири камиона дъски букови и чамови, ламперия. Връщам се от мандрата, минавам покрай магазина. Той ме видя и ме извика да отида при него. „Риче - ми каза той, - докараха ми в склада дъски, ламперия, искам да я сортираш. За тази работа ще ти платя и таман ще си върнеш заема.” Аз се зарадвах и приех предложението му и още на другия ден, в свободното си време за три дена сортирах всички дъски по метраж на кубици. Бай Захари ми даде бележка за извършената работа. Отидох при касиера на Селкоопа и срещу тази работа получих 34.80 лв. Върнах заема на бай Захари и си отидох вкъщи с 4.80 лв. Оттук нататък от тези хора нищо не съм отишъл да искам. И без тяхна помощ, благодарение на жена ми, заедно, с много труд и икономии, успяхме да се стабилизираме и да сме с хората наред.

През месец август 1956 г., ден седемнадесети, дойде най-голямата ни радост в семейството. Роди ни си първо дете, момче. Кръстихме го Сашо, защото баща ми се казваше Александър. Животът в семейството ни стана вече по-отговорен и загрижен, това ни задължаваше да мислим повече за бъдещето.

ГОЛЯМАТА ГЛЪЧКА В КРЪЧМАТА

Тука ще отворя една скоба да опиша един интересен случай. Беше месец декември. Беше паднало около педя сняг. Връщаме се от работа (от мандрата) двамата с бати Рунка (Рафаил). Беше около 7.30 часа вечерта. Лампите бяха запалени, пътят ни минаваше покрай кръчмата. В кръчмата се чуваше голяма глъч (веселба). Бати Рунка предложи да влезем, да видим каква е тази провикня. Аз малко се опънах, но той настоя и ми каза: „Ти си голяма скрънза (стиснат).” Още с влизането, виждам моите кираджии (каруцарите, които ползвах при превоз на стока до Добрич). Бяха насядали на няколко маси една до друга, на масите мезета, бутилки „Мастика”. Те бяха с голямо настроение, защото имаха гости от родното ни село Фрекацей, Тулчанско - двамата братя, бай Костадин и Стефан, на които жените им бяха българки. Ние ги знаехме за българи, но при изселването 1940-та година те се писаха румънци, защото дядо им имал жена румънка и останаха в родното село Фрекацей. Те имаха сестра, женена за българин. Тя дойде със семейството си в България, бяха настанени в с. Дропла. Тя се казваше Тасия (жена на бай Георги Железарена). Бай Костадин имаше баджанак в Дропла, а пък бай Стефан имаше в с. Змеево на жена му баща, майка, братя. Те бяха от фамилията Атанас Чобански. С влизането ни в кръчмата с бай Рафаил, моите кираджии ме зърнаха и с един глас извикаха ме да седна на общата маса. Направиха място, седнахме до гостите. Аз ги здрависах с „добре дошли” и ги попитах за техните деца, които бяха мои връстници (те говореха развален румънски). Фамилията им беше Мороянови.

Кръчмарят беше Пешо Каракаша. Той ни донесе чаши и мезе. До мене беше бай Кольо Събев от едната страна, а от другата ми страна беше бай Стефан, гостенинът от Румъния.

Бай Кольо Събев наля от ракията на гостите, наля и на мене, и на бати Рафаил. Казахме си наздраве. Първата глътка ми се видя отвратителна, защото за пръв път пия такава ракия, но после глътка по глътка, започна да ми става приятно. И така в тази весела компания, моите приятели - каруцарите, ме поканиха да им изпея румънски песни. Настроението се нажежи. Изпях им „Тренуле, машина мика”, после „Ниструле пе малул тъу”. Гостите останаха много доволни. Бай Щефан (Стефан) ме помоли, ако зная песента „Радуле”. Веднага я запях. Като свърши песента, бай Щефан ме попита на кого съм момче. Аз му обясних и той ми каза: „Да, помня, баща ти живееше до школата, имаше градина за зарзават (зеленчукова градина). Ама ти - каза той - ортуваш (говориш) много хубаво румънски, и какви хубави пясни (песни) изпя. Нашти деца още го дъвчат румънския език, защото вкъщи си приказваме (говорим) на български.” Продължихме да се наздравяваме. Аз и бати Рафаил поръчахме една бутилка от нас двамата. Плати я той, аз нямах пари в мене. После аз се разплаках. По желание на моите приятели, последно им изпях хумористичната румънска песен „Вечино, драга вечино („Комшийке, мила комшийке)”. С тази песен атмосферата се нажежи още повече, падна голям смях и веселие.

Часът наближаваше девет. Казах на бати Рафаил: „Време е да си тръгваме.” Той потвърди предложението ми. След като си изпихме и последната глътка ракия, двамата с бати Рафаил станахме, извинихме се на гостите и тръгнахме. Докато бях на масата, нямах чувството да съм се напил. Стигнах вратата на кръчмата, вратата ми се виждаше тясна. Бати Рунка вървеше зад мене и като излязохме на улицата, той ми каза: „Май се понапихме” - и тръгнахме по улицата да се приберем вкъщи. Аз живеех на същата улица, на около сто метра от кръчмата. От двете страни улицата имаше засети дръвчета (салкъми) от румънците. Като вървях по средата на улицата, тез салкъми ми се виждаха, че са едно до друго. Улицата ми се виждаше тясна. Стигнахме до къщата ми. Бати Рафаил ми каза: „Ричко, тука е твоята къща.” Аз му казах: „Виждам, виждам” - и влязох в портичката. Бати Рафаил продължи, той живееше на същата улица, но доста по-далеко. Криво-ляво добрах се до къщата, качих се по стълбите на терасата, отворих вратата, наведох се да си отвържа връзките на обувките. В стаята беше много топло, защото жена ми беше къпала детето. Този топъл въздух ме лъхна и при навеждането ми залитнах и си ударих главата в отсрещния бюфет. Издрънчаха стъклата, жената се уплаши и отишла да извика мама. Тя и баща ми живееха в старата румънска къща, на пет метра от новата къща. Аз, макар и доста почерпен, но всичко помня. Мама, като ме видя пльоснат на земята, каза на жена ми: „То са е напило кучето, събувай му чепиците, да го сложим на леглото. И донеси легена, той ша повръща.” Като ме сложиха на леглото, струваше ми се, че таванът на къщата се върти. Заспал съм, ми каза сутринта жена ми, но без да имам други проблеми. Много се изплашила, ми каза тя, не разбрала, че съм пиян, помислила, че съм получил удар. От тогава до сега минаха 57 години, на шега не съм турил нито глътка „Мастика” в устата. Но и никога не съм се напивал, сега съм на 85 години.

МИНАХА ГОДИНИ

Минаха няколко години, събрахме малко пари и реших да измажа къщата външно. Това стана през 1958 г. Майсторите бяха от вътрешността (Стара България), Еленско. От 1954 г. масово хората започнаха да събарят румънските къщи на ко- лонистите и да си строят нови, тухлени къщи, с повече стаи, удобни за живеене. От 1952 г. до 1953 г. се извърши електрифицирането и водоснабдяването на селото. За тези мероприятия задължаваха ни да изкопаем по 6 дупки за електрически стълбове и по 10 метра канал за полагане на водопроводните тръби. Така изхвърлихме газовите лампи и се улесни животът ни, да не чакаме по два часа на кладенеца да си напълним една бъчва вода, която ползвахме и за пиене, и за нуждите на кухнята, и за животните. Благодарение на тези подобрения хората започнаха един през друг да си купуват радиоапарати, в градините да се сеят зеленчукови култури, да се поддържат цветни градини. Селото се разхубави, хората бяха доволни. За всички имаше работа. Хората се трудеха и бяха доволни от труда си, защото беше добре (за времето) заплатен. Селото гъмжеше от народ. Нямаше необитаема къща, а във всяка къща имаше по три-четири или пет деца. Това наложи да се построи ново училище. През 1964 година започна да се строи ново двуетажно училище. За две години беше пуснато в експлоатация. През 1958 година се направи шосето Генерал Тошево - Балчик и шосето Сенокос - Василево. Това продължи до 1960 г. Капитан Митев от Строителни войски беше у нас на квартира. Жена му се казваше Пенка. Тя беше родом от Рогачево, а капитан Митев беше варналия. Имаха едно момиче на 4 години.

През месец октомври, ден дванадесети, 1960 година, дойде на бял свят вторият ни син. Кръстихме го Ваньо, на името на кръстника Иван Ханджиев. Така семейството ни стана четиричленно. Това увеличи задълженията ни. В детската градина ги приемаха на тригодишна възраст. До тогава ни помагаха моите родители, защото и двамата ходехме на работа. Дори и когато ходеха на детска градина, налагаше се често пъти мама да ги прибира и да се грижи за тях, докато се върнем от работа. Основното образование завършиха в с. Дропла. Големият син Сашо завърши средното си образование в механотехникум в Мездра. След това получи повиквателна за отбиване на военната служба в град Карлово, Момино поле. След като се уволни, постъпи на работа в Балчик, в новооткритото предприятие „Геоложка”, в транспорта - като шофьор. После го назначиха диспечер. През 1985 г., май месец, се задоми за девойка от квартал „Левски” на име Параскева. Родиха им се две деца - през 1986 г. син на име Христо, а през 1988 г., дъщеря на име Мария. С големи грижи по тях те пораснаха. Христо завърши четиригодишен техникум в Добрич, Мария завърши средно образование в Балчик. После завърши успешно и висшето си образование във Варна. И двете им деца се задомиха. Христо се ожени през 2010 г. Съпругата му се казва Ивелина. Имат си дъщеря на име Сияна. Мария се задоми през 2012 г. Съпругът и се казва Ивелин.

През годините, когато бяхме в зряла възраст и децата ни бяха пораснали, те се включваха с личния си труд в помощ на ежедневната ни работа. А тя не беше малко. Времената бяха такива, че ни даваха възможност да се развиваме. С общия труд успявахме да постигнем туй, каквото мечтаехме като млади. Имахме развито лично стопанство. Отглеждахме около 15 овце. От тях получавахме около 20 агнета. Всеки ден предавахме на млекопункта по 8-10 литра мляко по време на лактацията на овцете. Агнетата ги угоявахме до 35-40 кг, които се изкупуваха от „Родопа” на приемливи цени. Угоявахме по 4-5 прасета до около 120-140 кг, които се изкупуваха също от „Родопа”. Отглеждахме и свине-майки. Малките прасенца се изкупуваха от закупчика на 18-20 кг и се даваха на стопаните с договор, да ги угояват и продават на изкупвателните пунктове. Отглеждахме и много птици - кокошки, пуйки, патки. Кокошите яйца се изкупува по два пъти на седмица от яйчарите-закупчици. За една година сме продавали над хиляда яйца. Почти всяка година за Коледа колехме по едно прасе по над 160-180 кг. В градината сеехме зеленчуци, с които задоволявахме нуждите на семейството. Благодарение на тези доходи имахме възможност, когато децата ни се задомиха, да им направим прилични сватби и да им помагаме да се устроят.

КЪЩА, ПОСТРОЕНА С МЕРАК

На големия ни син Сашо изградихме къща на три етажа в разстояние на две години с личния ни труд. Майсторите бяхме ние, аз и двамата ни сина, Сашо и Ваньо. От време на време идваше да помага и бащата на снахата. Жената на Сашо, на име Параскева, също вземаше актив- но участие в строежа на къщата в Балчик, квартал „Левски”. Използвахме почивните дни, събота и неделя. Само за покрива на къщата и тримата си взехме отпуска, която ни се полага за годината. Започнахме я на шега. Беше 24 май 1989 г. Поканени бяхме от родителите на снахата на 24 май за сбора. Те живееха в квартал „Левски”. Сашо със семейството си живееха в служебен апартамент от „Геоложка”. От село тръгнахме с малкия ни син Ваньо, като взехме подръчен инвентар - кирки, прави и криви лопати, които ползвахме при изкопаване на основите. Отидохме в сватовете, родителите на снахата. Дойдоха и сина ми Сашо със снахата. Както му е редът на такъв ден, стопаните приготвят богата трапеза. Хапнахме, почерпихме се с наздравици. Стана два часа, благодарихме на сватовете за богатата трапеза. Отидохме на дворното място, където щеше да се изгражда новата къща. Мястото беше очертано с колчета от строителен техник. Опънахме от колче до колче канап, да се очертаят основите, прекръстихме се, пожелахме си успех, плюхме си на ръцете и започнахме

да копаем основите. До късно вечерта, аз и двамата ми сина успяхме да изкопаем основите. Денят беше четвъртък. В петък отидохме със сина ми Сашо в бетонния възел. Уговорихме се за събота да ни подадат бетон. И така стана. В събота изляхме основите на равно със земята. Следващата събота направихме кофража над земята с осемдесет сантиметра височина и арматурата в него. На следващата събота заляхме последните основи. Оттам нататък започнахме изграждането на приземния етаж и до късна есен успяхме да излеем първата плоча на приземния етаж. На следващата година, 1990 година, изградихме още два етажа, и във 1991 г. до края на месец юли успяхме да изградим таванските стаи, покривната конструкция и последно покрива с цигли. През тази 1991 г. излязох в пенсия и имах възможност да отделям повече време, да се включвам в довършителните вътрешни работи. Синът ми Сашо се зае с водоснабдяването, електрифицирането и парната инсталация. Аз се заех с изграждането на мивка в кухнята, облицовка фаянс на кухнята, банята и тоалетната, застилане на пода на кухнята и коридора с теракотени плочи. Същата година наехме майстори. Измазаха първия етаж над приземния етаж и външната мазилка на цялата къща. През лятото на 1992 г. се нанесоха да живеят в новото жилище, макар че другите етажи не бяха довършени (измазани). Оттам нататък, макар че настъпиха кризисни години, безпаричие, изградихме стопанска сграда, която използват за отглеждане на пернати животни. Както писах по-горе, макар и трудни години, децата им пораснаха, задомиха се и предприеха мерки да се разширяват, да довършват и втория етаж. В него се настани синът им Христо със семейството си.

Вторият ми син Ваньо завърши средното си образование в Техникум по дървообработване в град Варна. След завършването на техникума беше назначен на работа в „Добруджанска мебел”, град Добрич. Оттам замина войник да си отбие задължението към военната служба. След като се уволни, продължи да работи в „Добруджанска мебел” до изтичане на тригодишния договор с предприятието. По свое желание напусна „Добруджанска мебел” и постъпи на работа в „Бряст”, мебелно предприятие. Там продължи до 1990 г. С настъпване на демокрацията предприятието се разпадна, нямаше редовна работа и това го принуди да напусне и се върна на село. Закупи си дърводелски машини, обзаведе си ателие на село и продължи да работи по професията си. Първите години работата тръгна добре, но след като навлезе алуминиевата дограма, клиентите намаляха, още повече, че селата се обезлюдиха. Миграцията е голяма и работа почти няма.

През месец юни 2005 г. реши да се задоми, тогава беше на 45 години. По желание на родителите на снахата направихме голяма сватба, но щастието беше за малко. Само след година снахата намери за по-добре да отиде да живее при родителите си и до днес живеят разделено.

Липсата на работа по професията му наложи вторият ми син да развие друг бизнес. Изградихме нова сграда, в която оборудвахме два казана за изваряване на домашна ракия. Така си създаде работа, да си уплътнява времето. Приходите са малки, но както казват старите хора, ако не тече, капе. Животът стана труден, но трябва да се нагаждаме според както ни сервира времето, докато сме живи да оцелеем на тази земя. Трудности в живота винаги е имало и ще продължи да има, но човекът е длъжен да се бори с немотията и трудностите. След лошото идва доброто и всичко се преодолява.

ТРУДОВА ДЕЙНОСТ

Както вече писах на 25 февруари 1952 г. завърших петдесетдневен курс, който Селкоопът ми предложи да изкарам в Балчик (курсът го довършихме във Варна - за окачествяване и лабораторни изследвания на млекото) за лаборант контрольор-учетник на кашкавало-сиренарска мандра. Без да се колебая, изкарах този курс. На 25 април 1952 г. постъпих на новата служба (работа) мандрата, на която работих до 1961 г. месец ноември. Поради откриването на млекозавода в Добрич, мандрите по селата се закриха. Директорът на млекозавода ми предложи да отида на работа там и ми предложи да стана началник-склад на готовата продукция. Бях съгласен да приема новата служба, защото директорът ми каза, че предприятието има апартаменти, ще бъда обезпечен с жилище. Жена ми не се съгласи да станем граждани. Млекозаводът откри отсметанителен пункт в ТКЗС-то, и по предложение на председателя Георги Антонов, поех производството в млекопункта. Нещата така се развиха, че нямаше как да откажа, и поех работата в млекопункта заедно със съпругата ми. В пункта приемах овче и краве мляко. Една част от кравето мляко се отсметаняваше. Битото мляко се ползваше за телетата и за прасенцата. Останалото краве мляко и овчето го охлаждахме и се предаваше на млекозавода, а сметаната се преработваше в град Каварна. В млекопункта работихме със съпругата ми до 1973 г., защото после той се измести в Сенокос. На мен ми беше предложено да поема нова служба - закупчик. Тогава влезе в сила 61-во постановление, известно още като „самозадоволяване”. С туй постановление задължаваха всеки стопанин да предаде годишно на държавата по 120 кг свинско месо и 80 кг шилешко месо живо тегло. Турското население се издължаваше с шилешко и говеждо месо. В началото на всяка година се сключваха договори. За изпълнение на плана доставяхме малки прасенца от свинефермите, малки агнета от овцефер- мите и малки телета от телекомплексите. Тази продукция се изкупуваше на изкупвателните пунктове. Срещу предадената продукция стопаните получаваха фураж на достъпни цени. От началото тази дейност беше към РПК (Районна Потребителна Кооперация). След това беше прехвърлена към АПК (Аграрно-Промишлен Комплекс), където продължих до пенсионирането ми през 1989 г. Тука срещнах големи трудности, имаше голяма отчетност. Налагаше се да работя извън работното си време, и то повече вечер, до 11-12 часа. Много от стопаните започнаха да отглеждат по-голям брой животни, защото цената беше добра и всичко се изкупуваше навреме. Някои от стопаните започнаха да угояват по десет, петнадесет, че дори и по двадесет прасета. Агнета - също, по десет, петнадесет. Даже имаше стопани, които вземаха срещу сключен договор по 20-30 агнета от АПК-то, чрез нас, закупчиците, които оглавявахме тази служба. Срещу всеки предаден килограм живо тегло стопаните получаваха по два кг безплатен фураж. Шилетата се изкупуваха от 30 до 45 кг живо тегло. Телетата се изкупуваха от 380 кг нагоре. Свинете - от 95 кг нагоре. Пазарите ставаха два пъти на седмица. На пазара идваха (постъпваха) по 40-50 свине, по 60-80 шилета, по 10-15 телета. За изкупените животни след пазара се издаваше покупко-изплащателни бележки, с които стопаните си получава парите. Два дена в седмицата се раздаваше фуражът, срещу продадените животни и издадена фактура. За всичко туй се правеше списък и се разнасяше по партидните книги, за всеки стопанин поотделно. Освен това доставяхме и разплодени свине-майки по заявка от желаещи стопани, срещу сключен договор. Стопаните се задължаваха да предадат на държавата по 8 малки прасенца от 18 до 20 кг. Свинете-майки прасяха по 10-12 броя. Разликата си ги продаваха на свободно. Малките прасенца ги изкупувахме и ги давахме срещу договор и свободно, на по-голяма цена, за задоволяване личните нужди на семействата. Всичко туй ме задължаваше да работя в извънработното си време и то най-вече вечер, но не ми тежеше, защото хората се трудеха, а трудът им беше заплатен, а ние с техния труд преизпъл- нявахме плана за месото, който беше много голям. Освен животни, задължаваха ни да изкупуваме и селскостопанска продукция - вълна, кожи, желязо, хартия. Един килограм вълна „меринос” се купуваше за 7.20 лв., сега циганите я купуват за 0.50 стотинки. Една агнешка кожа от агне 35-40 кг се купуваше с цена от 6.50 до 7.00 лв. Сега циганите, които станаха най-големите търговци, ги купуват на 1.50 до 2.00 лв. Всичко това стана, откакто дойде демокрацията. Даде се право на съвестни и повече несъвестни да търгуват, либерализира се пазарът. Никой не им прави контрол как купуват и по колко го плащат, и на туй отгоре, агне от 20 кг, което съм го теглил сам преди седмица, циганинът с неговата паланца (кантар с топуз) ми го изкарва 15 кг.

Демокрацията криво се разбра от някои хора, но на много им дойде като дюшеш. Разруши се най-вече животновъдството и личното стопанство. Хората се отказаха да гледат животни заради ниските и нестабилни цени. Задоволяваме се от магазина, купуваме готова продукция, която не можеш да определиш по вкус, коя е от свинско, коя е от говеждо месо. Доживяхме трудни години.

Преди промените личните доходи се допълваха и от обработката на тютюн. Задължаха ни да работим тютюн по три декара на семейство. Работехме го в извънработното си време. Като се върнем от работа, на две - на три даваме на животните, вземаме си шише вода и по един рязан хляб, наръсен с шарена сол. Докато стигнем до блока, сандвича сме го изяли, пийнем малко вода и за два-три часа тютюневата каручка е готова, която дърпахме на ръце. Първите години нижехме на една игла вечерта, често пъти до 12 часа. Сутрин ставахме по-рано и го закачахме на сушилните, които покривахме с найлон. Последните години навлязоха в производството двойните игли, които ползвахме на нивата. Едновременно с брането го нижехме на иглите, оставаше сутрин да го закачим на сушилните. По хладно време откачахме сухия, закачахме зеления. Така, до късна есен. През зимата започваше последната манипулация - да го липизим и да го правим на бали. Най-много ядове имахме при предаването му. Тези, които бяха по-вътрешни, подмазваха се, и приемчикът, който приемаше и окачествяваше, на такива като нас пишеше по-малко първо качества и повече второ и трето качество. И обратно, на тях им пишеше повече първо качество и второ и трето по толкоз, колкото пишеше на нас първо качество, макар че техният тютюн беше с по-лошо качество. Независимо от това, че ни задължаваха да отглеждаме животни, да работим тютюн, всички тези дейности ни ангажираха в труд, който труд го давахме от себе си, като използвахме свободното си време. Но общо взето всички бяхме доволни, защото приходите от тези доходи ни помагаха да се чувстваме по-други хора, а когато човек парично е задоволен, самочувствието му е по-друго. С тези пари, които ни даваха, плюс заплатата, използвахме ги да подобрим условията, за по-добър живот. Разширихме жилищната площ. Всеки от нас започна да си прави баня в къщи, която беше крайно необходима, да се обзавежда с по-модерни мебели, да си оборудва кухнята със съвременни уреди, които улесняваха домакинствата за късо време да се свърши много работа в кухнята. Започнахме да си купуваме леки коли, да устройваме децата си да си завършат образованието, да им купуваме апартаменти в града, да им строим къщи.

Сега всеки е свободен, никой не го задължава с нищо, но проблемът е там, че и да искаш да работиш, няма къде. Много хора обедняха, безпаричието ги кара да вършат посегателства, което по онова време го нямаше, по простата причина, че всичко живо беше на работа и на всичко отгоре и през свободното време бяхме ангажирани с труд.

ИСТОРИЯТА, ПРЕПЛЕТЕНА В СЪДБАТА НА ХОРАТА

Спомени след Освобождението от турското робство 1877-1878 г.

Разказваше мама, че след освобождението на България от турско робство, Русия, като страна, която е дала много жертви в боевете с турците, взема Северна Добруджа, която е била българска земя и я дава на Румъния, а Русия взема от Румъния Бесарабия, срещу замяна. На Румъния също й се полагало част от тази българска земя, защото е воювала на Плевенския фронт „Гривица” и е дала много жертви. Русия отстъпва нейния дял на Румъния и получава насреща от Румъния Бесарабия. Така цяла Северна Добруджа става собственост на Румъния. Румънската власт обявява дознание до всички собственици на земя, да се занесат тапиите (актовете за собственост) в общината, които актове за собственост, с комисия от Букурещ ще бъдат одобрени и земята ще се даде на собствениците, но по нова регулация на землището на селата.

Инженерът, който е дошъл в Каталой, пристигнал със семейството си. Настанен бил на квартира в съседната къща, до стопанството (къщата) на дядо Слави, който е баща на дядо Петко Слави Сивков. По него време Петко Слави Сивков е бил на 25 години, женен, с две деца. Инженерът наел Петко Сивков с волската каруца да извозва камъните (тези камъни били маркирани, за да обозначават парцелите земя), които инженерът поставял на всеки ъгъл на парцел измерена земя от 5 хектара (50 дка). При размерването на земята, се прекарват прави линии (пътища) на цялото землище на селото. След това започват да се очертават лотове (парцели) от по 5 хектара (50 дка). Земята се давала на по 3-4 места по 5 хектара, с цел да няма недоволство, че на един се пада по-хубава земя, а на другия по-слаба. Бездомните и малоимотните се оземляват от държавен фонд до 10 хектара (сто декара). Измерването на земята започнало през месец август 1880 г. и продължило до края на месец март 1881 г., за да знаят собствениците къде се намира земята им, да могат да си я засеят навреме.

В края на месец февруари навлизат да измерват местността ,Чиирите”, която граничи със съседното село Фрекацей. През тази земя, наречена „Чиирите” (това е ниска равна земя), минава река, която идва от Фрекацей. Казва се Чилика, защото извира от местността Чилика. Там има девически манастир, който носи същото име. В тази река се влива приток, който извира от землището на с. Фрекацей. Казва се „Изворул валея лунгъ” (Изворът от дългата низина). Така реката Чилика от с. Фрекацей към землището на Каталой, става по-пълноводна, най-вече пролет, когато се топят снеговете. За да продължи работата си инженерът, налагало се да премине реката, но тя е преляла от коритото си и станала по-широка. Инженерът се въртял наляво-надясно, търсел място да прескочи, да продължи работата си. В този момент дядо Петко, който карал волската каруца с обозначените камъни, казал на инженера: „Аштептаци пуцин (чакайте малко).” Сетил се селянинът да изкара каната на каруцата, който бил доста дълъг, плетен с кора от липа. Сложил го от бряг на бряг, минал инженерът реката. Минал и селянинът Петко Сивков с волската каруца. Инженерът се обърнал към този млад мъж с думите: „Аз съм с две висши образования и не ми дойде на ум да сторя туй, което ти го направи. За мен ти си с голямо познание за развитието на селското стопанство. За този твой подвиг и умение, аз пък ша ти направя едно добро, да ме споменаваш. Харизвам ти този Чиир. Тука по топографската карта имало турско село. Ето къде са и гробищата. Тази земя е много плодородна. Погледни, реката я пресича на два парцела. Ако го харесваш това място, ша ти ги дам и двата лота (парцела). Те са по десет хектара (по сто декара). И така, Петко Слави Сивков приел предложението на инженера и станал собственик на двадесет хектара земя. Една част от тази земя излиза малко на ямач (нагорнище), която била обрасла от храсти - черен глог и бряст. Този ямач беше около 60 декара. Собствената земя на баща му, дядо Слави Сивков, инженерът му я дал на други две места. Минали няколко години, първите деца на дядо Петко Сивков пораснали, наел и мъже от село, за един месец изчистили този ямач от храсти. Между тях имало чукани от лозе. Види се, че това място било засято с лозе, собственост на изселилите се турци.

Разказваше мама, която е дъщеря на Петко Слави Сивков, че когато чистили храстите от ямача, дошъл възрастен човек на 87 години. Представил се, като казал: „Аз съм турчин, роден съм в туй село, то се казваше Чаиралсъ. Имаше две воденици и едната беше на моя дядо. Аз тогава бях на 6 години. Тука върлували много болести - тифус, холера, малария и хората се изселиха в други села, където има гори. На тоз ямач баща ми и други хора имаха лозя.” Така приготвеното място на следващата година го засели с лозе. Наричали го тогава „индеджена”, сеело се направо пръчката. Гроздовете били големи чепки с едри зърна, както са сега облагородените лозя. Още преди да започне да плододава лозето, дядо Петко с помощта на децата, които вече били големи, изградили къща на лозето с три стаи. Под къщата изградили маза, която ползвали за съхранение на виното. Разказваше ни мама, че наливали по 5-6 тона вино. Идвали кръчмари от Тулча, Галац, Браила да си купуват вино. Дядо Петко целогодишно живеел там. Имаха дам за конете, изкопан кладенец за питейна вода. Културите, които сееха в нивата, вършееха там. Като станало лозето на 4-5 години, викали по 10-15 момичета на гроздобера. Мама имала трима братя и една сестра, по-голяма от нея. Тя била предпоследна. След нея има един по-малък брат. Със специално изработени нагръбни чобури, изработени от дъги (дъски) двамата по-големи братя на мама ги носели на гръб. Те събирали по 4-5 кофи грозде. Минавали по между редовете, берачите сипвали набраното грозде и се изнасяло до къщата. На задната стена на къщата имало изграден навес, под него били монтирани два лина. Гроздето се сипва в лина, там се тъпче (мачка) с крака, обути със специални ботуши, които се ползват само за такава цел. Шарата (сока от гроздето) тече в големи дървени корита. Казваха се „шарапани”. Като се напълнят, през прозореца на мазата с маркуч се пълнеха бъчвите, които били от 300 до 500 литра.

Там имали и изградена соба (пещ). Обезателно колели агнета. За обяд баба Еленка правела по три тави (бакърени) агнешко с булгур, задушено в пещта, а за вечеря - агнешка дроб чорба. На берачите платата била по една кофа грозде да си наберат вечерта, от който сорт си харесат. Така се продължило да се работи общо, от всички, докато били още децата неженени. След като тримата по-големи братя се оженили в разстояние на две години, дядо Петко ги отделил. Направил им къщи и от тази земя с името „Чиира” им дал по 30 дка нива и по 10 дка лозе. Земята била разделена само на тримата братя и дъщерите, защото най-големия му син Слави емигрирал в България през 1918 г. и неговия дял от 10 дка лозе дядо Петко дава на двете си дъщери по пет дка лозе и по 20 дка земя от чиира. През 1913 г. Румъния внезапно навлиза в Южна Добруджа и я владее до 1916 г. През месец септември 1916 г. българската войска воюва срещу румънците. Най-големите битки стават в землището на село Козлодуй, Добричко и при Тутракан, а на румънска земя, битката в Марашешти. Българите превземат цяла Добруджа, преминават Дунав, превзели и Букурещ. След като подписали споразумение, оттеглили се отсам Дунав и владеели цяла Добруджа до есента на 1918 г., месец октомври. Ньойският договор наказва България да плаща на Румъния репарации от войната като отнема Южна Добруджа от България за 20 години. През тези две години 1916-1918 за кмет на село Каталой селяните избрали големия син на дядо Петко, на име Слави. Той бил на 26 години, женен, с две деца. В бащината им къща имало български войници. Една вечер през октомври 1918 г., в 10 часа вечерта, българските войници получили нареждане да се изтеглят. Сутринта вуйчо отива в общината, на вратата стояли двама румънски офицери, които се отнесли с груби думи. Вуйчо им казал: „Инде е ледже, ни е токмяла (щом има заповед, пазарлъци няма).” Предал архива и си заминал. Вечерта до късно стояли в къщата на баща му. Децата заспали и той с жена му останали да спят там. В полунощ комшията им излязъл да си наобиколи животните и видял, че къщата на Слави гори, и тя била в същия двор на баща му. Отишъл да се обади на бащата на Слави, Петко Сивков. Когато извикал: „Бай Петко, къщата на Слави гори!” - от къщата на дядо Петко първи излиза Слави, после жена му и дядо Петко. Пламъците обхванали целия покрив. Не било възможно да се борят с огнената стихия и къщата изгоряла. На другата вечер подпалвачи отиват на лозето и запалват къщата. Цялата тази трагедия е станала, защото румънците искали да си отмъстят за това, че Слави е бил кмет през тези две години, когато управлението е било българско. Вуйчо ми Слави се озовава в затруднено положение и решава за по-добре да емигрира. Баща му, дядо Петко, на другия ден впряга каруцата, вуйчо се облича с дрехи на жена, забулва си лицето, отгоре облича ямурлука, ляга в каруцата, прави се на болна жена, и потеглили за Костанца. Стигнали до град Бабадак, който вече бил окупиран от румънската войска. При излизане от града, на път за Костанца, войнишки патрул ги спира за проверка. Дядо Петко успял да ги заблуди, че води жена си в Костан- ца в болницата. Така се измъкнали от румънските власти. Стигнали в Костанца, там се присъединили към българската войска, която бавно се оттегляла. Заедно с войската имало много младежи - емигранти, бягали, защото са били войници в румънската армия и когато Добруджа става българска, те избягали от румънската армия и се прибрали в родните си места. Тези, които не успели да емигрират, румънската власт ги осъдила със затвор. Някои от тях платили парична сума, за да не лежат в затвора.

Вуйчо Слави, след като се установява в град Варна, пише писмо до Димитър Петков и го моли да го устрои на някаква работа. Назначават го в Двореца „Евксиноград” като надзирател, с униформа на полицай. След пет години, през 1923 година, дадоха право на тези, които имат семейства да си изтеглят семействата. Така вуйчо се събра със семейството си и заживяват в Двореца „Евксиноград”. Тук в България им се раждат още две деца. През месец декември 1923 г. се ражда кака Марина и през януари 1928 г., Филчо. В двореца живяха да 1945 г. След идването на властта на Отечествения фронт (Народната власт), семейството на вуйчо Слави беше изгонено от Двореца, а той като царски служител беше обявен да бъде съден като народен враг. Успява да се спаси затова, че е укривал нелегални в Двореца като бил там на служба. Успял да се свърже с тези хора, които били заели служби в новото управление и те го спасили да не бъде съден. Беше се настанил да живее в една малка изоставена вила близо до двореца. Новата социалистическа власт не му призна годините, които е бил на работа в Двореца, защото е бил царски служител, а той бил вече на 55 години. Остава безработен и се наложило да се грижи за два коня и два вола в цветарницата на градската община на град Варна, която била в близост с Двореца. Забранено било децата му да посещават училище, да си завършат средното образование. Наложило се да си сменят фамилното име, за да продължат образованието си. За това му помогнали нелегалните, които ги укривал в Двореца, а сега заемали важни служби. Като гледач на конете и воловете направил 12 години стаж. Дали му половин пенсия на 67-годишна възраст. Живя още 13 години в мизерия със семейството си и умира на 80 години.

В 1942 г. есента, беше месец октомври, аз и мама с каруцата отидохме на гости при вуйчо Слави. От село му занесохме два чувала царевица, един чувал ечемик и един чувал трици. Той си имаше лично стопанство, кокошки, прасе за клане, две кози за мляко. Стигнахме около два часа след обяд. Спряхме до първия портал до Долна трака. На портала имаше войник, часовой. Той доди до портала, мама се представи, каза му че е сестра на Слави Сивков. Войникът каза: „Чакайте, ще му се обадя.” След като се свърза, войникът излезе от караулното и каза: „Почакайте, той ще дойде да види кои сте.” След малко вуйчо доди, отвори портала, влязохме в района на Двореца. Вуйчо живееше на източния портал. Така преминахме през целия район на Двореца. На гости стояхме три дена. Тогава бях на тринадесет години. С малкият син на вуйчо, на име Филчо, с когото сме връстници, обиколихме всички кътчета на Двореца. Пред самия Дворец, в градината, бяха изписани със специални букви с нискостеблен чимшир имената на царското семейство - Да живее НВ цар Борис Трети и НВ царица Йоана и НВ княгиня Мария и НВ Симеон. В градината имаше много бронзови бюстове на известни крале и разни други, изобразяващи ангели.

ГОЛЯМ РАДИ

Сега ще се върна малко назад, да опиша една много интересна случка по размерването на земята в с. Каталой. Разказваше мама, че в с. Каталой имало един едър широ- коплещест човек, казвал се Голям Ради. Имал много силен глас. Като извикал на говедата си „Абре, а-а-а”, тресяла се земята. Имало в селото им турци, черкези. Те били лоши по характер, но този човек, Голям Ради, ги прокудил и им взел земята. Забогатял много, имал около 60 хектара (600 дка) земя, петстотин глави овце, черда говеда, хергеле коне. Като става Северна Добруджа румънска, имало съобщение, всички собственици на земя да си занесат актовете в общината, ще доди комисия от Букурещ да ги одобри и ще им се даде земя по новата регулация на землището на селото. Той не си занесъл актовете в общината, че на туй отгоре кандърдисал (уговорил) и други негови братовчеди, кумове, да не си носят актовете за собственост, като им казал: „Те румънците са хитри, ша ни вземат тапиите и ша ни покажат пръст.” Дошъл инженерът и започнал да си върши работата, както му е наредено. За сметка на труда му държавата му дава 200 хектара земя, да си избере там където му хареса. Той си избрал една площ между с. Каталой и град Тулча, равна земя като тепсия. Около 150 хектара обработваема земя и около 50 хектара нискостеблена гора. Рядко имало дървета от меше (дъб), повечето било храсталак. Гората се ползвала като пасбище на селото. Инженерът оставил за бузлук (пасбища) слабопродуктивни, трудни за обработване земи, нещо като баири, както ги наричахме ние. Голям Ради отива при инженера, иска да му се даде земя, като се оправдава, че не разбрал защо ги събирали турските тапии, инженерът го уважил и му казал да си занесе актовете в общината, също и другите негови съмишленици, които послушали Голям Ради. След седмица актовете им били одобрени, инженерът раздал земята на роднините на Голям Ради. Някои от тях били оземлени до 10 хектара. Последен останал да си получи земята Голям Ради. Той настоял 20 хектара да си ги получи в реални граници, а те се намирали в землището, където инженерът я определил за негова собственост. Между двамата избухнало голяма кавга. Голям Ради му нанесъл обидни думи, заканил му се, като му казал: „Ти няма да имаш хаир от този чифлик.” Инженерът се разсърдил и му казал: „Щом много знаеш, твоите актове не са редовни, тази земя си я плячкосал от черкезите, дето си ги прокудил. Тази земя аз няма да я работя, пак вие щяхте да я работите. Сега, за да ме помниш, аз няма да ти я възстановя, нито пък ще те оземля с 10 хектара.” Така Голям Ради от най-заможния селянин в селото станал най-бедният селянин. Нямало как и откъде да се запаси с фураж за животните, да ги изхрани през зимата, а тя, зимата, за негов лош късмет била много тежка. Паднало доста сняг от декември, та чак до края на март. Цели четири месеца стадата му овце от петстотин глави умрели от глад. Изнесъл ги на края на селото, натрупал ги на голяма грамада (купчина), напръскал ги с моторина (нафта) и ги запалил да изгорят, да не се разнесе някаква болест. Някои от кравите умрели от глад, а повечето ги дал на негови близки и познати. Конете разпродал на безценица. Останал само с два коня и една дойна крава. Много от селяните започнали да си говорят помежду си, като казвали: „Арам геалди, арам гитти (откъдето дошло, там отишло).”

КРИСТО ШМИТ

Напук на протестиращите селяни, инженерът докарал от Германия немци и от Италия италианци, да обработват земята. На немците дал по 10 хектара, а на италианците - по 6 хектара, по простата причина, че италианците дошли по-късно и от остатъка от земята, разделена на дошлите италианци, им се падало по 6 хектара. Удворил ги с по два дка дворни места да си построят къщи. Подпомогнал ги с парична сума да си построят къщите. Немците бяха в отделна махала, на западната страна на селото, а италианците, на южната страна на селото. Така село Каталой стана по-голямо и за него време беше обявено за централна община. Тези две народности живееха в румънската държава с паспорт, като всяка година се подновяваха паспортите. Имаха си отделно църкви, които ги ползваха и като училища. Задължаваха ги по два дни в седмицата да ходят на румънско училище. Техните момчета си отбиваха военната служба в тяхната държава. Немците имали духова музика. Почти всеки ден, привечер, музиката свирела в двора на тяхната църква, а младежите облечени прилично, си правели разходка. Още по тези времена немците си работели земята колективно, като си имали определен човек, който да ръководи ежедневната работа. Италианците били по-палачори (лошо организирани) хора, и в личния живот, и в обработването на земята, разказваше мама, защото беше родом от това село Каталой. Срещу земята, която им беше дадена от инженера, плащали му една минимална част наем, а инженерът от тези пари, които получавал, плащал заема на банката, който взел за тяхното подпомагане. Независимо от това, че живеели в Румъния с паспорти, те имали право да купуват земя и други имоти. Много от немците станали заможни селяни. Едно семейство отворило работилница за изработване на каруци, наели главен майстор и млади момчета, които едновременно работели и учели занаят. Стопанинът немец наел около 12 работници, калфи. Неговите каруци се отличаваха по звука на джампарите (шайбите). Който чуел звука на каруцата, казвал: „Тази каруца е изработена от работилницата на Кристо Шмит (така му беше името на немеца).” Кристо Шмит направил голяма валцова мелница за бяла пшеница. Двигателя и валците ги доставил от Германия. До мелницата направил маслобойна, дарак за чепкане на вълна. Баща ми беше станал голям приятел с него и черпеше опит за по-добра обработка на земята, който беше започнал да го прилага и имаше резултати. През есента на 1939 г. немците и италианците получиха заповед да се изселят в тяхната държава. Животните - конете, кравите, овцете, им ги изкупи държавата (Румъния). После ги продаваха. Баща ми купи една кобила, която кръстихме Нямцу. Започнаха да си разпродават покъщнината и закупения от тях недвижим имот. Имаха право да носят със себе си само един куфар и един сак (чувал) с дрехи. Те живееха един по-цивилизован живот, бяха по-обзаведени с модерна мебел за времето, която разпродадоха на безценица. Мама каза на баща ми: „Виждаш ли комшията Стоян, една кола мобела вчера донесе, купил я от немците, евтина, на половин цена. Иди при нашия приятел Кристо Шмит, ако не я продал, да я купим да обзаведем горната къща.” След обяд тати впрегна каруцата и двамата с мама се качиха, готови да тръгнат. Аз се разревах и така стана, че взеха и мене. Стигнахме в село Каталой, което е само на четири километра от родното ми село Фрекацей. Мама каза на тати: „Карай у мамини, да видя мама, а пък ти ша отидеш у Кристо Шмит. Ама да не вземеш да му натовариш и туй, дето няма да ни върши работа.” Мама остана при баба Еленка, тати и аз (тогава бях на десет години и седем месеца) отидохме в Кристо Шмит. Той беше много учтив човек. Любезно попита баща ми: „По каква работа идваш при мене? Ако искаш да поръчаш нещо, аз вече не приемам поръчки.” Тати смутен, не смееше да му каже какъв е поводът. Накрая му каза: „Не, не, аз по друга работа съм дошъл, ама не ми е удобно да те питам.” „Защо да не ти е удобно?” - каза немецът. Тогава тати му каза: „Вчера един мой комшия докара една пълна кола с мобила, каза, че я купил от вашите хора. Знам, че ти си добре обзаведен, ако не си я продал, искам да купя нещо.” Кристо Шмит го поизгледа, помълча, накрая каза: „Нищо не съм продал, но няма и да продам. Ако искаш, ще ти дам да си избереш, каквото ти хареса. Но ти си ми близък приятел, ще ти кажа защо не трябва да се товариш с такъв багаж. Защото после ти няма на кого да го дадеш и ще береш ядове. Както сме ние сега, тръгваме и не знаем къде ще ни закарат, защото за политика Хитлер, ние, дето живеем в други държави, сме били изменници на Германия.” Кристо Шмит продължи: „Вие, българите, сте много работлив народ, но от политика не се интересувате. В Южна Добруджа (Кадрилатера), дадена на Румъния за двадесет години, те заселиха там колонисти, оземлиха ги, с цел да я обсебят. България води преговори да си я върне по мирен път. Румънците не приемат, искат да водят война. Не виждаш ли какви окопи се копаят, но няма да ги огрее. Сега последно се водят такива преговори, ще я отстъпят по мирен път, но да стане смяна на населението. Вие, българите, от тази Добруджа ще отидете в Южна Добруджа на колонистките къщи, а те ще дойдат на вашите имоти. Хитлер натиска България да приеме исканията на Румъния. Няма да мине много време, най-късно до идната година есента и това ще стане.” Тогава тати му каза: „Ние сме тука от памти- века, не вярвам цар Борис да приеме туй изселване.” Кристо Шмит каза: „Цар Борис е съгласен, не иска да воюва, но външният министър на България и министърът на военните не били съгласни, но сто процента ще стане каквото каже царят”. След този кратък разговор с немеца Кристо Шмит, баща ми се отказа от мерака на мама да си обзавежда горната къща (така наричахме горния етаж).

Отидохме у баба Еленка да вземем мама. Каза й всичко, каквото каза Кристо Шмит, тя не го прие за много вярно и каза: „Туй няма да стане.” Мина една година, думите на Кристо Шмит излязоха верни. Когато дойде вече денят да се вдигаме багажа, на път за България, тати каза на мама: „Добре, че послушах немеца, беше прав, сега щяхме да берем ядове. Знаеш ли в каква къща ще влезем и къде ще го подслоним този багаж?” И точно така стана. Срещу имота, който остави баща ми - голяма къща чардаклия, цялата под нея маза, отделна постройка с две стаи за живеене, до тях голям дам, отделно плевня, сая за овце, получихме една къща с две малки стаи, покрита със слама и нищо друго.

Този немец Кристо Шмит беше голям приятел на вуйчо Слави (най-големия брат на мама), който е бил кмет на Каталой две години - от 1916 до 1918, октомври. След като цяла Добруджа мина в границите на Румъния, наложи се вуйчо Слави да емигрира в България. Приятелството между тях двамата не прекъсна, пишеха си писма. През 1942 година Кристо Шмит изпратил писмо на вуйчо Слави. В него му писал: „Скъпи приятелю Слави, животът, който живяхме с вас, българите, в Румъния, докато съм жив, няма да забравя. Стана три години, настанени сме в един лагер, в дъсчени бараки. Охраняват ни като диверсанти. Много хора измряха от мизерия и докога ще продължи този мизерен живот, никой не казва нищо. Пиши ми. Искам да зная какво става с българите от Северна Добруджа. И те ли като нас мизерстват? Да поздравиш вашия зет Сандьо от село Фрекацей. Той ми беше голям приятел. Беше дошъл при мене, искаше да му продам от моята покъщнина. Аз го отказах и му казах, че ще бъдат изселени в България най-късно до 1940 г. И ето, че тъй стана.”

ДВА ЧАСТНИ СЛУЧАЯ ОТ ИЗСЕЛВАНЕТО

С последната каруца багаж пристигнахме на гарата около 10 часа преди обяд. Служителите на калиферата (железницата) се държаха много арогантно, караха се и се обръщаха към пътниците с обидни думи. В единадесет и половина локомотивът свирна три пъти, от гарата излезе началникът на гарата с червена палка в ръка, вдигна палката, даде знак, че влакът тръгва. Настъпи голяма паника, чуваха се викове и плачове. Разделяха се бащи и майки с дъщери, женени за румънци. И обратно, разделяха се бащи и майки, на които дъщерите им бяха женени за българи. Разделяха се сестра със сестра, брат с брат. Но най-трагичното беше раздялата на деца с деца - бащата българин, майката румънка, тя отказва да отиде с мъжа си в България и си делят децата.

Това се случи със семейството на бай Йордан Христов. Бащата се изселва с двете по-големи момчета - на 6 и 4 години, а при майката остават момче на 2 години и момиче на половин година. Децата, които дойдоха в България с баща си, големият се казваше Тодорел (Тодор), а по малкият - Джику (Георги), а тези, които останаха с майката - момчето се казваше Щефан (Стефан), а момичето - Мариоара (Мария). През 1942 г. бай Йордан се задоми и му се роди момиче. Кръстиха го Еленка. Втората му жена се казваше Кица. През 1957 г. неочаквано, без хабер, точно на сватбата на Джико (Георги), пристигнаха двете му деца от Румъния, Стефан на 19 години и Мария на 17 години, на гости. Баща им и майката-мащеха ги приеха с радост. Със съгласието на бащата и майката-мащеха румънското посолство разреши да останат в България и да продължат да живеят при баща си. Така те останаха при биологичния си баща, задомиха се, създадоха семейства. Минаха години, родната им майка, казваше се Ленуца, им дойде на гости и им се възхищаваше и радваше, че са се оженили, създали семейство, че децата и живеят един по-нормален живот.

Един друг случай от подобен характер. С голяма молба от страна на съпруга, Йордан Донев Радев, успява да склони жена си Марикуца, която също по народност беше румънка, дъщеря на ветерани, да се съгласи да тръгне заедно със семейството и да не разделят децата. За да се съгласи, намесва се и баба Флоаря, която беше сестра на баща и, на която съпругът и беше българин, дядо Гено. Те имаха две деца, но бяха големи, момчето Йордан на 19 години, момичето Дженика (Евгения) на 16 години. С голямата кандърма (молба) от страна на лелята, баба Флоара, Мари- куца се съгласи. Но какво се получи? След като бяха вече настанени като всички други изселници, недоволна от къщата, където бяха настанени (наистина тя беше малка, от две стаи, покрита със слама), само след един месец от изселването, срещу Нова година, границата още не беше затворена, тя реши да отиде в Румъния. Свекърът и, бащата на съпруга й, дядо Доньо, който беше за времето заможно семейство, не успял да си продаде зърнената продукция по причина, че времето беше късо и оставил хамбарите почти пълни с пшеница, ечемик, заключени, а ключовете дал на бащата на снаха си Марикуца, жена на сина му. Тъй като границата била още отворена, дядо Доньо, с мотив, че има непродадена продукция, от областта му дават бележка, с която му дават право да отиде в родното си село в Румъния да си продаде продукцията. Съпругата на сина му Йордан използва този случай и настоя да отиде и тя с него да види родителите си. Свекърът й казал, че в този документ само неговото име фигурира: „На границата ша та върнат.” Независимо от това, тя настоявала да я вземе с него. Той не успял да я убеди, казал й: „Ела, ама да знаеш, че ша та върнат.” На границата в Кардам проверяващият митничар поискал паспортите. Дядо Доньо дал служебната бележка. Като я прочел, митничарят попитал: „Таз жена с тез две деца с тебе ли пътуват, защото не са писани в документа?” Дядо Доньо обясни, че е тръгнала на своя глава: „Тя е снаха ми, жена на сина ми. Тя е румънка, иска да види баща си, майка си, братята си. Тя ша се върне пак при мъжа си. Багажът им е тука в България.” Митничарят му казал: „Сигурен ли си, дядо?” През туй време тя плачела и се молела да я пусне, като обещала, че ще се върне. Митничарят замълчал, погледнал дядото и рекъл: „Ха да видим ти като си вземаш и децата, малко ме съмнява дали ще се върнеш при мъжа си.” Тя тутакси отвърнала на развален български език: „Ша са върна, ша са върна. Аз съм трудна, ша имам и друго дете.” Митничарят се смилил и казал: „Хайде едно добро да направя, а пък дали ще се върнеш, тя си е твоя работа.” На румънската граница минала метър. Проверяващият влязъл в купето, децата спели на пейките, дядо Доньо му показал документа, но той не го поискал, само казал: „Бине, бине, мошуле (добре, добре, дядо).”

И тъй дядо Доньо, снахата Марикуца и децата (Атанас на 4 години и Йонел на три и половина) сутринта на другия ден пристигнали в град Тулча. Марикуца с децата отишла при нейна братовчедка. Дядо Доньо й казал, че ще отиде при търговеца, с който търгувал и ще потърси превоз да се приберат до село Фрекацей. Собственикът на склада отсъствал, му казал заместникът му, но го чакал всеки момент да се върне. И докато дядо Доньо му обясни, че имал да продава пшеница и ечемик, които не успял да продаде, преди да бъдат изселени, собственикът се върнал. Обяснил му дядо Доньо как стоят нещата. Търговецът го разбрал и попитал: „С какво ще донесеш зърното? Разбрах, че ти идваш от България с влака.” „Ами ша видя, ша търся каруци от село” - казал дядо Доньо. Тогава търговецът му предложил да го извози със собствения му камион като си плати превоза. Дядо Доньо приел и казал: „Още по-хубаво.” „Сега с какво ще отидеш до Фрекацей?” - попитал го търговецът. Дядо Доньо казал: „Ами ша търся някоя каруца. Ама аз не съм самичък, с мене доди и снахата, жената на сина ми Йордан, тя нали е румънка и доди с децата да види баща си, майка си. Отиде в една нейна братовчедка с децата, докато си оправя мойте работи и да намеря превоз да се приберем до селото.” Търговецът, като негов стар клиент, му казал: „Аз ще те заведа с мойта кола” - и наредил на шофьора си да го закара до село Фрекацей. Шофьорът казал на дядо Доньо: „Пофтиц, домнуле (заповядай, господине), качвай се. Знаеш ли на коя улица е къщата, където е снаха ти?” „Да - казал дядо Доньо, - мънъ ъннаинте (карай напред).” Стигнали до къщата, спряла леката кола. В туй време излязла собственицата и попитала: „Че дориц (какво желаете)?” Дядо Доньо попитал: „Тука ли е снаха ми Марикуца?” „Да, тука е” - казала стопанката. После се обърнала към братовчедка си: „Излизай, вземай си децата, свекърът ти доде да те вземе.” Като излизала от къщата и преди да излезе от портичката, снахата се обърнала към братовчедка си и казала: „Уите булгару ку машина мъдуче а каса (гледай го българина, с лека кола ша ма заведе при нашите на село).” Дядо Доньо чул, но замълчал.

Пристигнали в селото след обяд около три часа. Родителите на Марикуца останали изненадани. Посрещнали ги, попитали дъщеря си: „Защо се върна, какво си намислила? Нали чакаш трето дете? Какво ще правиш тука с три деца?” Тя не казала нищо в момента, защото дядо Доньо бил там. Седнали да вечерят. Дядо Доньо казал, че е уредил продажбата на пшеницата, ечемика: „Утре ще дойде камионът на търговеца да го вземе и на другия ден се връщаме. Марикуца доди да са видите.”

На другия ден сутринта дядо Доньо излязъл на двора. Дочул голяма кавга вкъщи. Той се ослушал и чул две думи на бащата на Марикуца: „Ту ещи небуна (ти си луда).” В туй време пристигнал търговецът с товарния камион с работници. Успокоил се дядо Доньо, че нещата се подреждат, тъй както той си представял, но какво го сполетяло. Почукал на врата да иска ключа от бащата на снаха му, защото при изселването дядо Доньо дал ключа на свата си, като техен близък човек, но вместо да получи ключове, получил обидни думи от снаха си: „Отивай си, откъдето си дошъл - казала снаха му, - ключовете за хамбара са в мене, аз ще продам зърното и ще си гледам децата. Аз няма да се върна в България. Излизай, да ти видя гърба.” Дядо Доньо останал изненадан, насълзили му се очите и казал: „Правиш голяма грешка, Марикуцо, тез деца ша останат по пътя без баща. Ти чакаш и трето дете, то няма да си знае бащата. Аз като продам туй зърно и на вас ша дам пари.” Тя сърдито му казала: „Тръгвай си, аз в България няма да се върна, да живея в нея дупка, в нея колиба, покрита със слама.”

Баща й се опитал да я убеди, че ще съжалява, но тя била твърдо решила и казала на баща си: „Ти няма да ми се месиш в живота, аз там съм чужда.” Баща й казал: „Нали имаш деца, те са твойто бъдеще, още повече нали сестра ми, леля ти Флоаря, е там. Защо казваш, че си чужда?” „Тя е в друго село” - отвърнала тя.

Дядо Доньо, макар и наруган, казал: „Ще ви направя нова къща с тез пари, върни се при мъжа си, тез деца да имат баща.” Но тя отново го изругала с обидни думи. Направо го изгонила. И ямурлука, който носел със себе си, не му го дали. Не го допуснали дори да влезе в собствения си двор. Добре, че търговецът го съжалил, защото били близки приятели от онова време, дал му срещу зърното, което снахата вече продала, една малка сума лей (румънски пари), да може да се върне в България. Така завърши историята с дядо Доньо и снаха му Марикуца. Съпругът й Йордан Донев Радев, който бил на 27 години, й писал няколко писма, с които я молил да се върне с децата. След като минало известно време, получил писмо от нея, в което тя му пише: „Йордане, имаме трето момче. Баща ми настояваше да го кръстя на твойто име, Йордан, защото се роди срещу Йордановден, ама аз отказах и го кръстих на името на баща ми, Георгица. За връщане в България още не съм решила, остава да си помисля.” След като минала още половин година и не получил нито писмо, нито пък тя се върнала, той решил да се ожени. Създаде ново семейство и му се родиха три деца, две момичета и един син - Любо, Сия и Мима. Произходът на Йордан Донев Радев е от рода на дядо Васил Радев Мутафов.

РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ДЯДО ВАСИЛ МУТАФОВ ОТ ПАНАГЮРИЩЕ (РОДЪТ НА СЪПРУГАТА МИ ПО БАЩИНА ЛИНИЯ)

Преди Освобождението от турско робство, около 1868 г. група млади момчета на възраст 16-18 годишни от Панагюрище тръгват да търсят препитание и се спират в Северна Добруджа, в селата около град Тулча. Хванали се чираци при заможни турци, чорбаджии (бейове), с цел да проучат тънките пътища за по-лесно бастисване (ограбване). В това време те успели да се свържат със Стефан Караджа.

Бащата на Стефан, Тодор, притиснат от сиромашията, с многодетното си семейство от 10 деца, идва в Добруджа (в с. Потур, Тулчанско) със семейството си и се хваща селски говедар. Стефан бил петото дете на Тодор. Около 12-годишен баща му го дава чирак на селски кръчмар, като слуга в кръчмата. Кръчмарят има син на име Балчо, на 14 години. Стефан и Балчо станали големи приятели. Балчо помогнал на Стефан за късо време да усвои българското четмо и писмо. Стефан растял буен, обичал да се боричка с турчетата, като ги тръшкал в земята душмански. Много обичал да скача препятствия. Така един ден със синът на кръчмаря Балчо отишли в гр. Тулча. Спрели се на Ойдум пазар (място, където се продават натоварени каруци с дърва за огрев). Стефан обичал да се шегува и казал на един от турците продавачи на дърва: „Ако скоча талигата пълна с дърва, ще ми я дадеш ли без пари?” Турчинът не очаквал да се случи това чудо: „Опитай, ама няма да успееш.” Стефан погледнал приятеля си Балчо, плюл си на ръцете, дръпнал се малко назад и като набрал сила и кураж, прескочил талигата, без да опре на дървата. Турците каруцари останали смаяни и рекли: „Бре, че ти скачаш като караджа (катеричка на турски език). И оттам си получил прозвището Караджа. Навършил около 18 години, Стефан решил да набира млади момчета юнаци. Направил чета. Тези момчета от Панагюрище, дошли в Добруджа да търсят работа, като научили за Стефан Караджа, че набира четници, успели да се срещнат и се записали в неговата чета. Един от тях бил Васил Мутафов от Панагюрище. Въоръжили се и заедно със Стефан като войвода бастисвали турските бейове. Открадната плячка давали на бедните български семейства. Останалото - за издръжка на четата. Стефан имал връзка с Васил Левски, на който по това време главната му квартира е била в с. Еникьой. (Паметна плоча на Васил Левски е открита в Еникьой през 2010 г.)

След като Стефан Караджа бил хванат от турските власти и убит най-жестоко, четата се пръска и всеки си търси работа за препитание. Един от четниците на Караджата бил Васил Мутафов. Той отива в град Тулча и се хваща на работа в един дюкян, където правели въжета, тъй като той умеел този занаят. В тяхното семейство правели разни гайтани и въжета, оттам си носи и името Мутафови, защото мотаели вретената, умеели да насукват гайтаните и въжетата. Така си останало като фамилно име името Мутафови.

Дядо Васил Мутафов като спестил малко пари, решил да си отвори негов дюкян-работилница. Отива в с. Фрекацей, където отваря дюкян. Взел момчета на около 12 години, хем да учат занаят, хем да му помагат. Така той се замогнал и решил да се задоми (ожени). Той бил вече на възраст 2829 години. Жени се за Матрона, дъщерята на Петър Дочев.

Родословието на Матрона, съпруга на Васил Мутафов

Петър Дочев дошъл от Бесарабия, който приблизително в този период от време, когато и Васил Мутафов отива във Фрекацей, се заселил в село Фрекацей. Дядо Петър Дочев, имал пет деца. Най-голяма е дъщерята Матрона, после Дочо, Митю, Кольо и Йордан.

Матрона, жени се за Васил Мутафов, раждат им се 7 деца (за тях разказвам по-надолу).

Дочо се жени за Стефаня, сестра на моя дядо Гаврил. Те имат син Петър и две дъщери - Йордана (майка на Кольо Рацата, съпруг на леля Дяна, сестра на майка ми - М.Х.) и Стефана (женена за Георги Андреев в Змеево, който е първи братовчед с дядо Андрей, брат на моята баба Мария - М.Х.). Петър Дочев има 6 деца: четири сина и две дъщери - Кольо, Христо, Марин, Тодор, Щефана и Яна. След като умира първата жена на Дочо, той повтаря и му се раждат двама сина Иван (наричали го Черния Иван) и Тодор (Тодор Дочев)

Митьо (женен за Мария, леля на моята майка Добра), има една единствена дъщеря Гергина. Гергина се жени за български войник Сандо (Шопата) през 1917 г. През 1940 година заедно с другите българи от с. Фрекацей се изселват в България, в с. Змеево.

Кольо има три момчета: Танас (Атанас Кадъната), Петър (умира ерген, Петър Папука) и Иван (той е в Змеево, Иван Арабела му казват), който има една дъщеря, женена за Митьо Василчев (Плахока) (Моят дядо Михал и бащата на Митьо Плахока са братя. Мама е първа братовчедка с Митьо Плахока - МХ).

Йордан има двама сина (Петър и Иван-Качулата) и четири дъщери: Мария, Василка, Гергина и Наца (Анастасия). Мария е женена за Тодор Пантелеев, имат две деца: Борис и

Георги. (Тодор умира млад, жена му Мария повтаря и се жени за Илия Янакиев, нямат деца). Василка се жени за Велико Матеев, имат три деца: Мария, Никола (Кольо Матеев, женен за Цана) и Йордан (умира на 17 година). Гергина се жени в гр.Тулча за Васил Шопа, имат три деца: Иван и две момичета. Наца (Анастасия), женена за Михал Лукиянов, имат седем деца: Никулина, Цана, Мита, Петър, Йордан, Михал, Васил.

Петър (син на Йордан 5), има син Йордан (с прякор Левски), починал много млад и Йордан останал на 2-3 години при дядо си Йордан. Майка му се жени и ражда други деца и при изселването остава във Фрекацей. Другият син на Йордан е Иван Качулата, женен за баба Пауна (тя е сестра на баба Яна - МХ). Иван Качулата има следните деца: Аничка (в Тервел), Иванка (в Тервел женена), Петър (Пецата) се жени за мома от Пряспа, Йовка, имат две деца - Павлина и Иван, после се развежда и се жени за Марина от Змеево, има прероден син Митко, Николина (женена за Петър Василев Донев, имат две деца Петър (Пано) и Тодор (Тошко), Недялка (женена за Савата Чалъков, имат един син Георги-Гошо) и Иван (Тронко, женен за мома от с. Кочмар, Стоянка, имат три деца: Пламен, Павлина и Марияна).

Наследниците на Васил Мутафов и Матрона

Васил Мутафов (четникът на Стефан Караджа) се запознал с дъщерята на дядо Петър Дочев, Матрона, и се оженили. Бащата на Матрона им помогнал да си направят къща и им се раждат 7 деца (три момичета и четири момчета): Дяна, Комна, Петра, Марин, Ради, Иван и Доньо. Матрона живяла да 105-годишна възраст.

Дяна се жени за Васил Симеонов. (Дяна и Васил са родителите на дядо Михал, баща на майка ми Гергина - МХ).

Неговите родители идват от Бесарабия, но са гагаузи (приели езика, но не си дали вярата). Васил, който е син на дядо Симеон Гагаузина, дошъл от Бесарабия, и се заселил във Фрекацей. Вкъщи са говорели само на турски, но са християни. Носят прозвището Гагаузята. На Дяна и на Васил им се раждат 8 деца - две момичета и 6 момчета - Тодора и Катерина (омъжват се в село Никулицел, тяхното поколение остава там. Василчо (баща на Митьо Плахока), Георги (дядо на Генито Капитанчето), Михал (дядо ми, баща на майка ми Гергина - МХ), Кольо (Керения, баща на Михал агронома), Велико (изселва се в Змеево, после се премества в Добрич през 1943 г., има три деца: близначки Дяна и Олга, третата е Стоянка) и Танас (Микинича, женен за мома от Еникьой, Яна, имат три деца - Мария, Дяна (леля Дянка, съседката - МХ) и Димитър.

Комна се жени за момче от Калчовите на име Ми- тьо, раждат им се пет деца - едно момиче и четири момчета: Пройка, Васил, Митьо, Христо и Петър.

Петра се жени за момче от Добревите, на име Митьо. Раждат им се 4 деца - Тодор, Петраца (женена за Георги-Геката), Спирдон и Димитър (заселва се в Селистренско). Спирдон остава в Румъния, женен за румънка. Тодор при изселването остава в Змеево.

Марин, най-големият син на Васил Мутафов, се жени за мома от Хаджилар, на име Докия. Раждат им се 5 деца: Станко (на чинка Мария баща и - МХ), Васила, Васил, Стоян и Велико (дядо Велико, които е женен за Ивана, моя първа братовчедка - бащите ни са братя). Станко се жени за мома гърки- ня от Алибейкию. Станко умира млад и остава три деца: Елена (майка на Атанас Янков), Мария (съпруга на чичо Танас - МХ) и един брат - Стоян (боледувал от паралич, остава гърбав, незадомен, починал на 38 години в Румъния. Станко е имал 200 дка земя. Тогава на момчетата се полагаше един пай, на момичетата по половин пай. И Стоян взема 100 дка, а на момичетата по 50 дка. (Стоян е догледан от вуйчо Михал, брат на майка ми - МХ. Стоян и Михал са роднина, втори братовчеди, и той (Михал) взема земята след като умира Стоян.)

Ради се жени за мома от Еникьой, на име Мария (леля на майка ми Добра, майките им са сестри) дъщеря на Петър Греков, раждат им се 4 деца, момчета: Кольо, Павли, Митьо и Георги.

Иван, другият син на Дядо Васил, - се жени за мома от с. Фрикацей на име Мита, раждат им се 5 деца: Митьо, Никола, Михал (баща на Мария Хиндова, сестра на свако Гени - МХ), Васил и Иванка (жени се за момче Иван, което се пише за казак, остават в Румъния). Митьо има 6 дъщери: Мита, Иванка, Елена, Милана, Василка (Циката) и Марийка. Васил се жени за Мария, дъщеря на Христо Атанасов Чобанов от с. Фрекацей, имат 4 момчета - Иван, Михал, Васил и Димитър. Михал починал на 16-годишна възраст при лов на патици. По небрежност се застрелва с бащината си пушка.

Доньо, (дядо на Миката, съпругата ми) е най-малкия син на дядо Васил Мутафов. Жени се за мома от Каталой на име Рада, дъщеря на Йордан Енчев. Раждат им се 6 деца: Васил, Доньо, Енчо (баща на Иван Енчев), Станка (жена на Танас Кадъната), Марин (баща на съпругата ми Миката), и Йордан (Дели Йордан или Йордан Нябуна (лудия).

Наследници на Доньо, най-малкия син на Васил Радев Мутафов

Най малкия син на Васил Мутафов, Доньо (дядо на съпругата ми), се жени за Рада от с. Каталой, дъщеря на Енчо Йорданов Йовчев. Раждат им се шест деца, пет момчета и една дъщеря. Най-големият е Васил, после Доньо, Енчо, Марин, Станка, Йордан.

Васил се жени за мома от същото село, Фрекацей, на име Николина, дъщеря на Петко Потурлиев. Раждат им се 6 деца - три момчета и три момичета: Ана, Стефана, Петър, Иван, Радка и Доньо.

Ана, най-голямата, почина като девойка на 22 години.

Стефка, женена за Иван Миталоев (баща му е Димитър Миталоев, вуйна Гина е дъщеря на Димитър Миталоев - МХ), те имат две момчета Тодор (като ученик, при работа на струг е хванат от машината и почива) и Димитър, който се върна на село и обработва нивите си.

Петър (бащата на Пано), жени се за Николина, дъщеря на Иван Йорданов Петров (Качулата) и жена му Пауна, те имат две деца: Петър (Пано) и Тодор (Тошко).

Иван (Иван-техника, се жени за Агафия, дъщеря на Георги Антонов, имат две деца - Веско и Снежа.

Радка, женена за Васил Събев, имат две деца: дъщеря Иванка (Нуна) и Колчо.

Доньо-фурнаджията, жени се за Стоянка, имат две момчета - Веско и Галин.

Доньо (Дели Доньо), се жени за дъщеря на Михал Матеев, Аргира (Гирика). Имат една дъщеря Елена.

Енчо се жени за мома от Каталой, на име Марина, дъщеря на Григор Йовчев. Раждат им се 6 деца: най-големият е Иван, после Стефка, Доньо, Петър, Кольо и Григор (починал като бебе на 2-3 месеца).

Иван Енчев (най-големия) се жени за Димитра, дъщеря на Георги Петков, имат дъщеря и син - Марина (Мима) и Веско.

Стефка е женена за Михаил Желев, имат две деца - Кина и Жечо.

Доньо е женен за мома от Телерик, на име Пенка, има две момичета: Марияна и Силвия.

Петър, жени се за мома от с. Змеево, на име Султана, дъщеря на Кольо Стоянов Пенев, те има две деца: Енчо и Снежа

Кольо (предпоследен) на възраст около 4-5 години е даден храниник на един от братята (Йордан Григоров Йовчев) на майка му Марина.

Станка, омъжена за Атанас Колев Дочев (Танас Кадъната, син на дядо Кольо Дочев), имат 6 деца: Христо (почина на 15 години), Стефка, Анка, Доньо, Радка и Вичо.

Марин, баща на съпругата ми Мария, се жени за мома от същото село, Фрекацей, на име Марийка, дъщеря на баба Мария Кръстева). Първата съпруга на Марин, Мария, почива и остава една дъщеря на две години, това е Мария (Миката), съпругата ми. Баба Рада, майката на Марин, поема грижата за отглеждането на детето. Марин, бащата на съпругата ми е бил на 24 години. Той се жени за втори път. Взема мома на име Гана от Еникьой (Михаил Когълничану). Раждат им се три деца: Кольо, Михаела и Иван.

Мария (Миката, родена 1934 г., омъжена 1955 г.) най-голямата дъщеря на дядо Марин, е моята съпруга, имаме две деца: Сашо и Ваньо.

Никола (Кольо, роден 1937 г.) се жени за Стефка, дъщеря на Васил Михалев Симеонов (брат на майка ми Гергина - МХ), имат две деца: Веска и Галя.

Михаела (родена 1941 г.) е омъжена за Георги Костов Костадинов, имат две деца: Катя и Мирослав.

Иван (роден 1949 г.) е женен за мома Николина от Змеево. Няма деца. Разведен.

Йордан Донев Радев (Дели Йордан), жени се за Марику- ца, румънка, имат три деца момчета: Атанас, Йонел, и Георгица (роден след като майката се връща в Румъния). Йордан на 26-27 години се жени втори път за Милка от с. Башбунар (Свищарово), имат четири деца: едно починало, Любчо, Сийка и Мима.

Любчо се жени за мома от Балчик, има една дъщеря.

Сийка се омъжва за Росен, имат две деца, момче (починал при парашутистки скок) и момиче. Сийка почина трагично в Добрич.

Мима, омъжена в град Силистра за момче Димитър, има две момчета.

Кратки сведения за родът на съпругата ми Мария по майчина линия

Кръстьо (дядо на Миката по майчина линия) се жени за мома Мария, сестра на Петър Хаджи Василев. Раждат им се 4 деца: Георги, Мария, Петър и Стефана. Дядо Кръстьо умира млад. Баба Мария остава млада вдовица и продължава борбата в живота сама да отгледа децата си и да ги задоми.

Георги (Геката), най-големият син, се жени за мома Петраца, дъщеря на Митьо Добрев (не е моят прадядо - МХ). Отива приведен зет (зет на къща). Раждат им се 4 деца: Йордан, Радка, Георги и Милка (кръстница е Милка, жената на Дели Йордан).

Мария, второто дете, се жени за ерген Марин, син на Доньо Мутафов. Ражда им се дъщеря на име Мария (съпругата ми).

Петър, жени се за мома Руска, дъщеря на Георги Муроянов. Раждат им се 4 деца: Кръстьо, Мария, Радуш и Мариян.

Стефана, най-малката дъщеря на баба Мария, се жени за ерген Марин, син на Петър Дочев. Ражда им се един син на име Атанас, роден през 1938 г., Атанас се жени за мома от с. Дропла на име Гергина (Гинка). Имат две деца - Марияна и Христина (кръстена на името на кръстника, Христо Гаврилов, аз).

След Освобождението на България от турско робство (дядо Васил Мутафов се жени през турско), Северна Добруджа я дават на Румъния. Още първата година Румъния издава заповед: Всички собственици на земя да си занесат тапиите за собственост (натурални актове) в общината, оттам да се занесат в Букурещ за одобрение. На следващата година идват инженери-землемери, размерват земята, прекарват прави линии (пътища) оформят блокове по 50 декара. На многоимотните им се дава на две и три различни места. На малоимотните им се допълва до 100 дка. На безимотните им се дава 100 дка. Така дядо Васил Мутафов и неговите синове се оземлиха с по 100 дка и дворни места по 10 дка. Това се отнасяло за всички жители на село Фрекация.

След като България се освобождава от турско робство и Северна Добруджа остава в пределите на румънската държава, по-заможните от турското население започват масово да се изселват доброволно в Турция, като си продават земята. Така много от селяните българи, в туй число и дядо Васил Мутафов със синовете, си закупили доста земя и станали едни от заможните стопани в с. Фрекацей. На най-малкия син на дядо Васил Мутафов, Доньо, много му се отдавало строителството и дърводелството - бил самоук. На всичките си синове, заедно с тяхна помощ, дядо Доньо като главен майстор, построил им къщи-чардаклии, с широки приспи (балкони), за него време къщите изглеждали най-красиви. Дограмата на къщите била изработена от дядо Доньо по най-модерни модели. Дядо Доньо е бил избран един мандат за кмет на село Фрекацей. Фамилията Мутафови се ползват с добро име и уважение.

СПОМЕНИ ЗА ЛОЗЕТО В МЕСТНОСТТА „ЧИИРА”

Дядо Петко Слави Сивков (баща на майка ми Добра) и съпругата му Елена, родом от Еникьой, имат шест деца - четири момчета и две дъщери. Когато се задомили, дядо Петко разделил земята на всички деца. Момчетата взели по два пая, момичетата по един пай (парцел). На мама и на сестра и, леля Марина, им се падна по два хектара, на момчетата по четири хектара. Единият край на тази земя имаше наклон към изгрева на слънцето, казваха му „Ямача”. Тази земя беше засята с лозе. На момчетата им се полагало да получат по един хектар лозе, на момичетата - по половин хектар. Тази земя, „Чиира”, се пресичаше на два парцела от реката, която идваше от Фрекацей. Пролет водата от реката излиза от коритото си и залива и двата бряга, около 3-4 метра земя, която се ползваше за пасбище на животните. Още от деветгодишна възраст, през лятната ваканция, баща ми ме използваше като овчар, да паса овцете, които бяха около 25 на брой, и ги карах на паша в нивата на мама „Чиирите” покрай реката. С мене идваше и сестра ми кака Руска, но тя пасеше кравата. Привечер скубехме с кака поветица от царевичните ниви, пълнехме по два чувала, слагахме ги на кравата на гърба като семер (самар), да има да яде до другия ден. Тази нива беше далеч от с. Фрекацей, около три километра.

Един ден отивах да паса овцете сам, вървях по чакълестото шосе, ритах с крак едри камъни, а овцете пасяха в зоната на шосето. Полека-лека наближавах нивата, където по цял ден пасяха овцете по бреговете на реката. Неочаквано насреща идва човек, облечен прилично, с борселиново бомбе. Спря се и ме попита: „На кого си момче и къде отиваш с тези овце? Нямаш право да ги пасеш по зоната на шосето. Ша ти взема звънеца на овцата.” И докато каза, спусна се, хвана овцата със звънеца и го взе. Преди да тръгне към село Фрекацей, ми каза, че ще го занесе в Примарията (общината), да ме глобят, защото съм пасял овцете в зоната на шосето. Аз се разплаках, а той се засмя, защото разбрал, че съм син на негова кръстница, той бил кумец на дядо Петко, бащата на мама.

Той изпълнявал попътна служба, нещо като шеф на кантонерите. Този ден за мене беше тъжен и мрачен, защото тати ми беше казал, че е забранено да се пасат животни по зоната на шосето. Цял ден едно и също ми минаваше през ума - как ще се оправдавам, да не ям пердаха. От страх какво ли ще получа за наказание, когато се върна вечерта, нямах и апетит. Не ми идваше на ум даже да си изям парчето мамалига и сиренето, които мама беше сложила в торбата.

Не чаках да се мръкне, още по голяма икиндия (преди залез слънце) подбрах овцете и се прибрах вкъщи отчаян и готов да заплача. Мама ме посрещна и като прибрахме овцете в саята, тя ме попита: „Къде е звънецът на овцата?” Аз замълчах и се чудех какво да кажа, готов бях да излъжа, че се скъсала каишката и звънецът е паднал някъде, без да забележа. Но в този момент ми прокапаха сълзи от очите, мама забеляза това и ми каза: „Хайде, не плачи, звънецът е тука. Ама имаш късмет, че този човек е нашият кумец и не занесе звънеца в Примарията. Щяхме да плащаме аменда (глоба). Хем баща ти каза да не ги пасеш по зоната.” И така сълзите, които мама видя в очите ми, ме спасиха да не излъжа, че съм изгубил звънеца, защото тя ме изпревари да ми каже, че звънецът е у нас. В противен случай щях да се изложа с лъжата.

В тази местност „Чиира”, където братя и сестри имаха бащин дял, ние, децата на вуйчовците и на леля ми, се събирахме най-вече неделен ден, на брой не бяхме по-малко от петнадесет. Често пъти идваха и други деца. Тука за нас беше сборният пункт. Чакахме с нетърпение да доди неделята. Играехме на какви ли не игри. Най ни беше приятно да се жабуркаме в реката и да гоним плуващите рибки. Те не бяха много големи, идваха срещу течението на водата от Зибилския гьол, защото тази река се вливаше в него. От двете страни на реката имаше засадени върби, засадени от дядо Петко, високи като тополи. По брега на реката на много места растеше папур и едно цвете, казваше се крен. Цветовете му бяха много красиви. Имаше цветове в синьо, в жълто, в червено с леко жълто, в розово и много други. Всичко туй - реката с високите върби, цъфналият крен, плуващите рибки в реката, и като се обърнеш назад, ямача, целият засаден с лозя, ти се набива в очите и оставя трайна следа в съзнанието. А горе по хребета, на края на лозята, се виждаха черешите, вишновите и ябълковите дървета, отрупани с изобилни плодове. На долния край на лозето, до изгорялата къща от 1918 г., на която стърчаха само стените от глинестите чамури, се намираше дядовата колиба, нещо подобно на бордей, защото беше малко издълбана в земята, с изградени стени от кирпич околовръст, около 50-60 см. височина, покрита с камъш (тръстика). Всичко това, съчетано с образа на човека, който е посетил местността „Чиира” или е прекарал част от детството си там, остава в спомените му един незабравим пейзаж, който се помни до дълбока старост.

Няма да забравя един случай. Току-що бях пристигнал с овцете и те запасаха на зелената трева. С каруцата дойдоха двете ми сестри с още други комшийски деца, да пасат кравата, която беше вързана отзад за каруцата. Голямата ми сестра беше на 14 години. Пайвандисаха кравата да пасе, на конете накосиха люцерна и ги вързаха за каруцата. С тях беше и кучката на име Фетица. Тати я беше взел от град Тулча от наши роднини. В каруцата беше и детската каручка, която беше направена от баща ми. Сестрите ми, по-големи от мен, обичаха да си играят на кукли, които си правеха сами. Мъжките кукли се наричаха „караконджели”. Куклата жена я направиха булка, настаниха ги всички в каручката, впрегнаха кучката Фетица в улубите (двата пръта пред каруцата, между които влиза и се впряга конят на каруца-единичка) на каручката. Кака София взе парче мамалига, вървеше напред, хвърляше хапки на кучката. Тя побягна, пътят беше тревлив, каручката почна силно да се клати. Куклата, която беше направена на булка и караконджела паднаха от каручката, а ние, по-малките деца, се превивахме от смях, докато стигнахме реката, където щяха да отбулват булката. Точно в това време пристигнаха и децата на вуйчовците от село Каталой, а те не бяха малко. Така заедно продължихме да играем и на други игри до голяма икиндия преди залез слънце.

Спомням си и друг случай. Беше месец юни, черешово време. Тези дръвчета бяха засадени от дядо Петко горе по хребета на горния край на лозята. Беше след обяд. По-големите от нас взеха кошници и цялата група, а ние не бяхме малко, тръгнахме да берем и да ядем череши. Току-що каките и батковците бяха напълнили кошниците, откъм север се зададе черен облак, почти беше се надвесил над долината Чиира. По-голямата ми сестра, кака София, която почти си беше напълнила кошницата с едри вкусни череши, слезе от дървото и ни прикани да тръгваме, докато не е заваляло. Докато кака изрече тези думи, от небето се чу силен гръм с голяма светкавица. Облакът се разпери и започна да падат едри дъждовни капки. Хукнахме да бягаме да се подслоним в дядовата колиба. Кака София се спъна, отърва кошницата, тя започна да се търкаля надолу по ямача, черешите се пръснаха. Ние, другите децата, успяхме да се приберем в колибата на дядо. Кака докато си събере черешите, прибра се в колибата мокра като пеперуда, а ние всички се превивахме от смях. Дъждът продължи да вали още по-силно, придружен от гръмотевици и големи светкавици. Кака София ни каза: „Кръстете се, кръстете се, да не падне в колибата някоя светкавица, всички ще умрем.” Ние като чухме тези думи, смехът ни утихна и ни хвана страх. Продължихме още по-често да се кръстим. След малко дъждът утихна. Излязохме вън от колибата, на небето се очерта многоцветна дъга. Всички гледаха на нея с удивление. Каките впрегнаха каруцата, вързаха кравите за сандъка на каруцата и си тръгнаха за село. Аз подкарах овцете, бързах да ги стигна. Вечерта като се прибрахме вкъщи, каките разказаха преживяното на мама.

Няма ги вече ония години. Всяко семейство беше стопанин на имота си. Всяко дете си имаше задължения за деня. Във всяко семейство имаше по 5-6 деца, те бяха богатството на семейството. Всяка събота тати ни караше да метем двора. Мама топлеше вода в един голям меден бакър. Един по един ни къпеше в корито. Последни се къпеха каките. Преобличаше ни мама с чисти дрешки, макар и някои от тях да бяха кърпени. По ония времена бол (много) дрехи нямаше. Неделя с тати и каките ходехме на църква. В неделя хората не работеха, нито градинска, нито кърска (полска) работа. След обяд в неделя, по-големите ергени имаха грижата да осигурят музиката на хорото. Помня, години наред на хорото свиреше бай Доньо Апостолов на цигулка, а жена му, буля Калина, биеше цимбало. Понякога на гайда свиреше бай Кольо Пенев, братовчед на бай Доньо.

Село Фрекацей, Тулченско, беше голямо село, над 1500 жители. Имаше много младежи. Затова и хорото ставаше голямо. Носията беше типично селска. Момичета излизаха с различни цветове на дрехите. Особено за празници, Коледа, Великден. На по-заможните семейства момичетата излизаха обезателно с нови дрехи. Хорото беше пъстро от различните цветове на моминските дрехи. Около хорото стояха жени и мъже на различна възраст, дошли да се насладят на пъстрите премени на момите, да видят кой ерген с коя мома си говори, да намират повод за приказки помежду си. Между другото майките, които имаха ергени за женене, избираха си момичета за снахи и насочваха момчето си да се жени за избраната от тях мома. Избираха ги не само по красота, но и по рода, по материалното положение. Повечето момчета и момичета бяха зависими от родителите си, когато решат да се женят (задомят). Изключено беше по онова време някое по-бедно момче да се задоми за по-заможно момиче, освен ако между двамата не се е зародила любовна връзка и то пак, ако родителите на момичето си дадат съгласието. В противен случай, ако родителите не са съгласни, а момичето си обича момчето, между тях има силна любов, без съгласието на родителите, тя решава сама и му пристава. После моли родителите си да й простят.

Ние, невръстните деца, обикаляхме хорото, тичахме, играехме на воля до насита. Помня един случай, сигурно съм бил на около девет години. По великденските празници на мегдана имаше тактисана голяма люлка. Задвижваше се с кон. На тази люлка имаше закачени 12 седалки със синджир, закрепени за голямото колело. На една седалка сядахме по две деца. Аз се качих с една братовчедка, казваше се Ганка. Още на втората обиколка се чуха викове от хората на хорото и видях как хората се бяха разтичали. Като слязохме от люлката, разбрах, че бай Тодор Кондов с жена си се връщали от кръстника си, където били на гости, какъвто беше тогава обичаят. Той бил почерпен достатъчно. Спрели се на хорото и влязъл в пререкание с някой от мъжете. Станало голям конфликт. Намесили се други мъже да ги разделят. Бай Тодор тръгнал да си отива с жена си, но продължавал да псува и да се заканва. Мъжът, с когото се скарал, ядосал се, хукнал подире им, извадил ножа, който носел със себе си и започнал да му нанася удари в гърба. Благодарение, че бай Тодор бил облечен с шаячно сако, прободните рани не били много дълбоки, но помня, че лежа в болница в Букурещ цели три месеца.

Помня още един случай от детските ми години, но този случай беше от друг характер. Тогава бях на десет години. След смъртта на бащата на мама, дядо Петко, братя и сестри делили бащините овце, които били на брой 300 глави. На момчета по две, на момичета по една. Така мама получила зестра от баща и тридесет и две овце, и баща ми имал 25. Всичко станаха 57 на брой. Пасеше ги едно комшийско момче, ерген. Заедно с техните ставаха около деветдесет. Беше месец септември 1938 година, не помня датата, но помня, че бях тръгнал на училище, а училището почваше от 15 септември. Може би е било към края на септември. Още от събота наши комшии започнаха сватбата на сина си, бати Начко, който се женеше за кака Сица, дъщерята на Йордан Расадов, кръчмарина. Бащата на бати Начко беше най-богатият стопанин в селото, затова си позволи да пазари военна музика от град Тулча. Сутринта в неделя видях чобанина, бати Иван, да говори с мама. Не знаех какво си говориха, но после разбрах, че иска да отиде на сватба, а аз да паса овцете. За да ме измамят, защото аз не исках да отида с овцете, мама ми направи за закуска сутринта мляко с кафе. Чобанинът, бати Иван, доди да вземе овцете и ме подмами да му помогна да ги закараме на паша в местността „Излазите”. Мама сложи на чобанина в торбата хляб и сирене и една кратунка с вода. Закарахме овцете, те се пръснаха да пасат и се закротиха. Не мина много време, бати Иван се чудеше как да се измъкне и да си отиде. Излъга ме, че има малко работа до село и щял да се върне да прибере овцете. „Излазите” бяха на края на селото. Бати Иван замина и не се върна. Може би е било някъде към три часа след обяд. Музиката се чуваше, тресеше се селото. Подбрах стадото. За кратко време отлъках (отделих) техните овце, отворих им портата да влязат в двора. Нашите ги запрях в саята. Измих си краката, обух си дългите чорапи, дълги до колене, сините къси панталони, бялата риза и бялата баска. Накрая и сандалите. Това беше стражарският костюм от училище и се озовах на сватбата. Музиката свиреше, хорото се виеше. Аз се заиграх с децата. По едно време мама ме зърна. Доди сърдита при мене и строснато ме попита: „Къде са овцете?” „Запрях ги” - казах аз и продължих да играя с другите деца, като обикаляхме тичешком голямото хоро. Забелязах по едно време, че мама я няма. Излязох до портата на бай Танас Чобански, където беше сватбата. Видях мама с по-малкия ми брат, който беше на пет години, на име Петър. Току-що прекосяваше моста на реката, а близо до моста, само на 20-30 метра бяха портите на бащиния двор. Върнах се и продължих да тичам заедно с другите деца, като се мушкахме през играещите хора да влезем вътре в хорото. Спирахме се и гледахме как играеха ергените, момите и други по-млади хора и се наслаждавахме на пъстрите като килим момински дрехи. Привечер хората започнаха да се разотиват, пръснахме се и ние, децата. Прибрах се вкъщи. Гузен, мислех какво ли ще ме сполети, но за мой късмет, тати се прибра малко по-късно, леко почерпен. Мама го измъм- ри, задето не се прибра по-рано да си настани животните. Набързо той се преоблече, отиде при животните. През туй време аз си легнах, заспах и не усетих кога се е прибрал. Така ми се размина да не ме пердашат, дето докарах рано овцете. Сутринта станах рано да си напиша домашното по аритметика, да си науча урока по история и вероучение. Добре, че бях си научил уроците. Същия ден бях изпитан и по двата предмета - по история получих 8 (онт, равно на българска оценка), а по религия, нота 10 (зече, равно на българска оценка).

РОДОСЛОВИЕТО НА БАЩА МИ АЛЕКСАНДЪР ГАВРИЛОВ

Историята на прадядо ми Георги Гаврилов

От баща ми съм чувал, че прадядо ми е от Сливенския край, но селото не съм го запомнил. Останал сирак на 10 години. Баща му починал на 43 г. от туберкулоза. Останала жена му с пет деца, най-големият бил Георги. Като навършил 14-15 години, чичо му, на баща му брат, събрал група строители и тръгнали на гурбет, да търсят работа. С групата тръгнал и Георги. Изпратила го майка му със сълзи на очи, като заръчала на девера си (чичо му) да се грижи за него. Тръгнали с намерение да търсят работа в Бесарабия, но из път се срещнали с друга група, която отивала на работа в Добруджа, в района на Тулча. Стигнали до град Тулча. Преспали в един хан и от дума на дума с ханджията, той ги насочил да отидат в село Фрекацей. Казал им ханджията, че то е голямо село, има заможни хора, няма начин да няма мераклии да си построят нови къщи. Отговорник на групата бил чичото на малкия Георги, той носел със себе си фотоснимки на различни модели.

Сутринта на другия ден, чичото и малкият Георги пазарили една каруца единичка (каруца с един кон), отишли в село Фрекацей, да търсят желаещи да си строят нови къщи. Другите от групата останали в хана да чакат резултата. Стигнали в с. Фрекацей. Каруцарят ги закарал в кръчмата, а кръчмарят бил близък човек на каруцаря. Той ги представил на кръчмаря като добри майстори. Чичото на Георги, който бил главен майстор, показал фотоснимките с различни модели. Кръчмарят ги харесал и първо той ги наел да му построят нова къща. Чичото и Георги останали в селото, а каруцарят се върнал в гр. Тулча да докара и останалите в хана да чакат резултата - дали ще има работа в това село. Това било през турско робство, някъде около 1830-та година, по Великден. По него време стените на къщите ги зидали от кирпич - глина, омесена със слама и вода да стане на кал, слага се в калъп, остава се на слънце една седмица да изсъхнат кирпичите и са готови да се изгради дуварът (стената). В разстояние на месец къщата е готова. Оказали се и други мераклии. За едно лято успели да построят четири къщи. Така няколко години подред построили около 15-16 къщи чардаклии. Втората къща, която построили, била на заможен селянин, който имал само една-единствена дъщеря, която била по него време на около дванадесет години. Стопанинът си избрал най-хубавия модел. Мястото, където посочил стопанинът да се строи къщата, било с малък наклон и позволявало да се построи къща на маза. По желание на стопанина, мазата я изградили кивгер (сферична), цялата от камък, защото камъкът бил на плочи и отговарял да се построи кивгерлиева маза. По време на строежа стопанинът често ги посещавал и наблюдавал сръчността на младото момче и уж като на шега, пускал по някой лаф, като казвал: „А така, Геца, сръчен си, от тебе ще стане майстор. Нищо чудно да ни станеш фрекацейски зет.” Минало лятото, дошло есента, време било да се прибират в родния си край. Било краят на месец септември. Седмица преди да си тръгнат, този стопанин, който пускал лафове уж на шега, отишъл на обекта, където работели последната къща. Извикал чичото на Георги и ги поканил двамата с племенника му, да му отидат вечерта след работа на гости. Стопанинът приготвил богата софра. Чичото и племенникът му се отзовали на поканата. По пътя, докато стигнат, Георги питал чичо си: „Защо ли на кани този човек?” „Сигурно да ни почерпи за хубавата къща, която му построихме” - казал чичото. Стопанинът ги посрещнал много учтиво. Седнали на софрата. Както му е редът, стопанинът ги поканил на вечеря, почерпили се и между приказките по строежа на къщата, стопанинът изказал благодарност и отворил дума като казал, че търси момче, да го пазари за чирак: „Ако Гецата склони, аз ще го имам не като чирак, а като мой син.” Чичото взел думата и казал: „Не е лошо предложението ти, ама той е най-големият от другите деца. Баща му е починал, на него остава да се грижи за по-малките му братя.” „Разбирам - казал човекът, - нека да си помисли. Нека се прибере при семейството си, да занесе на майка си спечелените пари, да си поговори с майка си, но трябва да ви кажа, че ако реши и приеме предложението ми, аз всеки месец ще му плащам и тези пари ще си ги праща на село, за издръжка на семейството. Още повече, давам ви честна дума, че намеренията ми са, ако даде Бог, да го направя зет на тази къща, която построихте да краси селото, ще бъде тяхна. Имаш достатъчно време, помисли си и на лято като додите, ша ми дадете резултата. Аз добре го прецених и затова се спрях на Гецата. Ако реши, няма да сбърка.”

След този разговор чичото и племенникът му Георги си тръгнали. На следващата година групата майсторите пристигнала в селото рано пролетта и започнали да строят капарираните къщи. Чичото и племенникът му Георги още на втория ден от пристигането им в село Фрекацей, отишли в този човек, спазарили се при условията, които той им казал от предната година. И младият мъж Георги започнал работа при новия си стопанин. Работел много съзнателно, бил дисциплиниран, винаги изпълнявал възложената работа. Хората го обикнали. Минало години. Стопанинът устоял на думата си. Още на третата година, Гецата (така го наричал стопанинът) навършил 21 години, а дъщерята на стопанина била на 17 години, решили за по-добре да ги оженят. Така младият мъж Георги става добруджански зет.

Наследниците на Георги Гаврилов от Сливенския край (Приложение 2)

Георги създал семейство. Родили им се три деца. Първото дете било момче. Кръстили го Гаврил (1), на името на бащата на Георги. Другите две деца били момичета: Стефа- ня (2), кръстена на името на кръстницата и Ангелина (3), кръстена на името на майката на момичето.

Минали години. Георги станал заможен човек в селото, ползвал се с добро име сред селяните в селото. Той продължил да помага на по-малките от него братя, като им пращал продукти и парични суми. Пораснали им децата, навършили възраст за женитба. (Първо ще разкажа за Стефания (2) и Ангелина (3) и после за дядо ми Гаврил (1)).

Стефаня. Второто дете на прадядо ми Георги е дъщеря му Щефана (Стефаня). Тя се жени за сина на Петър Дочев, на име Дочо (баща му идва от Бесарабия и се заселва в с. Фрекацей). Дядо Дочо и Щефана заживели и им се раждат три деца. Най-големият е Петър, после Йордана и Стефана.

Петър се жени за мома Дона. Раждат им се 6 деца: Христо, Кольо, Марин, Тодор, Щефана и Яна.

Йордана. Второто дете на Щефана и Дочо, на име Йордана, се жени за Тодор Баланов. Ражда им се един син на име Никола (Кольо Рацата, женен за леля Дяна, сестра на майка ми Гергина - МХ). Бащата на Никола, Тодор, умира млад. Майка му, Йордана, се жени повторно за румънец (Йон Раца) и им се раждат още две деца, Мария и Драган.

Стефана. Трето дете на дядо Дочо и баба Щефана, Стефана, се жени за сина на Георги Андреев, на име Георги, и им се раждат четири деца: Георги, Петър, Щефана и Васил.

Ангелина. Третото дете на прадядо ми Георги е Ангелина. Тя се жени за Иван, син на дядо Трифон. Раждат им се четири деца: Стояна, Васил, Войка и Трифон.

Васил. Второто дете на Ангелина и Иван, на име Васил, се жени за мома Дона, дъщеря на Петко Путурлиев. Те има четири деца: Иван, Василка, Кольо и Елена.

Войка. Третото дете Войка се жени за Йордан Добрев. Раждат им се четири деца (които са мои втори братовчеди): Тодор, Мита, Елена и Ангелина.

Трифон. Четвъртото дете на Ангелина и Иван е Трифон. Той се жени за мома Ганка и им се ражда едно дете, на име Иван.

1. Гаврил, най-големият от децата на Георги, се жени за мома на име Султана от с. Чинили. Още на втората година от женитбата им се ражда момче и го кръстили Георги, на името на баща му, но жена му заболява от холера и умира. Георги (Георги е баща на баба Николина, майка на свако Джели (Георги) - МХ) остава сирак без майка на две години. Гаврил бил млад, 24 години. Дядо Гаврил се жени повторно за мома от с. Фрекацей, от рода на майка му (рода на Георги Андреевите, рода на баба ми Мария- МХ), на име Стилияна. С втората жена им се раждат четири деца - три момчета и едно момиче. Те се казват: Илия, Петър, Елена и Иван. В буйната си младост дядо Гаврил успял, с помощта на децата си и наети работници, да натрупа голямо богатство и да се замогне много. Имал 84 хектара земя (840 дка) и 4 хектара (40 дка) лозе облагородено, американа, черда коне и говеда, 250 броя овце. Дядо Гаврил купува още 30 дка земя в с. Фрекацей. Засадил 15 дка лозе - местна пръчка. С тези 30 дка земята му става 114 хектара.

Георги. Бащата на Георги, Гаврил, който бил вече на 60 години, строи голяма къща чардаклия на големия си син Георги още като ерген, преди да се задоми. На 20-годишна възраст вуйчовците му от село Чинили го женят за мома Стилияна от същото село, но и той като баща му Гаврил, след като им се ражда първото дете, момче, на име Иван, жена му се разболяла и умира.

Иван. Първия син на дядо Гаврил, на име Георги, от първата си жена има син на име Иван. Остава сираче на две- три години. Когато Иван пораснал, на около 14-15 години, с група по-възрастни хора идват в Южна Добруджа да търсят работа (по него време Южна Добруджа била в пределите на Румънската държава). За негов късмет един коларо-железар от село Кранево го наел да работи при него като калфа, да научи занаята. Иван нали бил сирак, изпълнявал всичко, каквото му нареждал майсторът. Живеел в семейството на чорбаджията. Минали години, Иван навлязъл в занаята. Чорбаджията видял способностите му и решили заедно с жена му да го направят зет, да се ожени за тяхната единствена дъщеря, Султана. Иван се двоумял, защото била малко мургава в лицето, но накрая се съгласил, защото остава собственик на този имот. Чорбаджията им направил голяма сватба. Иван поел работата в коларо-железарската работилница, вече като негова. Не се чувствал вече като наемен работник, а като собственик на работилницата. В брачния им живот със Султана им се ражда една единствена дъщеря, която я кръщават на името на нейната майка, Бояна.

Георги, след смъртта на първата си жена повторил. Жени се за втори път за мома от с. Славаруса, по народност рускиня, на име Тодора. Раждат им се 4 деца - две момчета и две момичета: Ивана, Йордан, Христо и Николина.

Ивана, женена за Велико Маринов Василев (от Мутафовите), нямат деца.

Йордан, женен за мома румънка на име Тодора (Тодоска), раждат им се 6 деца: Васил (1930), Петър (Петър Мокана, 1933), Войка (1935), Ивана, Мита, Елена.

Христо (Христаки) жени се за Мита, имат три деца (две почиват от туберкулоза). Остава Никола (1938). Мита почива 1943 г. Христаки се жени за мома Злата от с. Карвуна. Имат 5 деца: Мария, Ивана, Доката, Петър и Митьо.

Николина се жени за Марин Иванов Трифонов. Имат 3 деца: Георги, Марина и Тодорка.

Илия. Вторият син на Гаврил, Илия, се оженил за мома по народност гъркиня на име Васила от с. Алибейкиьо, селище с гръцко население. Отива зет на къща (приведен зет). Раждат му се две деца, Васил и Стилияна.

Петър, третият син на дядо Гаврил през 1918 г. емигрирал с българската войска, тъй като в 1916 г. дезертирал от румънската армия и се върнал в родното си село Фрекацей. След това бяга с българската войска в България и се установява във Варна. Работи като общ работник на една вила с лозе 5 дка, собственост на някакъв доктор. Не се жени. Умира във вилата на доктора.

Иван. Четвъртия син на дядо Гавраил, Иван, продава дадената му земя от баща му 160 дка и 5 дка лозе, ерген на 32 години отива в Букурещ, отваря работилница за производство на рахат локум. Жени се на 40 години, поколение няма.

Елена. Баща и Гаврил и дава 8 хектара зестра. По него време се давало по 50% по-малко от момчетата. Дъщерята Елена на дядо Гавраил се жени за момче от румънците ветерани, заселени в с. Фрекацей през 1883 година, след като Северна Добруджа бе дадена на Румъния, затова че е взела участие в Руско-турската война за освобождението на България и е отбранявала град Плевен. Заемали са фронта Гривица (едно село до Плевен). Съпругът на леля Елена се казваше Василе Серя, работеше като гардист (разсилен). С земеделие не се занимаваше. Нивите си от 100 дка ги дава да се работят наполовина. Родиха им се 5 деца: Анета, Йоана, Йонел, Йордана и Михай.

Вкъщи говореха повече на български, защото майка им е българка. През лятото на 1937 година синът им Йонел на възраст около 14-15 годишен като чобанче - пастир на техните овце, около 25-30 на брой, бил на паша в Пакета (рядка, мишова (дъбова) гора, определена за паша), завалял силен дъжд - буря със силни гръмотевици и светкавици, застанал под едно дърво, но за жалост точно там пада светкавица и умира на място.

При изселването ни в България по силата на Крайовския договор, останалите неща от покъщнината на баща ми Александър ги оставиха при сестра му Елена (от втората жена на баща му). Приготвените 10 кубика дърва за огрев за зимата им ги даде за Бог да прости. В Румъния останаха и двамата братя на баща ми Илия и Иван.

Втората жена на Гаврил (моя дядо по бащина линия) в напреднала възраст се пропила и умира от прекалена употреба на алкохол. Дядо Гаврил остава вдовец на 55 години. Преди да почине втората му жена, тъй като децата били вече на възраст, разпределил земята на децата си. На момчетата дава по 16 хектара, на дъщерята - осем хектара. За себе си остава 28 хектара. В тази земя влизат 16 хектара на синът му Петър, който е емигрирал в България. Лозето от 4 хектара, което го е купил в местността „Сарика”, лозарски район, близо до Никулицел, когато бил на 36 години. Работил го 26 години, виното продавал в Галац, в Браила, по-малко в Тулча. На 52 годишна възраст го продал, поради напредналата му възраст. Децата тръгнали по свой път. Жена му се пропила и намерил за добре да го продаде. Имал също и воденица. В двора на воденицата имал 100 тръвни (плетени от лозови пръчки кошери, като големи калпаци) пчели. Воденицата я дал на големия си син Георги да я оползотвори, но не след дълго я продава на Георги Василчев (брат на дядо Михал - МХ). Дядо Гаврил в младите си години, три мандата последователно по пет години е бил кмет на село Фрекацей. През тези петнадесет години издигнали църква с три кубета, с дарение от жителите на селото, и ново българско училище с три класни стаи, учителска стая и два коридора. Един от дарителите на църквата е Митьо Добрев (прадядо ми по бащина линия - МХ), който дарил камбаната на църквата.

За дядо ми Гаврил ми е разказвал дядо Митьо Андонов, който е бил чирак у дядо Гаврил цели 15 години. Дядо бил много оправен. Неделя освобождавал чираците си целия следобед за лични нужди. Плащал им редовно заплатите. На края на годината им давал по един кат дрехи от шаяк, навуща и един чифт цървули. Почти всяка неделя дядо Гаврил ходел на църква, ми каза дядо Митьо.

След като починала и втората му жена, дядо Гаврил остава сам на 55 години и се принудил да си потърси друга жена. Свързва живота си с трета жена, по народност рускиня от село Славаруса, чисто казашко село. Тя била на 42 години, имала две момичета, Иванка на 8 години и Елисавета на 11 години. От третия брак му се ражда момче. Кръстили го Александър - роден в 1902 г., който е моят баща. От доведените две момичета, голямата Елисавета се разболява от костна туберкулоза. Рано пролетта за Великден прала черги на реката, която минавала покрай нашата градина. Стояла по-дълго време в реката и се простудила. Умира на 14-годишна възраст. Третата жена на дядо Гаврил се казвала Ангелина. С нея той продължил живота си, но ги сполетяло нещастие. На 58-годишна възраст жена му се разболяла от рак на гърдата. Дядо Гаврил нямал налични пари да я лекува и продал 5 хектара, за да я заведе в Букурещ, където й режат едната гърда. Не минало и година, заболява другата гърда. Влизат в същата болница в Букурещ. С операция режат и втората гърда. Още на петия месец след втората операция, болестта се мести в стомаха. Принудил се дядо Гаврил да продаде други пет хектара. Завел жена си в Букурещ, в същата болница. Тя не издържала операцията, умира на операционната маса.

След погребението на баба Ангелина, дядо Гаврил и последният му син Александър остават сами, защото доведената дъщеря Ивана била женена за един железничар в Бабадак (по-късно се местят в Букурещ). Настъпил мизерен живот. Баща ми Александър, невръстен, а баща му, дядо Гаврил, в напреднала възраст. Нямало кой да им пече хляб (тогава всеки си печал хляб в къщи). Повече си правели мамалига. Наложило се да продаде още пет хектара, с които пари стрували помени, връщали заем по погребението на баба Ангелина. Идвала от време на време най-голямата снаха, жена на сина му Георги, на име Тодора, да им пече хляб, да им пере дрехите. После баща ми се отказал от тази помощ, защото не било лесно и за нея, и предпочел сами да се справят с баща си.

Александър (баща ми), син на Гаврил от третата му жена

Когато Александър навършил осемнадесет години, баща му, дядо Гаврил, предложил му да се ожени. Баща ми се съгласил и се оженил за Добра (майка ми) от село Ката- лой, дъщеря на Петко Слави Сивков. Добра е от заможно семейство, по професия шивачка, притежава собствена машина „Сингер”. Тя била на 22 години, разведена с дете - момиче на пет месеца. Посредник за тяхната женитба била лелята на мама, баба Мария, сестра на дядо Петко. Тя била комшийка на дядо Гаврил. Баща ми приел доведеното дете, на име София, като своя дъщеря. Затова, че мама отива с дете при баща ми, баба Еленка, майка на мама, дава три лефта, една дойна крава, много чеиз и осем хектара земя - 75 дка земя и 5 дка лозе. Така баща ми Александър и дядо Г аврил турили край на мизерния си живот. В семейството им се създал един нормален и приятен живот.

Дядо Гаврил преживял до дълбока старост - 93 години.

След смъртта на дядо Петко, баща на майка ми Добра, 1934 година, майка ми получава в наследство 32 броя черно- глави овце и една крава с малко теле, бакър от 5 литра, един брой тава голяма бакърена, една тенжера 8 литра бакърена и една тава тюч.

Преди Александър да замине войник, им се ражда момче. Кръстили го Гаврил, но то нямало късмет да живее, починало на шестия месец. Баща ми бил в казармата.

Доведената сестра, кака София (родена 1922 г.) на 21 години през 1943 години се жени в с. Шарпене (сега Змеево) за Йордан Генов (майка му е румънка, тя се обръщаше на румънски език и трите деца - внуците и, владееха румънски език). Раждат им се 3 деца: Иван (Нелчето), роден 1944 г., умира 2016 г. Георги (Гуцо) 1946 г., умира 2016 г в едно 40 дни. Третият - Цвятко (Флориян) е роден 1959 г. Сестра ми София почина 2003 г.

През 1924 г., месец март, им се ражда второ дете, момиче. Кръстили го Руска, на името на кръстницата Руса. Руска на 26 години се жени в град Шабла за Атанас Стоянов. Раждат им се две деца - Кица (1952) и Стоян (1955). Кица е женена в град Шабла за Митко Николов от с. Горичан (неговите родители са преселници от с. Налбант, съседно на Фрекацей). Имат две момчета - Николай и Росен. Стоян, брат на Кица, е женен за мома на име Ганя (от град Карнобат), аптекарка, после отидоха на работа във Варна. Имат една дъщеря.

През 1928 г., месец февруари, им се ражда третото дете, момче. Кръстили го Христо (това съм аз, Христо Александров Гаврилов, авторът на тази книга), на кръстника Христо.

Христо се жени на 27 години през 1955 г. за мома от село Дропла на име Мария (Миката), родена 1934 г., дъщеря на Марин Донев Радев, с майка Мария Кръстева. Имат 2 деца - момчета, Сашо и Ваньо (на името на кръстника Иван Ханджиев, счетоводител на Селкопа). Сашо е женен (1985) за мома от Балчик, Параскева (родена 1961), живеят в град Балчик в собствена къща. Имат две деца: момче Христо (1986), женен за мома Ивелина от Балчик, имат две деца - Сияна (2012) и Рая (2016); дъщеря Мария (1987), омъжена в Балчик, имат едно момче на 4 години на име Митко. На 18 септември 2017 г. им се роди второ дете, момче, кръстиха го Александър.

Пет години след Христо, през 1933 г. им се ражда момче. Кръстили го Петър, на името на кръстника. През 1954 г. заминаха бригадири за СССР (Узбекистан). Брат ми Петър и други млади момчета от село, заминаха за Република Узбекистан, да берат тютюн и памук. Върна се през юни 1958 г., женен за украинка, Нела, на 24 години. Тя била там на работа. Имат момиче, Добринка (1961). Установиха се да живеят в гр. Варна. Разведоха се след време. Петър отива в Девня и става огняр. Там се жени за жена, вдовица с едно дете на 12 години, момиче. Купиха си къща и заживяха в село Дропла един нормален живот. Тя страдаше от сърце и почина. Брат ми Петър почина през 1994 г. Дъщеря му Добринка е женена във Варна.

Александър, баща ми, почина през 1972 година.

Родът на майка ми Добра, дъщеря на Петко Славов Сивков

От майка ми съм чувал (не съм ползвал други официални или неофициални източници) да разказва, че прапрадядо на баща и Петко Слави Сивков е от Ямболско, с.Стралджа (сега град). Казвал се Сиво Друмев, а жена му - Сара. Те имали пет деца: Стояна, Въльо, Друми, Петко и Яна - най-малката дъщеря.

През турско робство заптиетата (полицаите) обикаляли (обхождали) селата с коне, качени пинек (соло, по един) на конете. Обхождали селата, като във всяко село пренощували. Кметът на селото се задължавал да им подсигури квартира. Стопаните се задължавали да им приготвят вечеря, и то не каква да е. Трябвало да има на софрата препечена кокошка, разточена баница. Последно да им се сервира кафе, а някои в последно време си позволявали да искат и пълно легло. Обезателно кафето да бъде поднесено от млада невеста или мома (девойка), ако в семейството, където кондисат (където отседнат) има такава.

Един пролетен ден, месец април, дядо Сиво с двамата си сина, които били женени, отишли на нивата (полето) да сеят пролетните култури. Най-малкото момче било с добитъка на паша. Най-голямата му дъщеря Стояна, била женена. Двамата заптиета пристигнали в селото по служба и кметът трябвало да им подсигури конак, където да кондисат вечерта (квартира, в която да приспят вечерта). Единият от заптиетата казал на кмета: „Да не вземеш да ни набуташ в някои стари селяндури. Виж където в семейството има някоя млада гяурка, та да ни поднесе кафето, та да си засучем мустаците.” Кметът се спрял на семейството на дядо Сиво. Имал предвид, че там има млада булка и момиче мома. Отишъл кмета у дядо Сиво, казал на баба Сивовица, че вечерта у тях ще кондисат двама заптиета (полицаи), да им приготви вечеря и след вечерята Яна да им поднесе кафето. Баба Сара, с помощта на дъщеря си Яна, до вечерта препекла кокошка. Яна разточила баница.

Завърнал се дядо Сиво със синовете и невестите им от полето, баба Сивовица ги посрещнала с тъжно лице. Момчетата я забелязали и попитали защо е тъжна. Тя със сълзи на очи казала, че заптиетата вечерта ще бъдат на конак у тях. „Кметът каза като се нахранят нашта Яна да им поднесе кафе. Знаеш ли ги какви са им намеренията на тез мръсни кучета, да не земът да я умърсят.” Двамата синове на баба Сивовица я успокоили като казали: „Тъс работа ша я оставиш на нас, ние ще се оправим с тях, ако си позволят да си превишат правата.” Преди да дойдат заптиетата, в стаята където щели да отседнат, софрата била подредена с топла погача, препечената кокошка, гърнето с вино и баницата - от хубава по-хубава. Вечерта заптиетата пристигнали с кмета. Дядо Сиво и баба Сивовица ги посрещнали с думите „Боюр, боюр (заповядайте, заповядайте)”. Дядо Сиво им поел конете и ги настанил в обора, а пък баба Сивовица ги приканила в къщата, където била приготвена софрата. Влезли заптиетата, баба Сара отново ги поканила да седнат на софрата, отвила топлата пита, която била увита в нова кърпа, разчупила я, наляла им от виното в пръстени чаши, отново ги поканила с турската дума „Боюр” и си тръгнала. Още не излязла от вратата, единият казал: „Бяяя, чок буллук (бре, много ядене).” През туй време, докато заптиетата вечеряли, братята инструктирали сестра си Яна, като я съветвали, когато поднесе кафето да се държи скромно, много-много да не им дава повод да си позволят да посегнат да вършат глупост. „Когато си изпият кафето, кажи им „Да ви е сладко”, вземи чашите и си излез. Ако пък си позволят да се гаврят с тебе и те повалят на земята, изчакай последния момент, той да са е съблякъл и вземе да буйства, тогава извикай за помощ, ние ще бъдем на вратата, ще те защитим.” Така и станало. Яна им занесла кафето. Те, като я видели, започнали да си засукват мустаците и си казали: „А-а-а, чок гюзел (а, много е хубава).” Яна носела кафето с табла, поканила ги да си вземат чашите с кафето, казала им „Да ви е сладко” и се отдръпнала малко настрани, да ги изчака да си изпият кафето. Непрекъснато я стреляли с погледи и си шушукали двамата: „Бяя, чок гюзел къс (бре, много хубаво момиче).” Извадили си лулите, заредили ги с тютюн от табакерите, запалили си лулите. В туй време девойката Яна посегнала да вземе чашите от кафето, но единият от заптиетата и хванал ръката. Тя направила опит да се измъкне, но не успяла. Той я държал здраво и докато тя си дърпала ръката, той станал, сграбчил я през кръста и казал: „Яваш, яваш, мари (полека, не се дърпай)” - и без да губи време, я повалил на земята. Тя правела опити да се спаси. Тогава другият полицай станал, клекнал до главата й, хванал й ръцете, а тоз, който я повалил на земята, започнал да си сваля потурите. Тя започнала да вика. Този, който й държал ръцете, веднага й затворил устата с дланта на ръката си. В този момент двамата братя на Яна със силен удар разбиват врата, успяват навреме да предотвратят желанието на двете заптиета. Хващат ги и с бой по главите, с юмруци, умъртвили ги чрез удушаване. Чудели се как да прикрият случилото се. Измислили да ги натоварят на волска талига и ги хвърлили в река Тунджа, която минавала на около километър от селото, конете ги закарали в близката гора и ги пуснали на свобода. Седлата пуснали в един изоставен кладенец. На следващият ден тези двете заптиета, трябвало да пристигнат в другия район. Поради неявяването им властта започнала да ги търси. Привечер кметът отишъл у дядо Сиво и го попитал кога са тръгнали от дома му двете заптиета. Дядо Сиво му отговорил, че още по време на вечеря, те му казали да ги събуди в четири часа. „Аз ги събудих - казал дядо Сиво на кмета, - изкарах им конете, оседлаха ги и си тръгнаха.” Кметът малко се усъмнил и попитал: „Поднесохте ли им кафе след вечеря и кой го поднесе?” Дядо Сиво малко се смутил и тутакси измислил и го излъгал като му казал: „Ами аз им занесох кафето и тогава ми казаха да ги събудя в четири часа.” Кметът си тръгнал, но се усъмнил. Като си заминал кметът, дядо Сиво казал на синовете си, на жена си и на Яна, думите, които е казал на кмета, да не би при втори разпит да има разлика. На следващия ден кметът и шефът на полицията отново отишли у дядо Сиво на разпит, но този път шефът на полицията поискал при разпита да присъстват всички членове на семейството. Шефът на полицията задавал въпроси, дядо Сиво отговарял най-подробно с почти същите думи, които казал на кмета. Тогава шефът попитал другите от семейството: „Вярно ли е туй, дето каза дядото?” Всички отговорили в един глас: „Вярно е.” Тогава шефът на полицията попитал: „Защо кафето не го е поднесла тази хубава мома, да си изплакнат очите нашите момчета, ами сте пратили тоз дъртия гяур?” Тогава една от снахите се обадила: „Ами защото кълна (нарицателно, показващо, че е сестра на мъжа й) Яна се срамува, а пък и не беше нужно да ги дразним, ефенди (господине).” „Добре - казал шефът, - ама тъз работа няма да остане неоткрита и ша има да си патят тез, които са го сторили.” Думите на турския ефенди стреснали не само дядо Сиво, но и останалите от семейството и решили за най-добро спасение да емигрират (да се изселят), където намерят за добре.

Било около края на месец април. Дядо Сиво със съгласието на синовете си решили да предприемат подготовката за изселването си. Още същата вечер, без да знаят другите от семейството, скрил се в плевнята, и на дръвника, на който секат дърва, издълбал дупка. В нея сложил златните си грошове (пари) и ги затапил, без да си личи мястото. На другата вечер предприели пътуването си към незнайни земи. Двамата синове, единият от женените и единият от ергените, който бил около 17-18 годишен, тръгнали с овцете, кравите и двата прегателни вола. Още през деня дядо Сиво с помощта на синовете си удължил талигата, направил я кола, за да събира повече багаж. В предната част на талигата направили нещо като колиба (казвали му корт), покрита с хасър, за подслон на двете малки деца на най-големия син. И другият бил наскоро женен, нямал деца, но жена му по време на изселването била бременна във втори месец. Натоварили най-елементарния багаж: съдове, дрехи, царевично брашно за мамалига, пшеничено брашно, да правят за из път погачи. На края дядо Сиво качил и дръвника. Закачил и катраницата, с която от време на време смазвали осите на на талигата, които били от дърво (дряново). Една от снахите казала: „Абе, тате, то за нас няма място в талигата, ти чак дръвника си качил, да тежи.” Дядо Сиво й казал: „Права си, булка, ама по пътя като се поизморят воловете нали ша спрем да ги сменим с другите, дето вървят с кравите. Ша издоим кравите, ша сложим човеня (метална тенжера с обло дъно) на три крака да сварим малко мляко, да направим мамалига, а то нали ша ни трябват дърва. Тогаз къде да търсим дръвник да накълцам дървата. Ша си го сваля дръвника, ша си накълцам дърва и пак ша си го кача в талигата”.

Така пътували денем и нощем по непознати пътища, през гори и полета на път за Добруджа, към Делиормана (Луда гора). Пристигнали в Делиорманския район в края на октомври. Времето започнало да се влошава. Замръкнали в една гъста дъбова гора, пренощували там и сутринта дядо Сиво с двамата си женени синове тръгнали в околността да проучат местността. Не много далеч от мястото, където нощували, имало в една канара средно голяма пещера. Малко по-надолу течала малка рекичка. Намерили за по-добре да се настанят в тази пещера, да презимуват. За животните насякали клони от дърветата в гората, направили им завет (подслон) за презимуване. В пещерата се ражда първото дете на втория син на дядо Сиво - момиче, кръстили го Султана. Дошла пролетта. Недалеч от пещерата се простирала не много голяма долина. През нея минавала река. Поогледали местността и решили да се заселят там, тъй като наблизо се намирал града Дуростор (пълното име е Дуросторум, Силистра).

Първото жилище, което направили, било направено от плетени дувари с отсечена черпия от гората, измазани с глина (кал). То се състояло от една стая. В средата на стаята имало монтиран комин, също плетен и измазан. Той стоял виснал от тавана надолу, на около метър и 20 сантиметра от земята. Под комина имало огнище от каменни плочи. След като изгорените дърва станат на жар, дърпала се жарта настрана, слагало се омесеното тесто във вид на пита, заравяла се с жарта и така се изпича погачата. Вечерта си лягали с краката близо до огнището. И така там, в тази равнина, се заселили и други родове. Сложили името на селището Алфатар, сега е град Алфатар. Дядо Сиво изкопал първия кладенец в най-ниската част на двора си. В по-високата част на двора, след като се замогнал си построил по-стабилна къща.

Минали години. Двама от синовете на дядо Сиво, Петко и Друми, преминали Дунава, отишли в Бесарабия (Молдова), която него време била под турско робство, да си търсят условия за по-добър живот. Харесало им землището около град Кишинев и град Тераспол, близо до границата с Украйна, по течението на река Днепър. Заселили се двамата братя и започнали да се занимават със зеленчукопроизводство (градинарство). Там създали поколение.

След доста години двама първи братовчеди, единият се казвал Васил (син на Друми), а другият Слави (син на Петко) минали отсам Дунав, в град Тулча, да огледат местността.

Харесало им тези места и се заселват в Северна Добруджа, в покрайнините на град Тулча. На осем километра от гр. Тулча се намира село Каталой.

Слави (дядото на майка ми) чул, че в туй село имало турци, които си продавали имотите и заминавали към велията си, откъдето са дошли преди години. Отишъл уж като на шега, но станало наистина. Направили пазара. Дворът бил около десет декара. Къщата била малка, от две стаи, покрита с камъш, и земя (нива) осем хектара. Закупил ги дядо Слави и се преместил от град Тулча в село Каталой. Започва да се занимава със земеделие.

Братовчед му Васил остава да живее в гр. Тулча като развива голямо градинарство в близост до балтата (ниско място около р. Дунав, където преливало вода от реката), откъдето черпи вода за поливане на градината. Работата му тръгнала и за късо време се замогнал много.

След Руско-турската война 1877-1878 г. много от заможните турци, живеещи в Добруджа, започнали масово да си продават имотите. Васил Сивков научил, че в Кадрилатера (Южна Добруджа) турците продават на изгодна цена именията си, идва в град Пазарджик (Добрич) и направил сделка с един турчин от село Чамурла (Голяма Смолница) в 1879 г. Така Васил Сивков забогатял много. Издигнал тривалцова мелница, маслобойна, дарак. Използвал и малката рекичка, развил и малко градинарство. Най-много сеел есенно зеле като използвал нивата засята с нахут или бял боб като първа култура, а пък зелето като втора култура.

Клон от рода Сивкови

Петко Сивков идва от Бесарабия, минава река Дунав и се заселва в с. Каталой, Тулчанско. Като купува имот от 12 дка двор от изселващите се турци, с построена къща от чамур (омесена жълта пръст със слама), нанесена директно на дувара (стена), отделно стопански постройки. Петко Сивков има три деца: Слави, Васил и дъщеря Фидана.

Фидана е задомена в село Башкьой, тя е майка на Димитър Николов Петков (баща на Никола Петков и Петко Петков - видни български политици).

Слави (дядо на майка ми Добра) създава семейство, раждат им се три деца: Александър, Петко, и дъщеря Мария (задомена в с. Фрекацей за сина на Петър Дочев на име Митьо). Александър се задомява и заболява (от менингит), умира до 40-тия ден след сватбата. Поколение няма.

Петко, вторият син на Слави, жени се за дъщеря на Димитър Греков от с. Еникьой, на име Елена (Петко и Елена са родителите на моята майка Добра). Раждат им се 6 деца: Слави (емигранта), Георги, Марина, Атанас, Добра и Митьо (Димитър). През 1940 г. по силата на Крайовския договор българите от Северна Добруджа са изселени в Южна Добруджа. Българите от с. Каталой са заселени в с. Рахманашаклар (сега село Окорш).

Васил Друмев Сивков се заселва в град Тулча, но след Освобождението на България, по лични съображения, решава да се засели в Южна Добруджа, в с. Чамурлии (сега с. Смолница), като купува турски имот и постига голям успех. За кратко време се замогнал много, построил мелница, маслобойна, дараци и закупил много земеделска земя. От майка ми съм чувал, че през времето, когато Южна Добруджа била окупирана от румънската власт (1913-1916), често пъти някои от Сивковия род, които живеят в Чамурлии (Смолница) са идвали на гости у бащата на майка ми, дядо Петко Сивков, в Северна Добруджа в с. Каталой с каруца, която била много изпъстрена с различни бои и имала особен звук на колелетата (казваха се джампари).

Братята на мама, които били по-големи от нея с часове обикаляли каруцата на гостите, която им правела голямо впечатление, защото била много красиво изпъстрена с различни бои. Хващали сандъка на каруцата, клатели го, за да се произведе приятният звук на джампарите, който звук най-много ги впечатлявало.

Димитър Николов Петков (син на Фидана, дъщеря на Петко Сивков, дошъл от Бесарабия) след като завършва задължителното четвърто отделение в румънско училище, продължава образованието си в българско училище в гр. Тулча. Завършва Българска гимназия, отива в Браила и се свърва с българската легия там. Запознава се с Христо Ботев и Васил Левски. Участва в четата на Христо Ботев и след разгрома на четата, участва и в Руско-турската война. Воювал е в решаващата битка при Шипченския проход, където бил ранен в лявата ръка и остава с една ръка - дясната. След Освобождението на България бива назначен за кмет на София. През време на неговото кметство град София се разраства и модернизира. По негова покана идват френски строителни инженери, които прекарват прави улици и обществени сгради. При прокарването на улиците се наложило да се съборят доста стари къщи. Семействата са били компенсирани. Димитър Петков е бил застрелян от свои политически противници на улицата. Синът му Никола Петков участва в установяването на новата власт през 1944 г. От 9 септември 1944 г. до 26 август 1945 г. е министър без портфейл. Заради съпротивата му срещу комунистическия режим е осъден от Народния съд на смърт чрез обесване през 1947 г.

СПОМЕН ЗА СЪБИТИЯТА ПРЕЗ 1916-1918 ГОДИНА

След като българската войска превзема Южна Добруджа и продължава да освободи Северна Добруджа много младежи от Южна Добруджа доброволно се включват към българската войска. С малко подготовка за бой, били включени към редовната войска и продължават напред по бойните полета да освободят Северна Добруджа. В туй число влиза и Друми Сивков (внук на Слави Сивков) от с. Чамурлии (Смолница), на възраст около 17-18 години. Полкът, в който е бил зачислен, бил отседнал в с. Каталой. В писмо на Друми до баща му той пише, че са настанени в с. Каталой. Баща му Васил Друмев Сивков, след като получава писмото, веднага без да се бави, изпраща му писмо и му пише: „Друме, в туй с. Каталой имаме роднини, моя втори братовчед, казва се Петко Слави Сивков.” Друми, след като получава писмото от баща си, веднага се заинтересувал къде живее семейството на Петко Слави Сивков. Представил се на дядо Петко, казал на кого е син и така става близък на дядо Петко и си изместил квартирата в неговата къща, заедно с негов другар на име Стою, от панагюрските села. Ротният им командир имал фотоапарат, направил им снимка на тримата - Друми, мама Добра и другаря на Друми, Стою. Тогава мама е била на около 17-18 години. Другарят на Друми предлагал на майка ми да се оженят, но тя му отказала, независимо от това, че той и обещал, че ще остане да живее в с. Каталой, след като свърши войната. Тази снимка е запазена и до днес в голямата ми сестра София, женена в Змеево. (София вече е починала. Двамата и по-големи синове също са починали. Третият син, роден 1959 г., живее в Добрич.)

ДОБРОВОЛНО ИЗСЕЛВАНЕ В КАДРИЛАТЕРА ПРЕЗ 1928 ГОДИНА

Към края на месец май 1928 г. баща ми Александър, на 26 години, с още две семейства - на Петър Пощаров и на Георги Николов, инвалида (той беше с дървена протеза и инвалид от войната 1916 г. като войник в румънската армия), решили доброволно да се заселят в Южна Добруджа (Кадрилатера) за по-добър живот. В Южна Добруджа земята била по-евтина, на по-ниска цена, отколкото в Северна Добруджа, и така по тяхна преценка в течение на време ще се замогнат.

Преди да се изселят, баща ми продава неговата нива, 60 дка, на Иван Хаджийски. Получил половината от парите, другата половина се разбрали да му ги изплати на следващата година. Баща ми и другите две семейства приготвили каруците в коля, да поберат повече къщен багаж и земеделски инвентар. Пътували два дена. Преди залез слънце пристигат в с. Башбунар (с. Полковник Свещарово). Първата вечер приспали в колята на селския мегдан. На другия ден отишли в Примарията да кажат на кмета, че искат да отседнат (да се заселят) в туй село. Кметът бил румънец, но от колонистите. Бил много любезен към тях. Помолили го да им съдейства да си намерят квартири. Баща ми се настанил на квартира в дядо Георги Герджика. В двора си имал стара турска къща от две стаи. До нея имало дам. Дядо Георги живеел в новата си къща. След като се настанили, тати и Петър Пощара тръгнали да търсят работа. Врегнали конете на каруцата и тръгнали от село на село. Тук попитали, там попитали. Насочили ги да отидат в с. Кара япулар (Кремена). Там имало пет чифлика. Най-големият чифлик, който се намирал на около 1 км извън селото с 5000 дка земя, бил собственост на Иванчо Крушката. Срещнали се със собственика, казали му, че търсят работа. Той им предложил да вземат по 5 хектара готово засята царевица, да я окопаят два пъти и наесен да я оберат. Получения добив ще го делят на половина. Тати и бай Петър приели предложението на собственика. Тръгнали доволни, че си намерили работа, още повече, че той им предложил през времето, когато окопават царевицата да ги зачисли да се хранят в неговата кухня. Върнали се доволни. Тати казал на мама какви са условията и трябвало да се хващат на работа. Без да губят време, още началото на месец юни тръгват заедно с другото семейство да окопават наетата царевица. Сестрите ми (кака София, на 6 години, и кака Руска, на 4 години) остават в квартирата, като мама помолила дядо Георги Герджика и жена му да имат грижа за тях, защото ще отсъстват повече от седмица. Аз, Христо, който съм вече на три месеца, сукалче, вземали ме с тях. Тати направил една дървена рамка, нахлузил на нея един ютен чувал, на четирите ъгъла вързал по едно въже (канап) и станало люлееща люлка. На нивата по време, когато копаят, тати вадел аръша на каруцата (дървен прът, прекрепен пред каруцата, от двете му страни се впрягали двата коня), пъхал го в кончика (гьоча) на каруцата, полуизправен нагоре. На края на аръша има халка. На нея вързвали люлката и след като мама ме накърми, ме слагали на люлката, вятърът ме люлеел. Аз съм заспивал, а тати и мама копаеели наетата царевица. От село Башбунар (Свещарово) до село Кара япулар пътят е чернозем, около 18 км. Отивайки за там, минали първото село Карлъбейкьой (сега с. Пряспа), влезли във второто село Дропия. На самия път за Кремена имало кладенец. Собственикът на кладенеца, дядо Петко и жена му баба Мария, с впрегнат кон на дървената конструкция, вадели вода да си напоят животните (те били заможно семейство от местните жители). Имали повече животни. Тати спрял каруцата, поздравил ги и попитал може ли да напоят конете. Дядо Петко се засмял и казал: „Може, защо не.” Тати взел кофа от каруцата, взел вода от улука и започнал да пои конете. Баба Мария била любопитна. Отишла до каруцата и попитала мама: „Къде отивате и откъде сте?” Накратко мама казала, че са от Северна Добруджа. „Преди месец додахме в с. Башбунар. Сега отиваме да копаем царевица в с. Кара япулар. Мъжът ми взема пет хектара да я работим наполовина.”

Не изпуснала мама да каже, че в с. Чамурлии (Смолница) преди доста години, братовчеди на баща й (Петко Слави Сивков) от Северна Добруджа, по-точно от гр. Тулча, са дошли в Кадрилатера. „Заселиха се в с. Чамурлии и станаха много богати. И ние се полъгахме с мъжа ми. Додахме, пък какво ще ни сполети, Бог знае” - и се засмяла. Тогава баба Мария казала: „То какво излезе, че сме сватове. Моя първа братовчедка е женена за брат на Васил Сивков”. И продължила: „Гледай, гледай, какво стана, ами то тогава почакайте, ша ви донеса един самун хляб и сирене”. Изтичала баба Мария, в една торба сложила един самун хляб и няколко филии овче сирене, дала ги на мама и заръчала: „Когато минавате, обаждайте се!”

В спомените си за изселването ни през ноември 1940 г. накратко аз описах как като влязохме в с. Дропия, мама каза на приятелката си: „Стефано, туй село ми е познато. Като слезем по-надолу, има кладенец на самия път. На него пояхме конете като отивахме да окопаваме царевицата в чифлика в Карапулар.”

Минало лятото, дошла есента. В края на септември, тати пазарил цигани с отговорник на групата, наричали го драгоман. За три дена обрали царевицата на баща ми и на Петър Пощара. Както била уговорката, наполовина. Отговорникът на чифлика, наричали го логофът, дал на тати и на бай Петър по едно помещение да си приберат тяхната царевица. После за няколко дена си я прибрали в с. Башбунар. Така осигурили храна за добитъка и брашното за мамалига, която за него време беше редовна храна почти във всяка къща. Още същата година - 1928, през лятото, оказал се един турчин да продава 40 дка земя. Отишъл тати с турчина да види земята. Тя се намирала в една равна долина. До нея течала голямата Кара- куртска чешма с три чучура (за него време в гр. Добрич ползвали вода за пиене от тази чешма - с каруци, на които имало монтирани бъчви от 500 до 800 литра. Хората, които носели вода, наричали ги сакъджии. Носили вода в града и я продавали на бакър за стотинки. Тати харесал нивата и си правел планове да ползва водата, която течала на произвол, да развива градинарство и още повече, че турчинът я продавал на сметка. С парите от продажбата на неговата земя (половината от цената, получена от него) платил на турчина. Получил нотариален акт за собственост, но турчинът не казал на баща ми, че нивата е заложена при един банкер, македонец. Още същата година турчинът заминава, изселва се в Турция. Зимата на 1928-29 година била коварна, с много малко сняг и голям студ. Пшениците измръзнали 100%. Наложило се през пролетта стопаните да сеят ечемик. Така тати и той сял ечемик. Годината била благоприятна. Добивите били задоволителни.

Една седмица преди жътва, дошъл банкерът (македонец), да си търси заема от турчина. Банкерът отишъл в Примарията, представил се на примарана (кмета), казал му какъв е повода да търси турчина. Тогава кметът казал на банкера, че въпросният турчин още през лятото на 1928 година доброволно се изселил в Турция. „Нивата, която заложи и получи заема, я продал на едно семейство, което от Северна Добруджа се засели да живее в Башбунар. Засега живеят на квартира в дядо Георги Герджика” - пояснил той. Него ден тати отишъл да прави кирия (услуга с каруцата срещу заплащане) на едно семейство от новозаселилите се колонисти. Банкерът отишъл в квартирата. Представил се на мама, казал, че нивата, която са купили от турчина, е заложена срещу паричен заем. „Тъй като той се е изселил, заемът по договор трябва да платите вие” - допълнил той. Мама в този момент останала като попарена. Казала му: „В туй време сме затруднени, нямаме налични пари”. Банкерът проявил човещина и казал на мама: „Аз не ви искам сега парите, но до края на годината трябва да ги върнете. Засега приберете си реколтата и ако не ми върнете парите, земята имам право да я продам”.

Върнал се тати от град Добрич. Мама казала, че е дошъл един банкер, македонец, търсил турчина, от когото сме купили нивата. Тази нива турчинът я заложил при банкера и теглил кредит, който е близо на половината на парите, които платихме за земята. Между тати и мама настъпила омраза, като повод да се карат, дето не си отворил очите какво купува. Мама казала: „Сега какво стана, продаде си земята, додахме в Кадралатера, уж че земята е по-евтина, ще ставаме богати, но ударихме на камък. От средно бедни станахме по-бедни”. Макар и настъпилите неприятности реколтата от ечемика трябвало да се прибере. Хазаинът, дядо Георги, имал отворена жетварка. Тати с двата си коня помагал на дядо Георги по време на жътвата. Накрая пожънали и ечемика на тати. Дворът на дядо Георги бил доста голям. Със съгласието му тати си направил харман. До края на август успели да овършеят ечемика. Продали една част от него, купили плат. Мама имала шевна машина, марка „Сингер”, умеела да шие. Пооблякла нас, децата, и за тях ушила, от каквото имали нужда. Около 10 септември тати казал на мама, че ще отиде в чифлика на Иванчо Крушката с каруцата да се включи в прибирането на реколтата, да спечели някой лев, като допълнителен доход. Работел до края на септември, върнал се и казал на мама, че иска да отиде до родното си село Фрекацей, може би ще се окаже някой кандидат да продаде къщата и да иска остатъка от продадената земя на Иван Хаджиев. С тези пари да върнат заема на банкера, получени от турчина, да запазят собствеността. По него време жп линия имаше от Негру Вода до Костанца и Бабадак. Гр. Тулча се свърза с жп линия 1936-37 г. Мама не му възразила и му казала: „Щом си решил, отивай”. Взел си в торбата храна и тръгнал пеша на път. От Негру Вода качва се на влака през гр. Костанца до гр. Бабадак. От град Бабадак наема каруца (кираджия) да го закара до родното село на мама, Каталой. Минало първото село Еникьой (сега Михаил Когълничану), второто село - Каталой. Тати платил на каруцаря и го освободил. Отишъл в сестрата на мама, леля Марина. Стоял около час, леля Марина го спирала да нощува у тях, но той и казал, че бърза да отиде в с. Фрекацей и ще нощува в неговата сестра, кака му Елена. От с. Каталой до с. Фрекацей разстоянието е 4 км. Тръгнал пеша. Стигнал преди залез слънце. Отишъл в сестра си Елена, казал и, че вечерта ще и отиде на гости, тя не възразила, макар че много не го обичала, защото той бил природен - от третата жена на баща и, дядо Гаврил. От хорски срам му казала: „Щом искаш, ела”. Тати отишъл в центъра на селото, срещнал се с приятели, влязъл в селската кръчма. Поръчали си по кана вино. В туй време в кръчмата влязъл Иван Хаджийски. Тати го поканил да седне на тяхна- та маса и поръчал на кръчмаря да донесе кана вино. Двамата приятели на тати си изпили виното, извинили се и си тръгнали. Тати и Иван Хаджийски продължили да се черпят. От дума на дума тати го попитал дали има възможност да му плати остатъка от парите, от нивата, която му продал. Той се оправдал, че с парите от продаденото зърно платил данъка на общината и на наетите работници по време на жътва и харман, но до края на годината ще се изплати. Тати му казал: „Добре, само да си държиш на думата” - и посочил (станал) да си тръгва. Тогава Иван Хаджийски му казал: ,Чакай, аз не съм черпил” - и поръчал на кръчмарина да донесе по кана вино. Докато си разменят по някой приказка, изпили виното. Тати усетил, че доста се почерпил, тръгнал си от кръчмата и по пътя му казал: „В края на месец ноември аз пак ще дойда, да не стане тъй, че пак да ме метнеш”. Прибрал се тати в сестра си, тя го сгълчала (смъмрила), дето късно се прибрал и доста почерпен. Поканила го да вечеря, но той отказал, като казал, че не е гладен.

Сутринта излязъл на центъра на селото да разбере дали ще се яви някой купувач за къщата, но нямало кандидати. Още същия ден пазарил кираджия (каруца) да го закара до гр. Бабадак, от там се качил на влака до Негру Вода. После тръгнал пеш или с каруца, ако някоя каруца спре да го качи. Така стигнал до с. Башбунар (село Полковник Свищарово).

Прибрал се вкъщи. Мама го попитала: „Продаде ли къщата, плати ли ти Иван Хаджийски останалите пари?” Тати казал: „Нито едното, нито другото. За къщата купувачи няма, а пък Иван Хаджийски се оправда, че с парите от продадената продукция платил данъка на общината и на наетите работници по време на жътвата и хармана, но обеща, че до края на годината да ми ги даде”.

В съседното село до с. Башбунар, с. Плачи дол, имало гора. Горският надзирател (пъдурарът) разгласил на селяните, че продават на линеен метър гора за сеч. По него време нямало резачки, сечели дърветата с брадва. Тати, да не стои без работа, хванал се да сече дърва от гората. Дърветата не били много дебели, но високи, казвали им алачуга (черпия). Натрупал голяма камара и започнал да ги кастри. Направил си поставка (магаре). На него слагал дървото и с трион режел парчета по на 25-30 см, готови за готварска печка. Натоварил ги в сандъка на каруцата и в гр. Пазарджик (Добрич) ги продал на Ойдум пазар (площад, където се продават дърва, той се намираше където сега е Стария Добрич, срещу Друмевия хан). Това продължило близо месец - до около двадесети ноември. Баща ми успял да продаде излишъка от дървата за огрев, спечелил пари. Дал на мама за разноски вкъщи, спрял и за него за разходи по пътя.

„Докато времето е още сухо, без сняг, трябва да отида до с. Фрекацей, може да се окаже кандидат за къщата и да си взема остатъка от парите от бай Иван Хаджийски, да можем до края на годината да върнем на македонеца заема, да спасим нивата” - казал той на мама. Времето било сухо, но студено. Около 25 ноември тати решил да тръгне на път. Мама му турила в торбата хляб, сирене, някоя глава кромид лук и шише с вода. Взел тати торбата на рамо, наметнал ямурлука, сбогувал се с мама, прекръстил се и тръгнал пеш за Негру Вода. Оттам щял да вземе влака за Костанца и Бабадак. Като пристигнал на гарата, влакът бил заминал преди половин час. Двоумял се и накрая решил да продължи. Къде с попътни каруци, къде пеш, стигнал до Костанца по залез слънце. На края на града имало голям саплък (купа) овесена слама. Изморен от дългия път, решил да отседне на този саплък, да се нахрани и да си почине. Докато се нахрани, слънцето се скрило, станало мрак. Овесената слама излъчвала приятен мирис. Решил да си направи в саплъка хралупа (дупка), наметнал ямурлука и изморен от дългия път, сънят го унесъл и дълбоко заспал. Вечерта паднала дебела слана. Още преди изгрева на слънцето се събудил, станал и усетил, че бил като сдървен. Кършил се, направил малко физзарядка, но усетил, че нещо го задушава и го усилвала кашлицата. Изтърсил си ямурлука от слама, наметнал го и тръгнал за жп гарата, която била наблизо - не повече от два километра. С влака отишъл до гр. Бабадак. Слязъл от влака, наблизо имало спрян камион, натоварен с чували, пълни със зърно. Попитал тати шофьора закъде ще пътува. Той му казал, че носи зърно на скеле в гр. Тулча. Тати го помолил: „Може ли да ме вземете до разклона за с. Каталой?” Шофьорът отговорил: „Може, но в кабината няма място, ако искаш да се качиш в каросерията и да легнеш на чувалите отгоре”.

Качил се тати, облякъл ямурлука и легнал върху пълните чувалите. Шофьорът запалил колата и потеглили. За около половин час стигнали до разклона за с. Каталой. Като слязъл тати извадил от джоба пари да плати за услугата, но шофьорът отказал да му вземе парите като казал: „Че дакъ ам фъкут о бунатате (какво от това, направил съм едно добро)”.

Без да се спира при сестрата на мама, леля Марина, продължил за родното си с. Фрекацей. Разстоянието от двете села е четири километра. Около четири часа след обяд стигнал в с. Фрекацей. Първо отишъл да си иска останалите пари от Иван Хаджийски. Извикал на портата, излязла жена му. Тати попитал: „Тука ли е бай Иван, с него имам работа?” Тя отвърнала: „Преди малко излезе, не ми каза къде отива”. „Аз отивам до Общината по моя работа - казал тати, - след малко ша дода.” Отишъл тати до Общината да пита кмета дали има кандидат за къщата, но кметът му отговорил, че засега никой не го е питал. Излязъл тати от Общината, видял, че към селската кръчма идват двама мъже, единият бил Иван Хаджийски. Изчакал ги, срещнали се, тати го поздравил и казал, че е ходил у тях. Бай Иван го попитал: „Че защо ме търсиш?” „Да си уредим сметките - му казал тати, - нали ми каза, като бяхме в кръчмата, че до един месец ще приготвиш парите, и аз за туй съм дошъл.” „Да, право казваш, ама като си тръгнахме от кръчмата, минахме покрай нас и аз та извиках да додиш у нас, дадох ти парите, почерпихме се с по чашка вино и ти отиде у сестра ти Елена. Ти беше пиян и си забравил.” Баща ми съкрушен от тази измама, нарекъл го мошеник, скарали се и му казал: „Хаир да не видиш от тези пари. Хубав капан си измислил”. Тръгнал за с. Каталой. По пътя го втрисало, придружено със силна кашлица, болки в гърдите и с повишена температура. Отишъл у сестрата на мама, леля Марина. Тя като го видяла на какъв е хал, веднага сварила билков чай, сложила му компреси на гърдите и челото, да му спадне температурата. Сутринта свако Атанас, съпруг на леля Марина, впрегнал каруцата, закарал го в болницата в гр. Тулча. Прегледал го лекар със специалност „вътрешни болести” казал, че има силна простуда, развива бронхопневмония, набира вода в белите дробове и трябва да остане в болницата, но трябва да плати отначало първата вноска (леи) за престоя. Свако Танас казал на тати: „Аз ще платя първата вноска леи, нали работя нивите (85 дка) на балдъзата Добра на половина. (Колко е била първата вноска, не помня.) Така баща ми остава да го лекуват в болницата до края на месец април на следващата година. Лекуващият лекар казал на баща ми, че до края на месец април има вероятност да го изпишат по преценка на лекаря. Заболяването на баща ми било почти излекувано. Преди да го изпишат, трябвало да заплати разликата от парите за престоя му в шпитала (болницата). Тъй като нямал налични пари, тати пише на мама: „Добро, продай кравата с телето на края на месец април. Ша ма изписват, трябва да платим шпитала (болницата). Парите ще ги донесеш лично ти.” Получила мама писмото, прочела го и заплакала. Със сълзи на очи отишла при хазяите, носела и писмото. Казала на хазяите какво и заръчал тати. „Докъде я докарахме, бай Георги, с какво ще храня тези деца, оставаме без мляко” - казала тя. Хазяинът, бай Георги, бил заможен човек. Казал на мама: „Не плачи, булка, ние имаме две дойни крави, щом в нашата къща има мляко и у вас ще има мляко. Радвай се, че Сандьо е оздравял. Вие сте млади, работливи. Подир лошото идва и доброто. Аз ще се постарая да ти намеря мющерия (кандидат купувач) и ще искам по-висока цена. Вашта крава е млечна, пък и телето е женско”. Още на третия ден мама и дядо Георги закарали кравата и телето на пазара. Продали я на хубава цена, за колко пари не помня, ама мама казваше, че стигнали да платят шпитала (болницата). Даже останали пари да си платят за влака от Бабадак до Негру Вода.

Наближило края на месец април. Хазяинът, дядо Георги, отишъл в гр. Пазарджик (Добрич), пазарил една лека кола да закара мама до Негру Вода. Аз съм бил вече на две години. Мама взела и мене. За из път мама взела парите от продадените дърва. Още в същият ден, в късния следобед, сме пристигнали в гр. Бабадак. В този град мама има кумица, носи името на нейната сестра Марина. Те се занимавали с градинарство. Имали каруца единичка (каруца с един кон). Живеели близо до гарата. Отишла мама у тях, попитала ги дали имат възможност да ни закарат до с. Каталой, като и казала, че ша си плати пътя. Кумицата на мама казала: „На кръстник пари не се вземат и път не му се минава. Мъжът ми има да довърши малко работа в градината и ша въ закара. Колко е то, няма и два часа. Докато си почините, мъжът ми Ангел ша доди”. Аз не помня, бил съм само на две години, разказваше мама, че кумичката Марина имала сготвена градинарска чорба. Поканила мама да се нахраним. Същият ден, късно след обед сме стигнали в с. Каталой. На другия ден свако Атанас, мъж на леля Марина, прегнал каруцата и двамата с мама отишли в гр. Тулча. Платили на шпиталу (болницата). Тати бил изписан. В с. Каталой стояли два дена при леля Марина. През туй време леля Марина ги убеждавала (съветвала) да се върнат в с. Фрекацей, като им казала: „Какво сте му харесали на него дивия Кадралатер, имате си хубава къща на село, с нивата на Добра (85 дка) ша преживявате. Пък реката минава покрай градината, можете да работите бахчавънджалък (градинарство)”. Умували тати и мама, умували, и на края обещали, че ша са върнат. За да е сигурна леля Марина, че ще се върнат, казала им: „Аз ще спра Ристьо като залог, тогава ша съм сигурна, че ша съ върните”. На другия ден свако Атанас с каруцата си закарал тати и мама до гр. Бабадак. С влака пътували до Негру Вода. От там до с. Башбунар тати наел кираджия с каруца. Аз съм останал при леля Марина.

Без да губят време, тати сложил големите ангъчи (канати) и започнал да товари багажа. Вземали най-необходимия, разказваше ми мама.

Хазяинът, дядо Георги Герджика видял тати да товари от къщния багаж, отишъл при него и го попитал: „Какво правиш, Сандьо, ша са местиш на друга квартира ли?” „Не - казал му тати, - връщам се в мойто село, Фрекацей. Додъх тука с голям мерак, ама мина ми котка път, ударих на камък. Не можах да върна на македонеца заема, дето го взел турчина и заложил земята. Загубих я. Отидох есента да продам къщата, по пътя се простудих, наложи се да вляза в шпитала (болница). Лежах цели 5 месеца. Продадох кравата да платя шпитала. Не виждам друго спасение, освен да се върна” - му казал тати. - Дворът ми е 7 дка, повече от 5 дка е градина, покрай нея минава река Челика, доста пълноводна. Освен земята на жената, 85 дка, ша са опитам да развия градинарство.”

След няколко дена, след като пристигнали в с. Каталой, приспали в сестрата на мама (тя е с 10 години по-голяма от мама). На другия ден прибрали се в с. Фрекацей. Без да губи много време, за два дена тати изорал градината, подготвил я за сеитба, като хвърлил три каруци угоряла оборска тор. Отишъл в гр. Тулча на пазара, купил разсад домати, от късен сорт. За два дена тати, мама и кака София, която била на 10 години, засели 3 дка домати. Останалите 2 дка тати засял с есенно зеле. Пазарил едно момче, носело с кофа вода от реката да полива от корен на корен, за да прехване разсада.

Когато трябвало да се полива градината, тати пазарявал две яки момчета с кофи да наливат вода в улука, който поставил до самия бряг на реката с наклон към градината. Водата заминавала по вадите. Тати и мама с мотики направлявали водата по каръците. Годината била благоприятна, добивът нормален. Идваха хора от село, купуваха според нуждите си. Идваха и кръчмари от гр. Тулча, те купуваха по-големи количества. Често пъти тати с каруцата, пълна с домати, отиваше в горните махали, продаваше стоката си. Вземаше ме и мене. Може би затова помня всички улици на с. Фрекацей, семействата и къщите.

За да улесни поливането на градината, баща ми измисли саморъчно да направи долап (устройство за прехвърляне на вода), който се задвижваше с конска тяга (Приложение 1). Така се премахваше тежкият ръчен труд. През лятото на 1932 г., месец юни, преди жътва, тати отиде в гр. Тулча. От склада за дървен материал, собственост на евреина Аврам (склада се казваше „Аврамидия”), купи чамови талпи, широки 30 см и дебели 4 см и две чамови греди 20 см на 20 см дебели с дължина 3 м. Начерта на земята с голям пергел колело с диаметър 2 м. Талпите наряза на по 60 см, нареди ги на този кръг, с молив отбеляза на самите дъски как да изреже краищата, накова ги една за друга така се образува голямо колело. Странично по ширината на колелото накова ламаринени кофи. На две обади (обадъ - дървен мост на който се слагат двете колела) от колело на каруца, с ръчно свредло, по на 10 см междина, направи дупки. В тези дупки наби дрянови клечки с дължина 10 см и дебелина 3 см. Така тези обади получиха форма на два чарка. На единият край на гредата, която беше поставена хоризонтално на земята, тати застопори (закрепи) голямото колело с кофите. На другия край на гредата монтира единият чарк. На вертикалната греда, на долния край, монтира другият чарк. При задвижване чрез конска тяга зъбите (дряновите клечки) се застъпваха и задвижваха голямото колело с кофите, които се пълнят с вода от изкопаната дупка, дълбока метър и половина. Дупката се пълнеше с вода от реката, чрез изкопан канал. За закрепване на вертикалната греда тати направи конструкция (скеле) по модела на добруджанските кладенци, от които се вадеше вода с помощта на кон или магаре. На вертикалната греда тати сложи (монтира) аръш. На края на аръша имаше закачен кантар (кобилица). На нея се закачаха яновите на хамута, който се слагаше на врата на коня. За да се избегне воденето на коня от човек при манежа, тати накова на гредата един прът, на него връзваше едека (въжето на юлара). Така кобилата Мица си вървеше сама. Кака Руска, която беше на 8 години и аз покрай нея, само шлибвахме с камшика кобилата Мица. При манежа конструкцията скърцаше; водата, която се изливаше в големия дъсчен улук издаваше приятен звук. Кобилата въртеше ушите си, издаваше знак, че се плаши от скърцането на скелето и шума на водата. Кака Руска от време на време я пошлибваше с камшика като и казваше: „Хайде, Мице, не се плаши”. По време на поливането тати вземаше по две-три момичета на помощ, плащаше им надник.

В Букурещ имаше създадено дружество „Градинар”. Тати изпрати молба, приеха го и получи по пощата каталог. В него имаше картини от всички видове зеленчуци - ранни, средни, късни. Към дружеството имаше магазин за семена на братя Бояджиеви. От каталога тати избираше какви сортове да засява, правеше поръчка до магазина. Семената, които получаваше като колет по пощата, ги плащаше в гр. Тулча. Разсада си го произвеждаше сам. Набрал кураж, доволен от труда си и приходите, които получава от градината през 1933 г., взема под наем 2 дка от комшията бай Илия Мойсев. Единия декар зася с пролетно зеле, а другия - с праз и есенно зеле. Есента на 1933 г. тати купи десет овце. За две години станаха двадесет. Пролетта на 1936 г. мама с братята си делиха бащин имот. Мама получи 32 овце, черноглави, една крава дойна с теле, и кухненски съдове от бакър. Така семейството ни се стабилизира. Тати и мама имаха друго самочувствие, бяха забравили сиромашията и ядовете, които имаха по време на доброволното си изселване в Южна Добруджа през 1928 г.

Затова, че животните се увеличиха, през месец май 1937 г. тати с нает майстор по тази професия, изкопаха кладенец в двора до самата ограда до пътя. На осмия метър бликна хубава питейна вода. Облицова го с камък. Направи му дървена конструкция с валяк. От външната страна на оградата, откъм пътя, тати постави дъсчен улук. Идваха и комшиите да си поят добитъка. Водата от кладенеца имаше дълбочина четири метра.

Радостта на родителите ми, че са постигнали туй, което много години са го мечтали, беше за малко. Дойде голямата новина, Крайовският договор. Връщането на Южна Добруджа в пределите на България беше добро дошло. Другата точка, която външният министър на Румъния включи в договора за изселването на българите от Северна Добруджа в Южна Добруджа разтърси засегнатите. Имаше и радост, че ще се обединят с майка България, но и много тъга, че всичко, което са създали с много труд, трябва да го изоставят. Настъпи отново голяма мизерия от месец ноември 1940 г., която съм описал в главата „Спомени от моето детство”.

НЕПРЕДВИДЕНА СЛУЧКА

При изселването ни по силата на Крайовския договор в Южна Добруджа в с. Дропия, месец ноември 1940 година, като замяна на това какво са оставили родителите ми в Северна Добруджа като недвижими имоти, тука получихме дворно място от 2500 кв. м с построена малка къща (кирпичена) от две малки стаи - общо 20 кв. м., покрита със слама и нищо друго. След като се настанихме, макар и притеснено в края на ноември тати и мама впрегнаха талигата, отидоха в град Добрич да купят продукти за зимата: картофи, праз, ряпа, лук, зеле (за кисело). След като закупили продуктите, отишли с каруцата на един хан да отседнат - конете да нахранят и те да се нахранят. Влезли в кръчмата на хана. Ханът се намирал до малкия Ойдум пазар (място, където се продавали дърва за огрев, донесени с каруци от селата). Това е мястото, където е Старият Добрич. След като дали на конете приготвената попара от ситна слама, омесена с ярма (млян ечемик и царевица), тати взел торбата с хляба и шишето с водата. По него време в град Добрич, водата била горчива, ползвали я за животните и битови нужди. За пиене водата я носели със саки (каруци с големи бъчви от по 500-800 литра) и се е продавала на литър. Казвали им „сакаджии” на продавачите на вода. Сакаджиите са пълнели бъчвите с вода от Каракуртската чешма, която се е намирала на 5 км източно от град Добрич.

Влезли в кръчмата, седнали на една маса близо до прозореца да наблюдават от време на време каруцата си в хана, да не би някой несъвестен, който излиза с каруцата си от хана да им вземе купената стока. Тати взел торбата, започнал да я отвързва да извади хляба, мама сложила шишето с водата на масата. В туй време собственикът на кръчмата отишъл да ги попита какво ще желаят за ядене, като им казал каква храна има в кухнята. Тати поръчал свинско със зеле и един литър вино. Мама го смъмрила и казала на кръчмаря: „Едно кило е много, донеси половинка. Няма да се напиваме, път ни чака.” Кръчмарят приел поръчката, без много да се бави, донесъл манджата. Но в туй време той, докато ги сервира, личността на мама започнало да го впечатлява, но не бил сигурен дали тази жена е същата, в която той се съмнява. След като ги сервирал, поканил ги най-учтиво да обядват, спрял се и влязъл в разговор с тях, като ги попитал: „Като гледам по носията, май сте преселници от Северна Добруджа. Аз горе-долу познавам вашия край. От кои села сте?” Мама по характер си пада малко мъжка жена, не изчакала тати да вземе думата, като му казала: „Като толкоз много се интересуваш и питаш, аз съм от с. Каталой, ама съм женена във Фрекацей.” Кръчмарят им благодарил и отишъл да обслужва други клиенти, но не ги изпускал от очи. Мама казала на тати: „Тоз какво все гледа към нас? Да не ни измисли някой номер, щом се интересува откъде сме.” Кръчмарят, който е самият Друми, дълбоко се уверил, че въпросната жена ще излезе същата жена, за която той се съмнява, че е неговата братовчедка, с която се е снимал на снимка като войник 1917 година. Изчакал да се нахранят, отишъл при тях и ги попитал: „Хареса ли ви манджата?” „Много хубава беше, аз съм бил готвач като войник” - му казал тати и извадил портфейла да си плати обяда. В туй време кръчмарят (Друми) извадил снимка от вътрешния джоба на сакото си и я показал на мама. „Тоз войник на снимката познаваш ли го?” - питал той майка ми. Мама останала силно изненадана, смутено казала: „Тоз войник е Друми. Жената съм аз, другият войник е Стою.” Тогава кръчмарят казал: „Ами аз кой съм, не съм ли Друми?” Станала вълнуваща сцена. Двамата с насълзени очи се прегърнали от радост, след като цели 22 години не са се виждали. Друми отказал да им вземе пари за обяда и настоял да останат вечерта на гости у тях. Стояли на общи приказки до два часа през нощта. На село, ние, четирите деца, каките - София на 18 г. и Руска на 15, аз, Христо на 11 и Петър на 6 г. и половина, цяла нощ сън не ни хвана. Какво ли не си мислихме да е станало. На другия ден в десет часа мама и тати пристигнаха живи и здрави, и разказаха всичко туй, що съм писал в горните редове.

През туй време, до национализацията на кръчмите през 1946 година, когато се е налагало да отиваме в гр. Добрич, винаги сме спирали на Друмевия хан.

СЛУЧКА В ЖИВОТА

Годината беше 1952 г., месец януари. Втората ми сестра Руска се жени за момче от Шабла. Сватбата беше насрочена на 21 януари, Иванов ден по стар стил. По него време нямахме засети лозя. За сватбата трябваше вино. Чудеха се мама и тати какво да правят. Един ден мама се сети, че в с. Чамурлии (Смолница) има роднини от Сивковия род. Каза на тати: „Защо не отидем в Чамурлия при мойте братовчеди. Те са кореняци, имат лозя, няма да се върнем празни, пък и може по-евтино да ни го продадат.” „Хубаво казваш” - каза тати. На другия ден, през нощта беше наваляло около десетина сантиметра сняг, времето беше тихо, с температура 4-5 градуса над нулата. Сутринта тати пита мама: „Какво ще правим? Времето е много лошо.” Мама се позамисли и каза на тати: „Прягай каруцата. Падналият сняг не е за шейна. Има с какво да се облечем. Ти с ямурлука, а аз с големия кожух. Ще отидем на късмет.” Без много да мислят, тати прегна каруцата, взеха едно буре от сто литра, опаковаха се със зимните горни дрехи, прекръстиха се и си пожелаха на добър път. Тати подкара конете и тръгнаха на път за село Чамурлии. Беше около 10 часа. Около залез слънце пристигнали по живо по здраво в с. Чамурлии.

Мама не познава никой от рода Сивкови. Още в края на селото, на улицата имало един човек, който си прибирал овцете. Спрял тати каруцата и го попитал: „Познаваш ли някой от Сивковите? Да ми кажеш къде живеят.” Мъжът отговорил: „Познавам, но те живеят в Горна Чамурла. Карай малко по-нагоре, като влезеш в другата махала, втората къща вдясно живее бай Васил Сивков (бащата на Друми).” Баща ми му благодарил и подкарал конете, за някакви си десет минути стигнали до двора, както ги упътил човекът.

Външният вид на двора показвало, че тук живеят заможни хора. С дъсчена ограда, високи порти, боядисани с катран (изгоряло масло), да ги предпазят от загниване. Слязъл баща ми от каруцата, почукал на портите, разлали се кучета. Излязъл човек в напреднала възраст, отворил малката портичката и попитал: „От дека сте? Кого търсите?” Мама казала: „Аз съм от Сивковия род, знам от баща ми, че в туй село той имам братовчеди, но аз не ги познавам. Да ни кажеш някой от Сивковия род, къде живеят, да нощуваме тази вечер.” Старецът отговорил: „Знам, ша ва упътя, ама я ми кажи ти чия дъщеря си?” Мама, без да се притеснява, казала: „Аз съм дъщеря на Петко Слави Сивков от село Каталой. Женена съм в с. Фрекацей. Сега сме изселени в с. Дропия.” Старецът се засмял и казал: „Ами аз съм от Сивковите, казвам се Васил. Баща ти ми е чичо, на баща ми първи братовчед. А заповядайте.”

Отворил портите. Влезли с каруцата в двора. Тати разпрегнал конете. Закарали ги в дама (обора). Тати си е носел в един чувал ситна слама (попара с ярма). Сипал я в яслата. Тогава старецът ги поканил вкъщи. Преди да влязат вкъщи, той попитал: „Гледам, в каруцата имате буре, да не сте го купили от града?” „Не - отговорила мама, - то си е наше. Додахме да купим вино. Знам, че тука хората имат лозя. Женя дъщеря, сватбата е насрочена за 21 януари.” Старецът казал: „Добре сте направили, че додахте тука. Местните хора всичките имат лозя. Пък тази година Бог даде голям берекет. Много вина наляхме. Няма да се върнете без вино.”

Снахата на дядо Васил сложила кръглата маса, сложила от всичко по нещо и седнали да вечерят. Но преди това синът му Александър обиколил роднините, казал им, че имат гости и докато вечеряли, къщата се напълнила с хора и всеки носел по нещо за ядене. Софрата се натоварила с какво ли не, от хубаво по-хубаво. Хапнали, черпали се и всички искали да разберат от къде са гостите и каква роднина са. Дядо Васил обяснил откъде са и каква роднина са, и по какъв повод са дошли. Всички разбрали, че искат да купят вино за сватба. Сутринта почнали да идват, кой с по един бакър вино, кой с два, кой с три бакъра вино. За нула време бурето се напълнило, даже артисало (останало в излишък). Тати ги попитал с каква цена го харчат (продават), да го плати, но те отказали и казали, че щом е за сватба, пари не се вземат. „Пък още повече нали сме роднини, от Сивковия род.” Така тати и мама им благодарили за гостоприемството и за големия жест, че им дали виното, без да им вземат пари. На другия ден, около обяд мама и тати си додаха по живо по здраво, радостни, че са свършили добра работа.

Всичко туй, що съм го описал, мама ми го разказа най-подробно. Нищо няма измислено.

————————————–

ПОСЛЕСЛОВ

Моят автобиографичен разказ, който избрах да се казва „По пътеките на спомените”, приключва тук. Но въодушевен от крайния резултат - престоящото отпечатване на книга с досегашните ми писания, което за мен изглеждаше нещо недостижимо, може би няма да спра до тук. Защото мисълта продължава да блуждае в отминалите години и други спомени избликват като неочаквани гости. Сега ми е много по-лесно да си представя, че времето няма да изтрие следата от ръкописите, оставени от мен на хартия, защото разбрах, че има и други заинтересувани от тази идея. По неведоми пътища животът ме срещна с дъщерята на един мой съселянин, който също се казваше Христо (той вече се пренесе на небето). Мария Христова Петрова, от фамилията на Добревите по баща, се оказа човекът, от който се нуждаех, за да се оформят ръкописите ми в книга. Не само защото знаеше какво е необходимо, за да стане това, но и защото беше от моето село - и нейните родители преминаха през същите събития на живота в Северна Добруджа под румънско управление, преселването, настаняването в Южна Добруджа, военните години, колективизацията и работата в ТКЗС. Това улесни работата по обсъждането, уточняването и дописването на текста.

Въпреки напредналата ми възраст - през февруари 2018 г. ще навърша 90 години, не смятам да сложа последната точка на ръкописите ми със спомени. Ще съдействам на всеки, който ме пита и се интересува от тези отминали година.

Надявам се, че и други представители на родове от селото ни ще оживят спомените за хора, които с кураж и трудолюбие защитаваха живота чрез ежедневна грижа за семейството си и общността, и които бяха свидетели на историческите събития и промените през 20-и век в страната ни и в нашия край - Добруджа.

Авторът

Ръчно начертана от автора схема на системата за поливане, направена от баща му

————————————–

Приложение 2

ГЕОРГИ ГАВРИЛОВ (прадядо ми от Сливенския край), жени се за мома от с.Фрекацей, имат три деца

1. ГАВРИЛ               2. СТЕФАНЯ            3. АНГЕЛИНА

+ Султана първи брак един син 1.1.Георги                     + Дочо            + Иван

+ Стилияна    2.1.Петър       2.2. Йордана 2.3.Стефана 3.1.Стояна        3.2. Васил      З.З.Войка 3.4.Трифон

втори брак четири деца       +Дона +Тодор +Георги +Атанас    +Дона +Йордан        +Ганка

1.Христо        1. Никола 1. Георги 1.Мария          1.Иван            1. Тодор         1. Иван

+Ангелина    2. Кольо         2. Петър         2.Василка      2. Мита

трети брак     3.Марин         +Йон Раца 3. Щефана          3. Кольо         3. Елена

един син 1.6.Александър    Тодор

Щефана

Яна     Мария 4. Васил

Драган

ГАВРИЛ (дядо ми)  4. Елена         4.Ангелина

Първи брак на Гаврил - със Султана, имат един син Георги

ГЕОРГИ има два брака.

Първи брак на Георги - със Стилияна. Имат един син.

Иван, който се жени за Султана, имат дъщеря Бояна.

Втори брак на Георги - с Тодора. Имат четири деца:

Ивана, жени се за Велико Маринов Василев, нямат деца

Йордан, жени се за Тодора (Тодоска), имат 6 деца - Васил, Петър, Войка, Ивана, Мита, Елена

Христо (Христаки), жени се за Мита ( починала), имат три деца, две от тях почиват, остава Никола Втората жена на Христаки е Злата, имат 5 деца - Мария, Ивана, Доката, Петър, Митьо.

Николина, жени се за Марин Иванов Трифонов, имат три деца - Георги, Марина, Тодорка

Втори брак на Гаврил - със Стилияна, имат 4 деца

ИЛИЯ, жени се за Васила, имат две деца - Васил и Стилияна.

Петър, не се жени.

Иван, жени се на 40 г., няма деца

Елена, жени се за Василе Серя, имат пет деца - Анета, Йоана, Йонел, Йордана, Михал.

Трети брак на Гаврил - с Ангелина, имат един син Александър 1. АЛЕКСАНДЪР (баща ми, жени се за Добра Сивкова, имат четири деца (първото дете Георги е починало на 6 месеца) и една доведена от Добра дъщеря - София.

АЛЕКСАНДЪР (баща ми)

+ ДОБРА

Петър (1933)

Сияна +Нела

Рая

1. Добринка

Митко

Александър + втори брак

София (1922) Руска (1924)  ХРИСТО (1928)

+Йордан +Атанас + МАРИЯ

Христо

Иван   1. Кица 1. Сашо

Мария

Георги 2. Стоян 2. Ваньо

Цвятко

————————————–

ПОЯСНЕНИЯ

Село Победа (Гелинджик). По време на османската власт селото се е казвало „Гелинджик”. На 5 септември 1916 г. при Добричката епопея, противникът - румънци и руси влизат в селото и стигат на 100-200 м. от българските окопи. Вечерта ген. Кантарджиев заповядва атака. Българите атакуват и със удар „на нож” прогонват врага и освобождават Гелинджик. Схватки са ставали и по улиците на селото. Противникът е отблъснат независимо от численото превъзходство на руските и румънски войски.

Село Сенокос (Чейрли гьол или Чорлу гьол). То се намира точно по средата на пътя между Балчик и Добрич. Вероятно това име има връзка с блатото (гьола), който се намира в непосредствена близост до селото от южната му страна.

Село Дропла (Дропия, румънкото име). Това име идва от името на една от махалите с местно население - Тойкоюсу (на турски език от „той” - птицата дропла и „кою су” - която гнезди ниско; в местността Инджибара на времето имало широки синури и в трънките са гнездели дропли, най-едрите летящи птици, които сега са изчезнали като вид, поради промяна на околната среда). Когато между двете махали с местно население Търновка и Тойкоюсу се образува новото селище на колонисти- те, цялото селище с двете стари махали и нова махала, получава името Дропия, а от 1942 г. - Дропла.

Село Змеево (Иланлък). Името, което се среща в повече документи преди и след Освобождението, е Иланлък. Преди 100 години край селото е имало гора. Тя е изсечена след окупирането на Добруджа от румънците, за да се осигури земя за преселените тук цинцари от македонските планини. В гората е имало изключително много змии. На тях селото дължи името си (от турското „илан” - змия). След попадането на Добруджа под румънска окупация селото получава името Шарпени (буквален превод от турското наименование, среща се още като Шерпени).

Олтения (рум. Oltenia) е исторически западна покрайнина на Влашко. Областта граничи с Трансилвания на север, Банат на запад, на юг е ограничена от Мизия с Дунав, а от Мунтения условно я дели река Олт. Административно Олтения се подразделя на два окръга - Горж и Долж с главен град Крайова (административен център) - най-големия град в румънския регион Олтения.

Арумъните (варианти армъни, аромъни, наричани още власи, цинцари, куцовласи, македонци, каравласи) са народ, населяващ в южните части на Бълканския полуостров. Населяват Северна Гърция, части от Албания, Република Македония и България.

Никола Петков. Никола Димитров Петков (21 юли 1893 - 23 септември 1947) е български политик, лидер на БЗНС, убит от комунистическия режим. Син е на политика Димитър Петков. Брат е на Петко Д. Петков, убит от наемен убиец през 1924 г. В политическия живот Никола Петков навлиза в началото на 1930-те години. Участва в учредяването на Националния комитет на Отечествения фронт през 1943 г. и в установяването на новата власт през 1944 г. През 1947 г. е осъден на смърт чрез обесване заради съпротивата му срещу налагането на комунистическия режим. Измъчван и убит с чук, после качен мъртъв на бесилото.

Село Пряспа. Карлъбейкьой идва от тюркското прилагателно „карлъ” - снежно, „бей” - господар и „кьой” - село: в превод нещо като „Село на снежния господар”.

Град Добрич. Сегашният град възниква през XVI век като Хаджиоглу Пазарджик - според легендата по името на неговия основател, турския пътуващ търговец Хаджиоглу, а според писмени източници - на онгузки род със същото име Добрич. След 1944 г. приема името град Толбухин и след Промените 1989 г. приема отново името си Добрич.

Кара япулар (Кремена). Селото е изградено около старо Готско селище. Интересното е, че през годините селото на три пъти е изоставяно и след това е построявано на други места, около сегашното му месторазположение. Причината за това са били върлуващите по него време болести и епидемии. Сегашното си име селото получава след Освобождението от турско робство.

Смолница (Чалурлии). Селото датира от 1526 година. Първото му име е Орта чамурлу. Думата „чамурлу” или „чамурлии” идва от турската дума „чамур” (кална пръст, калище). При валежи запрашената пръст много лесно се образувала в кал. Смолница е директен диалектен превод от турското име. Селото преминава под румънско управление след окупацията на Южна Добруджа през 1913 година. През 1916 година селото се връща на България, но Ньойския договор отново го праща под румънска юрисдикция, така до 1940 година когато Крайовската спогодба окончателно го връща на България. През тези тежки години на заселниците са били конфискувани имоти, били са преселвани към и от България. Така в днешни времена там живеят наследниците на така наречените „преселци”.

Рахманашаклар (сега Окорш), носи името на прабългарския воин Окорсис, който в началото на IX век защитава източната граница на България по река Днепър. Сведения за Окорсис получаваме от епиграфски паметник. По ред исторически обстоятелства селището представлява рядка етническа и етнокултурна мозайка. Тук живеят наследници на българи - преселници от Румъния (селата Башкьой и Каталой), българи от централния Балкан, местни турци и турци от Източните Родопи. И днес в с. Окорш продължават да живеят потомците на Бимбеловите (родът на Стефан Караджа) и на Петковите (родът на Димитър Петков, Никола Петков и Петко Д. Петков). Всички тези различни по произход етнически групи носят специфични обичаи, костюми, религии, бит и култови практики, чиято магия може да се долови в богатата антропологична музейна сбирка. Същевременно регионът е истински резерват на археологически и етнографски културно-исторически паметници.

Карапелит. Името на селото идва от турското „кара пелит” - черен жълъд. На 1 септември 1916 година България обявява война на Румъния. Целта е освобождение на Южна Добруджа от румънската окупация, започнала през 1913 г. Българската войска извоюва забележителна победа в тежката битка при Карапелит-Кочмар (Карапелитската епопея). На прославения български генерал Иван Колев от кавалерията е поверено командването на Първа конна дивизия, която е в състава на Трета българска армия, командвана от ген. Стефан Тошев, който в своите спомени пише за ген. Иван Колев: „Най-после удаде се случаят на орела да разпери крилата си и да запори във висините. Настъпи вече момент, щото желязната воля, светкавичният ум, да се проявят тъй мощно в ураган и да отрупат със слава нашата армия и конница.” На 03.09.1916 г. IV-та конна бригада в състав 400 конници от 6-ти конен полк от дивизията на ген. Колев разгромява крупна румънска част в състав 4000 щика, подкрепени с руска казашка кавалерия. С устремна атака в започналата сеч противникът е разбит и унищожен. Открит е пътя за освобождаване на Тутракан.

Аккадънлар (сега Дулово). Първото сведение за съществуването на града се базира на турско-арабски документ, който датира от 1573 година. Селището бива многократно опожарявано, но жителите му съумяват да основат ново с име Аккадънлар или на български - Белите жени. Преди време и с името Чардак.

СНИМКИ

Войникът на коня е бащата на Миката, тя е бебето в ръцете на баба си Рада, другата жена в носия е майка и Мария, починала, когато Миката е била на 2 години. Изправен до коня е Иван Добрев, а момчето отпред - Иван Енчев .

С мама, дошла на свиждане в поделението в Мечкул, 6 май 1949 г.

Христо Александров на 23 години и Васил Николов Симеонов на 24 г. в Добрич на сбора, 24 май 1951 г. Васил е работил в общината (1950-1952) на Дропла, отдел „Земеделие”.

Пред мандрата, изследвам млеката, 1953 г. Там работих 22 години. Мандрата се намираше в двора на Стефан Атанасов, в хамбара и дама, където са били конете. Хората на Търновка (западната махала на Дропла) основаха първи кооперация в селото.

Магарето и саката (бъчвата), с които носех вода за мандрата. На магарето е Наско, внук на бай Стефан Атанасов. Аз водя магарето, 1952 г.

Гинка Василева и Миката (жена ми), облечени в селски носии, на чешмата пред входа на читалището, 1957 г.

Пред втория вход на къщата, с Ванко на три години, 1963 г.

Аз, Христо Александров, на 32 години, мобилизиран за един месец в Добрич, септември 1960 г.

Баща ми, Александър Гаврилов, 1970 г.

Майка ми и баща ми пред къщата ми, до входа на мазата, 1961 г.

Аз, Христо Александров, солист на песента „Мама на Стоян думаше “. Зад мен, отляво на дясно: Стела Илиева, Гинка Василева, Митка Панчева и Димитричка Енчева, 28 август 2011 г. в Ген. Тошево на фестивала „Богородица”

Пред фонтана на Общината, град Варна, след родова среща на рода Сивкови, проведена в залата на общината на 19 май 2013 г.

Пред паметната плоча с барелеф на Васил Левски, поставена на старото училище, където той е бил учител през 1866-1867 г. и пеел в църквата в с. Еникьой, Северна Добруджа. Отляво на дясно: Атанас Йорданов Сивков (Варна); Гергана (приятелката му); дъщерята на Атанас; Павлина (Варна), дъщеря на Иван Ханджиев, наш кум; Христо Ал. Гаврилов (Дропла), Митко и Георги (Силистра).

Със съпругата ми пред църквата „Свети Георги Победоносец” в с. Дропла, 2015 г.

На следващите четири снимки: аз, съпругата ми, внука Христо, съпругата му Ивелина, детето им Сияна, внучката Мария и нейния син Димитър, 2015 г.

Приказката продължава, 2015 г. 245.