ПАЗАР ДО НАЧАЛНАТА СПИРКА

Христо Рудински

До началната спирка на трамвая има пазар. Вдясно са еднакви дървени будки и в тях се продава какво ли не - от боя за обувки и кафе до платове и месо. В средата е зеленчукът, а вляво стоки, които трудно могат да се нарекат с обобщаваща дума.

Докато в дървените постройки зад прозорчетата най-често са собствениците, на зеленчука производителите и много малко наемен персонал, третата част е почти изцяло от външни продавачи в различна възраст: от току-що завършили училище момичета, до побелели жени и мъже. Най-младите и най-старите са по-малко.

Преобладават хората в активна работоспособна възраст. И като че тъкмо те имат най-солидно образование. На канцеларските материали е старши научен сътрудник. Професори няма, но затова пък е пълно с научни работници, инженери, специалисти от най-различни области.

Вече всички се познават. Знаят кой какво е завършил, къде е работил, семейното му битие. Мнозина са по щандовете на близки и познати или пък са препоръчани на собствениците.

Преди контролни, класни и приемни изпити, тази част на пазара се превръща в подготвителен център. Учителите по литература и история, журналистите, математици, инженери и повечето научни работници си знаят работата. Деца на техни колеги от пазара започват да идват с подвързани тетрадки и нови химикалки, наместват се на мястото на продавача, а той, станал пред щанда, си знае работата.

- Миналия път говорихме за живота и делото на Кирил и Методий. Днес темата е за техните ученици. Нека първо изброим имената им…

На щанда за домашни потреби столовете са два и учителят само кани ученика зад щанда:

- Хайде да чуя най-важните действащи лица в “Под игото” с кратка характеристика… Не разказвай, а само определи чертите на всеки от тях.

При математиците беше по-тихо.

Както и вчера, купувачи почти нямаше. Е, минаваха, разглеждаха, но никой не пожелаваше нищо. Днес през обедната почивка по нещо купиха работещите в съседните учреждения, фирми и пощата; така щеше да е и след работа, когато от трамвая заслизат жени и мъже.
Най-често приемаха учениците, подготвени на пазарчето, в така наречените специализирани училища след седми клас. Щастливите родители ще поканят “виновника” за това на вечеря или ще му купят подарък.

… След първите дни продавачите започваха да се опознават. Тук пазарчето беше ново, както и хората зад стоките.

Най-напред започнаха да са сближават тези от съседните щандове. Покрай кафето и закуските.. После на някого ще му се наложи да се обади по телефона. И се стигна до там, че ако се забави, а идват клиенти, обслужваха ги… В началото на любезността се отговаряше с кафе. По-сетне това са приемаше за нещо обичайно.

След работа всички отнасяха стоките в дълга зелена барака до стаичката на охраната, а от нея бягаше всеки крадец. Често сутрин, ако някой закъснее, съседите му измъкваха кашоните, подреждаха и неговата стока - да не би да дойде собственикът и колегата им да си има неприятности. Винаги можеха да кажат, че е изтичал до аптеката, че тъща му е получила сърдечен пристъп… Такава беше уговорката. След втория месец някои се сдобиха с джиесеми и това улесни работата на всички.

Какви ли не хитрини измисляха продавачите от пазарчето. Пресметнаха, че сто грама кафе, смляно тук, е само петдесет и седем стотинки, почти два пъти по-евтино от пакетираното. Хората от няколко съседни щанда пиеха от термос, други взеха отнякъде малка туристическа газова бутилка. Някой откри наблизо нов търговски пункт - за мекици. Трети предложи да купуват кифли, банички и други неща за хапване на едро.

Все едно, че са за павилион. Същия номер направиха и в новооткритата закусвалня. Собственикът беше приятно изненадан и обеща трийсет на сто отстъпка, ако всеки ден на обяд при него се хранят поне десет души. Търсенията на “нещо по-евтино” продължиха. Оказа се, че наблизо има магазин за хранително стоки. На щанда е собственикът, който продава и на едро. И нашите хора вече правеха списъци: “Кой иска сирене? А олио? Захар? Какъв хляб…”

На пети, в този хладен септемврийски ден преди началото на учебната година сякаш всички се бяха наговорили да купуват химикалки и тетрадки. Мъжът зад щанда една успяваше да връща парите и новите поръчки валяха: “Две зелени химикалки, тетрадка-речник, четири тетрадки по сто листа…”

Сгорещи се, свали якето. И в този момент видя младата жена от съседния щанд с две пластмасови чаши кафе. Сви устни, защото днес за едно кафе не успя да изтича.
Учуди се - съседката по “работна площадка” му подаде едното кафе усмихната:

- При вас е цяло стълпотворение. Реших да ви взема кафе… Не, не ми го плащайте, утре ще вземете вие!

… Учебната година беше започнала. Сега рядко някой ще спре до щанда с тетрадките и химикалките. За сметка на това пък опашката се извиваше на съседния щанд - хората купуваха и обикновени, и зимни чорапи. Най-често мъжки.

Продавачът от тетрадките взе две кафета. Когато стигна до съседния щанд, пред него вече нямаше народ. Той се усмихна, подавайки чашата на младата жена:

- Преди малко не можехте да дишате от хора.

Тя му посочи втория стол:

- Заповядайте. И при вас няма жива душа. Тъкмо ще си поговорим.

Запалиха по цигара. От нейните.

- Вие сте най-отскоро тук - каза мъжът.

- Да, утре става седмица.

- Аз пък ще направя шест месеца. За първи път ли сте на щанд като мен?

- Да.

- Мислех, че цял живот ще се занимавам с това, което ме привлича, и което съм учил. Но като закриха института…

- Били сте старши научен сътрудник. Почти професор.

- Е, разузнаването тук работи.

- Тук за всеки знаят всичко.

- И за вас ли?

- Навярно вече сте научили… извинете, на вашия щанд има няколко деца.

Мъжът стана, но не взе недопитото кафе. Върна се бързо.

- Подгонила ги учителката по пеене за нотни тетрадки. Добре, че настоях да ми донесат - и той пийна глътка кафе. - А какво ще кажете за себе си?

- Учих тук. Специализирах в Москва. Но закриха единствения у нас и петият в Европа институт по металокерамика.

- Та това е много перспективно нещо. Тия от министерството не знаят ли каква пакост са направили?

- Случайните хора вършат най-големите беди. Длъжна съм да ви кажа и още нещо. Бившият ми съпруг отиде в Австрия уж да подготви почвата за двама ни. Сегашната му жена е от Виена… Сякаш ви казах всичко!

- Е, информация от първа ръка. Аз пък не успях да са оженя по-рано, после през годините на така наречения преход не ми беше до това. Свикнаха да си говорят на малките имена.

- Зорче, днес ще си направим обедна почивка. Отиваме в новата закусвалня. Там има и добро кафе.

Ядоха мълчаливи. Но на кафето се разприказваха.

- Нашата заместник-директорка се уреди в една банка - каза Зорка. - Покани няколко души от института. И мен. Бяхме от началници на отдели до охрана. Но шефовете на банката от лекомислие или невежество я доведоха до фалит. После заради руския /главно да пиша писмата и документите/, бях във фирма, която търгуваше с Русия и Украйна. Купиха голямо количество метали, дадоха повечето на кредит и… Какво ли не съм работила още. Продавах парфюми, разнасях рекламни материали, въртях ксерокса в гараж, станал книжарница, гледах децата на едни съседи… После месеци четях обявите във вестниците, които горе-долу звучат така: “Собственик на фирма /сигурно е с основно образование/, търси секретарка с английски, вторият западен език е за предпочитане, писмено и говоримо гръцки или турски и да работи с цялата офис-техника. Възраст - до трийсет години”. А аз като съм на трийсет и пет?

- При нас пък е така: възраст до 35 години. Кандидатът да е завършил международни икономически отношения. Английски и немски или френски. Опит в работната с митническата документация… Приятелят ми беше в едно от водещите издателства. Чете обява, че се събира екип. Мисли си: този път ще с уредя. Защото знае три езика, ръководил е преводна редакция, самият той е превел 15-20 романа… Щастлив звъни, че отговаря на всички условия, а отсреща питат делово: “Вие нали сте до 28 години?”

На излизане от закусвалнята Дамян се сети:

- Видях те да слизаш от трамвая. По неговата линия ли живееш?

- И да, и не. Най-много ми тежи, че сменям по три превоза. Започнах да си купувам карти.

- Ако не е тайна, кажи все пак къде живееш?

Оказа се, че са почти съседи.

- Аз идвам с колата. Тя е на газ. Изчислих, че ми излиза по-евтино… Кога изтича срокът на картата ти?

- Скоро. След пет-шест дни.

- Не си вземай нова.

Една привечер Дамян откара Зорка до жилището и и кой знае защо този път почти си изпроси да пият по кафе у нея. Докато тя го приготвяше, задими цигара.

- Много си бърз.

- Нещо съм стегнат.

- Че защо. Да не си у английската принцеса?

- Както се казва в лошите филми, искам да направя градивно предложение.

- Да чуя.

- Налага се утре да се облечеш “по-така”.

- На бал ли ще ходим? Тия неща не са ли за хора до трийсет години?

Разсмяха се.

- Как да ти го кажа. Утре в Академията на науките ще представят новата ми книга.

За да не бутне чашите, Зарка стана и целуна Дамян.

- Да разбирам ли, че това е “Да”?

- Зная, че не си чел скоро книга за индианци, но отговарям: “Аз казах. Хау!”

- За да не се чувстваш невежа, оставям ти един екземпляр. Виж съдържанието - поне да разбереш за какво става дума. Понякога в академията рецензентите препоръчват да се пише по-наукообразно. Или си служат с такива изрази, че напълно възможно е да се учудиш къде и на какво си попаднала.

- Все пак не забравяй, че и аз имам техническо образование. Е, не като твоето, нито съм специализирала в Германия и Франция.

От встъпителната бележка Зорка разбра, че това е петата книга на Дамян, резултат от изследванията му и е нещо съвсем ново. После един от по-младите учени попита дали авторът продължава да работи над проблемите и се наложи Дамян, след като благодари на всички изказали се, да отговори, че сега няма възможност, но се надява това да стане скоро.

Беше поканил рецензентите, докладчика, двамата редактори и един приятен човек на неговите години. Обясни тихо на Зорка, че е спонсорът.

Като благодари на всички, Дамян се обърна към спонсора:

- И още веднъж искрената ми благодарност към инженер Кирилов! Оказа се, че има хора, които милеят за науката…

- Особено ако са работили в научен институт и то под ваше ръководство…

- А каква е фирмата ви? - не се стърпя Зорка и поруменя, когато чу думите на Дамян: “Инженер Зорка Свиленова - приятелката ми”.

- Фирмата, инженер Свиленова, - делово каза Кирилов - разработва такива системи, които правеше заводът към закрития ни институт. Купуват ги главно в чужбина…

Върнаха се с такси. Зарка помоли да спрат пред нейния блок, но кой знае защо пъхна пет лева в ръката на шофьора.

Когато колата потегли, тя попита:

- Имаш ли кафе?

- Да. Но защо спряхме тук?

- Да се поразходим. Обикновено пия само по един вид алкохол, а тази вечер и ракия, и вино. Завъртя ми се главата.

…Когато сутринта тя се разбуди, видя, че Дамян я гледаше. Усмихнат. И тя се усмихна.

- Не зная дали някой е правил предложение сутрин в леглото. Хайде да се оженим. Днес. За цял живот!

- А свидетели? - сгуши се в него тя.

…Не бяха се обадили, макар да имаха телефоните поне на двама-трима от пазара. Знаеха, че като ги няма, останалите ще измъкнат кашоните и с чорапите, и с тетрадките. Ще сложат цените. И ще придават.

Бяха решили да поканят на обяд само кумовете - инженерът от фирмата и жена му. Нямаха идея как да прекарат после сватбения си ден.

Излязоха от ресторанта. Останаха сами. Неочаквано Зорка предложи:

- Да идем да почерпим хората от пазарчето!

- Защо не. Тъкмо ще отворим работа на този с новата закусвалня. Как се казваше тя?

- “Странджата”.

- Идеално.

Имаше място за всички. Е, и на външните маси. Но салонът на “Странджата” не е за 30-40 души,а доста по-малък.

Мина без речи. Но не и без тостове. За любов, за много щастие, за скорошно увеличаване числеността на семейството.

Тръгнаха си, а Зорка погали ръката му:

- Не решихме нещо важно!

- Какво пречи да го решим сега?

- Не решихме къде ще живеем?

- Толкова е просто. На първо време ще живеем ту в твоята, ту в моята обител, докато решим коя ще е нашата обител. И може би тогава пък ще решим какво да правим с другата…

…Когато на другия ден се отправиха към пазарчето, все още нямаше стока нето на един щанд и решиха, че са подранили. Но край склада бяха почти всички продавачи.

Зорка погледна въпросително по-възрастната си съседка.

- Снощи не посмяхме да ви развалим празника. Общината е решила да прави тук закрит пазар. Само за плодове и зеленчуци. Чакаме собствениците да им предадем
непродадените неща и да си уредим сметките.

Зорка поиска да каже нещо, но Дамян сложи пръст на устните и:

- Отиваме за кафе.

Взеха кафе в пластмасови чашки.Както първия път. И седнаха на масичката.

- Нали ще идваме понякога да си пием кафето тук? - поглади ръката й Дамян.

- Понякога. Но непременно на всеки пети септември!