Георги Стойков

Из последната книга на Георги Стойков “Плач на жерави” (2017)

***

Само щедростта ми остана,
но се чувствам богат.
Цял живот раздавам дарба,
вместо вино и хляб.

Не, не съм като Спасителя
мъртвите да възкресявам.
Аз съм обикновен учител
и вяра в душите засявам.

БЪЛГАРИЯ

На нея съм обрекъл всичко:
и нежна обич, и талант.
Със нищичко не парадирам
пред правековния й храм.

Обичам всеотдайно мама,
с наивната й простота.
И вечер вглеждаме се двама
в изгряла, кървава звезда.

“Дали има и там България” -
внезапно ме попита тя.
С ръка смутено я погалих,
в очите ми изби сълза.

“А наште мъртви дали виждат,
като са толкова далеч,
в рода ни дружно ли живеем,
тъй както са живели те?”

О, мила и незаменима!
Каквото и да кажа аз,
щом за предците си говорим,
България е жива в нас!

РОДЕН КРАЙ

Мой роден край, изпролете -
край буйните води на Вит -
със дъх на пресен чернозем
и с топъл мирис на симид.

Къде ли не ме запокитва
животът странен в звезден час?
На всички скверни изкушения,
макар и с мъка, издържах.

На чуждо не посегнах нивга
и лоша дума не казах,
ни на приятели блажени,
ни на отровени с лъжа.

Изневериха ми за жалост
най-близките от онзи кръг,
с които в младостта вървяхме
да търсим верния си път.

Простени да са и честити.
Спокойни да са в старини.
И в бистротата на сълзите
не винаги сапфир блести.

СПОМЕНИ

Един аргасан потник
от вишнева черника,
със глас на птичка пойна
във детството ме вика.

Какво ли там оставих?
Забравил ли съм нещо?
И то ли ме подсеща,
че съм живял и грешно?

Един далечен спомен,
със ехото ме връща -
като сълза отронен -
във бащината къща.

Когато се наложи
в небето да замина,
ще взема, по възможност,
аз детските години.

ДВОР

В края на селото - нисичка къща.
И до стобора - купа сено.
Вит ромоли - детството връща.
Навръх черниката - щърче гнездо.

Видях охолство, гълтах обиди,
търсих те роден, спасителен бряг.
Нийде не срещнах кътче по-свидно
от майчин поглед, от бащин праг.

Онемял гледам тези светини.
Плиска се, бие шумно кръвта.
О, мили детски, родни картини -
ще ме преследвате чак до смъртта!

ЖИВЯХ ДЪЛГО

Живях дълго в усилни години.
Век-векувах на тази земя,
но през дните на труд непосилен
си отгледах добри семена.

Аз не жаля, че поемам вече
път незнаен, път необратим.
Ще помоля звездите далечни
да не изоставят своя син.

За човека, жадувал познания
и за щедрост към всеки един,
подчиних и ум, и дарование,
но постигнах ли нещо самин?

Май бе всичко мираж и илюзия,
сякаш гонех далечна звезда
из просторите звездни на Мизия
и засявах бразда след бразда.

Зрънце обич, кълняха мечтите
и наливаха клас подир клас -
та със книгите - моето жито,
да нахраня душите ви аз.

***
Появих се на тая земя
своя звън да оглася в простора.
Цветен да е през нощта съня
и на птици, и на тъжни хора.

Сляпо вярвах в някакво добро,
дето ще ни извиси в безкрая.
То, доброто, се превърна в зло
и ни вкара в Ада, вместо в Рая.

Всъщност сме вървели във мъгла,
водени от слепи и сакати,
вместо да се хванем за ръка
като родни, еднокръвни братя.

Тясна е земята за вражди.
Звън вълшебен екне във душите.
И надежда в детските очи
жадно се оглежда в бъднините.

СЪДБА

Нощем мисълта броди
в далечни и близки страни.
Среща ме с различни хора -
радва се на добрини.

Иначе добрини няма -
отвсякъде дебнат беди.
Нощеска обрали съседа -
май три момчета били.

Живеят хората трудно -
стотинката цепят на две.
По цяла нощ будуват
с брадвите във ръце.

А аз доскоро си мислех,
че с откровени слова,
на всекиго вяра ще вдъхна
за чисти и свети дела.

Тази красива илюзия
ме носеше на криле.
Приятели от родна Мизия,
завещавам ви я от сърце!

Дано сте вече узрели
за голямата правда в света.
Това, за което сме мрели -
нека ви стане съдба!

***
Селска стая с мирис на тамян.
Стар сандък във ъгъла е клекнал.
В него баба булчински сукман
съхранявала за нас от века.

Булката не помни никой тук.
И снахата вечността отнесе.
Само аз - признателният внук -
наминавам всяка ранна есен.

Нямам обяснение защо
споменът надире ме довява.
Бурен. Изоставеност. Тегло.
Но сърцето пустош не признава.

В утринта ми си свирука кос,
кацнал на крайвитската топола.
Пред разпятието на Христос,
със свещичка във ръце, се моля.

ОЧАКВАНЕ

Една жена на камъка седи,
поставен вместо пейка до дувара.
Жената е сама и все мълчи -
с кого ли в тоя пек да разговаря?

Така е всеки ден. Седи.
Очите й не виждат надалеко.
Едва когато залез наближи,
прибира се с тояжката полеко.

Оскъдна е вечерята - комат
сух хлебец, ръснат със водица.
Пристъпи ли към стария креват,
не се въздържа - пуска по сълзица.

Отгледа двама здрави синове.
Отидоха далеч - накрай земята.
Обадили на кмета - били добре.
Привикнали в училище децата.

И мислят я. Тревога им е тя.
Затуй от все сърце го молят
да й намери старчески приют.
Като се върнат, всичко ще разплатят.

Седи на камъка една жена.
И лято е. Седи по черна блуза,
а наближи ли залеза, сълза
търкулва се по старческата буза.

ПЛАЧ НА ЖЕРАВИ

Стенат голите тополи -
люшкат клони над реката.
Жерави проплакват горе -
клин забили в небесата.

Пусто, скръбно е полето
със тревите осланени.
Заникът кърви в небето.
Хора - в скърби потопени.

Боже, лятото отмина
със смеха и със закачките.
На поляната децата ни
със въженцето прескачаха.

Разтревожени, смутени,
снимки гледаме в албума.
Ние ли сме младоженците
от щастливата ни сватба?

Стенат голите тополи -
люшкат клони над реката.
Жерави проплакват горе -
клин забили в небесата.

***
Пилеем за какво ли не
усилия, талант.
Родината забравихме,
за жалост и за срам!

Пред силни коленичиме
и свеждаме глави.
Така ли са ни учили
деди и прадеди?

Позорно е, че в наши дни
продаваме земя.
Лишаваме от бъднини
и внуци, и деца.

О, идва съд за всички нас -
за всички - до един!
Балканът ни проклина с глас,
задето си мълчим!

***
Люлчице, моя люлчице,
залюляла ме някога тук,
с прашки, от мама изплетени,
от коноп и от памук.

Люшкай ме, мила, люшкай ме,
дордето гледат очи,
макар и да изнемогвам
и животът ми да горчи.

Издигни ме високо, високо,
чак до седмото златно небе.
Вярвай, и това ще издържи
клетото ми селско сърце.

Ще издържи, люлко, ще издържи -
аз съм войник във бой.
А поема ли към отвъдното -
люшни ме за упокой!

ЧУЧУРА

Чучура бе дар божествен,
с дъх на здравец и босилек.
Трупаха се хора вечер
благодат да си налея.

Кой с кратунка, кой със бъкел,
клякаше пред сопа дървен
и отпиваше от шепа
сладка глътка след умора.

Този чучур е вековен -
прапрадядо ми го хванал.
Било нейде по Петровден
и във чест на дъщеря му.

Дъщеря му - мойта баба -
помня - грохнала старица -
хубава като икона
и добра като светица.

Всяка сутрин тук изтичвам -
плискам се с вода студена
и човека благославям -
подарил ми нещо вечно.