Димитър Шишманов

След няколко дни начева учебната година. И през нея вероятно на българския език ще се обръща в училищата и гимназиите също толкова внимание, колкото и по-рано.

Тоест вниманието, което е довело работите до там, че днес и между образованите хора е трудно да се намери истински грамотен човек.

И по-рано наистина хората, знаещи да пишат правилно и хубаво на български, са били рядкост. За доказателство на това достатъчно е да се попрелистят старите вестници, старите книжа из канцелариите, стари писма.

Обаче днешните вестници, книжа и писма стоят във всяко отношение на още по-ниско равнище.

Такава небрежност към родния ни език, каквато владее всъде днес, не е владела никога.

Положението е стигнало до там, че никой вече не се възмущава, че ний всички сме свикнали с оня груб турско-френско-провинциален идиом, непризнаващ никаква съгласуваност по род или време и скаран с логиката, на който се пише и приказва днес в София и в цялата страна.

Кой е виновен за това?

Чини ми се, на първо място, училищата.

В нашите училища, за жалост, на родния ни език не се гледа като на нещо отлично от другите предмети.

Български се преподава сухо, досадно, по начин, който не може да заинтересува ученика.

Освен това много малко внимание се обръща на съчиненията по български. А в странство тъкмо в тая точка са насочени погледите на преподавателите.

Затова и най-посредственият русин, френец или немец умее правилно да пише и говори на езика си, докато у нас не е рядкост да се срещнат дори неграмотни учители.

Причината на небрежното отношение към българския език в училищата е, мисля, липсата на любов към езика.

Френци, немци, руси, всички народи се гордеят със своя език. Само ний се отнасяме равнодушно към него.

Само ний сами разпространяваме за него мнението, че той е прост, груб, че не е гъвкав, че няма отсенки, - а забравяме колко много времена има в него, с които може да се предадат най-тънки различия, колко много думи за определяне вид или качество притежаваме, колко синоними имаме за една и съща вещ, колко много нещо може да се каже на български понякога само с две-три думици.

Който не вярва всичко това, нека запита чужденците, които говорят български и измежду тях онези, които са превеждали от български на някой чужд език.

Те ще му кажат колко е трудно да се предаде точно на френски някоя, често пъти проста, българска фраза, ще му кажат, че езикът ни по богатство стои извънредно високо.

Не, ний нямаме право да се срамим от езика си! Напротив, трябва да се гордеем с него, да го обичаме. И първи трябва да го обикнат онези, които преподават правилата му в училищата.

——————————

в. „Слово”, 14.ІХ.1926 г.