ЖЕНА

Зулфия Куролбой-кизи

превод: Мария Филипова-Хаджи

Стая със снежнобели стени.
Слънчевите лъчи проникваха през прозореца и падаха нежно върху лицето на жената, като позлатяваха веждите й, отразяваха се върху скулите й като бисерни капки и святкаха в ръбчетата на диамантения пръстен върху ръката й.
Жената леко отвори очи. Слънчев лъч се промъкна в зеницата й.
„Колко е приятно… Отново разсъмва…” - жената затвори очи и жадно поглъщаше слънчевите лъчи, като едва шепнеше:
- Колко те обичам, слънце мое!
И слънцето щедро я обля със светлината си. Тя сякаш се разтапяше в него и в нежните му лъчи.

* * *
През следващата седмица Назокат имаше треска, температурата ту се покачваше, ту спадаше.
Лекуващият лекар повика Шавкат в кабинета.
- Състоянието на Назокат е сериозно. Гответе се за най-лошото.
Шавкат се хвана за главата.
- Дръжте се. Бъдете силни. Предстоят й още много страдания. Това още е нищо… - и лекарят замълча.
Шавкат неочаквано повдигна глава.
- Нима… Че тя и така се настрада, това не е ли достатъчно?
- Чакат я още мъки - тъжно каза лекарят и се сбогува.
Шавкат дълго обикаля из двора на болницата, после влезе в болничното отделение. Назокат спеше. Тя много беше отслабнала. Очите й бяха хлътнали, скулите издадени, в ъглите на устните се бяха появили дълбоки трапчинки, вените подути и напълно посинели.
Шавкат проклинаше всички болести по света.
Низокат, усещайки поглед върху себе си, бавно отвори очи.
- Как си?…
- Нормално - трепетно отговори Назокат. - Ето, мислех, че можем да се поразходим.
Шавкат й подаде ръка.
- Имам още сили, мога и сама… - с втренчен поглед в мъжа си промълви Назокат.
Шавкат неволно въздъхна.
Излязоха на двора.
- Докторът сигурно ви е наговорил всякакви глупости - каза Назокат, като тайно разглеждаше разстроеното и потъмняло лице на мъжа си. - Но той се заблуждава. Погледнете ме, вижте ме хубавичко, нима приличам на човек, който скоро ще умре? Аз се чувствам по-добре. Та какво още е нужно? - жената се спря. Беше прохладно, в небето плуваха купести дъждовни облаци, слънцето слабо светеше, миришеше дори на сняг. - Аз се видях в огледалото, лицата на умиращите хора не са такива. Вие това не го ли знаете?
- Да, чувал съм - изрече Швкат с уверен глас.
- Виждате ли - лицето на Назокат засия. Тя се отмести встрани, където бляскаше слънце и очите й живо засияха. - Времето днес е облачно и някак тъжно - промълви тя. - Такова време влияе на човек и го прави мрачен и бледен.
От свежия въздух болестта някак си отстъпи, усещаше се едва доловим приятен мирис на пудра, която се бе посипала случайно на рамото й, а така изглеждаше празнично.
Изведнъж се случи нещо неочаквано. Назокат се хвърли в прегръдките на Шавкат. Преди никога не беше се случвало това.
- Ние не сме само съпрузи, ние станахме далече по-близки, нали, татенце? - възкликна тя, притискайки се към гърдите на мъжа си.
Шавкат почувства нейната топлина и сълзите й. Той стоеше, без да трепне. Искаше му се да каже нещо, да ободри жена си, да я успокои, но езикът му беше се вдървил и той отново въздъхна дълбоко.
Назокат целуна мъжа си по лицето все така ласкаво, както и преди. Шавкат изтръпна. Сухите устни на жена му бяха горещи. Лицето й изгаряше. От косите й, докоснали лицето му, тлееше огън.
- Какво ти е? - едва промълви Шавкат.
Назокат се усмихна. Както преди… Но това не беше усмивка, а гримаса, болка и съжаление.
- Ето, виждате ли, след два-три дни ще се оправя. Чувствам, че така ще бъде - прошепна Назокат.
Тази светлинка за Шавкат не беше много надеждна.

* * *
През нощта Назокат отново вдигна температура. Тя леко бълнуваше. Викаше децата си. Шавкат повика дежурния лекар. След инжекцията Назокат заспа.
Сутринта отново се събуди рано.
- Май дълбоко съм спала, а? - попита тя, сякаш изплашена от нещо.
- Беше уморена - каза Шавкат.
- Защо сте изключил радиото?
- Нужна ти е почивка и лекарят заповяда.
- Аз нарочно бях го включила. Ако то звучеше, нямаше така дълбоко да спя…
- Днес времето е прекрасно, ще излезеш ли навън? Топличко е - нито лято, нито есен - каза Шавкат.
- Разбира се ще изляза. Аз обичам утринната свежест.
Назокат отметна одеялото, отпусна нозете си на пода и се вторачи в тях, като промени изражението на лицето си. Ходилата й бяха набъбнали и подути. И това само за една нощ?!..
- Не, ще изляза по-късно - и жената полегна отново, като хвърли одеялото върху краката си.
- Хайде да ти донеса закуската тук. Ще пием заедно чай, после ще отида на работа, а след това ще доведа и децата - мъжът не даде вид, че е забелязал рязката промяна в настроението на жена си.
- Добре…
Шавкат сервира закуската върху масичката на колелца. Назокат пиеше чай, прикрила нозете си с одеялото…
Привечер Назокат забеляза, че коленете й също се бяха подули. Тя се натъжи. През нощта отново вдигна температура.
На разсъмване я събуди остра болка в корема. Тя положи сухата си костелива ръка върху болезненото място и сепнато я отдръпна. Отокът сега се беше преместил в корема, сякаш растеше с подскоци.
- Докторе! - завика силно Назокат, без да чува гласа си.
В отделението влезе едър възрастен лекар и след него слабичка медицинска сестра.
- Как сте, дъще, температурата не ви ли безпокои повече? - докторът седна на табуретката.
- Всичко е наред.
- Измерете температурата - каза докторът, поглеждайки към медицинската сестра. После внимателно се обърна към Назокат. - Нещо искахте да ми кажете. Слушам ви, дъще.
- За отоците… - Назокат не можа да продължи.
- Така.
- Струва ми се, че в корема ми отново се събира течност. Вижте… Ако се изтегли тази течност, отокът ще спадне ли? - попита Назокат и жално гледаше доктора.
- Отокът спада - сдържано промълви докторът. - Но според мен… вижте, аз ще говоря не като лекар, а като обикновен човек, като връстник на вашия баща… Не ви съветвам на това.
- Защо?
- Ами… така е по-добре - отговори лекарят, скривайки погледа си.
- Този път ще бъде много тежко, нали? И сигурно много ще се мъча. В някакво отделение една жена крещеше цяла нощ. Аз също… Но вижте тук, моят корем с всеки изминат час расте. Скоро ще стане като барабан. Видът ми е ужасен… - и Назокат обърна лицето си към стената. Възглавницата веднага се намокри от сълзите й.
Голям като планина, докторът изведнъж се почувства мъничък.
- Разбирам… - след кратко мълчание дрезгаво проговори докторът. - Ние частично изтеглихме водата… Но защо да ви причиняваме допълнителни страдания?
- Добре, ще потърпя - каза Назокат, гледайки в противоположната страна. - Всичко ще издържа.
Докторът стана от мястото си. Назокат отчаяно го хвана за ръката.
- Знам, знам, че малко ми е останало. Но не искам да умирам в този ужасен вид! Не искам!..
Докторът внимателно освободи ръката си и излезе от отделението.

* * *
Нощ.
Шавкат бързо заспа. Но на Назокат не й се спеше. Беше отдръпнала леко одеялото и втренчена в краката си, опитваше се да седне на леглото и с усилие обгърна коленете си, но беше неудобно. По-точно беше трудно. Неприятната болка, обхванала слабото й тяло, не позволяваш да седне. Жената едва се добра до прозореца и мълчаливо се загледа през него. Целият свят се ширна пред нея с всичката си красота, показвайки изумителна гледка. Безкрайното небе сияеше, потънало в златисто сияние. Месецът и трепкащите звезди на небосклона не искаха да отстъпят на разсъмването: те потъмняваха, угасваха и отново изгряваха с яркия си блясък.
По време на тази мълчалива борба между нощ и разсъмване във вселената господстваше тишината. Жената с цялото си същество се превърна в слух и съзерцаваше вълшебната хармония от някакви едва доловими звуци, усещаше тайнствения трепет на листата - озарени от лунната светлина… Въздъхвайки дълбоко, тя почувства как гърдите й се изпълват с чист въздух. Стиснала силно устните си, тя дълго остана така - задържайки дъха си.
Постепенно всичко навън просветля в сребристо. Зачуруликаха птици…
Назокат още веднъж дълбоко въздъхна. Очите й се напълниха със сълзи.
Шавкат неспокойно се размърда в съня си.
Жената се върна в постелята си. Зави се през глава с одеялото. И заплака - скрито и беззвучно…

* * *
Привечер Назокат започна да се задъхва. Наложи се да лежи, някак изведнъж не й стигаше въздух. Коремът й стана още по-голям.
Лекарят я посъветва да спи седнала, подпряна с лакти на възглавница. В легнало положение течността, която се образуваше в корема, задавяше белите дробове и Незокат трудно дишаше…
В отделението влезе медицинската сестра.
- Ако мъжът ми дойде, не го пускайте при мен - помоли Незокат.
- Но защо? Лекарят каза, че през нощта трябва да има някой до вас! - учуди се медицинската сестра.
- Моля ви, временно не го пускайте!
- Но той ще се разстрои…
- Измислете нещо! - и Назокат пъхна пари в джоба й.
Медицинската сестра излезе объркана.
Назокат погледна през прозореца. Спомни си за съня. И за да не заплаче, силно захапа устната си.
След работа Шавкат направо отиде в болницата. Не го пуснаха в отделението.
- Не може! - каза сестрата, наведена през прозорчето.
- Лошо ли й е станало?! - обезпокоен попита Шавкат. Лицето му изведнъж пребледня.
- Състоянието е в норма, но…
- Може ли да говоря с лекаря?
- Той е на вечерна визитация.
Сърцето на Шавкат се сви в тревога. Той усети, че нарочно не го пускат и едва се сдържаше.
- Отворете! Отворете, ви казвам! - крещеше той, като чукаше с юмруци по вратата. - Аз трябва да говоря с лекаря! Трябва да видя жена си!
Никой не отговаряше.
Тревогата на Шавкат растеше. Пред очите му притъмня.
- Отворете вратата! Отворете! - закрещя той освирепял. И даже няколко пъти ритна вратата.
- Какво става? Защо вдигате шум? - попита внезапно появилият се възрастен дежурен лекар.
- Докторе, трябва да видя жена си! Трябва да я видя… Но не ме пускат! - задъхано говореше Шавкат.
Вратата се отвори.
- Вървете след мен! - каза възрастният лекар.
Шавкат го последва.
Лекарят го заведе до стаята на Назокат, но не му позволи да влезе.
- Ето, виждате ли, жена ви спи. Сега успокоихте ли се? - каза лекарят, притваряйки вратата.
Шавкат надникна през притворената врата. Действително Назокат спеше на леглото до прозореца. Нейните тъмно-черни коси бяха разпилени по възглавницата. Върху леко отвитото й рамо танцуваше лунен лъч. Шавкат почувства облекчение. Но тревогата и страха не го напуснаха.
- Но защо не ме пускате вътре? - попита той лекарят. - Нали сам казахте, че през нощта може да се влоши и някой трябва да има до нея.
- Да, така казах. Но това не се хареса на болната. Тя пожела спокойствие. Реших да не й пречим.
- И какво да правя аз?
- Вие? Ако искате идете си вкъщи, вижте децата. Между впрочем, утре можете да ги доведете. Но разговорите ще провеждате само през прозорчето. Става ли?
- Добре…
Възрастният лекар го изпрати до вратата и отиде в приемната.
Шавкат дълго остана в двора на болницата. Не му се искаше да си тръгне. Изведнъж му хрумна: дали да не отиде до прозореца?! Вървейки из болницата, той се приближи до прозореца на болничната стая на Назокат, но нищо не се виждаше. Прозорците до половината бяха закрити.
Шавкат приклекна отсреща. И дълго не стана от мястото си.

* * *
Ставаше болезнено…
Тя не можа да спи. Седенето също не беше удобно. Направи няколко крачки и се задъха. Измъченият организъм не издържаше допълнителното тегло.
Привечер я налегна хълцане. Назокат хълцукна тва-три пъти и от гърлото й внезапно изригна като фонтан някаква течност…
- Сестра! - с дрезгав глас извика Назокат.
Веднага притича лекарят.
- Май трябва веднага да се изтегли течността, нали? - попита Назокат и с надежда погледна лекаря.
Той не отговори.
- Докторе… - Назокат свали пръстена си от ръката и го пъхна в джоба му. - Моля ви, изтеглете тази течност! Но напълно!
Лекарят отново не отговори. Даже не я погледна. Не я погледна дори тогава, когато тя пъхна пръстена си в джоба му. Но…
- Сестра! - извика той по коридора.
Назокат се усмихна. После извади козметичната си чантичка изпод възглавницата.

* * *
Нощта беше към края си.
В прозореца пръскаше сребристо сияние.
Хоризонтът пламенееше, слънцето се събуждаше. Лъчите му още бяха бледи и слаби, но небесното светило бързо набираше сили. Сиви облаци преграждаха пътя му, като дрипави завеси, но слънцето се издигаше все по-високо и накрая засия с ослепителна и ярка светлина. След малко то стигна до покрива на болницата и надникна през прозореца на болничната стая, като плъзна лъчите си върху красивото лице на изящната жена, лежаща на леглото. Като и преди, лъчите сякаш се опитваха да озарят веждите й, които сега бяха безжизнени и застиващи, искаха да се отразят в зениците, които не откриха, но достъпни се оказаха само ръбчетата на диамантения пръстен, появил се отново на женската ръка.
Колкото и да беше лъчезарно в този ден слънцето, никой не му отвърна с любов и не пожела да се къпе в лъчите му…
Въпреки това, слънцето не искаше да напусне това място, то щедро и обилно даряваше лъчите си. Тялото на безмълвно лежащата жена се разтапяше в ослепително струящата ярка светлина…