В ЧАСОВЕТЕ ЗА СВИЖДАНЕ…

Надя Попова

***

На камъка съм седнала отдавна
и гледам:
минават облаци, минават хора,
на хората отдавна казах всичко,
а с облаците си говорим мълком.
К. Ковачева

В часовете за свиждане
в оня хоспис
си говорехме като на гара -
за всичко и нищо.
Тя вече почти не виждаше
и поиска да сложа по-близо букета люляк
за да вдъхне аромата му.
Попита ме с плаха усмивка как изглеждала,
отговорих й престорено бодро:
като на онази снимка от Хималаите,
където си без очила и с обветрено младо лице.
(Наистина се беше стопила наполовина.)
Каза, че напоследък
съчинила наум доста стихотворения
и иска да ги запише на диктофон,
но все забравяли да й го донесат.
Каза: Като изляза оттук…

Не разбрах кога е тръгнала.
И понеже си беше казала всичко с хората -
нямаше никакво сбогуване,
никакво опело,
никакъв знак за преминаване в отвъдното.
Чух, че последната й воля била
да разпръснат праха й над Хималаите.

Дано си там, сестричке,
под Покрива на света,
унесена в разговор с облаците.


***

Булевардът
с бутици за китайска конфекция,
със студиа за помпане на мускули,
с нотариални кантори и XL хамбургери,
с пълчища ерзац-просяци,
с разкривени графити „Смърт на софийските бабички”
днес осъмна с нова обява:
„РЕЖА ОПАСНИ ДЪРВЕТА”.

Кой си ти, незнаен храбрецо?
Изперкал екозащитник,
безработен секач,
подвизавал се някога
в братска република Коми
или Уди Кълвача?

Само шепа останахме,
дето с глас пресеклив
носталгично припяваме още:
„Хубава-а си, мо-оя горо…”
сред пустошта обезлистена -
родното сечище,
и безкрил е поредният наш
опит за летене,
нощем иде не вятър,
а някой с трион и въжета…

И светът се завърта, ушите ни писват.
И полита отгоре с глухо свистене
дървото, което ще ни затисне.


***

Това ли е някогашният Остров на блажените?
Корабокрушенец на един безлюден,
безлюбовен бряг -
изпращам изгреви и посрещам залези.
А казано простичко,
събирам си малкото багаж.
В разграбения ми дом
останаха само вещи със сантиментална стойност:
някакви ръкоделия на майка ми
в чекмеджетата на скрина -
игли и кълбенца,
започната плетка на детско чорапче
книжни кройки, дантелки и ширити,
копченца тик-так,
часовникът спрял на баща ми
(подарък от мен за рождения му ден),
стари книги - пожълтял „Ларус” и „Руска кухня”
от по-миналия век,
ретрочадър и семейни портрети с олющени рамки,
правени във фото „Луна” (беше на „Графа”)…

А графинята не тича с променено лице към езерото -
просто си седи на брега
и чака да зърне на хоризонта платна.


JOHNNIE WOLKER

В този следобед мокър
свиват криле всички пориви.
Само Джони Уокър
крачи по градските покриви,
с чизми до коленете
над есента се възнася…
Hello!
Какво е за него
нашата странна нация -
този тревожен мравуняк,
хората, с дребни крачки
газещи суха шума,
локви, боклуци, храчки,
скрили лица в яките,
свели очи надолу…

Искате ли уиски -
марково, супер? Hello!

Пука неонът в тръбите,
гълъбите подплашил;
гушат се под стрехите,
тъжно-унили по нашенски.

Крачи Джони Уокър,
пори с бастунче смога,
килнал бомбе високо,
стигнал в небето Бога.


ПРОДАВАЧЪТ НА ГЕВРЕЦИ

Какъв несретник!
С превити рамене,
с ръце увиснали безволно,
с лице като измачкан вестник -
стои, забил угаснал поглед
в книжния чувал с гевреци.
Дори не се опитва да излъже,
че са топли,
че направо парят! -
пък и кой ли би повярвал?

Заобикалят го, като че ли е
мръсна локва.
И не от зло сърце, а инстинктивно:
несретата му е така тотална, очевадна,
че прилича на заразна болест.

Той не показва гангренясал крак,
но смазаната му душа
отвсякъде наднича;
не проси, а се мъчи да продава…

Напразно.
Над нозе забързани,
глави извърнати,
крила пречупени -
геврек препечен -
слънцето изгрява.


ПРИДРУЖИТЕЛ

Тази болнична стая с решетки
ми изпива и сетния дъх.
През прозореца виждам Витоша.
Черни връх.
На върха на иглата-болка -
сто камили търпение.
(А това е просто ридание,
не е стихотворение.)

Придружител-родител.
Болният
е синът ми - роб на галера
със зловещото име “Дрога”
на безвремието ни в ерата.

Звезден дъжд обещават. Но в облаци
е небето вечерно.
Всеки ден побелявам все повече,
а отвътре е все по-черно.
Звезден прах ли? Прашецът бял
ми почерни света и погледа.
Откога - да не се издам -
слагам пръстени, ярки рокли,
да не видят околните как
съм отдавна ни жива, ни мъртва:
придружител, повлякъл крак
след детето си, екзекутора,
който стъпкал и “вчера”, и “утре”
към отвъдния мрак ме дърпа.