Делчо Синов

Из „Да се смееш или да плачеш” (2017)

ИМА ЛИ МЪЖЕ?

Синът на дядо Георги Арабаджиевия се ожени в Полша. На следващата година пристигнаха сватанаците на гости. Щом видяха зелената люцерна пред къщата в двора на дядо Георги, опънаха палатките, съблякоха се по бански и легнаха върху хавлиените кърпи под жаркото слънце.
Дядо Георги облещи очи.
Той бе стар мераклия, но никога в живота му не бе се случвало пред очите му да лежат разсъблечени жени.
„Ех, младост, младост!” - спомни си той с тъга.
Гледа, гледа - скочи и на съседската врата заудря с всичка сила. Щом съседът му Желязко се показа на пътната врата, дядо Георги му зашлеви един шамар и ядосан занарежда:
- В това село има ли мъже? У дома на двора жените лежат голи, а вие се криете из къщите! - и бързо, бързо закрачи обратно към дома си.
Желязко, съседът на дядо Георги, объркан от случилото се дълго стоя на пътната врата и недоумяваше какво се случва.

СМЕНИХ ЦИГАРИТЕ

- Взеха ме запас - разказва Видьо Петков от с. Братя Даскалови. - Ротният даде заповед да се строим на плаца и ни поздрави. Вместо да му отговорим по войнишки, ние мрънкахме под носовете си. Понеже бях висок и едър и биех на око, ротният, недоволен и ядосан от отговора ни, дойде при мен и започна да ме нахоква:
- Виж какъв си едър! Камък да стиснеш, вода ще пусне, а отговаряш като баба. И това ми било български войник! Засрами се!
Стана ми неудобно. Наведох глава и му казвам:
- Другарю капитан, вчера смених цигарите - от „Ударник” минах на „Арда”, може от тях гласът ми да е пресипнал. Нека да опитаме още веднъж.

РЕДА Е НА ХРИСТО

Бригадирът Кольо Реков пристигна на блока с царевица, която мъжете от бригадата окопаха, ама никак не му хареса обработката. Ядоса се. Повика звеновода и тръгнаха от ред на ред.
- Този ред кой го копа? - пита бригадирът.
- Христо Маликовия! - пояснява звеноводът.
- А този на кого е?
- На Христо е!
- Този?
- Ами този… пак е на Христо! - мънка звеноводът и хвърля вината за лошата работа на мъжете върху Христо.
Когато редовете свършиха, бригадирът се обърна към звеновода с думите:
- Браво на Христо! Та той сам е окопал царевицата. Пиша му три трудодни!
- А на нас? - пита звеноводът.
- Какво на вас? Вие днес нищо не сте работили и нищо няма да ви пиша - качи се на колелото и пое към селото.

ЦИГАРИ БЕЗ ПАРИ

- Аз пуша по две кутии цигари на ден, но си купувам три - казваше Видьо Петков на другарите си, а те в един глас го питаха:
- След като пушиш по две кутии, защо си купуваш три?
- Как защо? Ами третата кутия ми остава за другия ден без пари!

КОЛЬО

Синът на бате Иван Орлето, който беше в четвърти клас, спря да чете урока си по история и попита с учудване:
- Татко, как едно време хората са орали с оръдия?
Орлето облещи очи, но щом се досети за какви оръдия става въпрос започна да се смее.
- Какво се смееш? - разсърди се Кольо - в учебника така пише!
- Кольо, Кольо… В учебника ти пише, че хората са обработвали земята с оръдия на труда, а не с оръдия за стрелба… - и бате Иван отново започна да се смее с всички сили и от сърце, а от очите му течаха сълзи.

ВЗЕМИ ГО НА ТЕБЕ

Щом Кольо спря с москвича, Делчо Пеев отиде при него и го помоли:
- Кольо, закарай ме до Голям дол на събора? Ще почерпя!
- Козите са на паша - свободен съм! Качвай се!
В кръчмата на Голям дол времето минаваше неусетно. Свечерява се. Козите се връщат от полето, но Кольо го няма, за да ги прибере. А те, четиридесет на брой, където им видят очите. Започнаха да се качват по оградите, гризяха овощните дръвчета, влизаха в градините. От близките дворове хора гневно псуваха. Ужас!
Бащата на Кольо, Иван Орлов, който е трудно подвижен, напряга всички сили, но не успява да ги прибере. На помощ се притекоха съседите. Към 22 часа последната коза е затворена в кошарата. Грохнал от умора и с болки в крака Орлето ляга и заспива.
На следващият ден, Делчо Пеев, щом видя Иван, започна да хвали Кольо:
- Иване, имаш прекрасен син! Да ти е жив и здрав! Вчера на една дума ме закара на събора в Голям дол. Ядохме и пихме до полунощ! Нямам думи! Възхитен съм!
Орлето треперещ от нерви и умора от снощната гонитба с козите, пое дълбоко въздух и изохка:
- Бате Делчо, щом толкова много харесваш Кольо, вземи го на тебе!

ТЪРСИМ МИТКО

Михал Делчев /Мачето, както го наричаха даскаловци/ отвори вратата на леката кола, аз се качих и поехме за Долно Ново село да търсим председателя на ТКЗС-то.
Половината жители на това село са българи, а другата половина турци. Когато спряхме в селото, на чешмата жена с шалвари наливаше вода.
- Митко председателя тук ли е? - попита я чичо Мачо.
- Няма я! В Пловдив е!
- Търсим Митко, а не жена му.
- Е, няма я! - настоя жената.
- А жена му тук ли е? - полюбопитства Мачето.
- И него го няма! - отговори жената и тръгна към дома си, а ние обратно за Братя Даскалови.

ПРОГНОЗАТА

От десет дни температурите не падаха под 38 градуса. Чина Станка Братанката беше на възраст и трудно понасяше горещините. Сутринта, щом чу прогнозата за времето по радиото, се ужаси. Отново денят щеше да е сух и горещ. На нея не й се искаше това, което чуваше, да е истина. Тя свъси чело, поклати заканително глава на водещия сякаш той беше виновен за горещото време и гневно промълви:
- Пу, че и срама нямаш?!

ГОСПОДИ, ПРОСТИ МИ!

Седемгодишния внук на бате Коста, Гошо /син на дъщеря му/ изпъна до последно ластиците на прашката и се прицели в дядо си. Щом пусна ластиците, камъкът изсвири във въздуха и удари дядо му по крака. От силния удар той изрева, загуби самообладание и напсува Гошо на майка.
Когато болката поотмина и се съвзе, бате Коста се обърна на изток, прекръсти се и се помоли:
- Господи, прости ми! Сгреших! - и отново се прекръсти.

ЩЕ ЧАКАМ!

- Отстъпете на дядо Гено /Кутров/ да мине и си пазари! Не е редно най-възрастният черногорец да се реди на тази голяма опашка! - придумва магазинерът Христо Димов клиентите.
- Не се тревожи, Христо! - успокоява го дядо Гено. - Ще чакам! Аз чакам ред и за св. Петър, но никой не отстъпва. Натискат се. Пререждат ме. Избутват ме. Правят се, че ме не виждат. Но не им се сърдя. Даже им благодаря. Нека минават! Ще чакам!

ПЪРВИ В СПИСЪКА

Как да забогатеят - дълго умуваха и спореха братядаскаловци. Накрая решиха: „Всяка година, всеки да гледа по едно прасе. Накрая на годината ще продадат прасетата, а парите - дадени на първия в списъка, втората година на следващия, третата на третия и т. н.”
- Съгласен съм! - взе думата бай Кольо. - Само че в списъка първи да бъда аз!

РЪЦЕТЕ ТИ

- Василе, зърното, което ми даваш, е малко! Удряш в килограмите! - прави му забележка бай Георги.
- Георги - мрънка домакинът на текезесето - кантарът е точен! Виж, щрамбиран е!
- Аз знам, че кантарът е щрамбиран /маркировка за точност/, ама ръцете ти, Василе, не са!

РЕКЛАМА

На пазара чичо Петър продава цървули. Размахва ги във въздуха. Удря единия цървул в другия и ги хвали:
- Хич да ги не носите, хич да ги не носите - една година ще изкарат!

НАЗАД!

Футболната среща между домакините от с. Коларово и гостите от с. Черна гора премина в ръкопашен бой. Публиката на домакините също се включи.
Футболистите от Черна гора побягнаха с разкървавени лица към камиона, с който бяха дошли. Водачът на отбора, Петко Моллов, който се бе скрил в кабината, щом ги видя, че напускат терена, свали стъклото на вратата и започна да вика с всички сили срещу тях:
- Назад! Никой да не напуска терена! Върнете се веднага! Върнете се, защото съдията ще прекрати срещата!

КОЛЬО, ДАЙ КАРТИТЕ!

Отборът по футбол се бе събрал на стадиона, за да отпътува за двубоя със с. Памукчии. Тези, които бяха дошли по-рано, играеха карти. Щом наближи часа за влака, всички тръгнаха за гарата. Кольо Ричката прибра картите, с които играеха и тръгна с останалите. На гарата отговорникът на отбора Петко Моллов попита Кольо:
- Кольо, взе ли картите?
- Взех ги! - и посочи с ръка към джоба на сакото.
Когато пристигнахме в Памукчии, Петко поиска от Кольо картите, за да подреди състава на отбора. Той бръкна в джоба и извади картите.
- Не тези, а картотеките на футболистите. Нали каза, че си ги взел! - настоя Петко.
- Взех тези, за белота, други карти не съм вземал! - заоправдава се Кольо.
След препирни и спорове стана ясно, че картотеките никой ги не беше взел.
Време за губене нямаше. Ядосан, Петко тичаше по шосето, ръкомахаше, спираше колите и молеше шофьорите да го закарат до с. Черна гора, за да вземе картотеките. Когато се върна с таксито, двигателят на което бе прегрял и димеше отвсякъде - беше твърде късно.

ПО-БЪРЗО, ЗАКЪСНЯВАМЕ

- Запряне, карай бързо, по-бързо, че ще закъснеем. Срещата е от 10 часа! - притеснен отговорникът, Петко Моллов, нареждаше на шофьора на камиона.
Когато пристигнахме на игрището в Казанлък, където ще се играе футболната среща, нямаше никой.
- Щом тук няма никой, сигурно срещата ще се играе на градския стадион! - каза Петко.
Качихме се бързо на камиона и ето ни пред стадиона. Но той беше заключен. Петко тичаше насам-натам и не знаеше какво да прави.
„Какво става?” - питахме се един друг.
- Петко, дай да видим какво пише в телеграмата? - поискаха я футболистите.
„Срещата между отборите на „Завод-10″ гр. Казанлък и с. Черна гора - пишеше в телеграмата на БФС, Ст. Загора - ще се играе от 16 часа”.
Петко дръпна телеграмата, прочете внимателно текста и се удари с ръка по челото.
- Абе, аз щом видях това „10″ в телеграмата, когато я получих, си помислих, че срещата е от 10 часа сутринта, а то пишело „Завод-10″ - и пак се удари по челото.

ТЕ РАЗБРАХА

Баба Добра остана вдовица с три деца - все момчета. Често децата се караха, биеха и най-лошото което беше, че се псуват на майка.
Чуди се и мае баба Добра как да ги вразуми. Срам я беше от хората.
- Петре - говори тя на сина си и очите й се пълнят със сълзи - ти си най-големият и най-умният. Кажи на братята си да се не псуват, че е грехота. Цялото село ни се смее. Обясни им, тебе ще те разберат.
Щом чу майчината молба, Петър извика братята си, свъси вежди и започна да им чете морал:
- Как не ви е срам да се псувате на майка? Чия е тази мама? - и сочи с пръст баба Добра. - Нали е нашата мама! Вашата мама!…
- Стига! Стига, Петре! - побърза да го прекъсне майка му. - Те разбраха, всичко разбраха! Повече няма да се псуват на майка!

ХОДЖАТА

Последен в автобуса на спирката в с. Партизанин се качи висок, слаб, с побелели коси и мустаци пътник.
Беше облечен в избеляла войнишка куртка, брич и високи кожени обувки. „Ходжата, Ходжата” - зашушукаха пътниците.
Бай Георги по прякор Ходжата е известен крадец. Чувал съм да казват, че за кражби имал общо присъди за над сто години. Той седна на най-горното стъпало на автобуса с гръб към пътниците. Шофьора, Саво, даде газ и автобуса потегли.
- Как си, бай Георги? - чу се глас. - Какво правиш? Скоро не си се мяркал?
- Какво да правя? - заговори той без да се обърне назад. - Карам я криво-ляво. - Ходжата замълча, изкашля се, прекара длан по сухото си лице и продължи. - В живота си съм се сблъсквал с много трудности и все някак съм се справял. Не съм се уплашил. Само от две неща ми е било страх: от текезесе и от болница. На всичко друго се намира колая!

НЕ ГИ ОСТАВЯЙ

На улицата лека кола с отворен багажник и разхвърляни около нея гаечни ключове. Наоколо не се вижда човек.
Бай Георги Ходжата събра набързо ключовете, пъхна ги в пояса и продължи по пътя си. След малко чу някой да вика след него. Той се спря и изчака тичащия.
- Оджа, ти ли взе ключовете? - пита запъхтян Мачето.
Ходжата извади ключовете от пояса и му ги подаде.
- На, вземи, и друг път, момче, не ги оставяй на пътя, защото ще мине някой и ще ти ги открадне! - скара му се Ходжата.