Максим Горки

превод: Димитър Методиев

приказка

І
В село свърна царят от война.
Злоба от сърцето му се лее.
Чува той - момиче отстрана
в храстите се смее.
Грозно свил червените си вежди,
шибнал коня, царят налетя
като буря гневна и зловеща
връз момичето и закрещя:
- Ти какво! - той зло и грубо вика. -
Зад зъбите да държиш езика!
Победиха ме врази сурови,
цялата дружина е избита,
в плен попадна половина свита,
аз се връщам за войници нови,
аз - твой цар - изгарям във тревога -
как смеха ти да понасям мога?
Блузката оправило отпред,
рече му момичето така:
- Батюшка, махни се най-добре -
с милия говоря аз сега.
Любиш ли - не ти е до царе,
с тях да разговаряш - време няма.
Любовта изгаря по-напред
от свещта, запалена във храма.
Разтрепери се от злоба царят,
заповяда той на свойте псета:
- Във занданите да се откара!
Или не - тозчас я обесете!
И додето то да се усети -
царските велможи и коняри
хвърлиха момичето в ръцете
на Смъртта, на хищницата стара.

ІІ
Вечната съюзница на злото,
днес Смъртта скучае и мрачнее -
семето на любовта, живота
с пролетта набъбва и у нея.
Скучно й е да убива вечно
болестите, в телесата влезли.
Иска й се и на нея вече
да си поживее безполезно.
С нея срещата е неизбежна,
ала страх събуждат тия срещи
и омръзват ужаси безбрежни,
погребения, молби горещи.
Да, Смъртта е неблагодарно дело
вечно е заета на земята,
тя го върши съвестно, умело,
а ненужна хората я смятат.
Как на нея да не й е тежко,
как сърцето да не дави злоба?
И от яд - от стадото човешко
не тез, дето трябва, мъкне в гроба.
Ще се влюби в Сатаната май че, а
адски зной на воля да подиша,
от любовна болка да поплаче
с него край пламтящите огнища.

ІІІ
Пред Смъртта Момичето застава
и не свежда смелата главица.
А Смъртта мърмори, съжалява:
- Гледай ти каква е хубавица!
Своя цар защо обиди ти?
Н? сега - с живота се прости!
- Ти не се сърди на мене, Смърт,
аз не съм ти съгрешила в нищо.
Милия тогава първи път
ме целуваше във храста скришом
и до царя не ми бе тогава.
А за зло - от враговете в бой
бил разбит, позорно бягал той.
Казвам му: - Отивай си със здраве! -
Уж за хубаво го казах аз,
А пък на - попаднах в твойта власт.
Ще умра, преди да се налюбя…
Миличка, пусни, пусни ме днес
да се нацелуваме поне
с милия, преди да го загуба!
Първи път човешката уста
с реч такава днес Смъртта вълнува.
„Как ще съществувам - мисли тя, -
ако хората не се целуват?”
Кости тя на слънцето припича
и говори: - Твоя е нощта.
Цяла нощ целувай се, момиче,
н о ще те погубя сутринта! -
Седна тя на камък и зачака,
а косата й - змия отровна ближе.
Радостно момичето заплака,
полетя към милия безгрижно.

ІV
Пролетното слънце я напече -
и Смъртта цървули стари свали,
легна и заспа. И ето тука -
сън ужасен й се присъни.
Бавно нейния родител Каин
с правнука си Юда Искариотски
лазят към върха на планината -
сякаш змии тихичко се влачат.
- Господи! - угаснал поглед вдигнал
към небето, стене жално Каин.
- Господи! - повтаря злият Юда
и очи не вдига от земята.
Над върха, във аления облак,
бог лежи и все прелистя книга;
всеки лист е със звезда изписан.
Пътят Млечен - страница една е!
На самия връх стои архангел,
снопче с мълнии държи в ръчичка
и на пътниците казва строго:
- Махайте се! Бог не ви приема.
- Михаиле! - Каин се оплаква. -
Знам, голям грах пред света аз имам,
че родих Смъртта проклета, подла,
мръсната убийца на Живота!
- Михаиле! - казва Юда. - Зная,
и от Каин даже съм по-грешен,
че предадох божието сърце аз
на Смъртта, и подла, и проклета! -
И в един глас двамата се молят:
- Михаиле! Нека Господ само
със едничка дума съжали ни -
ний за прошка и не молим вече!
Но архангелът отвръща тихо:
- Трижди с него за това говорих,
два пъти не ми отвърна нищо,
третия, глава поклатил, рече:
- Не! Доде Смъртта Живота губи,
Каин с Юда да не чакат прошка.
Тоз да им прости, чиято сила
силата на злата Смърт надвие.
Тук Братоубиецът прегърна
с плач Предателя. В прегръдка двама
с вой се изтърколиха надолу,
в блатото под планината, дето
срещнаха ги дяволи, вампири
и с ликуване и танци диви
плюваха връз Каин и връз Юда
с тъмносини пламъчета блатни.

V
Към обяд събуди се Смъртта.
А Момичето го няма още.
И Смъртта мърмори силно: - Да…
Блудницата! Малко й е нощем…
Слънчоглед зад селската ограда
тя откъсва и с любов следи
как със огън слънцето злати
трепетликовите листи млади.
Изведнъж Смъртта запя гъгниво,
вплела поглед в слънцето красиво:
- Безпощадно, боже мой,
ближния убиват тук
и му пеят с тежък звук:
„Со святими упокой!”
Не разбирам нищо аз!
Деспот бий народа здраво,
а умре ли, пак завчас
с тая песен го заравят!
Честен ли си или гад -
със еднакво тъжен вой
пее хорът химн познат:
„Со святими упокой!”
Скот, глупак, подлец, убиец,
все едно какъв е той -
упорито всички вият:
„Со святими упокой!”

VІ
Вече мина цяло денонощие,
а не идва младото момиче,
а момичето го няма още…
Не, Смъртта шегите не обича!
И Смъртта, цървулите обула,
намотала белите навуща,
в лунна нощ, настръхнала и страшна,
като буря есенна се спуща.
Подир час сред мъничка горичка
гледа тя: под росната глогина
в лунен блясък младото момиче
грее като пролетна богиня.
Както е земята в пролет ранна -
голи са гърдите й безсрамно,
а по кадифената й гръд
от целувките следи горят.
Пъпки две, подобни на звезди,
украсяват младите гърди
и като звезди - очите ясни
светят уморени и прекрасни.
Сенки се тъмнеят под очите,
сякаш рана - алените устни.
Момък млад, главата си отпуснал,
спи на коленете й честито.

Спира, гледа ги Смъртта в захлас,
бавно гасне злобата й гневна:
- Ти какво зад този росен храст
криеш се от бога като Ева?
С тялото си звездно от целувки,
своя мил Момичето закри
и отвърна смело, без преструвки:
- Чакай, чакай, Смърт, не ме кори!
Не шуми, не го плаши ти него,
със косата остра не звъни!
Аз ще дойда, в гроба аз ще легна,
само него дълго съхрани!
Знам, виновна съм, че се забавих,
мислех - до Смъртта не е далеко…
Дай да го притисна до забрава,
хубаво му е със мен на него!
А и той! И той е хубавец!
Погледни, горят като венец
полски макове по мойта гръд.
Полюбувай се със мене, Смърт!
Срамежливо смее се Смъртта:
- Сякаш ясно слънце тия нощи
тъй те е целувало… Но нощта
свършва вече, а пък трябва още
много да убия! Аз съм стара,
всеки миг за мене е безценен.
Трудно, трудно службата се кара…
Времето не чака, тръгвай с мене!
Но момичето
едно си знае:
- Милият до своите гърди
щом ме стисне - сливат се в безкрая
в миг земя, небе, луна, звезди,
друга светлина гори в душата,
няма страх и ужас пред съдбата,
Нито бог, ни хората ми трябват!
Всякъде се чувствам у дома.
Радостта на себе си се радва.
Любовта любува се сама!
Гледа я замислено Смъртта:
Как ще спре тя тая дивна песен?
Не, от огъня на Любовта
Няма на земята по-чудесен!

VІІ
Остра завист кокалите стари
на Смъртта човърка и разяжда.
Знае се: Смъртта деца не ражда.
но жена е тя, все пак, и в нея
от ума по-силно е сърцето
и във него дремят чувства свети;
крият се в сърцето на Смъртта
даже пъпките на жалостта.
Тоз, когото тя обикне, който
от тъгата е ужилен - той
чува как зове тя неспокойно
в радостта на вечния покой!
- Е, добре! - тя казва. - Разрешавам.
Ти живей, люби. Но по света
вредом вечно ще те придружавам,
вечно с теб ще бъда, с Любовта.
Оттогаз Смъртта и Любовта
неразделни като две сестри са.
Дето любят - там е и Смъртта,
като сводница край тях върти се.
Омагьосана от любовта,
вечно неуморно тя работи
вред за радостта на Обичта
и за щастието на живота.