СТРАХОВЕ И СТРАХОТИИ

Станко Нацев

Казват, че имало смисъл човек да бъде плашен. Защото, първо: вдигал ти се адреналинът и се мобилизирали съпротивителните ти сили; и второ: когато страхът отмине или се окаже, че е бил „фалшива новина”, поводът за радост е голям.

Например, съобщават ти, че предстои повишаване цената на водата или на електрическия ток с 30 на сто. Ти се стряскаш и поглеждаш с вибриращ поглед хладилника. Следващата новина е, че вместо с 30 процента, увеличението ще бъде само с някакви си 10 процента.

И ето ти повод за радост. Ако искаш, пийни си една ракийка със салатка, ако щеш, запали истинска цигара, а не от оная кутия, дето я купи на половин цена от Женския пазар. И тогава ти идва да полетиш от радост, а ползата от полета ти ще е голяма, защото рядкост е да видиш на тротоара две хоризонтални плочки, в които по никакъв начин няма да се спънеш и да те гипсират в „Пирогов”.

А още по-голяма ще е радостта ти, ако ремонтът на ремонта на асфалтираното наскоро шосе се окаже наистина успешен. Но това са страхотийки от днешните дни, а какво е плашило и стряскало нашите прадеди, които не са имали нито телевизия, нито радио, нито дори будки с вестници? В детските си години слушах от бабите, насядали по пейките пред домовете си, какви ли не истории. Предлагам ви три от тях.

КИЧКА И СПАСКА. Те били две палави сестри, въпреки че отдавна били прехвърлили 70-те години. Веднъж, в момент на дълбока скука, Кичка рекла на Спаска: „Сестро, как ли ще изглеждаме, когато умрем? Я иди и купи един ковчег. Ще легнем в него и ще се фотографираме.” Спаска, която били с една година и девет месеца по-млада, донесла един ковчег.

Кичка го обзавела с пъстра дантела, пъхнала бродирана възглавница и легнала в него. Скръстила ръце с една запалена свещичка и театрално склопила очи, а Спаска довела фотографа Трифонов.

Той изказал своите съболезнования, прекръстил се и закрепил фотоапарата върху триножника. Привел се леко, щракнал и рекъл: „Готово!” Тогава Кичка се надигнала от ковчега и казала на сестра си: „Сега е твой ред. Лягай!” Неподготвеният фотограф получил удар и на секундата предал Богу дух. Все пак, оказал се късметлия - вече имало готов ковчег за него.

СНАХАТА ФРОСКА. Тя била млада булка и винаги много гладна поради изтощителните любовни нощи. Веднъж издебнала свекърва си, която тръгвала на пазар, влязла в кокошарника, избрала най-голямото снесено яйце и го сварила. Обелила го и тъкмо да го посоли със сол, за да стане по-вкусно, вратата се отворила.

Свекървата внезапно се върнала, защото била забравила да взема чадъра, а навън прокапвали първите капки дъжд. Изненаданата снаха се сконфузила и бързо налапала яйцето. Обаче то се спряло на гърлото й и тя не могла да диша.

Така, горката, си умряла. Положили я в гроба с булчинската рокля и с три реда златни пендари на врата. Обаче през нощта гробарят отворил гроба и се навел да откопчае трите златни огърлиета.

Обзет от превъзбуда, той се люшнал и натиснал Фроска по гърлото. Свареното яйце изскочило от устата й и тя отворила очи. Гробарят не бил готов за такава изненада и сърцето му се спукало от страх.

Фроска излязла от гроба, а на нейното място легнал крадецът. Когато потропала на вратата на дома си, свекървата рекла на свекъра: „Само таласъм в такава нощ може да хлопа.”

„Не съм таласъм, а новата ви снаха.” - чул се глас от външната тъмнина. Свекървата решила, че не й трябват мъртви снахи, но от любопитство открехнала портата. Като видяла Фроска, тя нито получила мозъчен удар, нито сърдечен инфаркт, а само разширение на зениците, което преминало през късогледство и се изродило в разногледство.

Оттогава снахата не можела да разбере накъде гледа свекървата и спокойно си хапвала сварени и посолени яйца.

ПОРУЧИК МИТРОФАНОВ. Той бил герой в една от многобройните войни, които българите водили преди повече от сто години. Генерал Вазов, брат на писателя Иван Вазов, го накичил с ордени, качил го на кон и го проводил към родния му Тутракан, за да се доизлекува от раните и да се види с годеницата си.

Митрофанов козирувал чинно, според военния устав, и тръгнал в северна посока. Времето било мразовито, но в душата му било горещо. Той разкопчал куртката си, погладил с ръка ордените върху нея, опипал с ръка дръжката на сабята, проверил дали е зареден револверът, с който имал намерение да гръмне, преди да обяви на всеслушание, че е дошъл де се жени, и пришпорил коня.

Когато преминал Стара планина и навлязъл в Дунавската хълмиста равнина, започнал да трепери от студ, защото в Северна България винаги е по-студено отколкото в Южна България. Но студът се оказал най-малкият проблем, тъй като забелязал, че очите на десетки изгладнели вълци започнали да просветват в нощния мрак.

Бързащият към своята годеница поручик Митрофанов ги прогонил с два изстрела. Обаче след един час изгладнелите хищници отново го наобиколили. Той им теглил една солидна войнишка попръжня и пак ги прогонил с изстрели.

Призори освирепелите от глад вълци станали още по-нагли. Митрофанов видял, че в револвера му е останал само един патрон, който бил предопределил за обявяване на сватбата, и затова изтеглил сабята си. Но докато я извади, вълците захапали коня му, даден от генерал Вазов и поручикът се оказал паднал на земята.

Тогава светкавично изтеглил сабята си и направил на кървава салата подивелите зверове. За съжаление конят не можел да се вдигне на краката. Кръвта му обилно течала и се превръщала в бучки лед. Дъхът му се смразявал още в ноздрите.

Поручик Митрофанов го целунал между ушите и продължил пътя си с настойчива стъпка. За щастие до Тутракан имало само час-два пешеходен път. Това не било никакъв проблем за изпитан войн като поручик Митрофанов.

Обаче след половин час освирепелите от зимен глад вълци отново го споходили. Той се опитал да изтегли сабята си от канията, но тя била залепнала от кръвта на избитите животни и при това страшно замръзнала.

Вълците само това и чакали - нахвърлили се върху поручика и само за няколко минути от него останала единствено униформата с ордените.

Към обяд един междуградски пощальон с чанта, препълнена с писма, го открил и съобщил в кметството. Митрофанов бил докаран с почести в Тутракан. Всички ридаели. Най-много годеницата му. Единствени, които били доволни от така стеклите се обстоятелства, били лелите на предстоящата булка.

Защо, ще се запитате вие, и аз ще ви отговоря. Защото преди години, по жътва, те били на нивата, заедно с майката на годеницата, която още била в бебешки пелени и била настанена под една круша на сянка.

Когато след време отишли на сянка под крушата да пийнат вода и да хапнат по два залъка, видели, че върху гърдите на детето лежи змия. За щастие тя не били изпила очите на момичето, както обикновено се случвало в този край. Освирепялата майка удушила със собствените си ръце влечугото и от кожата му един майстор направил колан за чудо и приказ.

Обаче змийското присъствие не било съвсем безобидно. След време се оказало, че на мястото, където гадното влечуго лежало, не можело да поникнат гърди. Когато момичето пораснало и се замомило, майка му пъхала под блузата му кълбета с прежда.

Това заблуждавало населението на Тутракан, заблудило и поручика. Лелите се страхували, че за новороденото след време отроче няма да има майчина кърма, а без нея децата растели хилави и глупави. Затова лелите били доволни, че сватбата се провалила.

Тук спирам с моите писания относно страховете и страхотиите български и включвам телевизора, защото е време за обедните новини. За какви ли нови катастрофи, убийства, кражби и хвърлени през балкони пари ще чуя? Дано се окажат фалшиви. Дано!