КОПИЯ

Петя Пейчева

КОПИЯ

Не е ли рано да броя
натрупаните белези от рани?
Едва ли време е да спра
от копията да се браня.

Но копията днес са като тръни,
с отрова и коварство пълни.
И даже да избегна аз върха им
не е утеха и достойнство за съня ми.

А някога надвиваха в борба,
по-силният умееше да жали -
прощаваше или оставяше смъртта
жестокия си избор да направи.

И белезите бяха не от злъч,
а от любов към близки и родина.
Кой днес - пречистен като лъч,
под плащ от почит ще изстине?

Не искам рани от бодли
и белези от срам да гледам.
Дано сърцето издържи
до истинския бой последен.


ПОЛЕТ

Събирахме прашинка по прашинка
на мъдростта си медните зърна.
Нектарът още лепне по крилете ни,
а утрото омайва и сега.

Просторът пак ни мами с маточина
и цветовете росни са с дъга…
Но восъчната пита май горчи ни,
че в нея сме вградили младостта.


ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК

Животът ми изтича като в пясъчен часовник.
И никой не отмерва нетленния му прах.
Единствена следя как струйката отронва
на всеки час по-бързо и по-малко… страх.

Кому съм нужна тук? И кой ще забележи,
че няма да се върна от пясъчния път…
Часовникът е глух за време и копнежи.
Аз трябва да обърна празния му съд.


ПРИЛИВ

Морето се отдръпна щом пристигнах…
Но аз не искам нощната му ласка.
Ще чакам утрото, мечтите ми да стигне
на прилива с лъчистия си блясък.

Като море си - с думи ме заливаш
и всяка тегли към дълбока яма.
Добре че аз самата не обвивам
с ръцете си лика ти в примка няма.

Ще се окажа твърде тежък камък,
чие ще бъде дъното не зная.
Отломки даже няма да останат…
И приливът ще дойде най-накрая.


УДОБНОТО ЗАВРЪЩАНЕ

Мъжете си отиват…
и се връщат
у дома.
Като разсърдени деца,
останали без шпага и без кон,
изхвърлени с изкуствения златен трон
в килера с прашните неща.

Мъжете си отиват
и се връщат
при уморените жени
и непораслите деца.
Отдавна свикнали с това,
се връщат.

Започва старата лъжа -
с картонени доспехи
и цветя,
увехнали преди да се разпукат.
А пък децата имат свои правила,
тъй неподобни на игра,
която могат да им купят.

Мъжете си отиват
и се връщат
при доброволната си самота
и при удобната вина.
Отдавна свикнали с това,
се връщат.


НАЧАЛО

Вървяхме с тебе по една пътека.
Ти тръгваш - аз съм твоята следа,
почиваш - аз открадвам от потока
далечните му пръски хладина.
На кръстопът се спираш -
посоката е в моите очи,
нозете си пред нечий праг изтриваш -
дали вечерята ти ще горчи?

Вървяхме с тебе по една пътека.
Ти падаш - болката гори у мен.
Запяваш - песента ти да е лека!
Аз знам я… Този припев е рожден.
Ръце простираш -
няма да те спирам,
назад не гледай -
аз до теб летя.

Любима. Майка.
Ти далеч си вече…
В началото аз пак стоя.


КАК ДА СЕ ИЗПРАВЯ?

Окуцях, Господи,
залитнах и паднах.
Сега как да се изправя?
На какво да се опра?
Ръката ми я няма,
дясната, лявата…
Не виждам деня,
нищо не чувам.
Боли ме навсякъде.
Сърцето ми спря, Господи.
Как да се изправя?
Майка я няма…


ЕДИН ТЪЖЕН ЧОВЕК

Един тъжен човек се засели в мен.
Затвори прозорците, вратата заключи,
изхвърли и ключа.
Изгаси светлината, спря песента
и забрави смеха.
Потърси спомена в съня
и скри се от света.
Като в черно-бял, ням филм
финала не разбра.
Един тъжен човек се засели в мен.
Ако майка беше жива, щеше да го изгони.


СУХОТО ДЪРВО

Стърчи като чуждо сред другите,
изсъхнало, с обелена кора.
Не чувства дъждовете, бурите,
листенца няма, птици не събра.

Защо ли точно то привлича
децата в техните игри?
Навярно тъй като обичат
за слабите да ги боли.

Нашариха самотното стъбло
с усмивки лъчезарни и слънца,
с трептящи пеперуди и гнездо,
което звънкия им смях побра.

Любимото дърво е радост
за малки и големи днес.
Цъфти и възкресява младост
през всичките сезони с чест.


СТАРИТЕ КЪЩИ

Старите къщи - клюкарки всезнайни,
ниско навели са криви стрехи,
тихо си шушнат махленските тайни,
вятър лукав да не ги улови.

Ала комините - свирчовци щури,
важно и смешно навирили нос,
пак от високото всичко са чули,
с дим ще направят световен въпрос.

Там, зад дебелите зидове-стражи
може би скрити съкровища спят.
Старите къщи легендите пазят.
Ние забравихме техния свят.


ПЛАЖЪТ

Плажът разпъна чадърите,
чака отново любов.
Кратко, но бурно вълнение,
бягство след морския зов.

Пак неусетно прогонва ни
тъжният край на септември.
В пясъка - ласки заровени,
клетви - на вятъра верни.

Приливът с гъбата пенеста
ще ги изтрие сега.
Плажът с платната отнесени
лято сънува в студа.


ПИСМО В БУТИЛКА

Сърцето ми се блъска в бреговете
като бутилка, хвърлена в морето.
Какво ли има вътре - редовете
неравни, от кардиограма взети?

В надиплената от вълните мрежа,
в години само с петъци разпети,
ако пред вятъра лети надежда,
писмата ни ще бъдат зов прочетен.

Като намерена случайно мида,
бутилката е скрила изненада.
Не бисер, а сърдечна тайна книга,
която чака да я разгадаят.