ИСКРИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ВЕЧНОСТ

Розалия Александрова

Всичко в едно. Човек, Земя, Вселена, Бог. Подредено и хармонично. Необятно и примамливо. Неизвестно. И познато. Какъвто е човешкият свят. Светът, който се стремим да опознаем и овладеем. Да проумеем.

Такава е картината, която писателят Румен Стоичков ни представя в книгата си „Сърце на длан”. Богата мозайка от българската реалност. Във фотографии и вълнуващо слово. Живата природа и нейните обитатели - необикновените хора от малките селца и махали, пръснати като мъниста по картата на една изстрадана реалност. Тук е и културно-интелектуалният елит на България и неговото ехо, оставащо за бъдното.

Защото, както твърди авторът, гласът на хората, герои в тази книга, е искрен и неподкупно честен. Всеки минал своята Голгота и стигнал до дълбоките води на мъдростта и хармонията. Видял отражението си в огледалото на един писател - сърцевед.

Румен Стоичков е радиожурналист по професия и над 20 години води нощния блок по програма „Хоризонт” на БНР. Сравнително неотдавна плува във водите на писаното слово. Преди настоящата си книга е издал и книгите „Преди забравата”, „Из стръмнините на България”, „Някъде там”.

По природа той е пътешественик, чиято любов към всеки детайл на наблюдаваното е заразителна и вдъхновяваща. Без значение дали са описания на махали, истории, природни картини, хора, изскочили от нищото и станали герои в една вечна книга за България.

Постоянно имаш усещането, че си се изгубил из дебрите на „малката” страна и няма да намериш обратния път към „цивилизацията”. И в следващия момент авторът, сякаш водейки те за ръка, те ориентира подробно за точното географско място.

Когато погледнеш книгата, освен комфортния външен вид, си казваш, че е твърде обемиста. Но репортажният стил се доверява предимно на фактите, събитията, кратките препратки от различно естество.

Всъщност, като погледнеш книгата, след като я прочетеш, си казваш: как толкова много описания, наблюдения, разговори са вместени в това елегантно четиво. И нишката, около която пътува мисълта на автора в репортажите - истории от минали времена, разговори със запомнящи се събеседници: за човека, народа и света в минало и бъдеще - един любящ коментар на съвременна България.

Аудиторията, към която Р. Стоичков адресира посланията си, е разнообразна - от любители на природата до търсещите исторически приключения и магически препратки без времева линия. И все пак, основно, авторът се обръща към родолюбивите българи, към които отправя в контекст или директно апел да възродим онази България, която е оцеляла и има нужда от нас, за да остане в бъдното.

В началото сякаш акцентът пада върху интервютата, въпреки че са дадени като втора част на книгата. Там са много от известните лица на България в последните десетилетия на миналия век, които са прехвърлили бариерата на хилядолетието: народната певица Валя Балканска, нейната посестрима Любка Рондова, Лили Иванова, Верка Сидерова, актьорите Борис Луканов, Сава Хашъмов, Мария Стефанова, Стоянка Мутафова, духовният водач Ваклуш Толев и др. Тези интервюта са вече част от Златния фонд на БНР. Съхранени за историята.

Във всяко от тях авторът ни насочва към причината да избере точно този разговор от богата си колекция. Нека погледнем по-отблизо разговорите с две икони в българската музика: Любка Рондова и Лили Иванова. Без да иска, дори само в тези две срещи с толкова ярки българки, авторът прокарва моста между новата и старата парадигма.

Парадоксално е, че неговата събеседничка - певицата Любка Рондова, не вярвайки в Бог, е Божи човек на Земята. С любовта, която носи в сърцето си към българското и целия свят, с мъдростта на трудно извървения житейски път и силата за живот, която не я напуска докрая. Не по-малко интересна като личност и професионалистка, като българка, която кара целия свят да запее на български, е вечно младата Лили Иванова.

Въпреки че и двете по своему стоят „здраво стъпили на земята”, тези наши видни сънароднички изграждат образа на съвременния българин с главното, което той носи в себе си: трудолюбие, себеуважение, устояване на чужди влияния и модели в мисленето и поведението, верни на своя народ и своята професия. Върховете им са постигнати с много всеотдаен труд и изисквания към себе си и останалите, с които работят в екип.

Но втората им природа - професията - не ги е накарала да забравят родното, това, което ги е направило хора, дало им е от богатствата на българската душа - родната песен, песента на български език.

Погледнато в контектста на всички недотам пораснали в духовен план музикални предавания (особено външни продукции) в националния ефир, те не просто са българки професионалистки, а воини за зрънцата на нашето национално Аз, изграждано през многото векове досега.

Авторът като че ли нарочно е включил и интервю с човека, приеман от мнозина като светлина на новото време у нас - Ваклуш Толев. Но предишните два образа само допълват и обогатяват картината на светлинното докосване до бъдното на България.

Притчата, която е в центъра на разговорите между автора и Ваклуш Толев, поставя рамките на онази житейска мъдрост и красота, която откриваме във всички известни и недотам познати личности, станали герои в книгата.

Така, въпреки разнородните „гласове”, дошли чрез писаното слово до нас, ние ставаме свидетели на огромния потенциал на нашата нация, събран в няколко случайно неслучайни срещи с една малка част от българския духовен елит. Но само така ли се преминава във вечността - с искрите, които оставят у нас нашите известни личности.

Репортажите. Онова, което не само ни докосва, но и дълбоко предизвиква нашата същност на българи и най-вече - духовни същества. Фактите, наблюденията и прозренията в тази част на книгата са дар за бъдещите изследователи на България - миг, преди да се е възмогнала от трудната ситуация, в която живее векове наред.

Те поставят ребром въпросите, на които получаваме отговора с последния репортаж в книгата: ако България е земен рай, защо цивилизацията свива своите параметри? Това добро ли е, или - лошо. Зависи от гледната точка. Без открито да разсъждава върху отговорите, авторът настоятелно ни кара да се включим в тези главоблъсканици, от които на моменти не ни показва изхода.

Но - да започнем отначало. В репортажа „Дългото село Дълги дел” има такъв коментар: „Грамадите … и до днес помнят онова изначално време от съществуването на живот тук.” И на това място се пренасяме интуитивно в онези непознати нам векове, в които за пръв път по тези земи са били нашите предци.

По някои данни - преди около 13 века, по други данни - около 10-15 века преди Христа, по трети данни преди 35 000 години. И винаги ли тук е имало цивилизация, винаги ли е кипял живот?

И всъщност кое определя дали даденото състояние на обществото може да бъде наречено цивилизация, или не. Но фактът на обезлюдяването на много български села и градове е налице. Неоспорим, пронумерован и прошнурован от новата (не)българска администрация. Видян и запечатан с мастилото на болката от очите и сърцето на един родолюбец.

Може би, ако хората в България знаеха за нашата велика мисия в общочовешки план - обединители на духовните ценности на настоящата човешка цивилизация, с по-лека душа биха приели изпитанията на историята - стара и по-нова, на които бяхме подложени. България е ковачница на човешки духове, според Петър Дънов.

Тя е богата и на таланти, и на мъдреци - според автора. Неговата цел в контекст е да извади на показ най-доброто от българското - нещото, с което тази книга покорява и ще го прави и занапред. За разлика от много други автори Румен Стоичков търси изворите на духовната ни красота далеч от столицата, далеч от публичната мимикрия - в забравени от хората и Бога (на пръв поглед) места.

Той се среща с обикновените необикновени хора, чийто портрет блести предимно с чистотата и силата на Доброто. Когато се сблъскаш с всяка една божествено осенена история, ти се иска да останеш част от нея.

Рамката, в която са представени есетата, е очертана от духовните стълбове на българската душевност: дом, училище, църква, поле, балкан, труд, историческа справка и истории, запазени от хората за тази земя.

Коментарният блок за всяко посетено място ни превежда през проницателния поглед на автора, чиито далекобойни оръжия са иронията и самоиронията. Без тях той не би бил достатъчно точен в своите анализи. Води се своеобразен вътрешен диалог, който прелива във времето и пространствата, в които живеят героите от репортажите.

Всичко е в полезрението на наблюдателя - особено ако е част от архитектониката на българския национален образ, изграден от любовта и съпричастността на героите и самия автор като действащ герой.

Изразите, които използва Румен Стоичков, често пъти повтарят героите му. Говорейки за миналото отношение на българина към земята, която го изхранва, той прави следния коментар: „не е съществувал вариант да не работиш земята си”.

Категоричният тон и сблъскването на съвременната действителност с пословичното уважение на българина към земята ни през вековете разчупват времепространствата на съизмеримостта и във въздуха остават неизречените въпроси: какво се случва с нас, с нашата земя, с нашата природа, традиционен поминък и духовни ориентири.

Все едно авторът с всяка следваща страница ни хвърля върху горещите въглени на нашата съвест - в нестинарски унес и/или наранени национални чувства.

От друга страна авторът ни показва колко дълбоко е закодирано в гените ни онова, което ни е давало опора да оцелеем досега. Хората, техните мечти, паметта за яркото минало и борбите със самия себе си и системата, с невежеството и безхаберието на властите и на човека, пренебрегнал устоите си.

Въпреки че в повечето селца училища няма - затворени, порутени или преобразувани в битови сгради - този сякаш повтарящ се до Бога рефрен ни разкрива колко е важно за автора и всички нас родолюбивото отношение към главното в нашия духовен свят - огнището на знанието, което не трябва да угасва. Същото се отнася и до състоянието на читалищата и църквите.

В противовес на духовната безизходица Р. Стоичков описва срещите си с обикновени хора с необикновената дарба да бъдат духовни и физически стражи на българското и то осветява отдалече с непомръкваща светлина. Това са според автора личностите на България, които съхраняват българската душевност в дните на безвремие.

Българинът, когото ни представя писателят, е стъпил здраво на земята, не защото гледа надолу. А точно обратното - защото се чувства защитен отгоре - от Божията правда на Земята. Понякога, за да се доближи до своите герои, авторът използва техния речник, леко архаичния диалект - „у нашата страна” или „школо”, който звучи топло и по човешки съпричастно.

И без да следва каноните на изгубената за душата съвременна психологическа наука, Румен Стоичков е построил картината на нашата душевност, на нашето родно битие, разкривайки неподозираните възможности на българския национален Дух.

Във всяко село и махала, въпреки немотията и спънките се намира поне един непокорен родолюбец, който съхранява традициите и спомена за бъдните поколения. Дали това е грижа за училището, или за полуразрушените църкви, дали е за къщите и природата, сред която те са описани, няма разлика.

Показателно е едно от есетата-репортажи, което завършва с думите на отец Емил: „Трябва всички да работим на Божията нива. И физически, не само молитвено. Като е хубаво и да търсим духовното. Защото за всеки човек е важно да се чувства духовно осенен!”

Чрез онзи вътрешен порив, който от обикновени потребители, консуматори на блага ни прави духовни същества. Самият автор, рожба на поколението, израснало в отрицание на сакралната връзка между човека и неговата първична същност, вижда в посещението на духовната светиня начин, по който да се извисиш.

Коментарът му за Черепишкия манастир е поредното доказателство за силата на възраждащия духа разговор между човека и Бога: „ … надникването в светата обител си е повече от вълнуващо. Защото е и възможност да пообщувате с Бога, при това - в храма „Успение на Пресвета Богородица”, зографисван и от Пимен Зографски.”

Характерно за всеки репортаж, въпреки привидната логика на композиционата рамка, е смяната на пространствения ракурс, настроение, неочаквани срещи и изблик на емоции на пазителите на националните богатства на България, хората-крепости на Духа през вековете и пазители на църкви, училища, манастири, къщи, природа, музеи, пътища и кръстопътища на българското бъдене. Там, където е израснало в благодатна почва цветето на Духа.

Книгата ни дава подробна и автентична историческа справка за всяко посетено място. От първоизточника. Личи, че за всяко пътуване има сериозна предварителна подготовка.

Но и достатъчно изненади, които усилват ефекта на автентичността. Авторът е събирач на спомени, които внимателно подрежда в чекмеджетата на историята. Родолюбец, който гори с пламъка на безсмъртни прозрения.

Мислите му чертаят контурите на времеви линии и географски местонахождения, човешки съдби и необятни по същността си конкретни исторически данни. Да не повярваш колко много е концентрирал Творецът в оставената ни от дедите земя!

Почти навсякъде има вмъкнати и обекти на разрушителната сила на съдбата, които ни предизвикват със силата на авторовата любов, примесена с болка. И с извода - съсипаното винаги има шанс да възкръсне от руините.

В контекста на целия разказ, който представляват двете части на книгата, е фактът, че авторът става защитник на националната кауза и пред институциите, и пред нас самите.

Не само с горните описания, но и с представянето на недотам известни национални светини. Впечатлява описанието на Етрополското евангелие, което е квантов преход от мозаечни структури, очертаващи идейната цялост на любовта към българското национално богатство.

Докато навлизах навътре в материята на репортажите, се замислих дали тези откъси от българската действителност могат да бъдат наречени точно така. Те, за разлика от репортажите, ни дават задълбочен поглед върху българското настояще.

Приличат на пътеписи от най-добрите наши образци, имат общо с очерка, защото пред нас са представени живи хора с техните радости и проблеми, с тяхната история и надежди.

Същевременно метафоричният изказ на автора е ярък и запомнящ се (например в описанието на град Мездра): „До Калето се стига по стария мост над Искър… в началото на града е, а преминаването пеш е удоволствие. Защото след досега с романтиката на водата, се попада в обятията на древната история”.

Румен Стоичков умело използва лирични отклонения и разказ в разказа като методи на изложение, прави бързи и интересни преходи между наглед несъизмерими пространства на човешката мисъл и въображение. Т.е. тези репортажи се родеят и с есето с неговия изповеден стил.

Поход в същността. И чисто географски, и следвайки пътеките на сърцето си, авторът ни води по България. Композиционно и идейно репортажната част от книгата надхвърля рамките на обикновеното наблюдение, историческия преразказ на събития, описанието на природни картини и представянето на ярко запомнящи се живи герои.

Това са откъси от действителната история на България, които, давайки вертикално, хоризонтално и фронтално наблюдение на обектите, откриват същността на случването, които е фиксирало сърцето на репортера, пътешественика, родолюбеца, писателя.

Професионалното наблюдение допълва микса от стилове, често пъти - коментарите (извън контекста на политическата конюнктура), изразени от героите с невидимото одобрение на автора.

Ако искаме да допълним богатата картина от творчески умения на автора, непременно трябва да хвърлим поне един бърз поглед към заглавията: Магията Заберново, Господ се е лекувал в Карамлък … (част от заглавие), Луд Дянко построява църквата в Столът, Свети пророк Илия е търсил пристан…, Джумал може да те удари в с. Елшица.

Определено стилът на писателя не оставя избор на читателя - той е плътно до него и го води по пътеките на своя поход към Върха. От друга - наглед противоположна - страна е умението на автора да направи съпричастен читателя, без да му натрапва своите виждания, защото повечето пъти остава в сянка.

Репортажите са толкова различни и сами по себе си достатъчно ярки, за да заживеят свой самостоятелен живот, да станат част от твоята душа. Този факт е най-силно проявен, когато авторът ни среща с бесарабските българи. Тук е построена, макар и индиректно, тезата за вечния огън на България - нейните хора.

Най-трудно се забелязва в центъра. И колкото по-далеч отиваш, толкова по-добре се вижда онази непреходна сила, която е заложена в българското сърце. За автора и героите му Родината е там, където е сърцето. Всъщност, репортажът му за нашите сънародници е опозиция на всички предишни и неслучайно е последен в тялото на книгата.

Като връх, от който да се огледаш в близките върхове и далечните хоризонти. Пророческите мисли са там, където битовият недоимък, политическата конюнктура и историческите сравнения са дали място на една сакрална изповед за истински българското. Между спомена за предишна България и живото й наблюдение са се родили истинските размисли за това коя е тя, нашата земя.

Всяка болка изтлява, когато прочетеш думите на българите от Молдова, някои от които даже не са били в България. Колко любов и преданост към българското, колко съпричастна е всяка българска душа далеч от Родината. За тези българи най-щастлив е онзи, който може поне да я зърне. А те са благодарни дори само на факта, че могат да причислят себе си към древната ни родина и народ.

Няма обикновени истории, както ни убеждава Румен Стоичков, когато с тях се пише История. В тази книга спокойна изглежда само корицата. Щом стъпиш върху думите на някой от репортажите или интервютата, потъваш магически в емоционалния свят на много вселени.

И авторът ни води уверено и с любов на пътешествие извън времето във всички полета на България - духовното съзерцание и силата на традиция и съвремие, на болки и надежди, на вяра и преодоляване на безверието в българското.

Неговите репортажи като незагасващи искри от вечното бъдене на нашата родина осветяват пътя ни, за да останем завинаги част от света, част от Вселената, част от промисъла Му.