ТУРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
Макар народите на Балканския полуостров да живеят тъй тясно един до друг, ний почти нищо не знаем нито за литературата на сърбите, нито за оная на гърците или румънците.
А що се отнася до литературата на турците, ний сме още по-невежи и сме склонни да мислим, че османците изобщо не притежават словесност в истинския смисъл на думата.
Дали това е вярно, или не, ний не можем да кажем, защото нямаме познавачи на източните модерни литератури, които да ни поучат доколко грешим и доколко имаме право в своите предположения.
А между това за нас би било много интересно да чуем нещо за поетическото творчество на ония, в чиято близост тъй дълго сме живели и които волно или неволно не може да не са ни повлияли.
Защото все между тяхната литература и нашата трябва да има нещо общо, ако не, що се отнася до същината, то поне що се касае до етапите на развитие и външните форми.
Че е така, личи например от интервюто, което една турска писателка, Суад Дервиш Ханъм, е дала на немския литературен седмичник „Die Literarishe Welt” и в което между другото е казала следното:
„Модерната турска литература е била откъсната от персийско-арабския магьосен свят едва преди петдесет години, чрез творчеството на поетите Абдул Хак Хамид и Сия Кьок Алп. Оттогава наша водачка стана европейската, на първо място, френската литература. Нужно е тук да се подчертае особено влиянието на Анатол Франс.
Но това не значи, че турската литература е станала „робиня” на френската. Турция не притежава едно единно литературно направление. Ние живеем в състоянието на литературна анархия.
Имаме имажинисти, футуристи, символисти, експресионисти, дадаисти, дори няколко изостанали натуралисти. Всяко европейско литературно течение намира между писателите на Турция двама-трима последователи, срещу които ожесточено се борят останалите 200 или 300 привърженици на други школи.
Решителна роля в този хаос играе естествено само талантът. Най-видният измежду символистите ни е Ахмед Хашим, чиито стихове са без съмнение най-хубавото, що е дала турската литература през последните столетия.
По-известен в Европа е новелистът и мистикът Якуб Кедри, който стои под влиянието на Ибсен и Мопасан. Неговите сбирки от разкази „Рахмет” и „Бир серенджи” са преведени и на немски.
От останалите поети необходимо е да бъдат споменати лирикът Мехмед Емин и бляскавият разказвач Ахмед Хикмед.
Не по-долу от мъжете стоят жените писателки в Турция. Измежду тях заема първо място Халиде Едиб, една, за нашите условия, гениална поетеса, авторка на „Йени Туран” и „Дада чикан кюрд”.
Ако бяхме заменили собствените имена в горния откъслек с имената на Ботева, Вазова, Траянова, Йовкова, Багряна, не щеше ли цялото интервю да прозвучи сякаш говори за нашата литература?
——————————
в. „Слово”, 23. І. 1929 г.
