Радослав Игнатов

… В развоя на цивилизацията има етапи, когато цели общества задават неизменно важни въпроси, дават безброй отговори, а въпросите, сами по себе си, поставят безброй други въпроси. Това е неизменният процес на лутането в мъглявината на полузабравения човешки опит. Опит, свързан, естествено, с миналото, с историята. Случва се понякога една личност с едно единствено изречение да определи формулата. Формулата обикновено не се чува от никого. То се дължи на неразбирането на социалната природа във формата и плътността на човешката мисъл, особено когато умът на човека работи на несанкционирани нива на човешкото знание. С течение на времето, от уста на уста, дори неволно изтървана, проговаряна с неразбиране, ала с полагащото й се все пак уважение, същата тази формула се придвижва до слуха на отделни, енергични, решителни хора, които я застопоряват в съзнанието си, обмислят я, обговарят я, за да я придвижат - вече не в пространството и във времената, а в живия миг на функционалното битие.
Задачата е решена. Което не се разрешава от времето, намира разрешение във времето. Въпросът за авторството в подобни случаи се раздвоява - приписват си го обикновено хора, които нямат никаква заслуга пред всеобщото действие. От друга страна това, което не се оправя от човечеството, оправя се от човека, не се ли реши във времето, оправя се от самото време, от мига, от момента, от стечението на ред обстоятелства. Истината не се измисля, тя само се спомня: в понякога недоловимото повторение на тайнствените игри на съдбата.

… Влял се къде с леснина, кога с безчестие или качества, невидими все още за белия свят, за добро или лошо, всеки от нас аргатуваше на времето, което ни бе отредено в дните ни тук, на земята.

… Движение или пристанище? Монолитна поезия или литературно-политически деспотизъм?

… Да бъдеш свободен в рамките на относително класическото стихосложение, в наглед сантименталното единично, в индивидуалния процес на съществуване сред десетките примери от повзводното нахлуване в процесите, случващи се на литературната сцена по времето на все още съществуващото априлско поколение, не беше съвсем в природата на нещата. Но като реактивен вариант на поведение, хипотетично вече беше възможно. Колкото и естествена реакция да беше за добре танцуващия сред властниците в културата на социалистическата държава, това не бе лесна работа. Но се оказа, че Чаровника я владее до съвършенство.
Малко преди излизането на първата му самостоятелна книга, в литературната периодика от време на време започна да се появява нов етикет: „Търновска вълна в съвременната българска литература”.
По-късно няколко литературни критици, използвайки го, проявиха претенции за авторство върху новопоявилата се „вълна”, но авторът на етикета беше поетът, писател и литературен критик Иван Серафимов.

… До края на дните си Иван Серафимов се отличаваше със своята неуморна и действена доброта. Изключително скромен, но по-обигран от възпитаниците на търновския университет (тогава ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” все още бе институт, струва ми се); по-обигран и по-контактен като човек, след дълги провинциални митарства из химическите заводи на Южна България, Иван Серафимов беше един от първите „търновци”, които напуснаха Нова Загора и атакуваха столицата.
Талантлив, старателен и усърден - честен и почтен в цялостното си поведение на гражданин, той започна работа и остана няколко месеца в „Учителско дело”, после го взеха във вестник „Труд”, сетне в списание „Родна реч” и издателство „Народна младеж”. Иван Серафимов помагаше с каквото може на всички новопристигнали в столицата - за по-престижни познанства, за публикации, за работа. Създаваше приятелства сред прощъпулниците от цяла България , съблазнени от Словото, беше верен приятел, сговорчив и приятен човек за общуване, сладкодумец, думата му тежеше не само когато решеше да представи някъде някого за добро. А благодушен до невнимание, той винаги и във всеки виждаше само доброто. Не влезе в интриги по адрес на когото и да било от приятелите, не зловидеше, не завиждаше, не беше предател: с всеопрощаващата усмивка на човека, когото нараняваха често и който до края на дните си не поиска овъзмездяване на приятелските жестове, които правеше към всеки от онези, постигнали кариера и литературен успех, благодарение на топлото му застъпничество. Публикациите му за тях се приемаха с доверие и радост от хилядите читатели на най-престижните за онова време вестници и списания.
Най-близо до него тогава стоеше Хитреца.
Дали в Търново или пък в София, за нас с Поетесата срещите ни с Иван Серафимов винаги са били празник.

… Ето така, без да има каквато и да е представа за какво става въпрос, от липсващ в темата, моят съквартирант, Чаровника, се оказа на гребена на „търновската поетична вълна”. Както свикнах да се изразявам в по-старите си години за подобни битови ситуации: дойде без мотивация, отиде си без предизвестие…

… До времето, в което все още се виждахме с него, не сме обменили и дума във връзка с цялата тази история. Приятелството ни, както и приятелството ми с всички „официални” представители на горепосоченото обединение, никога не е включвало идеята за художествено-творческа манифактура.
Иван Серафимов нямаше нищо общо с целия този форсаж или ако е имал, то е било само защото съвсем искрено, без отсянка на творчески зъл умисъл, безпрекословно се възхищаваше не само от поезията на Чаровника, но и на работата на всички останали. Което не можеше да се каже за онези, които използваха името на Чаровника, за да се настанят в бързо запълващото се вече вълнообразно литературно пространство. Когато шумът на търновската вълна в българската поезия започна да потъва в пясъците на времето, отчуждени от таланта и може би, славата, която бе връхлетяла Чаровника, същите хора настървено се нахвърлиха върху него. Продължавах да го обичам и да нямам нищо против него. Възможно е някога да се е случило да премълча, когато са го хулели в мое присъствие, да съм проявил безразличие, но то със сигурност не се е дължало на лоши чувства към него, а просто защото вече бях отегчен от изобилните приливи завист, тежко заливали винаги битието на успешния българин.
Тогава те и понятие си нямаха, че промяната на културната легитимност в България винаги съвсем тясно се свързва с промяна в политическата конюнктурна реалност: бяха вече решили, че са станали част от постоянната и неизменна гледка във величествения пейзаж на съвременната българска литература.
Те обаче не бяха станали част от всеобщата гледка, те просто се бяха приспособили към нейните обстоятелства.
Властта и парите се бяха въргаляли пред краката им, те се бяха навели, взели ги бяха и бяха продължили нататък. Можеше ли някой да ги вини за това?

… Неизмерим беше мащабът на трудностите, през които трябваше да преминем. Конкуренцията като че ли беше непреодолима, всичко сякаш беше организирано предварително и на тъмно, фаворитите бяха излъчени дълго преди появата им. Реалността се оказваше непоносима за всички. Дали поради вродения си инстинкт за оцеляване в средата или благодарение на отчаяната съпротива срещу същата тази среда, в първите години на неосъзнатото си другарство всички ние все още успявахме да запазим спасителната си връзка с нея, оставяхме си поне по един важен репер от реалността, на който да се опрем. Бохемството беше всеобщо. Чаровника притежаваше невероятно чувство за хумор. Съгласният беше трудолюбив и винаги се усмихваше по градски скъпернически. Лирика не спираше да бъде влюбен в морето, Хитреца бе умен и здрав селянин, пишеше добри стихове и беше блестящ, заговореше ли за това, какво е казал, или какво иска да каже в стихотворенията си. Поетесата вече работеше в един от най-престижните столични младежки ежедневници, бе вече издала първата си самостоятелна книга и беше жена с всичките предимства и последици от това. Във времето, в което разликата във възрастта все още има значение, аз продължавах да бъда значително по-млад от всички останали и все още юношеският ми хъс да ги застигна направляваше изцяло съществуванието ми.

… Дълбоко в себе си съм убеден, че всичко, което поетът каже или иска да каже, минава далече отвъд обикновената мярка на казаното. Защото ако наистина е поет, при това, талантлив, поетът е способен да усеща с кожата си настроения, които все още не съществуват нито във въображаемия свят, нито в метафизичния поток на умозрителното и подсъзнателното битие на човека. Той вече ги е опознал - дълго преди обикновените хора да имат каквато и да е представа за тях. Патосът му винаги е абсолютно недостъпен за непросветения духом човек - в това отношение именно просветеният е проклет с проклятието на безсилния. И точно прозренията му го убиват без време. Защото голяма част от съзнанието и живота му живеят във времето на изживяното вече. А точно това е най-изтощителното занимание в този живот. Гледаш и затъваш в познати картини, сезоните се сменят, отиват си най-близките до сърцето ти хора, знаеш всяка секунда от своето бъдеще. Въпреки това, правиш нови и непрестанни опити да надникнеш в безкрайната бъдещност. Друго ако не, точно това осмисля последните ти часове и секунди.
Защото целта на поета е да оставя думи върху белия лист. Думи, които са естествен продукт на погледа и усещанията му за всекидневието на света. Той не е многознайкото от екрана на телевизора, а онзи скромен самотник, който иска колкото се може повече да научи, онзи притеснителен странник, който любопитства безспир, който постоянно се интересува от всичко, който не се задоволява с отговорите, а продължава и продължава да задава въпроси, но едновременно с това прекрасно съзнава, че отговори на въпросите няма, че всеки отговор е само повод за нови въпроси, че всяка едно обяснение поражда съмнения и нови загадки от Вечния Кръговрат. Той непрекъснато се опитва да намали пространствата на незнанието, ровейки се в тъмните подмоли на подсъзнанието и съзнанието си, взирайки се с рентгенови очи в живота навън, прехождайки с дадената му от Господа-Бог дарба в състоялите се и бъдещи времена - от брега на сегашното време… Именно затова трябва да се научим да анализираме поета и творчеството му, а не ту категорично да го отричаме, ту безпрекословно да се възхищаваме от продуктите на ума му.

… Ваньо, днес няма да говоря за книгите ти, ти си отиде съвсем скоро и все още нямам думи за твоето творчество - от стиховете ти за деца, до блестящо написаната ти проза. Мисля си единствено за твоята добрина и благостта в огромните ти, умни кафяви очи. Свят човек беше ти, Ваньо. А старите приятели, без които не можехме да си представим живота нито за миг, се пръснаха и разотидоха във всички Божи посоки на белия свят. И, Ваньо, когато бяхме заедно, и когато ни беше убийствено тъжно, в малката канцелария на ВИФ, където се помещаваше ти и списанието, което правеше сам в последните си години, „Родна реч”, помня как обичахме да се смеем. Помня. Боже, Господи, Господи, Боже, бях без работа и без пукнат грош в джоба, ти пръхна от смях и със смеха си почти „издуха” кафето от чашата, от която се беше приготвил да отпиеш внимателната си глътка. Ни в клин, ни в ръкав, бях изтърсил: Напоследък имам чувството, че единствените ми слушатели днес са онези, които не разбират и дума от онова, което им казвам!…
И после се смяхме. Как само се смяхме, Господи. И как ми липсва смехът ти, Господи, Боже!…