ОТ СЛЯПАТА МИ НОЩ…

Димитър Горсов

***
От сляпата ми нощ с порутени води, когато изоставих родния си праг,
от въглените, в кървавата ми шетня по устни и сърца,
от нажежените звезди в ковачниците на тресавищата,
от бисерната пот, с която кончето ми къпа всички пътища на детството,
от дългата ми самота след най-неотклонимата любов,
от уроките и риданията на лехусите,
от спастреното и неспастреното,
заради което пих срихнина на очакванията,
заради което изхабих последните надежди на родилите ме тук,
заради питането ми без отговор,
заради всичко -

ята от облаци преследвам и обичам дъждовете днес,
целувам кожата на въздуха и бдя в безмълвието на Бога си,
крещя и обожавам крясъците си,
преглъщам пясъка на огорченията в пренаселените си изгнания,
и все по-упорито пренареждам думите, с които в някакво,
благословено от мен време,
безсмислените покаяния с това
безсмислено живеене
ще помиря!

15.01.2001 г.


***
Звезди от Витлеем, благ рай и черен пъкъл! -
какво ли няма днес в това небе?
Но всичко ти е чуждо - вмъкнато
в душата ти от другиго!.. Как ловко бе
натрупвана сметта!.. И как - обсебван! -
могъл би да реши онеправданият ти ум
кое от тия чудеса ти е потребно?

От раждането си орисан ти по труден друм
да дириш хляба, който други ще ти го отмерват,
а ти, онеправданият,
ще си мълчиш,
защото си от класата на малоценните
и с тях мизерията си делиш!…

И унижение, и страх ще леденят кръвта ти тук,
и сетивата ти мембранно ще звънят,
и ще долавят дори намеците, с които властващите
ще искат недоволството ти да смирят…

Защото ти в чудовищните сметки си предвиден
да си с тълпите и с тях плахо да превиваш гръб…

И все зад черно дуло да те дебне
куршумът,
ако се обидиш
или оголиш зъб…

10.02.2002 г.


***
И както под еха далечни съпровождам
това, едва заченато стихотворение;
и както здрачът в него като бавен спомен се сгъстява
и се смалява под набъбващи води очанката сред глинест валог;
и както в сълзите й отразен линее без посока ястребът
и в стародавния сън на молитвените устни всяко питане замира;
и както сред синтаксиса на изпреварващи се крясъци в тълпата,
в случаен възглас
тайните на потеклото ти разчитам
и като нишка го запридам - с нея в следващия миг
мечтата си като повой за всички други мигове да дотъка;
и както искам да забравя,
че след изреченото трудно се намира изход,
че ширналите се простори от случайности се обитават,
че дълго диреното ни очаква от преди пристигането ни,
че всяко тръгване е връщане; и антипод е сянката ни на сиянията;
и както тленните овали на коруба и дъга
повтарят змиевидно времето
и както стъпките ни по тимпана на угрижената ни земя отекват
и малка е вероятността за повторяемост в разпадите;
и както сред мизерията се опустошава красотата
и както в мрака тайните си доверява само на това стихотворение душата ми -

тъй преди в неназовимите посоки да се втурна,
оглеждам с настървено подозрение
предреченото от орисниците си,
защото знам, че там
все сред ранима сигурност
ще пребивавам аз…


***
Ако дълго си вървял и вече нямаш време,
нужно е да се огледаш!

Би узнал тогава,
че случайността е онова, което не е твое,
а без мяра ти се дава!

В него още имаш право на заблудите, с които
прошумя животът ти.
Той е още тук, но вече
времето е татуирало с безбройните му мълнии реките ти;
и е стар, и е скосен от дървоядите
онзи клон, на който първата гергьовска люлка те люля…

Дълго си вървял и си омръзнал
и на обичта, която все те подминаваше,
и на спомените, от които всичко е изгребано…

И ти биеш дълъг път. А пътят е за никъде:
ширнал се е златен ден,
но в него
няма отговор за всяко твое питане!
Пада нощ,
но леденият дъх
на мрака й те ужасява…

15.01.2001 г.


***
Здрачът гасне и водите, и пейзажът се менят.
Сръчни сенки пропълзяват, никнат първите звезди.
И брегът утихва, сякаш в досега на суша и вода
пред смъртта безсмъртна смъртният живот се изповяда.

Притеснено от представите ми, времето в душата
смут вселява и издайнически страх повежда всяка твар
в път, по който колебанието в нов копнеж ще се посели -
да изтласка живото към онзи ужас, който и насън гнети….

А аз, бродещият в тази пустош, за да продължа
трябва с демоните, дремещи в кръвта да усмиря,
на принудата дан трябва да платя и видимо
с невидимо в молитвите си като пред амвон да съвместя.

И да вярвам, че съдбата, отредила ми лош дял,
е самата извор на неща, в които плахо съм прозрял,
и нощта, макар и моя днес, не ми принадлежи,
като всичко, впрочем, в света хлъзгав и лъжлив.


***
В зелен здрач, с ябълки, излъскани от ветровете,
лениво са се ширнали градините… И влажният им слух лови
дъха на времето и боговете… Късно е. И в свода вече свети
едва пробудената ми звезда… Но плах е още
гладкостенният й лъч.
И е безименен, уви!

Смутеният му трепет няма тайните на естеството да разбули,
ни дирещата ми душа ще стопли, нито жаждите й ще смири.
А този хоровод от хълмове сред изначалната неяснота
пак ще кръжи,
и ще се тули
луната в гънките му… И рой духове ще скита над смълчаните гори…

И аз, на който ствол да се облегна, ще се слея с плахата несигурност, която
все някой ден и мен и себе си до вечния разпад ще доведе.
А колебанията, с които е минирана тъгата ми,
в покруси ще се изродят… И никой враг дължимото не ще им отдаде…

Но днес зелен покой е ширнал здрачът в мен и ме услаждат
с безмерната си свежест тия ябълки… И без начало, и без край е
вирът на въздуха в бездънния ми дъх… И ме обгражда
надежден кръгозор, и в него все по-впечатляващо
звездата ми сияе…


ТАЙНА

Там, където твоята звезда върви пешком
и е воин зрънцето в браздите;
там, където кръговете на вихрушките се късат
и дъгите се размиват в детските сълзи;
там, където времето е бъдеще все още -

там,

реки разпенила, бушува
с пъстрокрили пеперуди млада утрин;
там раздипля
палави желания четирилистният килим на детелините - и аз
като в сън съзирам как се вие
тялото ти… Как свисти!.. И как разцъфва то!.. И как
юношески се заплита в къдрите ти вятърът, а слънцето
свежда буза до гърдите ти и пие
островръхият им порив!..И ти чуваш:
пеят птиците, а тъй е тихо в теб;
тежки порти се отключват, а от тях
не тръгва никой -
ведър и желан,
и в нищо неповторен…

Но все пак
някой някога отнякъде ще дойде!
Знае го душата!
И кръвта го знае!.. Млад и силен -
от сгъстения копнеж на хоризонта ще дотича той,
с дъх на ранна перуника ще разтвори устни, и ще каже
думите неказвани…И вече чувстваш
как искри,
как приближава тази тайна на сърцето,
как сладни в горчивината на сълзите,
как тънее
в мирисите на цветята, и как ненаситно
я поглъщат сенките…

И стихва в нея
вятърът!..

1987 г.


***
Великденски камбани като в детството звънят.
И кървава расте в божурите зората… И пак мами
пътеките ни хоризонтът… Усмирен
и благодушен е мигът… И дреме
ветрецът в тишината на усмивките…

А птиците,
с искрящи кръстчета - като сред чудни възкресения,
довършват танца си върху захласнатия склон… И над росистото

и дълго озарение на босоногите треви
ехти шумът на бавните стада…

По-млад ли съм
сред тази радост на живота аз? И по ли сладостно
ме възвисява тя, додето
води изпод възбуденото покривало на мъха набъбват,

и блика бързеят, и в струите му се разпукват
с кристален звън черупчести мехурчета,
и литват
рой лъчезария - като небесни духове?…

И пак
са в пламъци ресниците…

И съкровен,
и благодатен е мигът, когато
Великденски камбани
като в детството звънят!

1987 г.


***
Това ялово небе не ражда нищо;
тези ниви не са пристан за копнежите ми;
тези слегнати къртичини не помнят извисяването си…

Аз съм тук от памтивека
и от памтивека им говоря…

Нокти изпочупих - да откъртвам камък подир камък от пръстта;
зърно сях
и глас изгубих -
съхнещите извори да моля за вода…

А звездите ми все с озверели петли в черни нощи се надпяват;
а градините ми все в ленива гнилост след плача ми зреят…

Вече не съм този, който вчера бях!…
Но може би
и друг не съм!..

Толкова видения над клади от безсъния опустоших,
че не проумявам

днес с какво съм жив….

Но вървя… И пак
с чувство на изгубен, от неща най-свидни се отдалечавам
аз - присъствалият при събличането на желаните жени,
аз - загръщащият неудобствата си зад воали от несигурни лъжи,
аз - загнезденият в тайните от памтивека,

който все говори,
и говори,
и говори…

Без да може!..
Без да знае!..
Без дори
да подозира!…

1987 г.


***
И тези облаци, и тези камъни са ширнати
в душата ми като услада от далечен спомен за пророчества…

Върти се над тях слънцето, и вихър от криле
окръгля мигновенията,
в които като струпей в твърда плът съм вкопчен аз…

Ръка в ръка
са тук
рушене и съзиждане -
нататък
побеждава живото!…

То криволичи в друм от незаченати сказания,
заслушва се в кристалните камбанки на латинките,
макар че само мъртвите дочуват ясният им звън…
И е очакване, което не брои опустошителните загуби… И тъй е
завършен този кръг, тъй трополи в далечините на ненужните неща,
че август - млад и буен - го закичва
като цвете на ревера си,
и отмалява,
в диханието на царевиците,
в ревнивите очи на невестулките
и в зреещите гроздови зърна…

А жегата кипи и ручеят,
по-стар от времето, заплита бели плитки в бели бързеи
и диша учестено като селянин,
загребващ жито от последния харман…

Но аз,
из подмолите, в тишини от звездни кладенци нагазил,
казвам: Бог е светлина! И в нея
ти, земьо-майко, жителко небесна, все кръжиш
в свидлив,
ала пространен зодиак, през който
всичко отминава, отминава…
И в недоизброденият ти
и бавен сън ехтят пророчества… В тях стронцият
стопява скелета ми
и в сернист, ненужен дим го разслоява
в сдиплените широти…

1987 г.