СЪПРОТИВА

Виолета Христова

СЪПРОТИВА

Листата валят и се случва отново ноември,
кратък празник на златото и добрите мъгли.
После бяла ръка изтрива излишното черно
и ляга разкаян снегът върху бившите дни.

Дали не пътувам, или така ми се струва,
прелитат край мене дърветата и планините,
протича наоколо някаква съпротива –
към свършек клонят и клоните, и очите.

А любовта е само снежинка в земната пазва,
троха, с която никой няма да се засити…
Но можеш ли от нея да се откажеш
и да се слееш с лепилото на мъглите?

Докога ще крещиш уплашено срещу мрака,
ранобуден петел – загубен и сам сред звездите?
А съдбата лукава край тебе мята опашка.
Път ли прави, или замита следите?


* * *

Отляво е часовникът. Отдясно
е другият разбойник. И тъгата.
Смъртта е безоловна и прекрасна,
а уж е край смъртта и райски крясък.
На тръгване земята се смалява,
часовникът е спрял и се замисля…
И думите не си въобразяват,
че знаят всяка истина за всичко.
Докато бях, забравих си езика
и гълтах страховете безвъзвратно.
Навръх сърцето някой ми извика
да тръгна и на ляво, и на дясно.
Да късам плодовете забранени,
да нямам страх от думата “мнозина”,
да нося дъждовете си у мене,
да бъда най-самата половина.
Или от тук до следващия хребет
да пускам бели камъчета в здрача.
И този мрак тъмнее, но е лебед,
ако го помилваш по тъгата.

Отляво е часовникът. Стрелките
разсичат страховете ми на строфи.
Животът е безсмъртно любопитство,
дори да е небесна катастрофа.


СДОБРЯВАНЕ С ДУМИТЕ

Сянката ми е разрошена върба,
а в гърлото си имам сто камбани…

Не обещавам нищо от това,
което цял живот ви обещавах.

Загубих се във идващия миг,
като разсипан пясък се загубих…

как искате да пиете очите ми –
останали са само теменугите.

И всяка е потънала от срам,
в сърцето си е влязла и се крие.

Светът е точно толкова голям,
колкото да си забравиш името.

Но има на върха си вместо връх
едно неподозирано мълчание.

И винаги ще ти остане дъх
да се сдобриш със думите накрая.


* * *

Мравешки свят, недовършен,
стълпотворение от творци,
а пък къщата се разсипва
и оградата се руши…
Наредено от памтивека –
все безпаметни правила,
правят името, не човека
от кълчища и от пера.
И полепва по тебе всичко
и слънчасва за часове…
Урочасва от необичане
необятното ми небе.
Уж се справям със разтегливото,
без да крача и да броя,
а се давя сред пресметливи
и насмешливи имена.
Тези мравки несъвършени,
недовършени светове!
И не носят успокоение
споделените редове.
Търся само гласа на живото –
като гарванче сред снега.
Нямам име, но имам минало
от кълчища и от пера.


ТРЪНЛИВО

Всички братя ме болят.
И сестрите ми са остри.
Но чия е тази смърт
по средата на живота?
Полустровни ръце
закопчават светлината
и се смесват всички месеци,
всъщност всички без Луната.

Може би е от страха,
че лицата са наблизо,
че изчезва в близостта
свободата като риза.
Тези братя са очи
и сестрите са посоки…
А чия е тази смърт
по средата на живота?

Сигурно, докато спим,
остаряват враговете,
избледняват като дим
зимите и страховете.
Само братята болят
и сестрите ме пробождат.
Но умира гордостта ми –
трън в петата на живота.


В ПРАЗНИКА НА СВЕТА

“Познавах аз един добър човек,
той беше в мен, но после си отиде…”
                                                  Д. Данаилов

Не вярвай, че очите ми са затворени,
не съществуват затворени очи.
Нямам пръсти – това са корени,
а от думите ми се мълчи.
И не спирам да губя вещи,
като кораби ги топя
или по-добре като свещи
в празника на света.
Няма нищо зад тая видимост –
хоризонтът е твърде мек,
и се пука със звук илюзията,
че съм просто добър човек.
Нищо мое не спира времето.
И от мене не става път.
Дишам тясно и ежедневно.
А искам въздух.

И друга смърт.


ПЧЕЛАТА

Толкова е просто. Чакаш думите
и после изговаряш върховете,
чертаеш кръгове, събираш музика,
като пчела летиш над цветовете…
Сънуваш, че си само на дванайсет,
или че имаш пръсти по крилата си,
загубиш ли – наистина се радваш,
спечеленото сееш по земята…
Тъчеш килим от страхове и спомени,
душата си разстилаш вместо есен.
Заглъхва като сетно изречение
живота ти, започнал като песен.
Децата ти са следващите кръстници
на върховете – нови и невидими…
Захвърляш свободата като пръстен,
защото всеки може да я има.
И после се отпускаш на тревата,
смален от думи, лек като въздишка –
и чудиш се какво ли ще остане
след всичкото събиране на нищо.


ПОДНОЖИЕ

                              на Д. Бърдарев

Не съм се борила с планината.
Само тихо я преживях.
Само минах през нея
някак…
като вятър и като сняг.
От ръката й пих утеха
и захвърлих във пропастта
страховете си като ехо.
И се върнах като река.
И пониквах,
и се надвиквах…
а от стръмното губех дъх.
Слизах по-бързо и от бързей
и настръхвах докрай
като мъх…
Но очите ми не пропуснаха
нито ъгълче от това
божие подножие,
наречено Планина.


ГЛАВА XII: СТИХ 7

Блажен е, който не очаква,
защото всичко ще се сбъдне…
Върви по пътя си нататък –
от изгрева и чак до тъмно…
Мълчи и никъде не стига,
защото всъщност си е там.
Не бърза да догони другите,
и винаги се случва сам.
Изпраща погледа си в тебе,
но погледът не става мост.
Ръцете му не търсят близост,
очите му не са въпрос.
И той не е разочарован,
не е дори разколебан.
Не вдига чаши със отрова,
от себе си не е пиян.
Търпи, чете различни знаци
и в празнодумие не пада…

Блажен е, който не очаква,
защото той ще се зарадва.


ДЪЖДЪТ

Дъждът се връща,
тихо като мъж,
почуква по стъклото неочакван.
Било е много хубаво веднъж,
а повечето пъти е прекрасно.
Далече ми е следващият гръм,
светкавиците също са далече –
но ромоли единствен дъжд навън
и прави вечерта не само вечер.
Събуждам се от шепот непознат –
листата си говорят със небето.
И става нещо важно в тоя свят,
но този път и аз съм му свидетел.
А може би дори заради мен
се връща този дъжд като надежда,
че всичкото останало небе
е истинско и няма да изчезне.


ОТГОВОРЪТ НА СЪРЦЕТО

Какво е тъгата, ако не стена между две градини.
                                                  Джубран Халил Джубран

Защото много те обичам,
понякога съм непохватна
и тежка и категорична,
а всъщност искам да съм лято.
И искам в мене да се губиш
като дете във зоопарка,
приличам ли ти на предишна,
или приличам все по малко?
Неделята ми е голяма –
едно палто от друга зима.
Ако в очите ти ме няма,
дори не вярвай, че ме има.
И винаги ме изненадва
отговорът на сърцето:
така нелеко те обичам,
че си тежа като планета.

Но ме смалява есента
до корените на дървото…
Дали пък не е и смъртта
стената между два живота?


* * *

Другата стая,
в която не влизаме никога,
не светваме лампата,
пердето не вдигаме даже.
В която не бършем праха
по старите книги.
И не слагаме никога цвете
в празните вази.
Там животът е друг –
пиян като мъртво вълнение,
съвършена любов,
в невидим албум запечатана…
Там тече друго време
и друга вселена се мята –
риба във мрежите.
И различен е вятърът.

През ключалката влиза окото ми
само за малко.
Светлината
на някакви кръгчета
си играе.
Остарява животът,
ослепявам в тази ключалка,
с мечтата
за другата стая.


* * *

Вече знам, че ще минеш
точно през моя живот.
И всички събития в него
ще станат случайни
паянтови къщи…
Ще спреш за малко на моста.
На новия мост,
който от двайсет живота
е винаги същият.
Не е ясно любов ли ми носиш, или
само минаваш оттук
като зимата…
Сега се чудя дали ще прекосиш
и площада с моето име.
Едно куче излая и огласи
вече твоето идване във квартала…
И знам, че ще минеш точно
през мойте очи,
през моя глас и през моето тяло.
Казват, всички пътища водели в Рим.
Всички истински пътища стигали Храма…
Знам, че сега ще минеш точно
през моя живот.
Друг път няма.