Борис Орлов

превод: Литературен свят

В наскоро отминалите президентски избори народът ни показа, че се доверява на своя ръководител, че вярва - президентът може най-сетне да въведе ред в страната. А и самият Владимир Владимирович на среща заяви, че отсега ще се заеме с вътрешните проблеми на страната, ще се погрижи за социалната справедливост, процентът на хората живеещи под границата на бедността да бъде намален два пъти, разривът между богати и бедни да стане по-малък. Да, тези въпроси винаги са вълнували руските хора, защото руският народ винаги е поставял на първо място в земния живот справедливостта и братолюбието. През всичките ми години на света, винаги в паметта ми всички мои близки, а и всички известни ми руски хора не са обичали егоистите, винаги са се стремели да живеят в мир на света.

Но ето на какво обърнах още внимание в тази предизборна кампания… Владимир Владимирович заяви, че не възнамерява да променя сегашната конституция. Но как може да се остави без промяна конституцията, която законодателно забранява единната държавна идеология? Която признава първенството на международните закони над нашите държавни закони? Нима ни е забранено да имаме собствен поглед върху живота, без да се съобразяваме с нечие мнение, без да се приравняваме с нечии закони, - даже когато става дума за нашите насъщни държавни интереси? Ами да видим «цивилизования свят»: там също ли поставят чуждите закони над собствените? Боя се, че не! САЩ са готови да нарушат законите на всяка държава, само да не отстъпят от собствения си интерес!

Разбира се, аз не призовавам Русия да следвам този разбойнически курс, но собствените ни закони трябва да стоят за нас на първо място!

А засега се получава така, че главният закон в нашата страна е борбата между олигархичните кланове. Клановете жестоко се борят един с друг, а това ни се представя като нормален политически живот, - като борба с корупцията, например. В действителност никаква борба с корупцията няма: просто един клан следи друг клан да не го подмине в краденето, търси предлог да изтласка съперниците и да заеме освободилото се място. Създава се впечатлението, че сега във висшите ешелони на властта отиват не за да служат на Родината, а за да пълнят собствените джобове, използвайки прикритието на вождовете на своя клан.

В началото на елцинската епоха често чувах думите: «Да, сегашните богаташи са мерзавци и крадци, но децата им ще имат всичко и няма да имат необходимостта да крадат, а това означава, че ще станат прекрасни, честни граждани!» А аз просто напомнях на събеденика си старата пословица: «Крушата не пада по-далече от дървото!»

Уви, животът пак доказа мъдростта на руските пословици… Децата на паревнютата новобогаташи от 90-те години не само не станаха по-добри и по-порядъчни от бащите си, но и понякога изглежда, че значително са деградирали в сравнение с по-възрастното поколение! Тези млади издънки на олигарсите с презрение се отнасят към страната си, към народа си, живеят зад граница - по-близо до родителските капитали, а в родината пристигат само за автомобилни гонки по московските улици. Как нашата власт не вижда, че тези гонки оскърбяват целия народ на Русия, - а мисля, че те обиждат и президента!

В Държавната ни дума има протежета на всички тези олигархични кланове, и дечицата на големите чиновници, едва завършили вуз, нямайки и тридесет години, сами стават големи чиновници, крупни бизнесмени… Клановете в Русия са толкова силни, че техните представители не смятат за необходимо да слушат думите на президента, колкото и правилни неща да казва той, да спазват законите, колкото и те да са разумни.

Но мен, като писател и ръководител на една от най-големите писателски организации в Русия, такова положение ме тревожит и защото същите чиновническо-олигархични кланове, които погубват страната ни - определят сега и културната политика на Русия. В културната политика виждаме все същата разбойническа клановост. Нашият «елит», тоест хората, които в съветско время можеха да бъдат срещнати само по пресечките, сега са се преселили в Кремълския Дворец на Конгресите, превзели са телевизията и безнаказано обиждат народа. Те са сигурни в своята безнаказаност - зад тях стоят могъщи, властни кланове. Те могат открито да наглеят с хората, да крадат не хиляди, а милиони, да представят бездарната си и безнравствена халтура за произведения на изкуството, - нищо не ги застрашава, ще ги прикрият.

Днес се случва и така, че начело на «културните кланове» поставят отдавна починали деятели, такива например, като Йосиф Бродски или Сергей Довлатов. Не искам сега да да давам оценка на творчеството на тези писатели, ще отбележа само, че около техните имена се е обединила мощна мафия на присъединилите се към чуждата слава - и тази мафия вече чувства силата си, вече диктува модата, натрапва мнението си… Но е характерно, че за «духовни вождове» са избраны именно тези литератори-мигранти, напуснали някога Русия и никога не считали се за нейни синове. Въобще сериозно да се говори за величието на Бродски и Довлатов може само тогава, когато старателно се премълчава огромната плеяда действително велики руски поети и писатели: от Александър Прокофиев и Юрий Казаков до Виктор Курочкин и Сергей Орлов. А какво говори това, че дори Вадим Шефнер, блестящият ленинградски поет и прозаик, починал съвсем наскоро, вече е почти забравен!..

Чиновническо-олигархичните кланове правят всичко за да извратят здравите начинания на властта. Президентът, например, издава указ за стратегията за национална сигурност - и в областта на културата включително, - разработва основите на културната политика, подготовя закон за културата… Той правилно поставя акцентите: развитието на културата трябва да се определя от традиционните духовно-нравствени ценности на народа. Но чиновники тутакси с ловкостта на опитни мошеници изопачават думите на президента. «Ах, културата над всичко? Ето ви тогава култура - най-съвременната, най-напредничавата!» - и веднага се появяват всички тези Серебрянникови и други като него…

Не може да не се каже и това, че днес държавните органи, говорейки за културата, преди всичко подразбират спорта - културната политика едва ли не изцяло е насочена към поддържането на спорта. Какво пък, това е добре, поне в спорта няма авангард, - там всичко е традиционно… Което, за съжаление, не може да се каже за другите области на съвременната култура: тук царува авангардът! В страната постоянно се появяват все нови и нови «центрове на съвременното изкуство»; такива са създадени немалък брой, и нерядко те се финансират от държавата. Но доколкото ми е известно, с насаждането на авангарда още в съветско време се занимаваше един от отделите на ЦРУ. Именно через разузнаването на САЩ в Русия постъпваха пари за развитието на авангарда, и всички наши авангардисти - хора, обикновено, не богати с талант, - с помощта на тези финансови постъпления бяха раздувани като сапунени мехури. Това, че сега продължават да ги раздуват до невероятни размери, говори именно, че страната няма собствена идеология, липсва векторът на развитието, идващ от Руската Империя, от Съветския Съюз към проявите на държавност, които виждаме в последните години.

И така, в Русия се развива спортът, който, колкото и да е полезен, няма никакво отношение към духовния растеж на народа; развива се всевъзможен авангард, който вече открито разрушава руската духовност, - а какво да кажем за традиционните видове изкуство? Сега се е създало такова положение: ние, писателите, сме затворени във Федералната Агенция по масови комуникации, - там са ни прикрепили на остатъчен принцип. И сега се получава така, че мнозинството от онези, които ни ръководят изобщо не разбират въпросите на културата. Сега времето е такова: чиновниците идват на власт, за да крадат. Писателите за тях са никой! Срещу тях може безнаказано да се ръмжи: «Ей, вие там! Седете тихо!» Чиновникът има право на вето в културата, той може да извлече и лична изгода от културната политика, и да издава собствените си книги за сметка на държавата.

Любимата дума на нашите чиновници в разговор с писатели е: «конкурентоспособност». «Вие не сте конкурентоспособни, затова не се занимаваме с вас!» Но откъде се взема конкурентоспособността на всевъзможните Серебрянникови, Довлатови, Бродски? В тях просто вливат пари, като в някаква пошла «Фабрику за звезди». Извинете, а Есенин бил ли е конкурентоспособен? А Николай Рубцов, който си е нямал свое кътче! Той неконкурентноспособен ли е? А Фьодор Михайлович Достоевски конкурентоспособен ли е или не? А в какво се проявява конкурентоспособността на нашия «културен елит», - тоест, лишените от авторитет по съветско време? В това, че този «елит» нагрубява хората в авиолайнерите, опитва се да узнизи всеки гардеробиер, купува си скъпа кола или шикозно имение… Трябва да се изясним: такава конкурентоспособност се осигурява с обикновено крадене. Това е страшно! Надявам се, че сега президентът ще обърне внимание и на това.

Преди два месеца се проведе конгресът на Съюза на писателите на Русия. С мнозинството от гласовете за председател на Съюза беше избран писателят Николай Иванов. Според мен той е достоен и талантлив човек, който милее за бъдещето на писателската организация. Някога е воювал в Афганистан, в Чечня, неведнъж е пътувал до Донбас с хуманитарни конвои, бил е в Сирия… И трябва да кажа, че в литературата сега има много млади добри писатели. Главното е да не пострада нашата писателска сплотеност пред вражеските агенти, пратени в руската култура, пред могъщите чиновнически кланове, които разкъсват на части страната ни. Всичко е във волята Божия - а Господ помага на Русия! Макар, че минаваме през много изпитания, но в тези изпитания ние се пречистваме и даваме пример на целия свят какво е истинският човек. Сега това се случва в Сирия, където майор Роман Филипов се взриви с граната, за да не се предаде на врага, и онзи старши лейтенант Александър Прохоренко, който предизвика огънят срещу себе си - всички те са руски хора, родили се в славната руска провинция, възпитани в нашите традиционни ценности.

И последно. В близко време ни чакат няколко гръмки литературни юбилеи… Това са и 150-годишнината на А. М. Горки, «буревестника на революцията», и 100-годишнината на Солженицин, отношението към когото в народа е много нееднозначно… Но аз се надявам, че президентът ще направи всичко, за да се отбележи 200-годишнината на Фьодор Михайлович Достоевски, като голям държавен празник. Достоевски е славата на руския дух; досега ме поразява, че книгите му, написани преди повече от 100 години, ни помагат да се ориентираме в съвременния свят, да разберем кой кой е, накъде да вървим, от какво да се боим, към какво да се стремим. Ние трябва да изучаваме Достоевски за нашето самосъхранение, за спасението на духа ни, на традициите ни, за да получаваме духовни сили в борбата с престъпната армия на чиновническите кланове, която е готова да унищожи Русия.

——————————

Русская народная линия, 20.04.2018 г.