Димитър Хаджитодоров

Преди половин век професор доктор Йосиф Шопов преподаваше история в столичната 21-ва гимназия „Христо Ботев”, която се намираше недалеч от днешния Национален дворец на културата.

Сред учениците от последните класове той се славеше с умението да се шегува и с дълбокомислените си изказвания. Ученическият фолклор, предаван от уста на уста, разказваше случки, свързвани с неговото име, които го надживяха, съхранени в спомените на възпитаниците му.

Среден на ръст, с широко чело, гъсти вежди и леко провиснали мустаци, той напомняше с нещо прабългарските ни деди, така, както си ги представяхме тогава.

Очите му, пробляскващи закачливо, гледаха с добронамерена и сдържана ирония на света. След запознанството с него ние установихме „плагиатство във възгледите”, извършвано от всичките ни преподаватели, подражаващи на скептичния му хумор.

Най-често, още от вратата на класната стая, той обявяваше:

- Започваме игричка със средната редичка!

Това бе сигнал за тези, които не желаеха да бъдат изпитвани, да потърсят бързо свободни места другаде. За останалите, както казваше учителят с две думи, започваше „мор по добитъка”. Йосиф Шопов задаваше въпросите си конкретно, очаквайки ясни отговори. Когато някой се затрудняваше да изяви знанията си, той се вглеждаше внимателно в него и заявяваше сериозно:

- Моля те да ми разкажеш историята, оти яз съм дървен шоп и си немам понятие от нея!

Смехът разреждаше напрежението и съученикът ни отговаряше нещо криво-ляво. Понякога този „номер” не помагаше и след кратка пауза учителят ни свиваше рамене и проронваше с въздишка:

- Не хочу учиться, хочу женится!

Лицето му бе сериозно, но за миг по него се плъзгаше усмивчица „под мустак”. В единадесети клас Николай, който се увличаше от фотография, донесе шишенце фиксаж и каза, че повече няма опасност от неизвинени отсъствия, когато изчезвахме от някой час.

Достатъчно бе номерата на избягалите да се записват с мастило в училищния дневник и още на следващото междучасие те щяха да бъдат изтрити с помощта на вълшебната течност. Дежурният бе длъжен да подава на преподавателя автоматична писалка, вместо химикалка, след което с чиста съвест можеше да съобщи тези, които липсваха в момента. Десетина дни всичко вървеше гладко. Нямахме никакви проблеми с никого от учителите.

Провалът настъпи в час по история. Три-четири минути преди началото някой бе употребил небрежно фиксажа, навлажнявайки всички графи в дневника. Йосиф Шопов отбелязваше отсъствията с „щафетната” автоматична писалка, поднесена му от дежурния.

Той записа три пъти най-акуратно номерата на липсващите съученици и те три пъти изчезваха безследно от страницата. Накрая учителят ни поклати глава, остави встрани дневника и се обърна към нас:

- Не очаквах, че сред вас има толкова големи специалисти по химия. - каза той многозначително. - Ще предупредя колежката, че сте усвоили напълно материала, за да ви освободи от матурата.

Ние мълчахме, навели глави.

- Но знаете ли - продължи преподавателят, - аз също разбирам малко от химия и в края на годината ще обработя дневника с проявител, за да видим какво ще излезе черно на бяло!…

Чиновете се разтресоха от смях. Той ни гледаше, както винаги, невъзмутимо и само в очите му се мяркаше сдържаната усмивчица.

Очаквахме да уведоми класния ни ръководител, но Шопов не направи това.

След последната училищна екскурзия, организирана „за изпроводяк” на зрелостниците, той се яви за малко на родителската среща, провеждана съвместно с учениците, и заяви на всеослушание:

- Уважаеми родители. Децата ви са добри, Господ ги поживи, но е време да забравят ваканционно настроение и да помислят малко за бъдещето, което им предстои!

На Трети март, отбелязвайки годишнината от Освобождението на родината ни, той изнесе незабравим урок по история, в който, освен имената на тези, които ръководели войната, посочи и героизма на хилядите знайни и незнайни бойци, дошли като доброволци да се борят за нашия народ. Обикновено спокойния му глас трепна и в края на часа в очите му като че пробляснаха сълзи.

Когато настъпи абитуриентският празник, неговият клас излезе под строй в коридора, носейки голям плакат с надпис: „Стадото на Шопа!” Той вървеше най-отпред, съпровождан от две съученички - „най-красивите и най-умните”, както обичаше да казва понякога. Широкото му чело и сериозните му очи се виждаха отдалеч. Шествието спря за минута пред учителската стая, за да приеме поздравления, след това Шопов каза „Р-р-р!” и „стадото” тръгна към изхода.

Учителят по история умееше да общува с „раята” и да обяснява фактите по забележителен за нас начин. Сред най-ценното в неговото „наследство” бяха афоризмите, с които завършваше един или друг урок, поднесени така, че да подчертаят смисъла на момента. Тези своеобразни сентенции съчетаваха усмивката на Чудомир и прозренията на древните мислители. Ние все още си спомняме някои от тях:

„Свободата, любовта и уважението не се дават даром - те трябва да се завоюват!”
„В царството на слепците еднооките са царе!”
„Всяко непочтено деяние има своето философско оправдание!”

Последната мисъл прелетя границите на нашето отечество и се появи на страниците на сп. „Новое время”, където руският педагог Симон Соловейчик разказа за оригиналните възгледи на този неповторим преподавател.

Трябваше да изминат години преди да се замислим защо удивителният български историк, автор на трудове по история и археология, работеше като редови преподавател в гимназия, въпреки гръмкото й название „експериментална”.

Вероятно зад веселия му скептицизъм се криеше един от онези загадъчни примери на мъжество, които са сериозен и мълчалив урок за цял живот…