Владимир Янев

Из подготвяната книга „30 ПЛОВДИВСКИ ПОЕТИ”

Йордан Велчев
(1949)

Той дебютира с “Римски стадион” (1979), а възходящото му творческо развитие е белязано от книгите “Нощна азбука” (1984), “Аркада” (1993), “Сияе” (1999, награда на Сдружението на българските писатели). Предразположенията на Йордан Велчев към историческото и работата му в Окръжния държавен архив го стимулират за създаването на “Анонимни жития” (1987). Преминаването през журналистиката довежда Йордан Велчев до есеистичната книга “Милиони малки убийства” (1997), а голямата му творба, плод на дългогодишни изследвания, е “Градът между Изтока и Запада. ХІV – ХVІІ век” (2004). Заради нея получава наградите за литература “Пловдив” и “Христо Г. Данов”.

*
Умен и чувствителен е този поет, романтично привлекателен е със самовглъбеността си, която не го откъсва от другите, от света. Може би именно тази самовглъбеност е причината поетът рядко да е забелязван, да е недочуван от привикналото на децибелни атаки ухо. А двете му поетични книги „Римски стадион” (1979) и „Нощна азбука” (1984) заслужават сериозно внимание.
В първата има творби с кристално ясна архитектоника. В тях стихът е звучен, настроенията – опредметени, поетическите инвенции – сравнително лесно уловими. Друга част от стихотворенията са със стихийна образност, с объркан синтаксис, с огромно лирическо вълнение, което сякаш не се побира в рамките на здравия граматически смисъл. Този конфликт между простотата и сложността характеризира създаденото от Велчев и в съдържателен аспект и понякога го изправя пред неразрешими енигми. Така в „Римски стадион” пристрастията към по-сложни душевни състояния, към самоизследването има за резултат достигането до хаотични видения и тълпящи се образи, не винаги овладявани от поета. Вероятно това има предвид Яко Молхов, когато го обвинява в липса на социални вълнения. Старият критик е уловил характерното самовглъбяване на Велчев, романтичния му унес, който му изглежда несъвременен. Така или иначе не бих се съгласил с Молхов – мечтателността също изразява копнежите на съвременната душа, още повече когато е динамична и се осъществява чрез спомена, представен чрез енергията на емоциите.
Пък и развитието на Велчев в „Нощна азбука” опроверга упреците за камерност на изживяванията. Може би това се дължи и на доминирането на особено съкровения мотив за протегнатата ръка. Ето – „Човекът има нужда от надежда – / нима е много да му подадем ръка”, „Подай ръка – човекът има смисъл, / ако е някому необходим”, „Аз от ръката ти в мойта ръка / не срещнах нищо по-човешко”. И още – „И в него – аз. С една подадена, / но непосрещната ръка”, „за безумния на трапеца – навреме една ръка”…
Ясно е – поетът пледира за осъществяване на духовната близост, за преодоляване на бариерите от равнодушие, неприязън, страх и неразбиране, които сме издигнали помежду си. И това преодоляване се извършва ритуално поетически, чрез символиката и реалността на древния жест, удостоверяващ миролюбие, доброта, нравственост. Това придава особено лирическо напрежение в стихотворенията на Велчев. Той вярва (защото е поет, защото е наивен, раним и романтичен) в силата на сърдечния жест, но и не вярва (защото притежава историзъм на мисленето, трезв житейски опит), че сам по себе си този жест е достатъчен, за да се постигне желаното единство.
И все пак – засегнат от преживените духовни поражения, оскърбен от дисхармонията в света на човешките отношения, уязвим за болката, поетът съхранява убедеността си в силата на нежността. Това особено силно е изразено в стихотворението „И нищо, че измяната работи”:

И може да не е красива,
и сякаш преживяла сто войни,
ала преди да е игра на светлини,
усмивката е жест на съпротива.

Нима от утре, свил юмрук,
за мъст отново ще гориш от жажда?
Кому е нужно, щом ще я заплаща
невинната сълза на друг.

Духовното единство е особено свято за Велчев. Неговото търсене се осъществява на различни нива – и чрез отрицанието на отчаянието и негативизма („недей разлива черната боя”), и чрез неприемането на цивилизацията като смазване на природното и чистото („в пространствата, настръхнали от грохот, /невинността отдавна няма дом”), и чрез утвърждаването на любовта, другарството, човечността, спомена, изкуството като реалности с непреходна стойност. В този смисъл поетът има и определени предпочитания към две понятия, които натоварва с обемна символна характеристика – тишината и усмивката. Два примера, за да се изясня:

Тишината ти скромна благославям с ръка:
Подир толкова гръмки заблуди – толкова нежност…
                                         (”В града, в шума”)

Усмихни се през сълзи – за надеждата болна
по-силно лекарство не знам.
                                         (”Боже мой”)

Тихата усмивка на поета озарява всичко, до което се докосва с вдъхновената си кротост. И в това е нравствената победа на лирика, който все повече се вслушва и в съдбовността на епохата, който преодолява отдалечаването от текущото. Затова бих го нарекъл поет на надеждата, на романтично светлата нежност, която по толкова внушителен начин е изразена в поемата „Мишена”:

И на пръсти – като санитар – надмогнал
вируса на нощта,
каквото и да ми струва, аз трябва да мога
и неутешимия да утеша,
да раздвижа веслата му – да се промъкне
през отчаянията като сапьор.
Ето – най-после! – надеждата пали
своя мотор.

Тези стихове са особено характерни и за идейната насоченост на Велчевата поезия, и за художественото й своеобразие. Ориентацията на лирика към класическия стих не го води до еднообразие и монотонност. Неговата фраза е изненадващо разнообразна по своята ритмико-интонационна и тропна оркестрация. Често стихотворения, които се отличават с чистота на рисунъка, с разгъването на основната идейно-мелодична тема, изведнъж придобиват драматично синкопиран характер, все по-отчетливо се долавя учестеният пулс на вълнението, равномерната права на емоциите рязко се издига нагоре, за да очертае стремителните криви на афектацията. В такива случаи се изгубва и точното римуване, и умереното „разпластяване” на метафорите. Всичко се завърта в един все по-бясно набиращ скорост кръг, побиращ в себе си вчерашно и днешно, омраза и любов, борба и покой. Това е характерно за движението на мисълта-чувство в множество творби на Велчев. Особено ясно личи в „Мишена”, където лайтмотивът за поета в черния балтон, сам в града, на пустата улица, под фенера е единственото по-статично изображение, което „приземява” и очовечава стълпотворенията от спомени, образи и видения.
Въпреки своите „тихи” характеристики поезията на Велчев е неспокойна поезия. В нея всяко извисяване на чувството се улавя мигновено от читателя, защото почти веднага става ясно, че той има среща с фино устроена и впечатлителна натура, изразяваща външно себе си само в моменти на съдбовна необходимост. Предполагам, че само тогава Велчев посяга към перото. И точно затова е хубаво, че го има този поет, когото едва ли някога ще чуем да гръмогласничи чрез стиховете си, но чийто тих шепот е необходим като протегнатата ръка на лириката, привличаща с императивно молитвеното:

Подай ръка – човекът има смисъл,
ако е някому необходим.