РАЗКАЗИ

Горан Атанасов

СЪН

За първи път, откакто е починала прабаба ми Люба, я сънувах. Все така тиха, малка и достолепна. Беше приседнала мълчаливо на бордюра и гледашe света с кротките си, благи, топли и широко отворени за доброто очи.

Наричаше ме „мале”.

Обичах да сядам при нея и да си говорим. А тя ме милваше по главата и ми разказваше за големия свят. Притежаваше онова спокойствие, което повече не срещнах у хората.

Разплиташе ми усуканите до нeвъзможност възли на рибарската корда и повтаряше, че така е и с хората. Някои са много завързани и омотани, но и за тях има чалъм.
С търпение и такт можеш да ги разплетеш, мале!

Стига да ти се занимава, бабо, бих й казал сега. Някои хора не заслужават да бъдат разплитани, те трябва да си останат омотани и завързани в собствените си мрежи.

В съня си аз хапвах зелени маслини от пластмасова кофичка. Около мен имаше и някакви други хора. Почерпих ги все едно черпех с бонбони или череши. И изведнъж… до тях се появи баба. Както я помня - със снежнобяла коса и сключени в скута ръце.

Нещо в този миг ме удари! Някакъв спомен, нещо хем далечно, хем толкова в мен.

Някаква тиха човешка мелодия запя у мен. Светът се изключи, спря, нямаше ни глъчка, ни стон. Всичко замлъкна. Само онази тиха човешка мелодия долиташе тайно отвътре.

Ококорих се, усмихнах се до ушите, щастието лумна. Смалих се! Протегнах ръка: „Искаш ли маслинка, бабо?” Тя само кимна. Това беше нейното „НЕ”. Аз започнах да я милвам по главата и бях толкова щастлив, че от щастие заплаках и се събудих!

Баба не ми каза и думичка, но ме подсети за търпението и такта. За омотаните хора и силата на доброто. И затова, че винаги, когато искаш нещо силно, то намира път към теб. Размества вселената, прави ти просека, по която да минеш безпрепятствено, та ако ще и по вода да е.

И за друго си мисля цяла сутрин. Моята баба Люба е всъщност всяка една баба на този свят, която идва да види порасналия си внук и на свой ред да бъде помилвана.


МЪЛЧАНИЕ

Eдин ден, Иване, ще си построя къща… Като онези в Алпите. Такава - с остър покрив, като в швейцарски кантон. И ще й сложа яркочервен покрив. Ейй, като на петел гребена ще грее, ей! И на върха на планината да си, пак ще я познаеш.

Гледай - ще казват хората - това е къщата на бай Емо. Ония, дето бил по Женева. А в двора - там ще засея борове, които и след мен ще гонят небето. Там, в ония двор, ще седят внуците и ще викат: „Тия борове дядо ги е садил!”

Няма по-хубаво дърво от бора, Иване. От мен да го знаеш. Високо, право, стройно. Пъчи се и все към облаците си вири носа. А въздухът около него - момина сълза - чист, благ, мек. Като след дъжд в гората. Боровете създават усещането за вечност. Ще си построя този рай, Иване. Е с тия две ръце ще си го построя.

А с тебе ще седнем пред ония бор - издънката, кривия - в горния край на имота. Ще си седим, ще си пием ракията и ще си мълчим. А над нас ще чукат кълвачите. А? Готино, нали! Пием си ракията, а горе кълвачите тракат. Добре, че си ти, Иване, да ме изслушваш, че жената като и ги приказвам тия работи. Абе, мани.

Знаеш ли кво вика?

Емо, стига си говорил хухавели. Огледай се наоколо, да не падаш от Марс. Хората нямат пари за хлебец, ти алпийка ще строиш. Това да не са ти Алпите, алоууу. Това е Берковският балкан, даже и път до горе нема. Немотия.

Ти вика - ако имаш тия пари и не си ми казал, ако си ги скътал, един вид, - дай ги мене. Ще си вземем един апартамент в София и да се спасим. Тука живот нема, събуди се.

Ейй, Иване, сърцето ме боли така като не ме разбират. Стига съм се скитал по пътищата. Тука искам да живея, вкъщи. Тука ми е хвърлен пъпът. Ей го, Коледа иде, що не взема да си го пожелая на белобрадия вълшебник. Или виж, имам по-добра идея.

На тебе го казвам, а ти питай там горе Създателя, не може ли да направи нещо, да помогне. Ако не на мене, то поне на жената. Други очи да й даде. Да види тия планини,
Иване, тия извори що клокочат из Балкана. Па и ако не е много нагло, и моите съседи малко така да поразсъни.

Излизат от входа сутрин, кашлят, забили поглед в земята. Нагоре една гора се ширнала, едни мъгли се разбридали по хълмовете, а те - увесили нос - пари нема, грижи много, жената кисела.

Абе, хора? В София да не би да е по-добре. Е, гледам го Яни - по един час сутрин и по един час вечер - толкова пътува за работа. Прибере се у дома скапан като пребито куче. А тука: работиш, от глад няма да умреш, имаш си всичко. Време за хоби, за семейство.

Не знам, Иване. Човек все в чуждата паничка гледа. А кво викат китайците? Ти си ми го казвал, приятелю: „Ако не може да имаш това, което искаш, обикни това, което имаш.” Ей, Иване! Липсваш ми, приятелю! Никой вече не ме разбира.
Никой.

Ама, да не се размеквам. Виж там, говори ако може, ако не, ще го бутаме некак, кво да правим…

Айде. Да ти се намира, приятелю! Тууу! Да му се не види и живот!


МАЛКИЯТ МОСТ

“От всичко, което човек издига и гради в нагона за живот, в моите очи няма нищо по-добро и по-ценно от мостовете. Те са по-важни от къщите и по-свети от храмовете, защото са общи. Всечии и към всекиго еднакви, полезни, издигнати винаги с мисъл на място, където се кръстосват най-много човешки потребности, те са по-трайни от съграденото и не служат на нищо, което е тайно и зло.”
Иво Андрич

В квартала, където живея, имаше едно мостче, което от дете обичах силно. Съвсем малко мостче, през което минаваха на път за работа или за разходка половината квартал.

Не знам неговата история, не знам кога точно е построено и от кого, но откакто се помня знам, че то е все там - на малкото завойче на реката, точно под вира на Джиджи.

Не ме питайте защо така се казва този вир - не знам. Мога да кажа само едно: децата от квартала, подобно на усърдни бобри, бяха преградили реката, нещо като мини бент бяха направили.

Водата се спираше и образуваше малко басейнче, което всички наричаха вира на Джиджи. Знам ли, може пък някой си Джиджи да е дал идеята за този вир, където децата да се плацикат в знойните жеги.

Странно как приемаме нещата за даденост, без много-много да се задълбочаваме в същността им. Дори не се замисляме за тях. Те съществуват, там са и това ни е напълно достатъчно.

А те си имат истории, съдби, за тях е вложено усърдие, енергия, изобретателност, плам, сърце. За тях е мечтано, тревожили са съня на техните създатели. Отвъд мостчето имаше детски парк, в който ловяхме светулки през онзи юли на детството.

През мостчето, ако живееш в долната част на „Заряница”, можеше по най-прекия път да отидеш до стадиона, до малкия зелен парк отсреща, до Беговица, до чешмата “Козулия”, където всеки ден, когато денят преваляше, хората ходеха с туби и пластмасови бутилки да точат вода.

А тази пък чешма каква красота беше, бедна ви е фантазията! От двете й страни се издигаха като гигантски исполини две огромни тополи, а между тях, нагоре към стръмното, се гънеше тънка горска пътека, която изкачваше баира и след минути си чак в другия край на града - горе, на Алчов баир.

Днес гигантските дървета пред чешмата са отсечени, водата казаха, че е опасна за здравето. Залепиха табела и хората спряха да пълнят тубите. А и мостчето вече го няма. Преди години водата придойде и го отнесе.

Мястото опустя!

Няма вече вир, в който децата да се цамбуркат. Паркът потъна в бурени. Този юли отидох до мостчето и се загледах в тъмното. Светулките лудуваха отсреща…

Едно малко ламаринено мостче, което никой не забелязваше години, сега опразни сърцата на хората в квартала. Онзи ден стигнах до там. Не ме питайте защо. Наречете го мазохизъм, ако щете.

Погледнах разрухата, сякаш бомба е паднала от някакъв зъл, невидим свят и е отнела нечия мечта. Заболя ме. Стихията ми отне детството.

Ходих на детска градина до стадиона. Нашите ме вземаха вечерта и бавно през преспите, сетне през мостчето се прибирахме вкъщи, където беше топло и уютно.

За вас лъжа, за мене истина - най-хубавите разходки, които си спомням с особена емоция, са свързани с това малко мостче, което даже не знам кога и кой е построил.

Не е Коджа Мимар Синан, не е Колю Фичето, но е човек, който е подарил мечти на малки деца, дал е спомени на толкова много хора. Какво повече от това?

Стихията не срути просто едно обикновено мостче, тя остави една тъжна човешка следа - засъхнала следа от сълза, която времето бавно ще отмие.

Пороят остави една буца в гърлото. И още по-лошо, на път е да лиши стотици хора от възможността да имат спомени, мечти, истории от това приказно, необикновено място.

Спомнете си Андрич: „Мостовете са по-важни от къщите и по-свети от храмовете, защото са общи.” И още: „издигнати са винаги с мисъл на място, където се кръстосват най-много човешки потребности.” Децата ловяха светулки, възрастните ходеха на разходка към стадиона с ръце, сключени на кръста.

Това е то, щастлив си, когато не го забелязваш, почнеш ли да го забелязваш, нещо се е срутило. Лошото е, когато това нещо е мостът.

Знам, че живеем в беден край и пари за нищо не стигат, но сигурно не струва чак толкова много да възстановиш едно малко мостче, което отново ще вдъхне живот на онова чудно място.

А и ако някой може да пресметне в пари човешкото щастие, то той не струва и пукната пара. От мен да го знаете!


ТАНЦУВАЩАТА МЕЧКА

Мъглата се вдигаше бавно. Първо се откриха оголелите дървета, после признаха покривите на къщите. Всичко наоколо беше заскрежено от нощния хлад. Ниските слънчеви лъчи биеха косо над комините и мъглата бавно, но с някакво особено тържество просветваше, изтъняваше, губеше силата си. Селото прозирна.

Иван отвори прозореца на спалнята, по който пълзяха мокри петна. Сутрешният хлад влетя в топлата стая и той потрепна. От двете страни на улицата бяха наспирали коли. Цяла върволица. От дворовете долитаха разговори, кучетата лаеха, щъкаха хора. Личи си - събор е.

Из цялата къща се носеше аромат на липов чай и мекици. Иван слезе долу. В кухнята. На масата лежеше правоъгълна тавичка с мекици, до нея бурканче с мед и сладко от сини сливи. Печката гореше, а в крайчеца й свиреше тихо чайникът.

Капакът му леко потропваше. Той хапна набързо и излезе на двора. Мъглата беше окичила боровия хълм с вълшебен ореол. Камашелата трябваше да дойде всеки момент, но закъсняваше. Сигурно пак се е запил някъде - каза си Иван, прокашля се и запали цигара.

Камашелата имаше много работа покрай събора. Беше селският касапин. Носеше голям колкото лакът остър нож, с който беше заклал сумати добитък. Използваше методи, които не биха се понравили на природoзащитниците, а трябва да призная, че не бяха и за хора със слаби нерви. Когато колеше прасе, не му трябваха помагачи. Слагаше на свинята нещо да яде и я халосваше с тъпото на брадвата с все сила по главата.

Шопарът падаше зашеметен, а Камашелата за секунди скачаше върху него и му прерязваше гърлото, преди да е гъкнал. После псуваше люто пет минути, докато му отреже главата. Ставаше, забърсваше ножа в панталоните си и надигаше ракията. Камашелата бе способен да заколи всичко. Казваха, че и слон би заклал, ако някой му налее малко ракийка, купи му кутия цигари, сложи му 5 лв в джоба и го нахрани.

Може и така да е, но Камашелата си тачеше работата. Вършеше я със страст, със сърце, с хъс. Ножът му бе винаги остър, а ръката - точна като на хирург. Ще кажете - касапин - какво толкова, и вероятно бихте имали право.

Но имаше нещо, нещо в кроткия му кафяв поглед, който напомняше утро над прясно разорано поле, ширнало се до безкрая на равнината. Нещо, което носят в погледа си хора, които са правили едно и също цял живот…

Така минаваха дните му. От събора до Коледа, от Великден до Гергьовден. През останалото време помагаше с каквото, където го потърсиха и криво-ляво поминуваше. Живееше в една съборетина без ток и вода. Лятото беше лесно. Поработи, изкъпе се на барата. А зимата?

Обаче! Никога не беше тъжен, унил или замислен. От ракията е сигурно, така казваха.

Иван запали втора цигара. Минаваше 9 ч, явно Камашелата нямаше да дойде. На пияница не може да се вярва. Не след дълго той запретна ръкави, закла сам агнето и го подготви за утрешния ден.

На следващия ден в цялото село гърмеше музика. Всички празнуваха. Иван седеше със семейството си в лятната кухня на празничен обяд. Портата изскърца и прага прекрачи стар циганин. Водеше на каишка голяма кафява мечка и малка маймунка.

Застана в средата на двора и опъна лъка на цигулката. Мечката се изправи на задните си крака и се залакатушка. Маймунката се разцвърка. Циганинът се усмихваше, а под гъстия му мустак, на ниското ноемврийското слънце, проблясваше златен зъб. Погледът му бе дълбок и кафяв като козината на мечката.

Свиреше с цялата страст, на която бе способен човек, който е правил едно и също нещо цял живот. Този циганин му напомняше на някого, но в онзи момент бе толкова трудно да разбере на кого.

На следващия ден в село се чу, че Камашелата е починал. Задавил се с парче месо. Както се смял се превил и се свлякъл на земята. Така и не разбрали дали се превива от смях или от задух.


ГЛУТНИЦАТА

Онази зима сякаш беше безкрайна. Снегът в равнината падна още в последните дни на октомври. Лед скова реките, а клоните на дърветата и ниските храсти заприличаха на ледени статуи.

Виелиците и валежите често слизаха от Балкана и застилаха полето с бяла пелена, огромна и безкрайна като безбрежен океан.

Имаше нещо магично в тази самотна картина, някакво усещане за тайнство, за чудо, което бе необяснимо за баба Мария, но което тя чувстваше и по свой начин обичаше.

В края на януари омекна, виелиците поспряха, небето се избистри, а слънцето светна в малката кухничка на баба Мария. Дойде му времето - рече си женицата - да навестя внучета. Защура се вкъщи, искаше да им занесе от всичко. Стъкми огън, напали печката и направи огромна турта (1).

Слезе до мазата и взе бурканче лютеничка, зави парче сиренце, малко сланинка, наля шише винце за сина и снахата, турна бутилка олио и всичко това грижливо подреди в големия цедник (2).

Преди да тръгне отиде в ъгъла на стаята и запали малкото кандилце. Прекръсти се с молитва пред лика на Богородичка, а сетне мушна кибрита в дълбокия джоб на престилката си. Завърза пешкира на главата и пое пеша през полето.

Времето беше чудно, косото януарско слънце проблясваше в снежното поле и пръскаше диаманти.Тази дивна красота превземаше сърцето на старицата. Няколко часа деляха двете села, но се вървеше трудно.

Старият коларски път беше покрит със сняг и бабата мъчно стъпваше. Беше изминала повече от половината разстояние, когато слънцето се скри зад високите исполини на Балкана и денят полека започна да отстъва.

Силите й бавно я напускаха. Беше стигнала Добри дол (3), когато поспря край един изоставен обор да отдъхне. Подпря се на плета и забърса потта от руменото си лице. Вдиша дълбоко няколко пъти, счупи от питата, сръбна винце и подкрепена продължи пътя си.

Полека-лека се притури, вечерницата трепна в стъкленото небе, кръглата луна изгря и цялото поле грейна с ледена красота. През насълзените очи на баба Мария в далечината мъждукаха светлинките от първите къщи на селото. През зимата, когато е тъмно, самотно и студено светлинката създава уют и повдига духа.

Силите й заприиждаха, забрави за умората и дори леко ускори крачка. Малко остана, рече си на ум женицата и се размечта. Нямаше търпение да пристигне. Представи си срещата, щеше да види седемте си малки дечица, щеше да ги прегърне, да седнат със сина и снахата край синията (4), да се нагостят с прясна пита, сиренце и сланина, да изпият по чаша вино… После баба Мария щеше да легне край огнището с дечурлигата и дълго да разказва приказки за таласъми и караконджули (5), да плаши най-малките с баба Яга и Торбалан…

Щеше но…

На няколко пъти тя поспря и се заслуша, струваше й се, че някой върви подире й. Свърна назад и с ужас видя няколко чифта очи, вперени в нея. Наблюдаваха я хладнокръвно на не повече от 15 крачки.

Вълци!

Дългата зима ги бе изкарала от леговищата. Властелините на гората бяха започнали да идват все по-близо до селата, да прескачат оградите, да се промъкват в кошарите и завличат малките агънца. Баба Мария беше безстрашна и силна жена и друг път бе виждала вълци, но този път имаше лошо предчувствие.

Ех, само да беше с нея дядото с пушката. Лоша болест обаче го беше натиснала и старецът цяла зима само лежеше. Уплаши се, сам-сама жена насред полето, по-добре да не беше тръгвала, толкова ли е глупава, че да тръгне в такова време!

Старата жена усещаше края на своя живот и през главата й запрепускаха хубавите моменти от него. Спомни си, когато се задоми, когато се появиха рожбите й, когато децата й минаха под венчилото, когато на белия свят дойдоха внучетата.

Колко много ги обичаше, Господи! Как сега единственото нещо, което искаше бе да ги гушне, да види игривите им очички, да чуе звънкия им смях и да нацелува своята любимка - най-малката калпазанка - Гинчето.

Спомни си едно време, когато беше малка, как в една студена зимна нощ пътуваха с колата (6) към село. Насред пътя глутница вълци ги застигна. Баща й запали едно въже и го пусна зад каруцата.

Чу го да казва, че вълците се страхуват само от огън. Тогава глутницата продължи да ги следва чак до селото, но не нападна. Този ужасяващ спомен беше оставил драскотина в съзнанието на бабата.

Жената се разкрещя, заръкомаха, запляска с ръце. Глутницата започна да се групира и след няколко мига баба Мария беше заградена от колцина сиви вълци и един едър черен мъжкар с едно изцъклено око. Същински призрак! Сякаш самият дявол стоеше насреща й.

Вълците я гледаха свирепо от долу на горе, опашките им бяха подвити, а оголените им зъби и чудовищното им ръмжене я вцепеняваше. Усещаше как по тялото й пълзят милиони малки мравки, а косата й настръхва.

Чуваше стъпките им в снега, усещаше дъха им върху себе си. Очите им светеха кръвожадно на пълната луна. Всеки момент щяха да скочат и да я разкъсат. Жената погледна за последно нагоре, където искряха милиони звезди. Една се откъсна и огнената й опашка разсече небосвода…

Някой пое преди мен при св. Петър. Мене ще почака още малко - рече старицата, взе парчето сланина и го хвърли, вълците не му обърнаха внимание и бавно, затваряйки кръга, се приближаваха.

Тогава баба Мария изсипа цедника в снега, отвори бутилката с олио и го разля обилно върху него. През цялото време крещеше, а вълците не спираха да ръмжат и да се спускат към нея. Усети как разкъсаха полата й.

Краят бе близо. С треперещи ръце бабата драсна клечката и запали цедника. В този момент сякаш и равнината помогна. Появи се лек полъх, който разпали огъня, цедникът лумна и бабичката започна да го размахва около себе си.

Полето разпращя и засвятка все едно беше запалено буре с барут. Старицата крещеше и тропаше с крак. Приличаше на вещицата, на стара магьосница, в която се е вселил зъл дух, способен да помете всичко наоколо.

Дивите зверове се стреснаха, бавно се заотдръпваха и отваряха обръча. Лека-полека старицата излезе от заграждението и почти затича към селото.

Глутницата, предвождана от едноокия черен вълк, продължи да я следва, но бавно изоставаше. След половин час баба Мария със сетни сили и догарящ в ръцете огън стигна горната махала на селото.

Кучетата се разлаяха. Тя се обърна назад и погледна към далечината. В подножието на боровата горичка вълците стояха и не я изпускаха от поглед.

Улиците бяха разчистени, комините на къщите димяха, чуваха се гласовете на стопаните, които шетаха из дворовете.

Някои прибираха стоката в оборите, други носеха дърва. Сърцето й се успокои. Баба Мария се окопити. Погледна пак към баира. Черният вълк поведе глутницата навътре в полето.

——————————

Бележки:

1. турта - пита
2. цедник - голяма плетена торба с една връзка
3. Добри дол - местност извън село, която се простира на десетки акри обработваеми ниви. Между тях водят коларски пътища, които свързват селищата Владимирово, Якимово, Мърево, Септемврийци, Мадан
4. синия - кръгла и ниска масичка за хранене, около която се седи на пода
5. таласъми и караконджули - митични създания из фолкора на балканските народи, които злосторничат нощем. Таласъми и караконджули бродят из Северозапада и често са възпявани в творчеството на Йордан Радичков
6. кола (с ударение на о) - каруца с конски впряг