ПЛАТНОТО

Станка Николова

ПЛАТНОТО

Пропуснах времето… А беше мое…
Кому и за какво послужи?
Сега разбрах, че жестът ми тъй скромен
е подаяние ненужно.
Един път във ръцете ти грижливи
Бог ножицата сам ти дава,
мърморейки под веждите си сиви:
„Човече, крой и прекроявай,
платното си режи тъй, както искаш,
на други дните си раздавай
и на цена висока или ниска -
единствен ти ще си решаваш!”
А аз, самонадеяна богиня,
тъй щедро от платното рязах
и не разбрах, че времето отмина,
отнесе моя дял белязан.


БЕЛИЯТ КОН

Ще разтвориш ли, ден, светлите порти,
за да литна със своя, белия кон,
да отстъпи назад хоризонта,
да се смали и отсрещният склон.
Да вее вятърът конската грива,
зад копитата да просветват искри -
нека усетя колко съм жива,
нека кръвта ми да пулсира и ври.
Нека падат край пътя черните мисли
и грижи - отколешен тежък самар -
поточето близко ще ги пречисти
и ще ги върне - най-ценния дар.
Тъй бързо нахлува в душата простора…
Препускай, приятелю, вятър свисти,
а склонът бяга все по-нагоре,
където слънчева слюда блести.


В КРАЯ НА СЕЗОНА

Не ме посочи с пръст съдбата,
ни с тежък кръст ме залюля.
Над мене равнодушен вятър
приспивна песничка ми пя.
И някой друг наместо мене
редеше пешки и царе -
снишаваше се неизменно,
безсилно моето небе.
Вървях и се опитвах бавно
да стигна свойте върхове,
ала невидима закана
прекърши моите криле.
Сега деня си прекроявам -
съсипан, избелял чувал.
На дъното лежи забравен
копнеж, по чудо оцелял.
И днеска пешката разбира,
че всъщност вече си е цар,
трохите вяра тя събира
и пита: „Жив ли си, Икар?”


МОЯТА СОВА

Нощта е, изглежда, моята сова,
която с лупа деня ми оглежда -
дали е зазидан в здрави основи
или е увит в кукувича прежда.
И с претенции на мъдър арбитър
на екрана излиза нейния списък
за моите стъпки с петите протрити
или сълзите, които ме слисват.
Неуморима, приготвя везните -
черно и бяло на тях да претегли
и като строг, неподкупен учител,
не се съобразява с моето его.
След спор със нея е истинско чудо,
когато отсеем пясъче златно,
тогава денят ми, нежно прокуден,
се сгушва да спи на птица в крилото.


ЦЪФТЯТ ЛИПИТЕ

Цъфтят липите… Ароматът - небесен.
Весели пчели жужат и тяхната песен
навява в тебе чувство за полет и рай,
а може би ухае на следобеден чай.
Сипе се, сипе жълт прашец над главите,
цяла зима го очакват липите -
да грейнат в своето нежно сияние,
а денят да изглежда странно замаян.
Застлали са улици с охра - пътечки
сякаш послания простосърдечни
за плъзгави мигове и кратки срещи,
за нощи, запалили хиляди свещи.
В мен останете, грейнали улици
с липи, надянали златни огърлици,
с лято забързано, новородено -
да не пропусне мига на цъфтене.


КЪМ БЪЛГАРИЯ

И колко време през пустинята
орисана си още да вървиш
и мислиш -вятърът простене ли -
как пясъчните кули да строиш.
И там от ветровете да се скриеш,
а слънцето да ти обърне гръб,
и пясъкът да спре да ти изтрива
следите, търсещи надежден път.
Към следващите ти оазиси,
където жаждата да утолиш,
и сила да усетиш в Аза си,
юздите си сама да подържиш…
Но кой крилата да подреже
на вятъра, неспиращ да скрипти,
и все те щави пясъкът наежен,
а кой ли може да го укроти?
Ти нямаш верния, добър Мойсей
и спомен за вериги те гнети.
Кой вярата във тебе да посей,
че твоята съдба - това си ти!
Не се оставяй вятър да засипе
със пясък старите следи,
повярвай в гените изпитани,
калявани сред бури и вражди.


ОХРИД

Не ми е чужд градът, където
издигат хълмове зелени гърбове
и къщите по склоновете светят,
припомнят родните ни градове.
И всичко тук звучи познато
като в отдавна изживян живот,
когато двамата прочути братя
създали буквите- небесен плод.
И тръгнали са семената,
разпръснати от Климент и Наум.
И днес са живи имената-
и камъните шепнат ги насън.
А езерото синеоко
сияе с чиста светлина,
метеор е издълбал гнездото-
тук стича се небесната сълза.
И преспанска вода прелива
през варовитите скали.
Не е ли тя водата жива,
лелеяна от нашите деди?
Ех, Охрид, стара свидна перла,
благословен от Бога кът,
във тебе всеки ще намери
зрънца- в душата да растат.