ЛОХ НЕС – СРЕЩА СЪС СЕБЕ СИ ДО ОБРАТНО ПОВИКВАНЕ

Здравка Владова-Момчева

На мен, Габриела Дивитлийска и прекрасната ми, умна дъщеря Пламена, по случай двадесет и петия й рожден ден

Монолитно, плътно, пълноводно присъствие. Потоци олово, процепени от струи сребро. Непроницаемо, течно пространство. Права линия от бяла пяна на стотина метра от брега, разтегната безначално и безкрайно. Торфена пролет с жълти отблясъци под лъчистия меч на Севера. Синеоко небе с метални зеници. Пропукано зелено в изящни върбисти филизи.

- Готфрид - провиква се женски глас от караванния парк зад гърба ми - не замръквай до езерото! Казват, че през нощта чудовището излизало и се вселявало в душата на този, който е останал на брега.

Скована от страх и щастие усещам кръглите камъчета под стъпалата си като единствена връзка с реалността. Погледът ми напразно търси пълно потапяне в непробиваемата бездна пред мен. Равна повърхност посреща и отблъсква очите ми. Отскачам все по-надълбоко в себе си при всеки опит да проникна в тези тотални, люспести води, които обсебват пространството подобно ленивото тяло на дракон. Страннен магнетизъм. Уж мога да си тръгна, когато реша, а ми се иска да остана тук неясно - дълго - завинаги …

- Скъпи, възнамерявам да изпека бъргери за вечеря - наднича миловидно момиче иззад стоманената мрежа на къмпинга - би ли ми донесъл барбекюто? Цял ден ли ще останеш там? Смрачава се вече, а аз се страхувам. Нали щяхме да се забавляваме? Да бъдем заедно, аз и ти …

В тембъра й задъждяват първи сълзи. Платинена светлина изостря нахълмените контури на залеза и пропълзява в гущерни отблясъци по тежката, меденоруса коса на момчето. Това сигурно е Готфрид. Просто някакъв хипарлив пич, който суши обувките си до тлеещ мангал с уютни въглени и пуши цигара след цигара, зареян в необятната повърхност на лоха. Тук сме само той и аз. Но сякаш ни няма. Тишината е толкова властна, че гласът на приятелката му звучи отвъдно. Като пропусната вибрация през портал на времето. Настойчива, човешка, женска честота… Друго измерение на жаждата да живееш.

- Тя всъщност иска да ядем и да правим любов - без да поглежда встрани, отронва Готфрид - а аз дойдох да срещна себе си.

- И успя ли - с дивашко любопитство връхлитам аз.

- Получава се - само с устни откликва момчето - трябва да се отделиш от другите, за да го усетиш. Само тук може да стане. Докато някой те повика обратно …

Притесненото момиче дотичва при нас и с майчинска настойчивост притиска буза до слепоочието на приятеля си.

- Не му обръщайте внимание - снизходително казва тя - той си е малко странен. Но иначе е много добър човек …

- Разбра ли - стрелва ме с поглед Готфрид - само тук, но ако има някой да те повика обратно. Иначе, няма да се завърнеш …

… Ваканционният ритъм повлича нишките ми в различни посоки. Шотландия ме покорява с цвят на уиски и мирис на мъх. Водите й извират от всички подземни посоки, а слънцето й проблясва като старо злато в седефените недра на облаците. Висока земя. Силна и обсебваща. Обезоръжаваща като любовен егоизъм.

- Превеждат „нес” в значение на „голяма, буйна вода” от прото-келтски език - обяснява любезният гид, любопитен да разбере откъде съм и защо толкова страстно се вторачвам в смисъла на думите - обикновено туристите ме питат за най-близкия пъб, но днес вие ме зарадвахте. Бях забравил, че някога говорех гейлик.

Напевният шотландски акцент омагьосва слуха ми с някакви древни, безсловни рими. Само интонации - мелодии - заклинания, след които усещам огромна и пуста недостатъчност в себе си. Душата ми кънти като приказна пещера, под чиято бездна обитава чудовище. Двадесет и първи век ми е тесен. И ме кара да се чувствам като перфориран билет за туристическа атракция, без шанс да осъзная, че съм родена в легенда.

Невъзможно е да проникна с телесните си очи надолу в дълбините на Лох Нес. Тежките, равни води не пропускат нищо през себе си. Точно както живота - повърхност, по която се пързаляме, докато се счупим.

Идвам до брега всеки следобед. Все повече се отделям от другите. Постепенно, всички думи изчезват. И спомените. И буквите. И звуците. Пред мен е правата линия от бяла пяна, по която долавям тъничък шум - аквардз, аквардз, аквардз… Връщам го осмислен обратно, назад през бездната - здравка, здравка, здравка … И срещам себе си в безконечния езерен кръговрат на поглъщащите води. Аз съм енергия, която е сключила своя орбита чрез безначалната безкрайност на името си, в която се срещам като мимолетно присъствие и като вечност. Накъдето и да поема, вече пристигнах. Бях. Съм. Ще …

- Ще стане страхотен разказ, нали скъпа?

Кадифеният глас на съпруга ми разпоява енергийния щит на Лох Нес и ме залюлява върху понтона на сбогуването - на метри от каменистата твърд на брега.

- Дойдох да те повикам обратно… в хотела. Време е да вървим.

… Време е. Моето сегашно време. Колата пружинира по многогърбия асфалт на шотландските планини. Слънцето се усмихва право в очите ми - русо злато в оловен небесен обков. Наоколо преминават древни мъхове и каменни зидове. А душата ми пее в химничен аквардз - верният тон на завръщането обратно. Но само за онези, които не се страхуват да осъзнаят, че са родени в легенда.