ПРЕЗ НОЩТА

Никола Шимов

Бледожълтата луна потъваше в облаците. В гората ставаше тъмно.
През храсталака се промъкваше човек. Той почти тичаше…
- Ето го, и селото е наблизо – каза той и закрачи по-бързо, – граничарите останаха далеко назад. Добре е. Ще отида при Марийка – любовта не умира, тя ще ми помогне…
Селцето се изправи с цялата си нощна светлина пред закъснелия пътник. В ярката тъмнина къщичките на селцето се сливаха в една мъглявина. Петлите тук-там възвестяваха настъпилата полунощ.
…Непознатият приклекна до оградата. Реши да си почине. В ръцете му лунно блесна браунинг… Прехвърли се през плета. Изправи се и тръгна плахо.
“Марийка не спи още. Кучетата не лаят. Всичко е добре…” – успокои се непознатият. Доближи до прозорчето.
Нощният гост впи поглед в него. Той добре виждаше жената, която седеше под електрическата крушка и пъргаво извезваше нещо върху бялото ленено платно… Непознатият се зарадва, а Марийка продължаваше със сериозен вид да бродира златното класче пшеница.
Неканеният гост почука на прозорчето.
- Кой е?
- Отвори, Марийке, аз съм…
Марийка, изплашена, бързо излезе от стаята.
- Кой е тук? – запита тя още един път.
- Аз съм, Петър. Нима не ме познаваш?
Марийка го пусна в стаята.
- Затвори вратата, Марийке. Страшно ми се пие, донеси вода… После ще ти разкажа…
Марийка побледня като стена. Донесе вода. Подаде му я мълком.
Петър жадно я изпи, влезе в стаята и заговори:
- Марийке, границата преминах аз…
- Виждам, разбрах.
- Не за лоши работи преминах границата, а… защото не мога без теб, разбираш ли? Обичам те, много те обичам!..
Той протегна ръце:
- Мила, пиле мое, аз ще те затрупам с пари! Само… не с ваши. Не! Аз злато имам. Ние ще заминем в Румъния, там ще заживеем разкошно, луксозно. Аз ще си купя автомобил… Ти още не си се омъжила, нали?.. Ще ходим на театър, на балове. Много добре ще заживеем…
- Още какво? – прекъсна го Марийка. – Аз не съм се омъжила още.
- Всичко, което пожелаеш, ще имаш, всичко ще видиш, ще бъде твое – Петър се разпалваше… – Но преди всичко аз трябва да свърша тука една работа, малка работа. Ти ще ми помогнеш, нали? Ти трябва да ми помогнеш!.. Съгласна ли си? Нали си съгласна? Нали?.. Кажи?!
- Съгласна съм. Какво трябва да правя?
- Тука, отсам Днестър неотдавна организираха граничен совхоз. На мен ми трябва да отида там нощем, трябва, разбираш ли?.. Но аз сам нощем няма да се оправя, няма да мога нищо да разбера, няма да видя къде какво се намира… Ти трябва да ми помогнеш, да ми покажеш, да ми разправиш… Нали си съгласна, Марийке, мила…
В гърдите й нещо кипна, тя едва се сдържаше. Но мълком кимна с глава и те тръгнаха.
Те вече излизаха от село. Тя държеше “любещия” я под ръка – те побързаха.
- Ти още в колхоза ли си, Марийке? Как живееш?..
- В колхоза съм, разбира се. Добре съм…
- Ние ще заживеем много по-добре, в столицата, в… ще видиш…
Девойката нищо не му отговори. Тя мълком се вглеждаше в отсрещната тъмнина и само по-силно стисна лакътя му. Продължиха също тихо, мълчешком. Марийка почна да потреперва от сутрешната росна прохлада.
- Студено ми е, Петре, дай ми куртката.
Петър бързо сне куртката си, помогна й да я облече. Кипналата в гърдите й обида и още нещо не й даваха да диша свободно.
- По-бързо! Малко остана – нетърпеливо го подкани девойката и сама закрачи по-бързо.
Тя впиваше очи в лепкавата тъмнина, сякаш търсеше нещо познато. Облаците бавно пълзяха по сивото небе към север.
- Виждаш ли?.. Ето, там е совхозът. Но аз ще те заведа по-близо. Разбра ли ме?
- Да. Да… Разбрах… Добре!
Неканеният неочаквано спря. Недалеч пред тях в тъмната мъглявина се очертаваше силуета на караулната – поста на граничната застава и редом до него фигурата на граничаря с пушка в ръце.Марийка също виждаше часовия.
“Свърши се твоята – каквото си търсил, такова ще намериш…” – помисли си Марийка.
Тя отстъпи настрана:
- Стой, негоднико! Горе ръцете, иначе ще те застрелям като куче! – застрашително извика девойката в тъмното, макар че нямаше в ръцете си никакво оръжие.
Всичко това се оказа за него така неочаквано, че през първите секунди той направо се забърка, стъписа се и не знаеше какво да прави. Разярен до немай-къде, той искаше да се хвърли върху нея и да я удуши. Но изсвирилият над ушите му куршум на граничаря го накара да се откаже и от това.
- Лягай! – заповяда граничарят като почна да наближава.
Неканеният гост се просна върху рохкавата есенна оран.
- Нарушител е. Преминал тази нощ границата – спокойно обясни Марийка. – А какво е искал да види – сам ще ви разправи.
Тъмното перде от черните есенни облаци за миг се разкъса и през образувалото се прозорче надникна месечината. Тя освети три фигури на брега, на граничната линия – две усмихнати лица на младите съветски граждани и една прегърбена тъмна фигура на неканения “гост”. Откъм село се чуваха третите петли. Съмваше…

1936