Георги Стойков

На Йовка Йорданова

В петък вечер бях на най-тъжния концерт, който съм слушал в Плевен досега. Деца изпращаха учителката си. Децата свиреха превъзходно, учителката ги хвалеше, казваше им ласкави думи, уверяваше ги, че ще стигнат далече.

Тя ги хвалеше, а те плачеха. Родителите я затрупаха с цветя, а не смееха да я погледнат в очите.

Напускаше Плевен цигуларката Йовка Йорданова. Не, това не е точната дума.

Прокудена си отиваше от родния град една от най-изявените детски музикални педагожки на България. Отиваше си от нашия град един талантлив специалист, от чийто педагогически почерк вече се интересуваха в чужбина. Същата тази педагожка, подготвила много млади таланти, които носят на Родината признания от най-реномирани международни музикални конкурси.

Но тя си отиваше, прокудена от посредствеността, пред очите на едно безразлично общество.

Уважаеми делегати, уверявам ви най-искрено - не ми се искаше да започна изказването си с тази тъжна история. Ако тя беше станала преди двадесет години, преди десет - никого нямаше да изненада. Но когато се разиграва в наши дни, предизвикателно и нагло, презряла усилията на всички ни с нови очи да погледнем света, да преоткрием себе си, съвестта не ми позволява да мълча.

Плевен не за първи път се препъва в битката със злобата на бездарието. Тази кукувича прежда, която е оплела и души всичко устремено към слънцето и небесните висини, в не много далечното минало ни лиши от такива забележителни творци като режисьора Васил Луканов, диригента Димитър Манолов, художника Светлин Русев и още десетки други.

В продължение вече на близо половин век оттук само изтича сиво вещество. Грехота е! Грехота е! Нашият град, всички ние имаме въпиюща нужда от умни и талантливи хора. И днес, и утре, и винаги. Наситихме се вече на претенциозни посредственици. На тяхната алчност, лакомия и имитаторство.

Градът ни има нужда от всеотдайни на плевенската кауза люде като провъзгласения (пак от полуграмотници) за фашист Ячо Хлебаров, а всъщност един универсален културтрегер-демократ, дал на Плевен и България първите преводи на Горки и Ленин, на Плеханов и Маркс.

Ние имаме нужда от такива „неутрални” творци като писателя Иван Кирилов, превърнал заедно с Никола Ракитин и Георти Пенчев Домусчиев сп. „Родна мисъл” (1921-1924 г.) в средище на националния литературен живот, на наша, плевенска земя.

Виждате с какъв неоценим дар ни дари професор Светлин Русев - една рядка сбирка, която може да прави чест на най-ярките градове в света.

Разбира се, и днес в нашия град живеят и съзиждат изключителни творци, които фактически очертават контурите на културния живот, придават колорит и своеобразие, непознато в други кътчета на страната ни.

Да вземем например един такъв мощен, неудържим талант като Георги Черкелов, талант, който не се побира в националните ни одежди. Или един рядко оригинален фолклорист, композитор и диригент като Иван Вълев - създателя на Северняшкия ансамбъл за народни песни и танци.

Или самобитния, неукия, но не адекватен с никакви школи и течения танцьор, хореограф и детски педагог Иван Иванов - обичния наш Манги.

Сигурен съм, че сега мнозина си викат на ума: добре бе, Георги Стойков, добре съдиш другите, а ти къде беше? Двайсет години си в литературния живот на Плевен, какво направи?

Малко направих. И ми тежи. Като повече от моето поколение ортодоксално устроени, дисциплинирани, изпълнителни и аз правех всичко, което ми се поръчваше. С повече труд, с повече физически усилия, с инструментариум, характерен за изминалото време.

Не, нямам намерение да се отричам от досегашния си живот. Аз живях скромно и достойно. Да го преоценявам - да! Но това едва ли е свързано с преустройствените процеси, които стават сега в нашето общество. Те само избистриха може би критериите за тази преоценка.

Друго, друго ме събужда в полунощ и ме вика на равносметка - недоволството от спестените истини за нашия живот и малкото, което дадох на хората. Малко е. Няколко тънки книжки, които зарадваха приятелите ми, но не смаяха България.

А всеки идва на тоя свят диря да остави и свои истини да защити. Помогнал съм на мнозина млади, някои вече известни писатели, днес са в талвега на националния литературен процес.

Като всички суетни хора понякога се успокоявам с известната сентенция, че учениците трябва да надминат учителя си. Знам, горчива е тази утеха за твореца, но някои нямат моралното право и на нея. Не съм мълчал, но и сили и смелост не съм намирал да воювам за някои очебийни истини докрай.

И още нещо. В процеса на демократизиране на нашето общество тук-там се появи в бистрия поток мръсна пяна. За чест на Плевен, нито един литератор, където и да се намира, не изрече клевети против нашия строй, против нашия идеал.

Да, недоволни сме от много неща, които сме обожавали. От много неща ще се отказваме. Ще рушим стереотипи и догми. Но от България, нашата мила и единствена, никога няма да се откажем.

Нямаше тема моето изказване, объркано и разхвърляно бе. Но говорейки с вас, аз всъщност разговарях с душата си. Тя е смутена и разколебана. От мои и чужди грешки.

От грешки, които граничат с престъпления. Душата ми е една отворена рана, която ще кърви до сетния ми дъх. Страшно е, че все още си позволяваме варварство с най-ценния капитал на обществото - с таланта.

А е време, а е пролет вече и в нашия общ дом, наречен Родина, трябва да зазвучи смях и обич. Нежни рими да изгарят сърцата ни. Като росна дъхава ливада да ухае прозата ни.

Съвременни Бойчо Огняновци да разпалват националното огънче на българщината. Време е вече чист въздух да дишаме - да прочистим дробове и съвести. И небе ни трябва - високо, ведро, спокойно. За полет на духа към безкрая на човешките надежди.

14 март 1989 г.
Общинска конференция на БКП.
Драматичен театър „Георги Кирков”
гр. Плевен

НЕОБХОДИМ ПОСЛЕСЛОВ

Импровизираното ми гневно изказване, което направих на отчетно-изборната конференция на БКП в Плевен през пролетта на 1989 г. остана неразбрано за много творци и общественици в града.

Все ме питаха: срещу кой творец равнодушните чиновници са проявили своята немилост? Понеже си позволявам да включа в книга това свое изказване, необходимо е да кажа няколко думи за човека, който го предизвика.

Става реч за световно известната вече музикална педагожка Йовка Йорданова. Тя е наша. Тя е плевенчанка. И ние трябва да знаем повече за нея. И да се гордеем.

Първите уроци по цигулка Йовка Йорданова получава от своя баща Иван Йорданов - учител, цигулар. Постъпва и завършва Детската музикална школа в Плевен в класа на Константин Минев. В Българската държавна консерватория е в класа на проф. Елена Генева.

Една година специализира в нашата консерватория и една в гр. Киев в класа на прочутата цигуларка н.а. проф. Олга Пархоменко. В периода 1968-1972 г. е преподавател в Държавната консерватория - Тунис.

В нейно изпълнение там е записана на грамофонна плоча Арабска рапсодия за цигулка и оркестър на известния африкански композитор Салах Ел Мажди с диригент Жан Пол Николе - Франция.

В следващите петнадесет години работи в Средното музикално училище - Плевен, където създава нова система за обучение на начинаещи цигулари.

През 1982 г. в гр. Грац - Австрия, на 10-та Юбилейна конференция на педагозите по струнни инструменти за концерта на младите таланти е поканен като участник и нейния 8-годишен син и ученик, сега световно известен цигулар - Павел Минев.

Неговото изпълнение впечатлява педагозите със своето музикално и техническо развитие. Йорданова е поканена да презентира стилът и методът на обучение, който тя прилага не само със своя син.

Фактически това е първата на нейната методика, която се отличава със следните моменти: нов начин за построяване на лявата ръка на грифа (2, 3, 4 и накрая 1 пръст) което създава механическата ситуация за преподаване на хващателния рефлекс и обезпечава условия за ранно обучение на свирене на цигулка с вибрато в позиция (на основата на тяхната методико-ладотонална връзка) и песенно-жанрова основа на която се излага целият музикален текст.

Новият метод излиза от печат като учебно пособие „Букварче за цигуларче” на Издателство „Музика” - София, 1986 г. През 2001 г. излиза на руски език ново преработено и разширено издание „Буквар на младия цигулар” в издателство „Музика” - Москва. След това, през 2006 г. излиза на английски и се разпространява по целия свят.

Йовка Йорданова (забележете !!!, след като е прогонена от Плевен (заминава за Русия и от 1988 г. живее в Москва. Синът й е приет за редовен ученик в Централната музикална школа на Московската консерватория, а тя е поканена там като педагог.

Там те започва работа по нейния метод, а „Букварчето” пътешества вече по целия свят. Нейният син е единствения чужденец приет в Московската концертна агенция (още като студент), по изключение и е носител на гранта на Президента на Руската федерация за достижения в областта на културата и солист със световна известност.

Известната педагожка Йовка Йорданова е носителка на държавни награди на България, Русия и на много други държави от Европа, Северна и Южна Америка.