Георги Стойков

1. „Личности и феномени”

Кольо Попов е знакова фигура в културната история на Плевен. Активното му участие в културния живот на града се обуславя от две обективни обстоятелства.

Дълги години той бе на работа в културните институции и в качеството си на такъв бе инициатор и организатор на прояви, които преди смяната на политическата система, носеха престиж на Плевен и го наредиха сред духовните центрове на България.

Втората причина е, че Кольо Попов има чудесната дарба да печели приятели дори само от една среща.

Особено сред елита на нацията ни и гостите от чужбина. А Плевен беше кръстовище, един малък Йерусалим за славянските народи и атракция за другите. Дори когато не беше пряк отговорник за дадена проява, той намираше път към именитите ни гости и записваше в дневника си още едно приятелство.

За богатството и неповторимостта на плевенския  културен  живот работеха и работят и други знакови личности.

Бих споменал, че до Кольо Попов, зад неговите идеи и усилия за реализация стояха такива личности като обществениците Коно Конов, Спиро Спиров, Димитър Бояджиев, Андрей Романов, акад. Светлин Русев, маестро Иван Вълев, Димитър Василев, Маша Петрова, Илия Петков и много други.

Нека припомня още веднъж, че чрез Клуба на културните дейци, чийто съорганизатор и постоянен негов деец в качеството си на секретар и председател е Кольо Попов, се провеждаха голяма част от значимите художествени прояви.

Нещо повече, чрез него и със съдействието на общественици и културни личности се решаваха важни проблеми в общокултурния живот на града ни.

За щастие, това което е правено в Плевен в продължение на повече от половин век лично от Кольо Попов, чрез него или други дейци на изкуството и науката, той добросъвестно е съхранил в личния си дневник и днес една част от него стои пред нас в спретнато томче, наречено „Личности и феномени”.

Появата на тази книга е радостно събитие. Тя продължава една традиция за осветляване на различни периоди от историята на Плевен и региона, чието начало сложиха Стоян Заимов с мемоарите си „Минало”, акад. Юрдан Трифонов с „История на град Плевен до Освободителната война”, писателят Георги Пенчев Домусчиев с двете си чудесни книги „Сенки от стария Плевен” и „Да си спомним за тях” и съвременните изследователи с историко-документалните си книги като проф. Михаил Грънчаров, Цветан Симеонов, Пелин Пелинов, Иван Вълев, Любен Дунчев и някои други.

В книгата си „Личности и феномени” Кольо Попов ни връща към крупни художествени прояви в нашия град през втората половина на миналия век.

Всяка проява е обагрена от присъствието и участието на видни творци - български и чуждестранни, - оставили в душите ни спомена за едно изпълнение, едно ръкостискане, една усмивка или мъдра дума. Такива срещи, понякога единствени, се помнят до гроб.

А когато човек е успял да получи автограф от един Вознесенски, Евтушенко, Любомир Левчев, Елисавета Багряна, Димитър Талев, Николай Хайтов, Йордан Радичков или Виталий  Закруткин, той прибавя в дома си още една скъпа реликва.

Споменах в началото, че Кольо Попов има чудесната дарба да установява бързи контакти, да се сприятелява. Тази дарба е подплатена с по-широките му интереси. Той е не само добър познавач на българската и световната литература.

Той е богато информиран за школите в световното кино - залезли и действащи, съвременни. В кръвта му е родовата дарба да разбира и упражнява в някаква степен живописта.

Затова и ще го видим да общува компетентно и с писатели, и с художници, и с киносъздатели, и с хора на науката в областта на паранормалните явления.

Книгата „Личности и феномени” е жанрово разнообразна. В нея има очеркови елементи, в отделни случаи анализи, застъпен е репортажът, а някъде дори дава само информация.

Но и там авторът е верен на себе си - ще намери най-характерното за твореца, за събеседника и ще зарази и нас със впечатлилия го нюанс.

Ето някои примери:

За гостуването на Чудомир в Плевен ще разказва подробно, но накрая ще заключи: „Срещите с Чудомир в Плевен светят като лунни островчета в паметта ми!” Добре казано.

От разходката с „вечната и святата” Елисавета Багряна в Народния парк „Кайлъка” човек не може да не почувства болка в потресаващо: „Ах, защо не съм сега млада!”

За сладкодумието на известния кинокритик и разказвач Георги Стоянов - Бигор, Кольо Попов ще запише: „Бигор може да слушаш с часове без да ти натежи, независимо дали ще говори за кино, за странните нрави на един или друг народ, или пък за географските, икономическите и вкусовите аспекти на кафето.”

А за знаменития филм „Козият рог” Бигор разказва, как при прожекцията му в латиноамерикански град, в един момент, когато на екрана се вижда как турските поробители се гаврят с главната героиня, от залата проехтяват изстрели.

Настъпила суматоха. Оказало се, че някой от кинозрителите толкова много се вживял в сцената, че извадил пистолета и започнал да стреля срещу турците по екрана…

От приятелския, искрения разговор, който авторът води с художника Георги Борисов, читателят едва ли би останал равнодушен към изповедите на живописеца: „Светът е много по-красив в действителност от това, което човек създава.”

Или: „За мене истинска е радостта, дошла от ръцете ми, създадена от мен. Аз мога да се порадвам на един облак, на едно цвете, на едно дете. Това ми връща равновесието и аз благодаря на Господ-Бог.”

Нашият общ приятел Димитър Бояджиев Кольо Попов ще назове „Архитект на плевенската култура”, а Светлин Русев ще го допълни: „Димитър Бояджиев имаше през целия си живот една идея и тя се казваше Плевен.”

А кое сърце ще остане спокойно от последната молба на Димитър Бояджиев: „И да ми направите едно хубаво погребение… Аз съм правил погребения на толкова много хора и заслужавам това…” Тук глътката пресъхва.

За художника Христо Бояджиев: „От него никой не е чул лоша дума за някого; за него никой не е казал лоша дума. За всички беше ясно, че след като бай Христо си отиде, с него ще си отиде и последният духовен първенец от възрожденски тип. Ще си отиде патриархът на плевенската живописна школа.”

За завръщането в Плевен на проф. Христо Бръмбаров Кольо Попов отбелязва: „Трудно може да се предаде с думи това, което Маестрото изпитваше при тази разходка по места, останали незаличими в детско-юношеската му памет.

Той спираше тук и там и разравяше из пепелта на огнището спомен след спомен, кой от кой по-скъп и по-свиден…

Накрая на разходката кметът Андрей Романов предложи да се качим на терасата на хотел „Ростов на Дон”. Откри се възхитителна гледка. Маестрото гледаше и сърцето му се изпълваше с умиление и гордост. „Колко много е израснал и се е променил моят град!” Моят град! Маестро Христо Бръмбаров се беше завърнал в своя град след едно дълго отсъствие…

За легендата Евтушенко Кольо Попов е запечатал в книгата си скъп спомен. Разбира се само негов. На последното му идване не съм бил свидетел, но ми се иска тук да използвам случая да припомня едно негово стихотворение, което ние декламирахме още през шейсетте години на миналия век.

Преводът е на Владимир Башев, а стихотворението се казва „Армия”.

Заглъхна радиоуредбата
и в болничния коридор,
почти сред публиката, бледната,
се смести детският ни хор.
Подшушна някой, че е време,
но ний, невръстните певци,
стояхме в две редици неми
между героите - бойци.
Те, тия мили, некрасиви
мъже, потънали в печал,
самите неми и безсилни,
ни гледаха с нескрита жал.
В тила, измъчени и гладни,
с одрипавели рамена,
ний им се струвахме безгласни
герои в страшната война.
О, тия погледи подробни!
бе всеки взор съчувстваш взор!
Тогаз
„Вставай, страна огромная”
подхвана детския ни хор.
Запяха с нас и украинец
в халат със йодови петна,
бастуна като карабина
опрял о голата стена.
Запя бурят, запяха всички,
запяхме с пламнали страни,
те - като малки ученици,
като войници стари - ний.
Запяха праведно и доблестно
сестрата с болното лице
и бледата военна докторша
със термометъра в ръце.
Нахълтаха едни шофьори
и от голямата врата
със шапки в длан, смирени, горди,
и те подеха песента.
Над тътени и над пожари
гласът ни свят се извиси
и всичко, всичко беше Армия,
всичко родината спаси!

Ех, приятели, приятели - и по-възрастни, и по-млади, - какви времена сме изживели, на възторзи и подеми, в които а а, да повярваме, че светът може да стане справедлив и съвършен.

Не стана! Човешката трагедия продължава…

Няма да ви досаждам повече с цитати от книгата. Вярвам, че всеки ще посегне към написаните от Кольо Попов редове, за да се докосне лично до неговите вълнения при срещите му с интересни личности, а и да потърси себе си в това общуване.

Ние, останалите все още живи от онова поколение, сме били свидетели и участници в много от тези културни прояви, заедно с Кольо Попов сме ги правили и по своему се вълнуваме от спомена за всяка една.

Не бих пропуснал в краткото си изложение обаче да акцентувам на няколко от портретите в книгата „Личности и феномени”. Става реч за творци и надарени свише.

Те са наши, някои оттука тръгнали, но отдавна са прекрачили прага на едно друго битие, по-различно от нашето. За тях са написани и тепърва ще се пишат книги, известни са по целия свят, техните имена се произнасят със страхопочитание. За мен те са прекрачили прага на безсмъртието, защото сътвореното от тях е свръхестествено.

Щастие е за нас, че общувахме в младостта си продължително време със Светлин Русев. Светила в науката вече се занимават с феномена Светлин.

Неговата личност и творчество ще бъдат оценявани до последния детайл - сега и в идните  векове, - но тези скромни „случици”, които Кольо Попов е запечатал в очерците за него, ще останат завинаги неповтворими.

Същото се отнася и за Вера Кочовска, Любомир Левчев и някои други. Защо задавам този въпрос. Нямам отговор, разбира се. Но ми се иска да вярвам, че и сегашните и бъдещите изследователи на тези феноменални личности непременно ще се опрат и на това „незначително”, което Кольо Попов е отбелязал за тях.

Книгата „Личности и феномени” дава много отговори, поражда много размисли. Тя дава допълнителна информация за духовните измерения на хората от нашия град и региона.

Всяка от тези петдесет и няколко творби ни пренася във времето и ни обогатява с познания. Но познанието е безкрайна категория, като живота. То ни задължава не само да го преосмисляме, а и да търсим неговото продължение.

21 ноември 2005 г.

Конферентна зала

на хотел „Ростов на Дон” - Плевен

2. „Живот в сянка”

Тази книга вижда бял свят и стига до днешните жители на нашия град с едно закъснение от близо трийсет  години.

Кой можеше да я напише?

В Плевен много хора са задължени на народния художник Ангел Спасов. Някои му отдадоха заслуженото. Но като цялостна художествена и гражданска личност той и до днес остава непознат.

Причините са много и комплексни, както е прието да се оправдаваме в последно време. На първо място аз бих сложил изключителната скромност на Ангел Спасов, нещо присъщо на големите  личности.

Втората - навярно ще прозвучи тъжно, но ние, българите, като че ли все още не сме дорасли навреме да оценяваме делата на духовните си първенци. Изключенията са редки. Нека включим към тези изключения и появата на „Живот в сянка” от Кольо Попов.

Защо именно Попов се захвана да изследва живота и творчеството на Ангел Спасов? Отговорът и на този въпрос има две страни. Първата е емоционално оцветена. Кольо Попов е бил ученик на Ангел Спасов в Плевенската мъжка гимназия, а общо признато е, че добрите учители винаги се помнят и към тях, признателните ученици, са вечни длъжници.

Аз си позволявам обаче да акцентувам на втората страна - осъзнаването от автора на обществената необходимост да се изследва живота на такава значима личност като Ангел Спасов.

Чест прави на Кольо Попов, че осъзна тази необходимост и се захвана с нейното осъществяване още преди три десетилетия. Тогава още бяха живи колеги и близки на големия художник.

Тогава още виждахме по улиците на Плевен първите му ученици като художниците Христо Бояджиев, Христо Кръстев и Сашо Рачев, обществениците Христо Обов, Никола Кантарджиев, Спиро Спиров, а също съпругата на брат му Върбан, Марина Ралчева, която полагаше грижи за бачо си Ангел до края на земните му дни.

Спомням си как Попов с магнетофон в ръка търчеше и в неделния ден и записваше всичко, което близки и приятели си спомняха за знаменития художник.

Бях свидетел на раждането на тази книга в буквалния смисъл на думата, а после, когато ръкописът бе вече стъкмен, се оказах заедно със сегашния акад. Светлин Русев в журито, което трябваше да даде оценка за него.

Оценката, естествено, бе положителна, защото бе извършена огромна събирателска работа и бе разказан добре животът на един достоен българин и голям творец.

Оттук нататък започна и драматичният път на ръкописа „Живот в сянка”. Приет в престижното за времето издателство „Български художник” той престоя повече от пет години и по неизвестни причини бе върнат на автора.

А книгата, както ще се уверят днешните читатели, има безспорни качества. Построена на документална основа, тя проследява хронологически жизнения и творчески път на народния художник - от детството, през академията (тогава рисувално училище) до сетния му дъх в родния Плевен.

Мъжествено е извървян този път. Детското безгрижие в семейството на коларо-бъчваря Спас Ралчев е свързано с първите свободни години на България. В околностите на Плевен окопите около турските редути още са пресни. Братските гробове на руските войници и офицери - дали живота си за нашето освобождение - още не са обрасли.

Това са най-търсените места от децата на Маньова махала за игра на турци и руси. Ангелчо е винаги там. По тези места, край тези скромни могили той се закърмя с чувството на признателност към освободителите ни и го изповядва при всякакви обстоятелства в дългия си живот.

Ценни са страниците, посветени на студентските години на Ангел Спасов. Там той среща надарени млади хора от цялата страна и с почти всички завързва приятелства за цял живот. Приносен характер имат документите, с които Попов проследява изключително близката, топла и чиста дружба на Ангел Спасов с Владимир Димитров - Майстора.

През този период се раждат и първите сърдечни вълнения, които художникът ще носи цял живот в душата си, но никога няма да превърне в реалност. Те ще останат един неосъществен блян, което за нас, обикновените хора, няма обяснение.

Високо ценя раздела, в който Кольо Попов разказва за участието на Ангел Спасов във войните - Балканската, Междусъюзническата, Първата световна.

Едно изпитание за младата българска държава, за нейните чада, които показват чудеса от храброст в стремежа си да освободят поробените братя от Македония, Беломорска Тракия и Добруджа.

Повече от двеста хиляди слагат главите си  пред олтара на Отечеството, още толкова са осакатени, армията ни не загубва нито едно сражение, но в края на краищата България се оказва победена.

Тази героична и същевременно трагична епопея Ангел Спасов изживява от началото до края. Изпитанията на фронта и жестоките сражения остават в душата му завинаги и раждат най-силните и бих казал, най-вечните творби на Ангел Спасов - и в скулптурата, и в живописта.

Техните художествени достойнства не бих си позволил да коментирам, защото нямам нужната подготовка за това.

Ще кажа само, че Кольо Попов ги е оценил твърде професионално и на популярен език, за което го приветствам. Така тези творби стават достъпни за по-широк кръг любители на живописта и скулптурата.

Драматични са и страниците за така наречения личен живот на големия художник. Има нещо митично в пренебрегването на личното и във всеотдаването му на другите. За това е нужно не само чувство за синовен дълг към баща, майка, брат и сестра, а и мъжество. Ангел Спасов е имал и двете.

Книгата „Живот в сянка” е богата на възвисени идеали, защото с такива пориви е белязан целият живот на народния художник Ангел Спасов.

Художник, педагог, изключителен родолюбец - той е достойно знаме за всички ни, които се зовем българи.

24 септември 2007 г.

Худ. галерия „Илия Бешков”

гр. Плевен