МАРИЯ
- Не е за приказка, момче, не е, ама като си дошъл, ще ти кажа!
Старецът е едър, все още изглежда силен, макар че асмата го измъчва и гърдите му свирят. Съседите му твърдят, че е на сто, но той знае точно годините си, на осемдесет и пет е, на Великден ще започне осемдесет и шестата си, последната според него, защото и дядо му, и баща му са починали на тази възраст, малко преди Коледа, блажени са били, така казал тогава свещеникът, който пък беше доживял до деветдесетте ей така, като на шега.
Стоян стоеше срещу него и внимателно се взираше в очите му. Силен старец, мислеше, но не съм дошъл заради него, търся Мария, жената с двете различни по цвят очи, нито красива, нито грозна, неговата Мария, която изчезна преди месец и дълго не можеше да открие къде се е запиляла.
Старецът въздъхна отново. Още като чу за мъжа, който я търсеше, разбра, че му предстои тежък разговор. Трябваше да го накаже, тъй би искал Господ, щото ненаказано зло не бива да има! А този беше извършил най-голямото зло, макар и да не го знаеше или се преструваше, че не знае.
- Ти, момче, си грешен! Не си добре дошъл тук, селото е малко, всички се знаем от деца, защитаваме се, плачем, когато някой напусне този свят и се смеем, когато оздравее след някоя от тези проклети болести, дето се пръкнаха в този свят. А ти идваш и питаш за Мария? Защо ти е да знаеш, а? Каквото било - било! Не можеш да промениш миналото, нито да го подмениш. Фактите, както казвате вие, по-грамотните, са си факти! Мария е факт, така да се каже, а ти кой си? Никой! В селото наш човек е този, който може и да плаче, и да се смее. А ти идваш и без усмивка, да не говорим за сълзи, отваряш уста и питаш без нотка на тъга къде е Мария? Няма я Мария, момче, няма я и няма да я има! Така е уреден света - има те или те няма! Е, теб те има, ама каква полза?
Във въздуха се носи песента на птиците, разнообразна песен, безброй хвъркати се носят насам-натам, църцорят, подвикват си една на друга, пеят, но все весело, звънко, те не знаят какво е тъга, дори когато някоя от тях изчезне по някаква необяснима причина, пак пеят.
Мъжът присвива вежди. Този старец или е луд, или му се подиграва, какво го интересува как живеят в това село или в което и да е друго, той търси Мария, беше наел детектив, научи последният и адрес и пристигна.
Искаше му се да я върне в града, нямаше да я упреква за нищо, щеше да я остави да работи, нищо, че имаше пари да издържа не една, а сто жени.
Без нея домът му изведнъж помръкна, вечер включваше осветлението, но в стаите пак беше тъмно, нямаше я усмивката и, веселият и глас, липсваха му закачливите погледи и топлината, която излъчваше.
- Тя е тук, нали? - попита тихо, въздържайки гнева си, предизвикан от празните приказки на стареца.
- И така може да се каже - кимна старият човек, вдигна глава и се загледа някъде на изток, в посоката, в която беше реката с тъмните си вирове и вечното мърморене на бързеите до сами брега, изровен от копитата на животните, които идваха на водопой.
Мъжът и той, объркан от неясния отговор, погледна в същата посока, но не видя нищо освен върхарите на дърветата.
- И къде точно? - попита ядосано мъжът.
Старецът поклати глава тъжно. В този миг птичата песен секна, настъпи странна, болезнена тишина, над селото остана да се лута само вятърът, но и той някак тъжен, лишен от закачливите тонове на идващото лято.
- Ти, сине, не познаваш себе си, а търсиш жена, която си наранил. Знаеш го, нали? Затова си тръгнал подире и. В гърдите ти има червей, разяжда те, не ти дава мира. Защото знаеш, че си виновен. Не си искал дете и си я убедил да махне. Така се е почувствала убийца, сама е посегнала на плътта си, и на своята любов. Разказа ми всичко, сине! И си отиде. Не можех да я спра. Беше изгубила сърцето си, а човек без сърце какво е, едно нищо, мъртва плът, която не чувства нищо.
Мъжът изпъна рамене.
- Какво казваш с това отиде си? Къде е отишла, тръгнал съм да я намеря и да я върна в дома си.
Старецът само поклати глава унило. Не може да се помогне на човек, който сам не желае помощ.
- Умря, сине, умря! Една вечер отиде на реката и не се върна. Намерихме я след няколко дни и я погребахме. Цялото село я погреба, а птиците безмълвно се въртяха над гробището в кръг, и те тъгуваха, тъгуваха за нея както тъгуват за своите изгубени пиленца.
Мъжът изведнъж отпусна рамене, приведе се напред сякаш се готвеше за скок, отпусна глава и втренчи поглед в земята. Не направи нищо повече.
Старецът помисли, че ще се разкрещи, ще крещи докато гласът му изчезне дълбоко в гърлото, но нищо такова не се случи. Видя го да тръгва бавно, влачейки краката си, след тях оставаха дълбоки следи, и тръгна след него, човек беше, явно тъгуваше, не можеше да го изостави, както не изостави и Мария.
Вървяха дълго. Напред - мъжът, чиято едра фигура беше се смалила, зад него той - старецът, на когото Мария беше се доверила.
Стигнаха до огромния лъскав джип, но мъжът не го забеляза и продължи напред. Скъпите му обувки продължаваха да оставят следи дори в асфалта, тъмни следи от натежалите нозе, които едва-едва се преместваха с по няколко сантиметра.
Старецът не го изостави, продължи да върви подире му, от време на време мърмореше нещо, но кой щеше да го чуе, наоколо нямаше никого, бяха напуснали селото и сега се влачеха през полето.
Забеляза, че мъжът върви към реката, но не направи нищо. Умна беше реката, не приемаше двама с една и съща скръб. Мъжът нямаше да се удави, сигурно щеше да седи с часове на брега и да се взира в тъмните води. Случвало се е и друг път. Хората тъгуват по различен начин.
Не си тръгна дори когато слънцето бавно се отправи на запад, зад високите тополи. Седеше и гледаше приведения гръб на мъжа. Дали плачеше? Беше без значение. Мария вече я нямаше.
По едно време старецът бавно се изправи, за последен път погледна към безформената купчина плът до ръба на брега, поклати глава и тръгна обратно към селото.
Знаеше, че животът е по-силен, не след дълго, час или денонощие, мъжът щеше да се отърси от вцепенението си и щеше да си замине. След всяка смърт върви животът! Какво друго му оставаше? Хората са по-издръжливи от всичко живо в този свят. Разумът ги убеждава в правотата си и те забравят миналото. Мария също ще бъде забравена, но такъв е установеният ред, него никой не може да промени. Никой!
- Ще се изправиш, момче, ще се изправиш, и дървото след бурята се изправя, та човекът ли ще падне и ще изгние залудо? - измърморва старецът и влиза в селото, потънало в безпаметността на поредната нощ.
