РУМЪНИЯ И БЕСАРАБИЯ

Игор Шишкин

превод: Литературен свят

На 27 март 2018 г. парламентът на Румъния на съвместно заседание на Сената и Камарата на депутатите в специална Декларация официално провъзгласи курс към поглъщане на Република Молдова - територия незаконно отнета от СССР/Русия през 1991 г. Случай абсолютно безпрецедентен в съвременната международна практика. Даже Полша - тази «хиена на Европа», само чакаща момента за скок в Галиция, никога не е признавала открито териториалните си апетити.

Разбира се, да ликвидира съседната държава Румъния се кани «не от корист», а както казваха в съветско време, изключително «по многобройните молби на трудещите се»: «Парламентът на Румъния счита за напълно легитимно желанието на онези граждани на Република Молдова, които подкрепят обединението, тъй като то е естествено продължение на процеса на развитието на румънската нация, а така също заявява, че Румъния и нейните граждани поддържат инициативата на гражданите на Молдавия за обединение».

И за да не се съмнява никой в съществуването на тази «инициатива на граждани на Молдавия» на 25 март в центъра на Кишинев на площада на Великото национално събрание беше организиран шумен митинг под лозунга «За обединението на Молдавия и Румъния, отсега и завинаги».

За съвсем незапознатите и онези, които са склонни да приемат за чиста монета дежурните думи за «инициатива на гражданите на Молдавия» председателят на долната камара на румънския парламент Ливиу Драгня се изрази ясно: «Искам да ви кажа откровено и честно: ние искаме да се обединим с Молдова… Румъния винаги е била силна, когато е била единна».

Особена тежест на тези «откровения» дава това, че те са били направени в рамките на мащабни общодържавни тържества по случай 100-годишнината от първата румънска окупация на Бесарабия. Окупация, осъществена в резултат на нападението срещу обхванатата от Гражданска война Русия, която само година по-рано спаси Румъния от разгром, заплащайки за това с хиляди животи на руски войници (само за първата седмица на януари 1917 г., стабилизирайки фронта на бягащата румънска армия, Русия даде 2 245 убити).

Ще напомня, че през 1918 г., както и сега, Румъния оправда акта на международния грабеж с «инициатива на граждани на Молдова», действайки според принципа - «не съм виновна аз, те сами дойдоха». За тези цели на румънските окупатори тогава беше използван никого и нищо не представляващият Съвет на края (Сфатул Церий). Подобни структури, не избрани от никого, не ползващи се с никаква обществена подкрепа, и не опиращи се дори на военна сила, във водовъртежа на Гражданската война на територията на Русия възникваха и изчезваха - броят им беше огромен. По някои сведения повечето членове на Съвета на края са били назначени от някой си прапоршчик Теута. Което впрочем не попречило на Румъния да обяви този оперетъчен Съвет за «висш законодателен и представителен орган на Бесарабия» и да даде на депутатите му два милиона леи за развитието на бесарабския парламентаризъм.

Благодарността на Сфатул Церий не закъсняла - отначало той провъзгласил създаването на територията на Бесарабска губерния на Русия на Молдавска демократична република, после обяви нейната независимост от Русия. А на 27 март 1918 г. прие Декларация за обединение с Румъния, последния пункт на която гласеше: «Бесарабия се обединява като дъщеря със своята майка-родина Румъния».

Трябва да се отбележи, че, не разчитайки изключително «на сладкиши» под формата на милиони леи, окупационните власти, при подготовката на решаващото гласуване разстреляха шест члена на Съвета за «антирумънски изказвания», а в деня на гласуването сградата на Съвета обкръжиха с войски. Председателят на Сфатул Церий открито и цинично сведе на събралите се депутати същността на случващото се: или те ще подкрепят написаната от румънските власти Декларация за обединение, или «Румъния ще бъде принудена да присъедини Бесарабия без наше съгласие», с всички очевидни за всеки намиращ се в залата последици. Трябва ли да се учудваме, че «висшият законодателен и представителен орган» на тази Молдавска демократична република веднага пламнал от желание да се обедини с «майката-родина Румъния»? Само трима депутата при откритото поименно гласуване мъжествено казали «не» на румънските завоеватели. Това били С. Баламезов, А. Осмоловски и Т. Старенки.

Румъния, разбира се, не можела да остане глуха за решението на Сфатул Церий, към тази, както биха казали сега в Букурещ, «инициатива на гражданите на Молдавска демократична република», и побързала да включи Бесарабия в румънското кралство. А след това кралят на Румъния със специален Декрет въвел на територията на Бесарабия обсадно положение (действало до 1937 г.) с възхитителната формулировка - «да могат бесарабските румънци с пълна свобода да изразяват националната си воля».

Всичко това би могло да се възприеме като фарс или лоша комедия, ако в резултат на тези събития частта от Русия - Бесарабия - не се оказала за цели 22 г. под румънска окупация, а нашите сънародници не били подложени на жестоко потисничество. При потушаването на Хотинското въстание били убити 11 000 души, на Бендерското въстание - 10 000 души, въстаналите Татарбунари румънците обстреляли с химически снаряди. Общо по оценки на съвременните историци от 1918 до 1924 г. в Бесарабия били екзекутирани повече от 32 000 души. И това не е учудващо, премиер-министърът на Румъния генерал Авереску, който дал заповедта за нахлуване в Бесарабия, много ясно формулирал целта на румънската държава: «Бесарабия без бесарабци».

Даже поборниците на «Велика Румъния» били ужасени от действията на окупационната администрация, прикривайки се с режима на обсадното положение. За пример - няколко цитата от обръщението на румънски сенатори и депутати към краля: «Бесарабия се управлява по такъв начин, както е невъзможно днес да се управляват дори черните колонии в Африка» … «Румънците за половин година русифицираха края в неизмеримо по-голяма степен, отколкото руснаците за 100 години» … «Никаква царска или болшевишка пропаганда не би могла да нанесе на румънизма в Бесарабия по-голямо зло»; «Те (бесарабците) са готови да се присъединят към който и да е, само за да се отделят от Румъния».

Но въпреки всички тези прекрасно известни факти, стогодишнината от акта на международния грабеж, повлякъл кървавото усмиряване на края и неговото разграбване, в Румъния е повод за общодържавни тържества. Официално това е ден на «Великия съюз», денят на «въплъщаването в живота на вековната мечта на румънците», образец за демократичната реализация на правото на румънската нация на самоопределение, и главното, прекрасен повод да се провъзгласи целта на румънската държава за трета окупация на Молдова (втората е през 1941-1944 г.).

Най-просто би било в такава ситуация е да споменем с лоша дума Румъния, да я наречем по аналогия с «европейската хиена» Полша «чакал на Балканите», или да си спомним думите на Бисмарк, че «румънец не е нация, а професия». Но да не забравяме, че обръщението на Сфатул Церий докоснало сърцето не само на краля на Румъния.

През 1920 г. лидерите на държавите-победителки в Първата световна война, определящи на Версайската конференция следвоенното устройство на света, научавайки за това обръщение на Сфатул Церий (ликвидиран от румънците още през същата 1918 г.) и искреното желание на Румъния да приеме Бесарабия в «майчинските» си обятия, така се разчувствали, че постановили: «Понеже населението на Бесарабия доказва желанието си да види Бесарабия присъединена към Румъния; понеже Румъния по собствената си добра воля желае да даде позитивни гаранции за свобода и справедливост на обитателите на отново присъединените територии независимо от тяхната националност, религия и език Високите Договарящи се Страни декларират, че признават суверенитета на Румъния над територията на Бесарабия».

Ако действията на Румъния в Бесарабия не могат да бъдат наречени другояче, освен грабеж, то така нареченият «Бесарабски протокол», подписан от ръководителите на Великобритания, Франция, Италия и Япония, е международно-правно беззаконие. Група държави, па били те и велики, взема решение за промяната на друга държава, не победена от тях във война, дори без да поискат съгласие от нейното правителство. В онзи момент това е абсолютно безпрецедентен случай в практиката на международните отношения. Впрочем тази беда е само началото. През 1938 г. в Мюнхен същите Великобритания и Франция по алгоритъма на Бесарабския протокол постановиха да предадат на Германия част от Чехословакия (Судетска област), без да обсъдят този въпрос с чехословашкия президент.

Сега, разбира се, ще се намерят немалко желаещи да обвинят в случилото се болшевиките, чиято власт над Русия не се признавала от Антантата. Но в Бесарабския протокол има един много важен пункт. Той гласи, че когато в Русия се появи приемливо за Запада правителство, то на него милостиво ще му бъде позволено само «да представи за разглеждане от арбитражния Съвет на Лигата на Нациите всички въпроси, които може да повдигне Руското Правителство, признавайки детайлите от Настоящия Договор, разбирайки, че границите, определени от Настоящия Договор, в частност суверенитета на Румъния над териториите, определени от Настоящия Договор не могат да бъдат предмет на спор».

Причината за трогателната подкрепа на Великобритания и Франция (решението са вземали те) към териториалните амбиции на Румъния разкрива седми член от Бесарабския протокол: «Високите Договарящи се Страни признават, че устието на Дунав, наричано устие на Килия, трябва да премине под юрисдикцията на Европейската Комисия по Дунав».

Западът вече повече от два века се стреми да направи всичко, което зависи от него, за да не допусне контрол на Русия над устието на Дунав - най-голямата водна артерия на Европа. След поражението на Русия в Кримската война от Англия, Франция и присъединилото се към тях Сардинско кралство (Италия), Австро-Унгария и Прусия поискаха от Русия не само да ликвидира Черноморския си флот, но и да предаде Южна Бесарабия (с излаз на Дунав) на Османската империя. Изключвайки при това Дунав и от турска юрисдикция - на Дунав дадоха статут на Международна река, управлявана от Европейска дунавска комисия.

В резултат на победоносната война от 1877-1878 г. Русия успя да възстанови позициите си в региона - устието на Дунав отново се оказа под руски контрол. Затова не е учудващо, че през 1917 г. и Антантата, и воюващият с нея Четворен съюз в еднаква степен поддържаха окупацията на Бесарабия от Румъния. Австро-Унгария предложи на румънците военна помощ за завоюването на Бесарабия. А френският посланик А. Сент-Олер, след сключването на сепаративен мир на Румъния с Германия, успокоява изплашените членове на Сфатул Церий - Антантата не възразява срещу румънската анексия на Бесарабия с помощта на Берлин, и няма да иска връщане на тази територия на Русия след войната.

Изтласкването на Русия от Пруто-Днестровския регион, лишаването й от излаз на Дунав отговаряше и отговаря на стратегическите интереси на Запада като цяло. Показателно е, че в условията на разпада на СССР, позицията на САЩ, сегашния лидер на Запада, по «Бесарабския въпрос» се оказа напълно идентична с позицията на Великобритания, лидер на западния свят по време на разпада на Руската империя. Сенатът на САЩ през 1991 г. прие специална резолюция №148, в която заяви за подкрепата на «усилията на молдавското правителство мирно да се договори, в случай на възникването на такова желание, за обединение на Румъния с Молдавия и Северна Буковина, утвърдено от Парижкия мирен договор от 1920 г. [Бесарабски протокол]». А съвсем наскоро, на 17 април 2018 г. помощник-държавният секретар на САЩ Уес Митчъл още веднъж подчерта стратегическото значение на региона: «Молдавия се намира в предния край на геополитическата конфронтация». Смятам, че няма нужда да се доказва, че става дума за геополитическа конфронтация с Русия.

Затова борбата за Молдавия или, ако използваме терминологията от времето на първата румънска окупация, «Бесарабският въпрос», в никаква степен не може да се отнесе до териториалните амбиции на Румъния. Той има много по-сериозно, глобално ниво, свързано с геополитическото противоборство между Русия и Запада. Съотношението на силите именно на това ниво винаги е определяло, определя и ще определя решението на «Бесарабския въпрос» във всеки конкретен момент от времето.

Румъния е само инструмент в ръцете на Запада, изпълнител на антируската му политика в междуречието на Дунав, Прут и Днестър.

Най-точно ролята на тази държава предава сравнението с чакал. Чакалът е опасен, хитър и упорит хищник, но при това слаб и страхлив, стремящ се към чуждата плячка, хранещ се с огризките под чуждата маса. За разлика от Полша, която справедливо сравняват с хиена, Румъния никога не действа рисковано. Унижавайки се пред силните на деня, винаги готова да предаде онзи, на когото довчера е раболепничела, тя търпеливо чака възможността да отмъкне парче от от съседа, повален от други. «Бесарабският въпрос» е нагледно потвърждение на това.

През 1918 г. Румъния не е имала ни най-малък шанс самостоятелно да завоюва Бесарабия. Даже в условията на разпада на Руската империя и Гражданската война за Москва не би било трудно да накара Румъния да подвие опашка. Вече споменатият премиер-министър генерал Авереску при първата опасност побързал да подпише с представителите на болшевишкото правителство Съглашение, според което: «Румъния се задължава да очисти Бесарабия в продължение на два месеца. <…> Всички освободени от румънските войски местности се заемат веднага от руски войски».

Но чисто по румънски Авереску не възнамерявал да изпълни подписания от него международен договор, за което открито признал в парламента: «Когато се водеха преговорите с руските революционни власти, беше добре известно, че те [войските] от Бесарабия няма никога да бъдат евакуирани». На Румъния Съглашението било нужно само за да избегне военен сблъсък с Червената армия, както и да спечели време в очакването на промени в разположението на силите на глобално ниво. И го дочакала. Интервенцията на Германия, а после страните от Антантата срещу Съветска Русия позволила на румънците чисто по чакалски да заграбят Бесарабия, да извършат онова, което те сега наричат акт на «Великия съюз».

След Гражданската война, укрепналият СССР би могъл лесно да накара Румъния да върне Бесарабия. Ако не било едно «но». Война с Румъния очевидно означавала война с колективния Запад. Разбирайки прекрасно от кого зависи да запази заграбеното, Румъния за всичките 22 години окупация на Бесарабия на всички международни кръстопътища крещяла, че е «страж на европейската цивилизация» на Днестър. Интересно е, че сегашният киевски режим практически дословно възпроизвежда тогавашните мантри на Румъния.

Но промените на глобално ниво не винаги са в полза на чакалите. Когато Германия отново влязла в борба с Англия за лидерство в западната цивилизация и за господство над света, пред Съветска Русия за кратко се отворил прозорец за решаването на Бесарабския въпрос и тя изцяло се възползвала от него.

На 26 юни 1940 г. Молотов предявил на румънското правителство нота, фактически ултиматум, в която поискал за 24 часа да върне окупираните територии. Германия още не можела да си позволи конфликт с Русия, войските й се намирали в току-що победената Франция. Съюзницата й Италия, през 1920 г. подписала протокола за предаването на Бесарабия на Румъния, в новите условия веднага си спомнила за нормите на международното право. Съответно, нейният министър на външните работи граф Чано побързал да заяви: «Италия изцяло признава правата на СССР над Бесарабия».

Франция - още един потенциален защитник на Румъния по време на предявяването на съветския ултиматум вече не съществувала като велика държава. Изчезнала от картата на света и другата румънска съюзница - Полша, също официално признала завоюването на Бесарабия. Трябва да се напомни, че Румъния отказала да й помогне при германската агресия 1939 г., въз основа на аргумента, че техният военен съюз е насочен изключително срещу Русия.

Великобритания, главният инициатор на отнемането от Русия на Южна Бесарабия според Парижкия договор (1856 г.) и на цяла Бесарабия според Бесарабския протокол (1920 г.), през 1940 г. за да провокира сблъсък между СССР и Германия, изразила готовност да предаде под контрола на Съветския Съюз не само Бесарабия, но и целите Балкани, с цяла Румъния включително. Английският посланик Крипс по поръчение на Чърчил съобщил на Сталин «за желателността от установяването на ред на Балканите под егидата на СССР».

Прекрасно разбирайки ситуативния характер на всеобщата привързаност към нормите на международното право, Румъния се опитала да забави преговорите, за да дочака поредната промяна в глобалните сили - неизбежната война на Германия със Съветския Съюз. Но Сталин не влязъл в капана на преговорите и поискал незабавното изпълнение на ултиматума. И Румъния без бой според Съглашението от 28 юни 1940 г. върнала незаконно окупираните територии.

Бесарабия отново влязла в Русия, но вече Съветска, а молдавският народ се отървал от чуждия гнет, и отново, след много векове, придобил собствена държавност под формата на Молдавска ССР в състава на Съветския Съюз.

Впрочем след Бесарабия и също без бой Румъния върнала на Унгария през 1940 г. Трансилвания, завладяна от нея след Първата световна война от победените съвсем не от румънците унгарци.

Нова промяна в «Бесарабския въпрос» станало през 1941 г. и то пак било предизвикано от процеси на ниво Русия-Западът. Присъединявайки се към Третия райх, Румъния изтъргувала от Берлин разрешение да присъедини към държавата си не само Бесарабия, но и Транснистрия (днешното Приднестровие, части от Виницка, Одеска и Николаевска област на Украйна). Оказало се, че това също е изконно румънска земя, от векове чакаща «съюз» с «майката-родина».

През 1944 г. в традиционния си похват Румъния, разбирайки «накъде духа вятърът», сменила фронта: обявила война на Германия, отказала се от всички претенции върху Бесарабия и Транснистрия, и нападнала запазилата верността си към немците Унгария. Чакалската тактика за пореден път й донесла необходимия резултат - лишавайки се от Бесарабия, Румъния отново успяла да присвои унгарската Трансилвания.

Разпадът на СССР отново промени глобалното разположение на силите и веднага съживи «Бесарабския въпрос». Румъния не можа да окупира Бесарабия с нападение. Не позволи мъжеството на защитниците на Приднестровието, както и намесата на руската армия (без Русия приднестровците нямаше да могат да издържат). Западът по онова време още не се решаваше да действа открито в постсъветското пространство. Освен това за него беше съвършено без значение кой именно ще контролира отнетата насилствено от Русия територия на Молдавия - Румъния или антируска Република Молдова.

Не успявайки да превземе Бесарабия в началото на 90-те, Румъния търпеливо чака благоприятно за себе си разположение на глобалните сили и упорито подготвя почвата за нов «съюз». И може би е твърде вероятно да не чака напразно, че нейните услуги в Бесарабското направление отново могат да потрябват на Запада.

Да, за Запада са напълно безразлични териториалните апетити на Румъния. Цената на чакала на Балканите там познават добре. За Вашингтон, Берлин и Брюксел оптимален е моделът, който те реализират през всички последни десетилетия - независима Република Молдова, трайно застанала на антируски позиции и напълно зависима не от Румъния, а от САЩ и Евросъюза. При запазването на този модел всички румънски разсъждения за нов «Велик съюз» са празна работа.

Но подобен модел в последно време става все по-малко сигурен за обезпечаването на геополитическите интереси на Запада в региона. Кишиневските власти фатално не са способни да превърнат Молдова в устойчива антируска държава. Авторитетът на прозападните политици е извънредно нисък. Успяха да ги сложат на власт само в резултат на държавния преврат от 2009 г., задействайки румънския потенциал. Оттогава в Молдова само веднъж, през есента на 2017 г., се проведоха що-годе честни избори - изборите за президент. Относителната им честност се осигуряваше от това, че външното управление на Молдова за кратко бе нарушено поради неопределеността на финала на схватката за власт във Вашингтон между Тръмп и Клинтън. Резултатът от изборите е показателен - за президент бе избран Игор Додон, провъзгласил сближаване с Русия. Показателно е и това, че по всички социологически допитвания най-популярен политик в Молдова неизменно е президентът на Русия Владимир Путин.

Същевременно Русия явно успя да преживее кризата, предизвикана от разпада на СССР и както подобава на велика държава започна много по-твърдо и последователно да отстоява своите национални интереси. Затова вместо очакваното от Запада окончателно напускане на Русия на региона, на хоризонта се замярка перспективата от възстановяването на руския контрол върху междуречието на Дунав, Прут и Днестър. Геополитическата победа в двувековната борба, доскоро изглеждаща на Запада окончателна, става все по-призрачна.

В такива условия е голяма вероятността Западът по вече отработения алгоритъм да заложи на Букурещ. И да предаде контрола над Молдавия от «не оправдалата високото доверие» Република Молдова на Румъния. Разбира се, в името на тържеството на демокрацията и във връзка с непреодолимите стремежи на гражданите на Молдова да се върнат в обятията на «майката-родина Румъния».

Освен това съвсем не е важно реалното съотношение между броя на привържениците и противниците на обединението с Румъния. През 1918 г. в Бесарабия нямаше и два процента за присъединяване към Румъния, а то се състоя под лозунга за народно волеизявление. И целият тогавашен «цивилизован свят» го призна. Трябва да се дава сметка, че геополитическите проблеми, зад които стоят жизнените интереси на великите държави, никога не се решават с гласуване на избори. С гласуване понякога се оформят решаването на геополитическите проблеми. Не повече. Нима някой може да повярва, че, да допуснем, гражданите на Молдавия утре ще гласуват за присъединяване към Русия и Западът, тежко въздъхвайки, ще се примири с такава воля на народа?

Колкото и да не звучи политкоректно, но позицията на гражданите на Молдавия не е в състояние да определи съдбата на Републиката. И през 1918, и през 1941, и през 1991, и сега мнозинството е за Русия. Това е константа. Както не е в състояние да определи съдбата на региона и Румъния. Тя е била, е и ще бъде «за» окупация на Бесарабия. Това също е константа. «Бесарабският въпрос», още веднъж подчертавам, никога не се е решавал на ниво румънско-молдавски и даже румънско-руски отношения. Той се е решавал само на ниво Русия-Запад.

Да, ако Западът в решаването на «Бесарабския въпрос» заложи на Румъния, дестабилизацията на региона ще бъде неизбежна. Гагаузия ще се опита да се отдели. Могат да въстанат Белци и други руски и рускоезични райони. Замразеният приднестровски конфликт ще стане отново горещ. Почти гарантирано ще се пролее кръв.

Но къде и кога кръвта на аборигените е спирала Запада? Защо той да може да направи кървава касапница в Донбас, а в Молдова не? Както показаха събитията с ракетните удари в Сирия Западът заради сдържането на Русия е готов да балансира даже на границата на широкомащабна война. А тук бихме имали «само» хаос в Молдова. Затова към демонстративната активност в Румъния, откритото й признаване на териториални апетити трябва да се отнасяме с цялата необходима сериозност.

——————————

Столетие.ру, 19 април 2018