Тихомир Йорданов

Слава не се яде, но тя засища глада да си прочут, да си зачитан при всички обстоятелства. Слава на сергия не се продава, но тя се залага в заложна къща (приятелски кръг, партия, държавна служба).

Такива залози правеше поетът Марко Ганчев. С него сме състуденти. Знаем се. Той започна творческия си път с протекцията на своя вуйчо Камен Калчев, виден писател и деец комунист, както и на чичо си Марко Марчевски, също виден писател и деец комунист.

Та поетът Марко Ганчев започна житейската си кариера (с тази дума заменям използвания вече термин „творчески път”) захранен и по бащина линия от идеите за комунизъм, за колективно благо. Какво му е лошото на това? В него живее душата на народа.

Но никой не живее с тълпа от души у себе си. Всеки си има една, своя си душа. Тя му е милата. Така е и с поетовата душа, чието залагане също си има материалистическо оправдание като в онзи стар виц, свързан с видния наш философ-материалист (избягвам притесняващото днес „марксист-ленинец”) Тодор Павлов. В него има доза цинизъм, но аз ще се пресрамя да го преразкажа.

След деветосептемврийската победа този учен човек среща на площада пред Народното събрание свой съмишленик в идеите си, заради които и двамата били запрени в Плевенския затвор. Съмишленикът водел подръка грозна, повяхнала от чакане жена.
- Бачо Тодоре, запознай се с жена ми.
Бачо Тодор подал ръка на жената, но се навел до ухото му с думите:
- Много е грозна, бе!
И получил отговор:
- Така е, Бачо Тодоре, но е душа, ти казвам!

Минало се време. Двамата пак се срешнали, вече като депутати в Народното събрание. Този път съмишленикът водел подръка удивляваща красавица.
- Запознай се с жена ми, бачо Тодоре.
Впечатленият бачо Тодор и този път се навел до ухото му:
- Какво стана с онази, с „душата”?
- Бачо Тодоре, ти си философ-материалист, вярвам че ще ме разбереш. Душа, душа, ама душа може ли да се…? (В случая употребеният глагол е доста вулгарен, но нейсе!…)

Та така е и с поетовата душа, обясняваща преломните събития в живата ни действителност. Впрочем аз харесвам поезията на Марко Ганчев и с удоволствие бих се зачел в нея и сега. Но тук ще кажа, че всичката философия е в този виц.

Случаят с Марко Ганчев както и днес е еднакво типичен и за предишните тоталитарни времена, когато той неполучил още университетската си диплома кацна в тогавашния Съюз на българските писатели, където вече управляваха вуйчо му и чичо му и скоро подир това заседна в дипломацията ни като посланик в братска Албания, а после и като пътешественик из Европа с нахранена душа.

Случаят с известния Любомир Левчев е пак толкова типичен, колкото и драстичен.

Неговата „поетова душа”, като издишаната от нея поезия, издава дъх, идващ от затвореното тясно помещение, в което синът му Владимир е съчинявал опасните за властта свои „дисидентски” списания - обстоятелство, цветущо описано в спомените на родния му баща, които сега обясняват присъствието му в съвременния литературен процес.

Трети характерен за този процес е случаят с „брутовщината”, представяна от писателя Кольо Георгиев, който се осмели да нарече глупаци класиците на литературата ни Емилиян Станев и Георги Караславов.

Има и други примери. Вие сами си ги назовете, четейки днешните литературни излияния на прославяни ранше автори, които в старчески умиления се прехласват от пубертетните си увлечения.

Подобно на сегашните пролетни наводнения и свлачища литературният процес се затлачва от ненужни писания на размножаващи се по препоръчвания еднополов път писатели и поетеси.

И как, кажете ми, да не затъгуваш по заклеймената литературна цензура? Замлъкнаха пререканията за т.н. гражданска поезия. На поета не му се препоръчва да бъде гражданин извън адресното си местожителство. По-сладко е да си лирик, да си естет.

Така е, бачо Тодоре!