МОРСКИ ПОЛИПТИХ

Станислав Ничай

превод: Лъчезар Селяшки

I.

Смирено море.
Снижава се до стъпалата ни,
дори когато е набрало мощ.
От устата на акулата само блестяща пяна.
Смях, обикновен смях я разпръсква.

Не се страхувай от бурята на перчема над челото.
Вълните на морето са кротки.

По-лоши са тези, които в нас се надигат
и кипят така безбрежно,
че залязващото слънце едва ли ще успее
да ги задържи със силен лъч.

II.

Поддадоха здравите до този миг подпори.
Простенаха гредите на платформите.
Усещам как кеят се откъсва от брега.
Кормчията бавно обръща колелото на хоризонта.

Още една рязка маневра
и вече плаваме по огнената позлата на вълните,
за да се домогнем до неспирното въртене на Земята,
да задържим изплъзващия се от очите ни блясък.

III.

Потрепера брегът в Устроне морске.
Простенаха дебелите стени на двореца
под напора на бурята.
Спря
траещият дълги столетия бал.
Разбягаха се за калъфите в стаите
лъскавите инструменти.
Затичаха се дамите
с обиците на мелодията на последния валс
към куфарите за рокли, корсети и шалове
в уединени стаи,
изпълнени на заминаване от победоносния Страх.

В опустелия,
разлюлян дворцов кораб,
на капитанския мостик, на красивата куличка
продължава да бди най-вярната на тези зидове История,
избирайки с колелото на канделабъра посоката
на последния рейс.

IV.

В Паралия Катерини,
при изгрева на лампионите на кафенетата,
свещеник с нескончаема напевна молитва
свиква през мегафона вълните на залива.
И всеморски хор изпълва църквата -
чак до бездната на вечността.

И възкръсва градът
в копнежа си за евротуристите.

Достатъчни са молитвата и църковните свещи,
за да успокоиш
съскането на съвестта.

V.

Варненски свещеник веднага след ритуала,
в достойнството си приличащ на икона,
ни разяснява петте български начина
за зографисване на икони, които ни удивляват.
И което е важно - разграничава ги с гордост.

А на мен, профана, все ми се струва,
че познавам същите начини от гръцките,
руските и лемковските църкви…
Всички те в изящността на своите цветове са неповторими,
като море, зографисвано от слънцето и вятъра.

Неповторими, когато ги гледаме с общо,
разбираемо на всички езици възхищение.

VI.

И ето, ставаш мой,
непрестанно отново тук откриван,
златисто-бронзов кехлибар,
шлифован упорито от лекия шум на морето
с всеки нов изгрев и залез на слънцето -
до онзи блясък, който просветлява хладната сянка.

Докато удивеното време спре задълго!
Ковчежето на облаците, украсяващо стаята,
пламти за теб с всички цветове.
Съществуваш сякаш в малко царство.