БУЕН ВЯТЪР ВЕЕ

Никола Монев

БУЕН ВЯТЪР ВЕЕ

Буен вятър вее,
тъжна песен пее
на шир по поляни,
горе по балкани.

Буен вятър вее,
плаче и лудее
ниско над морето,
стига и небето.

Буен вятър вее,
бърза да разсее
и сълзи сирашки,
и тегла бедняшки.

Буен вятър вее,
ядно нам се смее,
зъби се и мята
татък низ полята.

Духа той, беснее,
плаче и се смее,
ту със вой лудува,
ту пък забушува…

——————————

сп. „Пчелица”, г. 2, кн. 2, 1 февруари 1915 г.


БОСИЛА

- Босило, дъще Босило,
защо ли заран не пееш;
низ равни двори, Босило,
защо се сладко не смееш?

За вода като отиваш,
не дрънкаш менци ковани;
снага си като извиваш,
не трепкат скъпи гердани.

Глава си свела, Босило,
надолу, като вдовица
след скъпо, дъще, носило,
след скъпа жалба първица.

Младина, дъще, отива,
попей на младост, лудувай!
На старост сърце изстива -
тогаз ми седи, мирувай!

Босила майци продума:
- Измряха, мамо, ергени,
пустее хоро и друма,
реднеят моми засмени.

На бой, горките измряха,
на бой във пусти полета;
отнигде сладка утеха
за скръбна майка и клета.

Ах, как ли, мамо, да пея! -
Тъга ми пълни гърдите -
когат се, майко, засмея,
сълзи ми бликват в очите.

——————————

сп. „Пчелица”, г. 2, кн. 5, 1 май 1915 г.


ПРОЛЕТНА ПЕСЕН

Набра ми младо козарче,
набра ми сноп минзухарче,
че го във село отнесе,
та го на хоро занесе.

Ей че се виком провикна:
- Поникна, моми, поникна,
поникна трева и цвете -
идете, каки, берете!

Берете си теменужки,
рехави диви там ружки,
па вижте още равнеца
и брата негов-синчеца!

Берете и петлогашец
в потока долу на „Влашец”.
Берете кротка звъника,
срамлива, млада иглика!

Навийте малки венчета
с коприна али кончета,
отрано росно ми цвете,
та ги във река хвърлете!

Ако ги вода отнесе,
отнесе, лудо понесе,
до зима ще се годите,
годите, още домите!

——————————

сп. „Пчелица”, г. 2, кн. 7, 1 юли 1915 г.


СЛЪНЧО

Претрепна Слънчо, залезе,
последен поздрав изпрати,
по мрамор-стълби възлезе,
прибра се в златни палати.

Срещна го майка старица,
в лице го светло целуна:
- „Слънчо ле, зъзнат дечица -
Слънчова майка продума. -

Зарана, щом си изгрееш,
поспри се в къщи бедняшки,
дечица голи да сгрееш,
сърца да стоплиш сирашки!”…

И чу й Слънчо молбата,
изгря за клети дечица,
и размрази се земята,
цъфна кокиче в горица.

——————————

сп. „Детски живот”, кн. 3, 1923 г.


ЗИМНА БУРЯ

Изви се буря, заплака
навънка в тъмни простори,
на бедна хижа потрака,
потрака, бързо отвори.

Навея снежни парцали,
угаси малка свещица,
разбуди сладко заспали
в майчини скути дечица.

Засмя се после, закиска,
че страх и студ им донесе,
захапа пръсти, изписка
и пак се вънка понесе…

——————————

сп. „Детска радост”, кн. 5, 1923-1924 г.


ЦЪФНАЛО БЯЛО КОКИЧЕ

Цъфнало бяло кокиче,
мома си сплитки накичи.
Па викна песен да пее -
гласът й гора люлее.

Дочу я младо козарче
от връх, от кръшни баири,
извади медно цафарче,
наду го, сладко засвири.

Цафарче свири, извива,
далек се песен разнася,
далек се радост разлива,
тих ветрец тихо приглася.

——————————

сп. „Детска радост”, кн. 7, 1924-1925 г.


ВРАБЧО И ВРАНКА

- Къде, Врабчо, в друме кално?
Защо църкаш така жално?

- Снощи, Вранке, пазарих се,
ратай черен аз главих се -
денем, нощем сам да пазя
никой в ниви да не влазя.
Ще ми дадат за зимъска
трошичките, що се пръскат,
легло топло из тавани,
аба, гащи изподрани…
Сбогом, сбогом, скъпа Врано,
бързам, докато е рано…

- Сбогом, Врабчо гурбетчийо!
Чакай китка да ти свия.

——————————

сп. „Детска радост”, кн. 9, 1924-1925


ЯБЪЛКАР

Ябълкарин вика,
селото люлее,
дядо Димитрико
сякаш песен пее:
- Ей, момчета, щерки!
Ябълки шекерки!
Ябълки червенки!
За мамулче двенки!
Пълничка паница,
за ока пшеница!
Хайдеее…! Веч отивам,
тук не ще преспивам.
Ябълки червенки -
за мамулче двенки!
Кой ги не опита,
после ще да пита,
пита и повтаря:
- Де е ябълкаря?

——————————

сп. „Детска радост”, кн. 1, 1925-1926 г.


МЕЦАНА

- Простете, мили другари,
слана есенна удари,
Мецана веч се завръща
във топличката си къща.

- Със здраве, драга Мецано,
а туй що е в буркана,
червено, жълто тъй наглед?
- Близнете, братя! - Мед, мед, мед.

——————————

сп. „Пчелица”, кн. 1, 1931-1932 г.


ЕСЕН

Тежко зърно веч прибрахме,
пукат пълните хамбари,
и овошките обрахме,
да ги зима не завари.

Пълна къща със имане -
слънце грее от лицата -
пълна, както бе по-лани,
пълни с радост са сърцата.

С труд упорен, с труд безспирен,
с пот обилен на челата,
злато брал народа мирен
по полята, по нивята.

——————————

в. „Поточе”, бр. 1, 1931-1932 г.


ПРЕД ЗИМА

Зима, вятър вее леден,
веч скована е земята.
Зима, зима - ден последен
на тревите и цветята.

Ден последен стан извива
тучна есен златопола,
вихър клоните превива
на овошките във двора.

Млъква хорската гълчава,
птичи плач се само чува -
есен с нази се прощава,
надалеко ще пътува.

——————————

в. „Поточе”, бр. 3, 1933-1934 г.


ЗИМНИ ПЕПЕРУДИ

Бели, бели, бели
- слънце не видели -
палави и луди
зимни пеперуди!

Вият се излеко,
люшкат се далеко,
вкупом се събират,
падат и умират.

Вятърко ги вземе,
изотзад поеме,
па ги разпилява
и ги подлудява.

Бели, бели, бели
- слънце не видели -
палави и луди
зимни пеперуди.

——————————

сп. „Православно християнче”, кн. 4, 1933-1934 г.


НИВИ ЗЛАТОГРИВИ

Ниви, ниви, ниви,
ниви златогриви,
пръснати в безкрая,
в слънце и омая.
Ниви, ниви, ниви,
кат море игриви,
надалеко плуват,
борят се, лудуват.
Ниви, ниви, ниви,
сред цветята диви
мак се аленее,
тихо се люлее.
Ниви, ниви, ниви,
чучулиги сиви,
литнали до Бога,
сеят радост, слога.
Ниви, ниви, ниви,
със класове живи,
тихо се клатете,
зрънце не ронете.
Ниви, ниви, ниви,
мили и красиви,
сърп извит ви чака
и десница яка.

——————————

в. „Росица”, г. 1, бр. 8, 30 май 1937 г.