ГАРА

Андрей Андреев

Из „В този край на света” (2016)

ГАРА

Докато сам стоя на тази гара,
от някого наречена живот,
разбирам колко сили, колко вяра
съм пропилял под прашния й свод;
и колко дълго трябва да се чака
да чуеш на звънчето й гласа,
и колко често сам началник-влака
посоките е бъркал и часа…
Отдавна шумно или търпеливо
не моля пред затръшнати врати,
освен по релсите локомотива
внезапно като гръм да връхлети
и без да питам за посока вече,
додето ме унася в сън нощта,
с дочакалите влака надалече
оттук да ме събуди утринта.


СПОМЕНИ

Спомени - повеи бели,
спомени - облаци тъмни,
цяла гора нацъфтели
в моите нощи безсънни.
Страсти, любови, измами -
нищо не ме отмина.
Весели спомени няма.
Няма и втори родини.
Ей го и пътя, по него
някой целта ми посочи.
В зимен мраз, в летните жеги
чувах река да клокочи.
Сещах сух сняг да ме ръси
или зора да ме мие…
Днес съм се върнал и търся
чудото пак да открия.
А от небето се чува
песен на чучулига:
родният въздух лекува…
Родният път ни въздига.


ЗАЛЕЗ

Кон спънат. Залез над реката.
Ливада, вчера окосена.
По-бяла пред нощта луната.
А планината - по-зелена.
И всички те едно и също
ме питат, докато заспивам:
дали отнякъде се връщам,
или нанякъде отивам?
А цял живот това съм правил.
Завръщах се и заминавах.
Какво ли тука съм забравил?
Какво ли другаде спасявах?
Животът - къса, тънка нишка,
с добро и зло и в мен се вглежда:
за посрещачите с въздишка,
за изпращачите - с надежда.
И аз не питах накъде ли
съдбата път ще ми посочи
и под небета странно бели
ще спомням две надгробни плочи,
ще чувам стръвно да изтича
в мен времето ми отредено -
и върнал се, да коленича
до камък в нощите студени.
И времето - едно и също,
да питам, докато заспивам:
завинаги ли тук се връщам,
завинаги ли си отивам?


СЕЛЦЕ

Изгубено селце сред есента
ме срещна тази нощ и ми напомни,
че нашият живот е къща скромна
с пътека, със дървета и цветя.
И в къщицата някой дълги дни
е чакал близък глас отвън да чуе
и струя влажен въздух да нахлуе
във стаите с петмез и светлини.
Старица и старик, и шарен пес
прегърбени ме срещнаха на прага
и ми говореха с усмивка блага:
- Добре дошъл! Е, заповядай! Влез!
Аз влязох. Скръцна дървеният под.
Ръка целунах и сълза изплаках.
И после цяла нощ, загледан в мрака,
размислях за човешкия живот.


СНЯГ

Тук вали сняг.
Бели всички дървета.
Бял и нощният мрак.
Черно - само небето.
Тук вали сняг.
И по всички посоки
трупа преспи дълбоки,
трупа студ и тъга.
Сняг над родния праг,
над градини и ниви,
сняг над мъртви и живи.
Тук вали сняг.
И съм сам сред снега.
Под небето студено.
Като тази Вселена
без посока, без бряг.
Ти къде си сега?
Тук вали сняг.


ВОЙНАТА В ТРОЯ

1.

Не можем боговете да надвием,
за любовта щом край са отредили.
И тази чаша трябва да изпием,
тъй както всички други сме изпили.
Троянските коне десетки бяха,
а не един-единствен като в Троя.
И войните, макар че храбро мряха,
честта си само защитиха в боя.
Не зная кой загуби и спечели,
когато свърши изведнъж войната,
ала лицата бяха страшно бели
и кървави до черно небесата…
Легенди после Троя ще прелиства
и ще ровичка старите руини,
на любовта лицето да очисти
от кал и пепел, трупани с години.
Нали така и тя ще съществува
и дните й ще са благословени,
докато има сили да воюва
със времето за своите Елени.
Но днес над Троя само дим се вие,
а ти дори за сълзи нямаш сили…
И тази чаша трябва да изпием,
тъй както всички други сме изпили.

2.

Макар да е изпратило небето
отдавна знак за мирен сън и труд,
пътеката Монтеки-Капулети
все още е скована в мрак и студ.
И както мъдростта да ни говори,
че други времената са били,
едва ли слънце ще я стопли скоро
и пролетният дъжд ще я вали.
Във старата Верона вековете
не изсушиха и до днес скръбта
и Троя още диша с ветровете
на най-горчивата сълза солта.
Но що са скръб и сълзи, щом лъжата
е разпростряла пипала навред,
и що е чест, безчестие когато
начело е на войнствата безчет?
И с теб поне - горчилката изпили,
в настръхналия от враждебност свят
във себе си дано намерим сили
да помълчим пред срутения град.

3.

Войната свърши, всички оцелели
си тръгнаха от бойните полета.
И само тук-таме димяха бели
главни от изгорелите дървета.
Угасваше наоколо пейзажа
и с вечерта се връщаше покоя,
а нямаше кому да те разкажа
освен на оцелелите във боя.
И те ме слушаха, тъй никой скоро
така не ме е слушал, и смутено
ми махаха, че ме разбират - бора
със връх зелен, със жълти вейки клена.
Изгряваше пред мен на изток знака
за мирен сън и труд и към небето
звучеше песен в светостта на мрака,
погалил пепелта на вековете.
Пристъпих и докоснах с длан листата
и на хиените загърбил воя,
солта преглътнах и изпих сълзата.
И паднах сред руините на Троя.


ЗВЕЗДНА РОСА

И тази вечер над нощта
вечерницата ще изгрее,
заели своите места,
звезди ще заискрят край нея.
И месечината под тях
вълшебния си храм ще зида,
но ни човешкия ни грях,
ни светостта ни тя ще види.
Тук мостът свършва изведнъж
и по-нататък няма нищо,
ни сняг, ни облаци, ни дъжд,
ни прашни пътища, ни вишни.
И сам на пътя - ще мълча
и ще се взирам към звездите,
преди да ги оприлича
с цветята, вишните, пчелите,
преди прехвърленият мост
да изтънее като струна
и аз - случаен земен гост,
росата звездна да целуна.


ТОПОЛАТА

Тука имаше една топола,
лутам се сред долината гола,
имаше река, върби зелени
или синьоалени в студени
зимни дни и нощи; а човекът
ме оглежда хитровато, леко
свил очи: каква топола търси
този стар наивник, земетръси
или хора зли изкорениха
всичките дървета и покриха
плодната земя със буренаци -
ей това са показните знаци
на човешката престъпност; сцежда
върху нас небето сива прежда
и се гледаме с човека - двама,
през мъглата гъста; полъх само
ми напомня за топола бяла,
с пролетното слънце засияла
сред цветя, сред песни и водите
на реката бистра и върбите;

Господи, защо ли днес отнеха
на човека сетната утеха,
че животът свършва, но остава
от ръката знак, за да изгрява
слънцето и вечно да напомня,
че по тази долина огромна
е вървял човек; като човека
днес и аз стоя, усетил звека
на секирата, с която някой
тук дървото вчера е отсякъл,
сякаш не дървото, а живота
с радостите, с лошото, с доброто,
със цветя, роса, трева набола;
с моя спомен - моята топола.


ЗАЩО?

… и за настръхналата бъдна среща
на двата вражи вихъра пред Солун.
Димчо Дебелянов

Кому бе нужно да загинеш -
единствен ангел на света,
на Бог, на дявол, на Родина,
на низостта, на светостта?
Кому бе нужно? Всички песни
на ангелския светъл хор
защо се носят все над пресни
гробове и смълчан простор?
Защо и вихрите пред Солун
и всички вихри в този свят
най-първо тук на всяка пролет
обрулват вишневия цвят?
И взорът слънчев става ален,
и пада вековечен мрак
над странник морен и печален,
нестигнал бащиния праг.
Кажи, измъчена Родино,
и ти, живот немилостив,
защо е нужно да се гине?
Защо - да се остава жив?


СВЯТ НА ЖИВИ И МЪРТВИ

Отшумява светът, изтънява
като есенни ранни мъгли.
Смут. Възходи. Падения. Слава.
Сякаш никога не са били.
От небето на мъртвите грее
неразбран, ала чист хоризонт.
Но защо ние - живи - живеем
не по техния знак и закон?
А забравата трупа и трупа
над гробовете бурен и прах.
И не знаем с какво да откупим
свойте много вини пред тях.
Дали нещо природата сбърка,
или Господ Бог нещо сгреши,
та и рай са създали, и пъкъл
във човешките наши души?
Векове кой проблема решил е?
Или няма решение? Днес
аз за кой ли път питам - безсилен
да спася и безчестност, и чест.
Но не чувам отникъде нищо,
както всички живели преди.

Светят само високи огнища
между скръбни далечни звезди.
Свят на живи и мъртви - измама
или истина - с образ и глас…
И се чува свистенето само
на лъчи, устремени към нас.


КАМЪНИ

Пак усещам звездното притегляне
и в кръвта си странна лекота,
значи и за мен дошло е времето
да напусна родните места.
Ще простене удар лек по струните,
ще се ширне ненадеен път
и макар че ще е пълнолуние,
и щурците ще се умълчат.
По полята с бурени и макове,
брулени от кљси ветрове,
ще останат камъните в Раковица
да ме мислят цели векове
и да ми разказват за пороите,
бликнали след звездния порой,
над човешките съдби на хората
и над нечовешкия покой,
който слива време и безвремие
в земна и небесна пустота…
И не чувстваш звездното притегляне.
И те няма в родните места.


БЪЛГАРИЯ

Пролет беше - за всички дървета
и за всички цветя из полята,
и дочух да прошепва сърцето,
че си нашата майчица свята.
И бездомният вятър повтори,
и потретиха хора и птици,
и понесоха песен и говор
към небето ти ръж и пшеница.
Но забравили вълци че има,
че по теб и влечуги се влачат,
бе вървял между белите зими
подир нас устремен и палачът.
Изведнъж ти изплака, изстена
с планини, равнини и дворове.
И се сгуших до твойта вселена -
бели кръстове, черни гробове.
И от здравите корен и върше,
от пламтящите в зноя полета
само клонче върба си откърших
и отпих само къс от небето.
По снагата ти в синьо и бяло
дано в утрото с тях да закича
всичко, с твоята скръб оцеляло,
всичко, дето тече, не изтича.


РОДЕН ДОМ

Не мога вече нищо да му дам,
но си припомням мигове щастливи
и сам вървя след тях, но без да знам
кои са мъртви и кои са живи.
И стигна ли на прага му веднъж
във час, дори за странниците късен,
в стрехите ще заплиска силен дъжд
и ябълките с цвят ще ме поръсят.
Прозорците ще грейнат, ветрове
ще затръбят в комините и в двора,
че хората пак имат домове,
че домовете пак си имат хора.
Ще си говорим дълго през нощта
и дълго ще мълчим, преди зората
да ми напомни, че и пепелта
в огнището му ще остава свята…
Ще тръгна после, ранните мъгли
ще изсветлеят като ръж в полето.
И дълго, дълго цвят ще ме вали.
И дълго ще ме търсят ветровете.


ЕСЕННИ БРАДВИ

Всичко живо е трева.
Клифърд Саймък

1.

Понеже, Господи, ти този свят създаде,
кому присъдата му строга днес да върнем,
че те посочи и че те предаде,
че те осъди и че те разпъна?

В историята, непосилно дълга,
човекът вечно ще се оправдава,
не зная само кой кого излъга
и кой кому греха ще опрощава?

Но тъй като съм още жив и вярвам
и в утрото, и в полъха вечерен,
аз слушам нощем есенните брадви
и кљса, закъснял за гроздобера.

Дали това е нашата утеха,
че на живота в миговете къси
човекът като ранен цвят е крехък
и безпощаден като звяр в греха си.

2.

Понеже тук животът не достига,
очи обръщам често към звездите -
притворена от вековете книга,
с космичен прах и мрачина покрита.

Край мен звъни студът на януари.
Дърво и камък от студа се пукат.
И цяла нощ, от Господа по-стари,
предците по прозорците ми чукат.

Те може би сега разчитат вещо
онази мъдра книга по звездите
и много искат да ми кажат нещо
забравено или почти открито.

Мълча и чакам бурята да стихне,
зората да разпали своя огън
и от небето да ми се усмихнат
светци, насядали на празник с Бога.

3.

Понеже и душите ни разбират,
че в тебе, пролет, истински сме живи,
ти не бъди към нас немилостива -
към тези, дето утре ще умират.

Ръцете ни ако останат празни,
очите си поне да донахраним,
пред Бога как безгрешни ще застанем,
животът щом е с толкова съблазни?

Не ни отказвай милостта последна,
защото няма друго на земята
освен трева, трева… и от тревата
аз се надигам, за да те погледна.