Владимир Георгиев

СТЪПКА

Свали раницата от гърба си, седна на освободеното място и се загледа в пода. Там имаше нещо. Беше влажна малка животинска стъпка; това му се стори важно. Спомни си, че един слепец с куче беше минал покрай него преди малко. Беше чувал, че уж метрото било недостъпно за тях: и за слепците, и за кучетата им. Явно не е съвсем така. Нищо, глупавите нрави и користните грижи в този безсмислен свят вече нямат значение.
Влакът пътуваше бързо. След двайсет минути щеше да пристигне на летището.
Стисна раницата между краката си, за да провери и да усети още веднъж дали багажът е там. Вътре имаше бомба, а устройството тиктакаше съвсем тихо, но отчетливо. Всичко беше наред. След точно десет минути щеше да се взриви. На предпоследната станция.
Огледа се още веднъж. Вагонът беше претъпкан. Една презряла жена застана нахално пред него и левият й крак изпълни влажната стъпка, в която се беше втренчил.
- Няма да ми отстъпите мястото, нали? - попита госпожата. Косите й бяха бели, носеше очила със силни диоптри и държеше чанта, пълна със зеленчуци.
- Разбира се, че не. - Точно сега не виждаше смисъл да бъде учтив.
Погледна часовника си. Осем минути.
- Днешните младежи са невъзпитани - съобщи възрастният господин до него и стана. - Моля, заповядайте, госпожо.
- Благодаря. - Тя изсумтя и седна отривисто. Погледна с възмущение този до себе си. Изглеждаше й напълно нормален, но в същото време го ненавиждаше.
- Не можеш да познаеш вече кой какъв е - каза. - И всички носят раници. Като да са алпинисти. Мислех, че тази мода ще отмине. А вече повече от десет години ги носят. И късите поли не бяха модерни толкова дълго навремето.
Възрастният господин кимна. Това беше вярно за съжаление. За късите поли. И за времето.
- И знаете ли какво носят вътре? - оживи се жената с диоптрите. - Нищо! Едно обемно нищо. Това е целият им багаж.
Собственикът на раницата се опитваше да не слуша.
Пак погледна часовника. Седем минути.
Влакът направи остър завой и хората се сбутаха. Учтивият старец едва не се строполи върху коленете на младежа. Осветлението започна да примигва, за миг спря и после светна отново.
- Всеки носи това, което има. Понякога и нищото е багаж - сподели остарелият джентълмен и поотупа нервно панталона си, сякаш се ядоса, че е имал неволно съприкосновение със седящия непукист. - Нали така, млади човече?
„Скоро ще разбереш, дъртако! Съвсем скоро!” - отговори мълчешком и притисна по-здраво раницата между краката си; сведе поглед. Изобщо не го беше страх; яд го беше, изпитваше злоба. Дразнеха го тези моралисти наоколо. Какво е техният свят? Нищо. Свинщина. Като собствения им живот. Нямат религия, нито вяра. Не смеят да обичат. Не смеят да мразят. Нищожества. Гласоподаватели. Идеалите им се свеждат до някакъв евтин морал, а повечето от тях дори не знаят съдържанието на тази дума. Те трябва да умрат, подлеци мръсни. За да започне нещо ново. Да! За да се роди сияние - от гърма на експлозията, от огъня на мъчителния взрив!
Без да усети, беше вдигнал леко ръцете се с дланите нагоре и усещаше как сърцето му лудо бие. Краят наближаваше. Затвори очи.
- Може пък да е глух. - Очилатата дама очевидно искаше да води разговор. - Не ми изглеглежда невъзпитан. Не бива да съдим за хората по поведението им.
- А по какво? - Възрастният стискаше по-здраво висящата дръжка и гледаше строго.
Разговорът им потръгна. Тези двамата наистина бяха моралисти и изпитваха радост да се възмущават публично от държанието на човек, който се опитва да ги пренебрегне.
Оставаше само още една минута, стисна още по-силно раницата. Започна да се моли, устните му се движеха, но не говореше нищо, дори не шепнеше. Пулсът му се учести, знаеше, че между живота и смъртта има само няколко секунди време. През съзнанието му профучаха като във вихър всички грехове, които беше извършил, зави му се свят, вярваше, че за него ще има нов живот, нов шанс, прераждане - там, в белия облак, при справедливия бог, където неверниците…
Изведнъж мотрисата рязко спря, изсвистяха остри спирачки, металът стържеше и ехото му кънтеше в тунела, хората изпопадаха и се блъскаха по пода. Чу се нещо като лай, свиреп лай. Раницата отхвръкна и часовникът, тиктакащ в нея, изскочи и се отърколи някъде под седалките; две жици го свързваха с бомбата. Осветлението отново спря, замъждука и после светна приглушено. По вътрешната радиоуредба мъжки глас съобщи:
- Моля за спокойствие! Всички да останат на местата си. Чакаме линейка. Имаме извънреден случай!
Хората зашумяха, че някой е опитал да се хвърли под влака. Една жена започна да плаче. Други ругаеха.
Възрастният господин вече не говореше с очилатата госпожа.
Двамата бяха свалили дегизировките си и държаха здраво младежа. Всъщност не бяха възрастни, поне не достатъчно стари за ченгета, готови да умрат преди или вместо пенсия. Бомбата беше обезвредена за секунди, никой не видя какво става в суматохата. На пода се търкаляше зарзават.
Влакът бавно се придвижи до спирката, дойдоха санитари и униформени, хванаха младия човек и започнаха да го обискират. Той не се съпротивляваше. Главата му падна настрани като отсечена, от устата му потече кръв.
- Няма пулс! - установи лекарят делово, докато опипваше врата му. - Поместете се, моля! Носилката, по-бързо!
Очите на младежа, покосен от тежък внезапен инфаркт, гледаха към влажната стъпка на пода, която приживе му беше направила толкова силно впечатление. Тази стъпка не беше човешка.
Сякаш никой не забеляза полицейското куче, което внезапно се появи отнякъде и тревожно дишаше миризмите около трупа и раницата. След него вървеше слепецът и говореше нещо по радиостанцията. Носеше тъмни очила, но без тях виждаше по-добре.

——————————

СЪБОР

- Какво да ти кажа? То не е за приказване. Ден да мине, друг да дойде. Настана едно такова време - препарирано, изкуствено, мъртво време. Гледа те право в очите и нищо не вижда. Опулено. Имах навремето един авер…
Полският фиат, измазан наскоро с кафява боя, едва лъкатушеше из кривите пътечки над селото. Пътуваха към манастира. По това време там имаше нещо като събор - много хора се събираха.
- По-внимателно - прекъсна го строго спътникът. - Тоя, твоя авер, не беше никакъв препаратор. Едно пиле беше балсамирал само. И то приличаше на скумрия. Много говориш, а не гледаш пътя.
- Че какво да му гледам на пътя? От година на година по-зле става. Никой не ще да го оправя. Като дойдат есенните дъждове, направо отнасят и последните остатъци от асфалта. Камънаците от билото се търкалят надолу и понякога достъпът до манастира е невъзможен. Как деянат там монахините - един господ знае.
- Те си имат брашънце сигурно, не им трябва много.
- Така е - съгласи се шофьорът. - И градинка си имат, аз съм я виждал. Садят си това-онова. Казват, че и зад баира стопанисвали малка нивичка. Преди години продаваха ракийка, ама не струваше, слаба беше. Добре, че вече не произвеждат. Джанковица.
Направи голям завой, за да заобиколят голяма дупка по средата на пътя. Вляво зеленото блестеше като сресано - едва покълналата трева леко се поклащаше от вятъра, а слънцето мамеше погледа и осветяваше цялата източна част на билото: вековни дървета и остри зъбери разкриваха тайното си великолепие безмлъвно, гордо и спокойно.
- Красиво е, а? - шофьорът беше в добро настроение. Беше сменил важен чарк в автомобила и сега знаеше, че няма да има проблем да отидат до манастира и да се върнат. Колата му беше на повече от трийсет години и вече трудно се намираха резервни части.
- Много. Много е красиво. Не съм идвал никога тук напролет.
- Идвал си, ама беше отдавна. А аз съм идвал повече от тебе. Навремето с жена ми не пропускахме събор. Ама то какви бяха съборите - веселба, ядене, пиене, лакърдии, музика… Празник беше, не събор. Сега не е така.
Някой отзад рязко наду клаксона. Възрастният водач на фиата свали прозореца и махна с ръка:
- Айде, минавай, минавай! Закъде си се разбързал? Най-много да спукаш някоя гума. А дано!
Пристигнаха тъкмо навреме. Огромен казан с вкусна чорба приятно димеше на средата на поляната пред манастира. Нямаше много хора. Слънцето припичаше.
- Искаш ли, докато стане време за обяд, да запалим по една свещ, а после да те заведа на хубавото место? А? Ще си спомниш, как няма. То си е същото, местото, малко хора го знаят.
Спътникът кимна. Нямаше какво друго да правят. Запалиха по една свещ за мъртвите, по една за живите. Видяха новия параклис, построен преди една-две години. Манастирът беше поддържан. Надписите с разни цитати от Библията, бяха като нови, с ярки кафяви цветове. Чистичко. Тук-там подаваха родовите си главички иглики и теменужки.
- Слънчево, ама си е още студено - рече шофьорът. - Айде да походим малко, че да се сгреем. Ще ти покажа местото.
След десетина минути полянката се скри зад тях, а те навлязоха в рехавата борова гора, където беше още по-хладно. По високите части на дърветата клоните пукаха, блъскайки се един в друг от вятъра.
- Брей, настръхнах! - разтри раменете си спътникът. - Страшничко е в тая гора. Защо ме доведе тук?
- Страшничко, глупости! Виж колко е чист въздухът само. И е спокойно, диво. След малко ще видиш защо те доведох.
Пред тях блесна на слънцето малка полянка, цялата в цветя. Беше бяло и зелено, като че ли снегът още не се беше стопил.
- Ето тук ще поседнем. Тук идвахме винаги. Ще си спомниш.
Опряха гръб о гръб и замълчаха. Мислеха за различни хора, но по еднакъв начин. И двамата седяха със затворени очи, вслушани в тихото жужене на времето, което стоеше край тях препарирано и ги гледаше с кръглите си, строги и ококорени мъртви очи. Стана време за обяд, от полянката се чу глъч, надойдоха и младежи, деца тичаха по тревата.
Полският фиат едва се тътреше по нанадолнището към градчето. Двамата пасажери в него изглеждаха умислени.
- Не трябваше да идваме - каза унило шофьорът. - Стана ми мъчно.
- Добре направихме, че дойдохме. - Спътникът му умеше да възразява благо, ненатрапчиво. - Иначе щеше да ни бъде още по-мъчно. Аз като си спомням, ми става хубаво. И по-малко боли като че ли. Забравя ли за миг, боли, та се къса - вина ме налита, че аз съм виновен, задето те умряха, а не аз.
- И при мене е така. Затова ти казах, че вече ме е страх от времето - все ми се струва, че ме наблюдава. Щурава работа. - Зелените равнинки бавно се сливаха с потъмняващото небе. Замириса на огън, от него или от мъглата дим се стилаше под планинския гръб като сапунена пяна. Спътникът пак разтри раменете си и се загърна с шубата. - Ама ти си станал много зиморничав? Преди не беше такъв. Нали ще останеш да преспиш у дома? Ще запаля печката. Има къде да спиш. Даже може да избираш между две стаи. Къщата е празна. Куха е като мене.
- Не, ще си ходя. Има влак в седем вечерта.
- И закъде си се разбързал? Утре е неделя.
- Именно. Неделя е най-тъжният ден. Човек трябва да е сам. Така е по-близо до тези, които е загубил. И по-далече от другите, дето нямат нужда от него. Сам ли си, значи си по-близо до себе си. Аз така мисля.
Колата силно се раздруса и амортисьорите - стари и ръждясали, изскърцаха гневно.
- Май си прав, братче. - Шофьорът стисна кормилото по-здраво и дланите му се изпотиха. - Да, май си прав. Значи - живот и здраве, чак догодина пак по това време ще се видим, а? Ще вземем да се забравим дотогава.
- Ще се забравим - повтори като ехо спътникът. - Ще забравим ли? Дай боже.
Старият полски фиат спря пред портичката на стара къща. Двигателят запърпори и угасна. Шофьорът бавно слезе, разкърши кръста си, огледа се, замижа срещу слабата крушка на вратата на къщата и погледна в купето на колата.
- Забравих да ти кажа - каза, - че влакът вече не спира тук. Гарата я направиха на хотел. Ама и той фалира. Кой те излъга, че в седем има влак? А?
Спътникът му не отговори. Той беше хванал влака. А неговият стар приятел и съсед, шофьорът, още стоеше на гарата и махаше за сбогом след железницата.

——————————

СЪН

Много дълго продължи този сън. Като нишка от някаква плетеница - усукваше се, диплеше свои форми, после се обръщаше, влизаше в други образувания и накрая вече всичко се объркваше в хаотична безредица, красива и плашеща едновременно.
Сънят рисуваше живота му такъв, какъвто той не искаше да бъде. Паяжина - бяла, надиплена и примамлива като капан, висеше в главата му всяка нощ. Усещаше, че паякът е той, затова не можеше да спи, тревожеше се, че ако помръдне, ще се оплете в собствената си мрежа - уж негова, а всъщност оплетена от съня, същият сън, който идваше и си отиваше без да пита.
Дали не бълнува?
Бълнува, разбира се.
- Ето сега ще стана и ще отида до мивката, за да си налея една чаша вода! - провикна се бодро и установи, че гласът му е уморен, дрезгав и не е… съвсем негов.
После видя някак острани, че тялото му се изправя, прегъва се, за да направи крачка, а сянката, която го отразяваше, беше много по-голяма и ясна от самото тяло.
Отпи от водата и се взря в отпечатъците на потните си длани върху стъклената чаша. После се обърна и се уплаши, че сянката го наблюдава, станала е съвсем голяма и е готова да го погълне. Тази сянка е напълно черна, не е като паяжината от съня му. Дали да не избяга? Къде? Та той е пленник на собствената си паяжина. Нали той изплете живота си такъв, какъвто е? Как да избяга? Невъзможно е.
- Сега ще се върна в леглото и ще заспя! - каза още по-силно, та сянката да се уплаши и да избяга. Неговата сянка никога не се плашеше. Тя беше по-смела от него, такава сянка има право на собствен живот.
Вероятно затова тя му отвърна със същия дрезгав, рязък и силен глас:
- Ще си легнеш в леглото и няма да заспиш! Заспиват само хора с очи. Затварят клепачите, спускат пердето на този живот и отиват в другия.
Да, стаята беше прекалено малка за двамата - за него и за сянката. Нека тя да си крещи, това също е безсилие, той ще прави каквото иска и каквото е решил. Сянката да отговаря за своите сенчести неща.
Затвори очи. Перде? Хм. По-скоро щора. Карай. Всичко е сянка.
Защо ли се изпотява? Не е топло. Не е и студено.
Просто има нужда от почивка, това е. Дали животът е паяжина, не е въпрос, който ще реши паякът. Нито собствената му сянка.
Този въпрос могат да решат само жертвите на паяжината. Унесе се. И сякаш задрема. Обаче телефонът звънна.
Мразеше мобилните телефони.
- Кой е?
Мълчание. Сигурно е грешка. Понечи да натисне копчето за затваряне, обаче чу:
- Аз.
Позна гласа му.
- А, ти ли си. Кажи.
- Няма какво да ти казвам. Обещах да ти се обадя, когато идвам.
- Ти… Кольо ли си?
- Не, Сянката съм. Вчера говорихме.
- Вчера говорих с Кольо.
- И утре ще говориш с него. Кольо е вече при мен.
Значи затова се е изпотявал. Сянката е била на жица разстояние. А може би е грешка?
- Кой се обажда всъщност?
Чу се пиукане.
Дължеше пари на Кольо. Сигурно е от някоя колекторска фирма. „Боже, боже… Защо се наложи да вземам заеми на стари години. И ги взех, макар да знаех, че няма да мога да ги върна. Сигурно защото цял живот се нядавах някой да го стори вместо мен. Нещо добро. Без аз да правя добро. Да взема от чуждото и друг да плати. Така е най-сладко. В крайна сметка животът е… такъв.”
Закахъри се. Кольо бил… при нея. Че коя е тя, по дяволите, та да знае за Кольо? И за задълженията му? Жена му ли? Едва ли. Кольо никога няма да каже да жена си, че дава пари на своя приятел, дори те да са му последните.
Но пък, от друга страна, щом Кольо вече е на оня свят според Сянката, значи няма да има на кого да връща парите. И всичко е наред.
Сипа си вода, ръката му трепереше. Надигна чашата, а в отражението на водата видя нея… Сянката. Клатеше зад гърба му нещо в края си, костовато като показалец: „Не пий вода… Няма нужда.”
Остави чашата на мивката и я погледна злобно. „И дълговете като нея ще оставя. Кольо ще пие студена вода. Синовете му - също. Нищо не могат да вземат от мен. Нямам нищо на мое име. Това е добре. Всичко съм премислил.”
Сърцебиенето не беше нещо необичайно, но този път дойде внезапно и по-силно. Нещо блъскаше, лумкаше в гърдите, като разгоряла пещ със стари цепеници. Усети, че този път е различно.
- Дълговете… Кольо… - едва говореше. Държеше се за стомаха и опипваше гърдите. В него беше влязло нещо.
Досети се за сина си. Тя, майка му, трябва да се е погрижила. Минаха шейсет години. Не му пращаше издръжка на младини, наистина. Но пък в крайна сметка… може би е имало причина. Винаги има причина. Децата са на майка им. Той тогава имаше други проблеми, други харчове. Това дете не беше само негово.
Сянката дойде и го помилва. Стана студено. Беше по-грозна от това, което бе виждал на рисунки и в сънища. Миришеше ужасно.
Не беше милване докосването ? - режеше този допир, стържеше, скърцаше като стиропор в огледало, разкъсваше го. Усети, че целият гори. Чувал беше, че така е преди края.
- Дълговете се наследяват - каза благосклонно миризливата грозница. - Това облекчава болката по пътя надолу. Няма страшно.
- Но аз нямам наследници - едва продума смъртникът. - Дори не осинових, въпреки че можех. А сина ми… майка му само знае къде е.
Тя се изхили доволно:
- Ето това е страшното. Цяла вечност ще плащаш лихвите. - Изкикоти се зловещо. - А главницата си ти. Ха-ха!
Не се уплаши от вида й толкова, колкото от думите. А тя се изплю в лицето му:
- Адът е банка. Там обичат длъжниците. Хранят се с тях. Няма равноправни. (Хи-хи! Равноправни!) А ти, самодържецо? Везните… Ти си изпуснал везните на своя живот. Защото си мислел, че ги държиш. И своиш. Сега ще разбереш някои неща. Налага се.
Не го остави да говори повече. Нямаше смисъл. А и трябваше да плаща. Не биваше да се мотае вече в този негов свят.
„… Много дълго продължи този сън - каза си, когато усети, че вече е буден. - Имах чувството, че няма да се събудя никога.”
Опита да отвори очи. Но не успя.
Понякога така се случва. Клепачите залепват. Когато има защо.

——————————

У ДОМА

Към обед притъмня и започна да вали. Градът беше под планината и отдалече изглеждаше като слят с нея.
Отдалече гледаше и той, затова му се стори, че този град не е същият вече, не е неговият. Беше израснал там и сега се връщаше. А градът като че се беше смалил. Двайсет и две години по-късно.
- Край пътя преди града има кръчма. По-добре да спрем там. Ще отдъхнем и ще се насладим. Гледката е чудесна, ще видиш.
Човекът до него беше доста стар, но ходеше изправен и без бастун. Носеше куфар.
- Добре - съгласи се старецът. Зарадва се, че ще починат, ала каза: - Но защо да спираме?
- Така искам. Нали се разбрахме във влака? Аз съм ти водачът, ще ме слушаш.
Повървяха още около половин час. Ръмеше леко, дрехите на стареца подгизнаха, но той не се оплакваше.
- Тук беше - рече водачът. Пътят се отбиваше вляво, имаше празно място и няколко едри камъка, но друго нямаше. - Сигурен съм. Тук беше страноприемницата. На два етажа. Първият етаж беше хлебарница, до нея на калкан - кръчмичка с хубава наливна бира.
- Добре, Саше. Щом казваш, значи така е било. Но сега не е така. Искаш ли да поседнем?
Лицето на възрастния човек разкриваше умората му. Движенията му още бяха пъргави, но цялата кожа по лицето му се беше свлякла, очите му изглеждаха ококорени и подути.
Сашо се съгласи. Няма закъде да бързат. Къде е ресторантът, по дяволите? Цяла къща не може да се изпари току-така. На горния етаж живееха негови далечни роднини. Те първи щяха да го видят. Къде са те сега? Или беше сбъркал мястото?
- Ти постой тука, почини си - каза. - Аз ще поогледам наоколо.
Край пътя зеленината беше гъста и почти непроходима. Планината се беше свлякла като кожата на стареца и беше погълнала половината от трасето. Личеше, че оттук не минават много коли. Прахоляк и тръни правеха картината още по-тъжна. Сега прахолякът се превръщаше в кал. Обувките му се пързаляха и той се подхлъзна, олюля се и се отърколи в малката долчинка, която зейна пред него изведнъж.
Докато се търкаляше равномерно и бързо по надолнището, стискаше здраво в ръката си чантата - там бяха портфейлът му и снимката. Усети острите камъни и бодлите на трънаците, в него нещо пропука, но не се почувства наранен. Най-сетне спря да се върти. Виеше му се свят. Усмихна се: легнал в дола, гледаше мрачното небе и падащите от него капки - бавни, уморени и тромави, едри като мъниста. Затвори очи и усети влагата върху клепачите си. Беше му приятно.
Опита се да стане, но по-рязко, отколкото трябваше. Остра болка прониза кръста му, той се наведе, изохка и пак легна, този път настрани. Внимателно се подпря на единия крак, повдигна се, но болката отново го сряза.
„Трябва да полежа малко - каза си. - Сигурно съм се навехнал или съм прищипал някой прешлен. Това трябва да е. След минута-две ще отмине.”
Полежа десетина минути. Не усещаше болка, но дъждът се усили и вече не му беше приятно.
Отново се повдигна на ръце, после придвижи левия крак напред и тъкмо да се изправи, нещо прощрака и болката в кръста направо го сряза на две. Притъмня му пред очите и рухна на земята.
Когато се опомни, дъждът беше спрял и като че ли вече мракът беше причината да бъде сиво и глухо наоколо, не толкова лошото време.
Страх го беше да направи нов опит. Имаше ли избор обаче?
Чу звъна на мобилния си телефон - някъде далече и спотаено припяваше мелодийката му, има-няма десетина-петнайсет метра, към по-високата част на долчинката. Звънеше настойчиво.
„Добре е, че дъждът не го е повредил. Сигурно съм го изпуснал, докато се търкалях надолу. Дали ще мога да го намеря? Само да го намеря… ще се обадя да ме вземат оттук. Трябва да опитам да стана.”
Опита. Но не се получи. Болката беше нетърпима. Мръкваше.
- Сашеее! - викаше старецът край пътя и се оглеждаше. Имаше около час път до града, а вече се свечеряваше. Той не можеше да ходи бързо и чувстваше, че вече е време да тръгва. - Сашеее! Къде си?
„Трябва де е минал по някой пряк път - помисли си. - Няма смисъл да го търся. Той бърза. Поне да се беше обадил. Чакай да му звънна.”
Набра номера на мобилния му телефон. Никой не вдигна.
„Тук може да няма обхват. Това градче е малко и е под планината. Няма връзка вероятно.”
Прибра телефона в джоба си и тръгна сам по пътя. Дъждът беше спрял и се ходеше по-леко.
Не можа да мигне цяла нощ. Беше му студено и изпита страх - зъл, хладен и тревожен, тръпнещ страх, който го изненада. Не се беше страхувал така много отдавна - може би от двайсет и две години, откакто напусна това градче. Тогава беше съвсем млад, но като че ли не бе преодолял страха от тъмното. През годините този страх стана непоносимонст към неизвестното. Омраза към непознатото.
И към влечугите. Опасяваше се, че ако мърда много-много, ще го нападнат змии и гущери. Тук трябва да има много. Планината е съвсем близо. Той беше в планината. Как да се предпази? Дори не може да се движи. По-добре изобщо да не шава. Ама че нелепа ситуация! Нищо и никакво подхлъзване, а виж какво докара. Как сега ще намери джиесема, как ще се обади? Кой ще го намери тук? Е, все трябва да има начин да се измъкне от това дере. Не може да умре тук в края на краищата. Глупаво е даже да си го мисли. Човек не се ражда и не работи цял живот, не учи, не се развива, не лъже и не го лъжат, не гради и не мечтае, за да погине по този безумен начин. Чак пък толкова безсмислен животът не може да бъде.
„И все пак… Какво да правя?”
Не можа да си отговори. Но не се успокои, защото наоколо беше толкова тъмно, че отраженията на далечните тихи светлинки на града в ниските облаци му се струваха ярки и близки. Нямаше звезди.
Старецът стигна до града и намери пощенската станция. Там го упътиха. Беше вечер, трябваше да побърза. Не бива да отива по никое време. Докато влачеше нозете по непознатите улици, опита отново да се свърже със Сашо. Не успя. Странен беше този младеж. Запознаха се във влака. Не изчакаха автобуса, който щеше да ги закара директно до градчето; решиха да вървят пеша.
- Ще видиш колко е живописно! Навсякъде е зелено по това време, пътят е чудесен, ще се отбием да пием по бира в една красива кръчмичка. Ще видиш! Само ме следвай. И си запиши номера на телефона ми!
Запамети го - знаеше как да използва клавишите. И го последва. Интересен беше разказът на този Сашо. Да зарежеш всички - близки, познати, роднини, и да заминеш внезапно. И никой да не знае къде си. Дори майка ти. Да не пишеш. А в същото време да твърдиш, че си ги обичал през цялото време. Че са ти липсвали. Възможно ли е това?
- Никога не си задавам този въпрос - каза Сашо във влака. - Не знам дали е възможно. Знам само какво чувствам. Сега вече имам пари. Мога да ги гледам спокойно в очите. Имам стойност. Те ще видят нов човек. Ще ме уважават. Какво бях преди това? Какво бях преди да се махна от този град?
- Какво беше? - попита старецът, защото искаше младежът да довърши споделеното.
- И сам не знам. Една мечта бях. Глупава мечта. Страхливец. Страхувах се от тъмното. От змиите. От неизвестното. Май от всичко се страхувах. Дори ме беше страх да мечтая: мечтите ми станаха толкова големи, че можеше да ме погълнат. Разбираш ли?
- Разбирам. Струва ми се. - Старецът не разбираше напълно Сашо, но се опитваше. Той самият отдавна нямаше мечти. Единственото му желание беше да не пречи. На неговите години това е достатъчно.

Стори му се, че вече зазорява. Храстите живнаха, клоните на близките дървета прошумолиха, птичките май се разбуждаха. Опита да повдигне тялото си, но вляво като с нож го проряза рязка и парлива болка. „И как сега да се изпикая, по дяволите!”, изруга и стисна със зъби. Това положение го вбесяваше. Доближи до себе си чантата, извади снимката на майка си и замижа. Още не се виждаше добре. Гледа я дълго, докато стана съвсем светло. Целуна снимката и внимателно я прибра в чантата. Двайсет и две години. Майка му вече не изглежда така, това е сигурно. Но той винаги така ще я помни. Как ли ще се зарадва, като го види! И като разкаже, че е успял, че вече е заможен, че има планове… Хубаво ще бъде. Тя заслужава тази радост. А той ще бъде горд, че я е зарадвал.

Краката едва го държаха, куфарът уж беше лек, а сега му тежеше; но не се огъна. Стигна до старческия дом. В тъмното сградата му се стори красива и спретната. Там го очакваха. Приеха го, настаниха го. Вече беше късно за вечеря. Нищо. Нямаше да е за първи път да си легне гладен. Излъга, че е вечерял. Беше сам в стаята. Не искаше да мисли за нищо сега. Беше много уморен. Легна и заспа.
На сутринта слезе в трапезарията и се запозна с персонала. Всичко му се струваше чудесно. Имаше зала за почивка, нещо като голяма всекидневна с масички и сив мокет, с телевизор, табли, шахматни дъски, малка библиотека. Градината беше чудесна. Закуси с голям апетит. Истински Дом за възрастни. Хубав дом. И хората едни такива - прибрани, тихи, тъжни, премерени. Имаше и по-стари от него, ще намерят какво да си кажат и за какво да помълчат. Всичко изглеждаше наред. Да, тук той щеше да живее добре. И нямаше да пречи на никого. А Сашо… Сашо обеща да му идва на гости. Като на свиждане, но не съвсем така: това е старчески дом, не е болница.
В купето на влака Сашо говореше така: „Аз ще се установя да живея в този град. Обичам го. Пред всичките тези години го обиквах още по-силно. И ти ще ми идваш на гости. Ще те запозная с мама. А сега ще ти покажа пътя до Дома за възрастни. Не е далеч от пощенската станция. Като поспрем за малко в кръчмичката, няма и час - и сме там.” Обаче стигнаха само да кръчмичката. Тази, дето я нямаше вече. Сашо не му показа пътя докрай, тръгна нанякъде, сигурно не е имал търпение да се прибере у дома. Нищо, той сам го намери, пътят беше единствен, нямаше разклонения. Дано да е добре това странно момче. Как внезапно изчезна! Щом не се обажда, добре трябва да е. Така е при младежите.
Сашо не беше добре. Лежеше, не помръдваше, беше жаден. Беше по-тъжен от хората в Дома за възрастни; и по-безнадежден от тях. Опита се няколко пъти да извика за помощ, но нещо вътре го режеше остро, щом поемеше по-дълбоко въздух. Трябваше да диша леко и да не се напряга.
Започна да лази полека към мястото, където вчера беше чул звука на мобилния телефон. Скоро се отказа. Болката беше по-силна от желанието му. Като мечтите, които преди двайсет и две години бяха станали по-големи и по-силни от него.
Старецът беше намерил своя нов дом. Сашо - също.
Те двамата повече не се видяха.

——————————

ПЕРСОНА НОН ГРАТА

Дадоха ми персонална пенсия.
Първо го чух по радиото. Отворих нета, гледам по сайтовете - вярно, бе! Дали са ми персонална пенсия.
Нито знам защо, нито знам кой. Ама пише - по предложение на министър е станала тая работа. После цялото правителство е взело решение чрез вишегласие и консенсус. И накрая - парламентът.
Брей! Голяма работа съм бил. Имал съм принос, така прочетох. Към културата. Изтичах в банята да се огледам, подскочих и установих със задоволство, че наистина съм голяма работа. Друг е въпросът, че огледалата винаги ги слагат по-високо, отколкото е нужно за целите и потребностите на хората с принос.
- Айде, наборе, да почерпиш! - обажда се първи Гоше. - Честито! Да не вземеш да се надуеш, че съвсем ще се пръснеш. Не бива. Има хляб в тебе. Винаги съм знаел.
То освен хляб друго в мене не остана. Малко съм нисък за килограмите си, но очевидно съм достатъчно висок за културата.
Дадох воля на радостта си и вместо да произнеса ода, изругах най-лирично и възторжено по щастливия повод.
- Пундьо, ще очаквам още утре да полеем пенсията! - изкрещя по жицата другият ми приятел, Серлата, след половин час. Как бързо се разпространяват новините - истински, фалшиви, няма значение: летят със скоростта на младостта. - Няма да те дера, ще отидем в някой ресторант да ядем фазани и патици, че отдавна не съм хапвал дивеч. И червено вино. Айде, до утре!
Пундьо. Не отива на културен човек такова име. Особено когато си лауреат на персонална пенсия. И се казваш Иван. Ама Пундьо ми остана артистичен псевдоним от младите години, когато чертаех жалоните на културата в завода за метални опаковки. Бях шлосер.
Връща се жената от надомната работа, с която се е заела от два месеца, за да запълва дупките на семейния бюджет, и от вратата крещи:
- Свари ли яйцата?
Вярно, че бях обещал. Ама се развълнувах покрай тая новина и забравих.
- Ей сегичка, злато мое! - отвръщам и врътвам копчето на котлона.
Явно не е чула още вестта: а и няма къде, нали по цял ден набива с един калъп форми за габърчета в малък затвор без прозорци насред гробищата извън града; затова му викат надомна работа, понеже мястото е подходящо. Нищо, ще разбере скоро, ще се изненада, най-вероятно ще пожелае да ме целуне и и ще поиска за компенсация да я заведа на екскурзия я на Северния полюс, я на Южния. Или в Перник, където тия два полюса се сливат през зимата като две влюбени противоположности и понякога правят сияние или произвеждат чалга.
Спрях да мечтая, защото моята Пундьовица, златото ми, рязко пусна телевизора на макс и повече не ми проговори. Дори не опита яйцата, сварените.
На другия ден черпя Гоше и Серлата в тенекиеното заведение до градската тоалетна.
- Още не съм взел пенсията - викам, - това е за разгряване.
Човек трябва да загрее, защото иначе не бива - може да ти се пръсне сърцето от радост. На мен и панталонът ми ще вземе да се спука: ако не от радост, от друго. Затова е добре да се разкърша преди интронизацията като първенец преди състезание, да почувствам сладостта от тържественото снизхождение към чуждото нищожество.
Черпя ракия, от най-евтината, а за мезе - кисели краставички. Рупаме, боцкаме, отпиваме и се веселим.
- Персонална, брато! - тупа ме ме по гърба Серлата. Краставичката ту влиза, ту излиза от гърлото ми. - Персонална пенсия! Голяма работа си! Пундьо и половина!
Сетих се, че не мога да достигам нивото на огледалото в банята, но пък това съвсем не пречи да си голям. И Наполеон е бил нисък.
- Така е - скромнича. - Очевидно хората са ме оценили.
Давам си сметка, че странното ми артистично име не ги е смутило. Че то хората, ако по имената се познаваха, мен нямаше и в тоалетната да ме пуснат. За Серлата да не говорим.
- И как няма да те оценят? - Гоше смуче краставичката, защото няма зъби, а протезата му убива. - Ти си персона!
- Персона нон грата! - добавя окуражително Серлата. - Гранде!
Никога досега не бях подозирал, че съм персона. Какъв ли не съм бил на културния фронт: заварчик, шлосер, оператор по чистотата, където се запознах със Серлата - така го нарекохме, защото все му се падаше да чисти женските тоалетни. И съпруг бях през цялото това време, съвсем приличен и физкултурен. Оценили са го хората. Те имат очи уши навсякъде, тия от министерствата, трябва да са разбрали най-сетне каква перла представлявам. Сам по себе си.
Серлата внезапно хуква към тоалетната, той винаги прави така, защото задържа течности или по навик, а ние с Гоше поръчахме по още едно. Хубаво мина денят.
Но вечерта разбрах, че имало съвпадение на имената. Първо го чух по радиото - награденият с моето име вече си е получил персоналната пенсия. После включих нета - да, награждаването е минало. Състояло се е в някаква гранитна зала…
Какво да ви кажа? Все едно чух пернишка рапсодия от сорта на „Камъните падат, падат от небето…” И все връз мене. Трябваше да се досетя. Ама нали съм суетен, реших, че го заслужавам. Дали били пенсията на друг Иван. Ивановци много, ама Иван-Пундьо е един! Така да знаете.
После бавно ми попремина, поуспокоих се. Че съм персона - това може и да е вярно, даже е истина. Но още не съм пенсионер, признавам. Как тогава ще ми дадат пенсия? За персонална пенсия трябва хем персона, хем пенсионер да си. По едно и също време. Сигурно чакат да ми дойде времето. И тогава ще ме интронизират. Знаят хората, че настъпи ли старостта, човек помъдрява и става толкова културен, че вече и да иска, не може да харчи пенсията за себе си. Най-много да я прахоса цялата в аптеките, ако преди това не я е раздал на телефонни измамници да се почерпят за здравето на болните.
То, ако се замислиш и на компютрите им викат персонални, ама всички ги ползват като да са общи; от куртоазия са ги кръстили така, да дадат значителност на тия, дето ги имат. Компютърът персона не прави, не. Друго трябва за тая работа. По-първо човек трябва да се докара до персона, че после чак да добие пенсия. Защото много пенсионери остаряват и се сбръчкват до ужас, а персонално хич ги няма. Персонализираш ли се, пенсията сама ще дойде лека-полека, ще се отърколи с времето и… хоп! Пада в капана на персоната и става персонална пенсия! Така ги разбирам аз нещата.
Виж, взема ли веднъж аз тая персонална пенсия, всички ще усетят културата ми, не само Серлата и Гоше. Ще бъда щедър, бодър, весел и съобразителен. Ще започна да поздравявам съседите. Няма да тупам чергите от балкона и ще изхвърлям боклука само в контейнера.
Слагам яйца на котлона, та като се върне моята Пундьовица, да знае, че съм мислил за нея през цялото време. Днес съм само персона нон грата, но утре… кой знае.