ПИСМО ОТ ЧУЖБИНА

Михаил Цветански

ПИСМО ОТ ЧУЖБИНА

Мамо, тате и Мурджо игриви,
аз си мисля за вас - нощ и ден,
дните в гърлото съхнещо скривам
и във всеки миг вие сте с мен.

Да, добре съм, работя, печеля
с чест и пот - уморени пари,
имам покрив, с живота се боря,
нямам дългове, кътам дори.

Сутрин спомен очи ми отваря:
как се връщам на село по здрач,
уж на чужд език думи повтарям,
а на български пея до плач…

Няма как да си дойда, простете,
трябва сметки да плащам, кола,
но на дядо пари занесете -
да не мръзне без печка в снега.

Ще сполуча, тук всеки успява,
щом е честен, работи с мерак,
но България как да забравя,
и градината, родния праг…

И жена си намерих, красива -
работлива, къщовна, добра…
Тате, мамо и Мурджо игриви,
Бог ми даде родина сега…,

а когато умирах от бедност
и крадях от мечтите трохи,
бях един млад човек непотребен,
хвърлящ семе във сухи лехи…

Бях загубен, макар че ви имах,
всяка пролет с бадема цъфтях
и се радвах на лято и зима,
но сега станах мъж и разбрах…

Във България всичко е чудно,
но държавата мащеха е
и сега тук оставам, залудо -
емигрант със отнето сърце…


ЛИБЯ ТЕ, ЛИБЯ, ДЕВОЙКО

Либя те, либя, девойко…
всяка нощ тебе сънувам,
сбираш в душа ми ръкойки -
жънеш ми чувствата луди…

Либя те, либя, звездице,
вардам те все на мегдана,
с розов цвят да те закича,
менците да ти подхвана…

Либя те, лична момице,
с черни очи - гологани,
с тенка и кръшна снагица -
искам късмет да ми станеш.

Либя те, моя изгоро,
само как ситниш хорото,
леко подскачаш нагоре -
радост и плам за окото…

Либя те аз, пъргавице,
дворите диплиш чевръсто,
пенджера търкаш с ръчица,
та като слънце да лъсне…

Либя те, либя, девойко,
ех, само да ми пристанеш,
цял живот все да си моя -
челяд на хубост да хване…


БАЩА

Врата открехвам. Гърлото ме стяга…
Сълзите съхнат в детски спомен жив.
Хлапакът палав, сякаш в храм присяда
и пред баща си тръпне мълчалив:

очите му са все такива - строги,
косата му е бял житейски сняг…
Шега и в труднината ще намери.
На майчината дума - похлупак…

Ще скъта мълком бащината обич,
щом заразказвам как не ми върви.
Ще вземе чашките - в бюфета горе
и виното от звън ще прокърви…

Ще се усмихне, ще запее песен
и ще ми каже, че все пак греша
във пътя си синовен и нелесен,
забравил, че и аз съм днес баща.


СЪНЕБРОДНИЦА

Мисли врачуват ми нощите. В прашните сънища.
Лутат се в къщи с темели от мъжки мечти.
И сънебродница ти си ми… След кръстопътища.
Водиш ме там, дето вино от сладост горчи…

Тичаш сред синори. Хвърляш усмивки-омайници.
Китна градина си… Пролет със дъх на любов.
Уж те познавам, а май си загадъчна странница?! -
или съм търсил - по-друга жена с моя зов…

Жажда разплиташ. Кичури вият по мене гнездица.
Дланите стъкват за двама чардак споделен.
Паля с целувки очите ти - ясни зорници…
После… събуждам се… В сън от звездите роден.


ТРЕВНЕНСКИ МАЙСТОР

Дълбай, майсторе! Вдъхвай животец…
Една подир друга вкървявай ти жилките…
Приказки чудни шепни на дървото:
момата със менците… чучура… билките…

Дълбай на момците мерака, по пладне -
там, на мегдана, в жажда поспрели
и кавалджията, с ритмите пъргави,
еркери щръкнали в къщите бели…

Жънвай с длетото дървесната нива…
Орехът нека в ръката ти стене…
Щом от миндера тавана погледне,
гостът да свърне - в твоето време…


ДИЛЕМА

Имаш тяло за грях и душа - за поема…
Как - кажи - да реша тази сладка дилема?
Да изтръгвам ли стихове от мечтите ти диви?
Да се гмуркам ли в рифове със корали красиви?

Да очаквам ли устните - сладоносни торнада
във цунамени чувства с твоя дъх - да ме давят?
Да изгубя ли някъде остров само за двама?
И света да повдигна ли? - Дай ми себе си само…

Дай ми сгушени заливи, приютлива лагуна
от вечерните бризове - жадно-приливно-чудна…
със вълните от прелести залюлявай Луната…
Дай ми мигове вечност - остарели в душата ти…