Георги Стойков

„Щрихи от една биография” на Лако Павлов, макар че като всяка биография е нещо много лично и съкровено, е чудесен повод да си припомним за съдбовни събития в нашия плевенски край, за историческата роля на лявата партия в неговото преобразяване.

Една лична изповед се превръща в изповед на няколко поколения, защото всички - тези, които с оръжие в ръка осигуриха победата на социалистическата революция, онези, които ги последваха в мирното съзидание, както и днешното младо поколение социалисти - намират част от себе си в споделените радости и тревоги на Лако Павлов.

Радвам се, че провеждаме този разговор в навечерието на 9-ти септември. След реставрацията на капитализма това историческо събитие се тълкува различно от днешните политически сили.

То се движи от старата празнична щампа до пълното отрицание на антифашисткия подвиг. Аз съм привърженик на определението, което даде големият наш публицист Стефан Продев. Той нарече 9-ти септември „планински връх, на който най-добре стои българският кръст.”

„Щрихи от една биография” всъщност започва с върховното изпитание на нейния автор. Едва осемнайсетгодишен фашисткият съд го осъжда на смърт. Времето е размирно. Времето е бунтовно.

Европа гори в пламъците на най-кръвопролитната война. След поредицата от победи на европейския полигон, авангардът на световния империализъм - хитлеристка Германия - тръгва на безумен поход срещу люлката на социализма - Съветския съюз.

Чест прави на ръководството на нашата партия, че реално оценява угрозата за човечеството и за България от това вероломно нашествие и още от първите дни след 22 юни 1941 г. обявява курс на въоръжена борба срещу хитлеристките окупатори и българските монархофашисти.

В тази неравна битка първи се вдигат комунистите и членовете на Работническия младежки съюз, нашият славен РМС. Но както пише Гео Милев, първите винаги падат в кърви.

Доказателство за тази проста истина е и съдбата на днешния наш гост - побелял вече от тежестта на годините, но все така чаровен и кипящ от енергия и вяра в най-хуманните идеи, които човечеството е раждало - комунистическите, извикани от историята да преобразяват човешкото общество, да го направят по-справедливо и по-съвършено.

Ние, от по-старото следдеветосептемврийско поколение, помним този ветеран и с черни коси, и с горящи, заразяващи очи, вдъхновен агитатор и организатор на първите съзидателни петилетки в нашия град и в плевенския край.

Те сложиха началото на индустриализацията и превръщането на Плевен в мощен индустриален център, а селското стопанство - в модерен отрасъл на българската икономика.

Но това е по-късно. Нека се върнем за минутка в ония майски дни на 1942 г., в които, както пише в спомените си Лако Павлов, „започна ада на живота ми. Близо три месеца прекарах в Държавна сигурност, ръководена от страшилището Гюров, после в контраразузнавателния отдел на 4-ти полк, после - до 7-ми септември 1944 г. - в затвора на Плевен…”

Така скромничко записани в „Щрихите” тези изречения едва ли ще направят кой знае какво впечатление на съвременния читател. Арест, Държавна сигурност, Държавна сигурност в армията, близо две и половина години в затвора и над всичко това - смъртна присъда.

Излишно е да ви уверявам, че това са свръхчовешки изпитания, а нашият герой дори не намеква, че ги е издържал успешно. А може би в това е обаянието както на книгата му, така и на него самия. Скромността е присъща на силните личности.

Смъртната присъда на Лако Павлов не е изпълнена, защото е малолетен. Но в затвора той е свидетел на зловещите ранни сутрини, когато бесят знакови мъже с присъди като неговата. Не е нужно кой знае какво въображение да си представим как е изживял изпълнението на тези присъди, виждайки навярно всеки път себе си на бесилката.

Пръв увисва на въжето Иван Ивански - пратеникът на ЦК на РМС за Плевенския край. После Фердинанд Александров - железният Фердо, кумирът на младите ремсисти.

Лако Павлов става свидетел и на обесването на съратника на легендарния Христо Кърпачев, учителя Марин Пенков, учителя, който излиза партизанин с цигулката си и там, в гората, под неговите пръсти се раждат мелодиите на Кърпачевите маршове „Чавдарци” и „Септемврийци”.

Навярно когато са го бесили, в пов?я на кайлъшкия вятър, втурнал се покрай разлюляното въже, той е чувал своята мелодия на безсмъртните строфи:

Земята на Ботев и Левски,
отново е робска земя.
Балканът хайдушките песни
отново размирно запя.

Казвам „навярно” и „може би”, защото мъртвите завинаги запазват своите тайни…
Почти всички политзатворници, които написаха спомени, говорят с възторг за „Кайлъшката република” - така наричат Плевенския затвор.

Не прави изключение и Лако Павлов. След изпитанията в полицията, след кошмара в съда, макар и с примка на шията, той попада сред другари и съидейници, които го връщат в живота. Той е от най-младите, но има вече подготовка да общува с тия зрели, преминали през битки мъже.

Нека спомена, че Лако Павлов две години е квартирант на кака Симеонка - майката на поета Цветан Спасов. В този дом той спечелва приятелството на Ленко Мишев, Любен Цветанов, Иван Вандов, Алексей Сегренски и други от цвета на плевенската ремсова младеж, диша един въздух с Цветан.

Всички те, и в битката срещу фашизма, и в мирното строителство на социалистическа България оставиха и оставят светла диря след себе си. Всички те са личности с различни измерения, но винаги с положителен знак.

Верни, точни, топли думи споделя Лако Павлов за изключителния колектив в затвора. Ето пасаж от книгата му:

„В Кайлъшката република” бяха най-изтъкнатите ръководители на Партията - Трайчо Костов, Добри Терпешев, Георги Чанков, Лазо Колишевски - след свободата вече президент на Македония, а по-късно и на цяла Югославия. От София бяха докарали много интелигентни момчета и момичета, студенти, гимназисти, адвокати, лекари.

Тук бяха и най-видните комунисти от окупираните земи на Сърбия, Македония, Гърция, емигрантите - подводничари и парашутисти, осъдените на смърт и после помилвани Лъчезар Аврамов, бай Георги Башикаров и много други.

Всички ме приеха радушно. Бай Стефан Башикаров, когото наричаха Дипломата, беше нещо като „външен министър” за контакти с управата на затвора. Той е бил един от големите разузнавачи в Червената армия.

Той ме окуражаваше:

- Няма страшно, момче. Повечето тук са млади затворници. Ще намериш добри приятели, пък и селото ти е близко. Е, ще полежиш две години, няма да е цял живот, бъди сигурен…

Приеха ме затворниците от с. Чомаковци, а това бяха все образовани момчета - студенти: Тано Цолов, Емил, Ботьо, Васката. Всички се издигнаха след победата. Тано стигна до зам. председател на Министерския съвет, Ботьо стана академик, Емил - професор, Васката - висш военен. Аз бях най-младият в тази чудесна и интелигентна компания. Научих много от тях. Изкарах цял политически университет…”

Позволих си по-дълъг цитат не само да акцентувам на богатата и достоверна информация, нужна на историята, а да усетите личността на Лако Павлов.

Той цял живот помни добрините на тези прекрасни хора, цял живот те са му еталон, затова и той - от младостта до днес, вече с побелели коси - прави добро за хората, независимо къде се намира - на родна земя или в далечна чужбина.

Разбира се, идейно изграденият, теоретично подготвеният, миналият през практиката на живия живот Лако Павлов никога не е живял с илюзията, че ние, комунистите, сме безпогрешни, че всичко в оная, нашата, социалистическа България, която изградихме, е вървяло по мед и масло.

Тъга навяват редовете в книгата му, където се докосва до съдбата на хора, св?ти за нашата партия хора, като Трайчо Костов, който погина от ръцете на най-близките си другари.

Споменавам случая Тройчо Костов, защото той беше на гребена на политическия живот в страната, но подобна съдба за жалост имаха и други кадри в нашата партия.

За зла участ нещо подобно, не с такива фатални последици, сполетява и Лако Павлов. Един от най-успешните секретари на Окръжен комитет в страната е освободен заради грешка на други при изпълнение на някаква държавна доставка.

Не бях тогава в Плевен, после чувах най-различни версии, но логични обяснения нямах. Едва сега, след като прочетох спомените на Лако Павлов се докоснах до истината.

Понеже имах представа за организаторските и творческите му способности от ония години, сега ми е обидно да произнеса думичката „снет”, но то си е било за жалост чисто снемане.

Човек с кристално минало, с две висши образования, канен да работи в апарата на ЦК, направил толкова много за Плевен и окръга и изведнъж - на улицата! Ето, такива „грешки” бяха страшни за вече далечното ни минало.

Но може ли Лако Павлов (и такива от неговия сой) да остане на улицата? Преглъща болката (макар че само той и семейството му знаят цената на тая болка) и отново е сред хората, там където е мястото на истинския комунист.

Не секретарят на ОК, а агрономът Лако Павлов застава начело на едно кооперативно стопанство - за да остави в местните кооператори свиден спомен завинаги.

После го виждаме, заедно с инж. Марко Цолов да изгражда „Голямата Витска напоителна система” - едно уникално съоръжение, водите на което удвоиха добивите на селскостопанската продукция и превърнаха част от родната Мизийска равнина в плодница на България.

„Днес, след 50 години - записал е в спомените си Лако Павлов - когато експресът прекоси част от района, системата беше вече мъртва, напоителните канали и водоеми изчезнали, опустошени и разграбени от вандали.

Именно преди двайсет години ликвидационните съвети в земеделието, създадени със Закон от СДС и одобрени с Указ от Желю Желев, се превърнаха в убийци на българското земеделие и българското село.

Експресът спря на гара Плевен. Прилоша ми и се стропол?х на перона…Като директор на системата едната нощ спях в бараката на работниците в Балкана, а следващата - в бараката на Дунава. Така беше седмици и месеци.

Съпругата ми и двете ми момиченца оставих в Плевен самички да се справят с несгодите. Големичкото заболя от нефрит. Грижите на семейството, приятелите, специалистите не можаха да го спасят. Господи, гимназистката Теменужка беше само на 15 години. Тя остави завинаги празен чин и отворен учебник…”

Трагични и страшни са тези изповеди на Лако Павлов. Безбожно скъпа е цената на всичко построено в онези години. И просто бяс го хваща човек като си помисли за днешните родоотстъпници, които с лека ръка погубват България…

Ще пропусна в своите бележки страниците за трите африкански държави - Мароко, Алжир и Мозамбик. Те трябва да се прочетат, но уверявам ви, и там ще видите все същия, познатия ни Лако Павлов - съсредоточен и отговорен в мисията, която изпълнява като експерт за прилагане на аграрната реформа в тези страни.

Само един щрих: при посещението си в Мароко Тодор Живков го попитал: „Какъв си в Кралството?” Обясних му. Той ми стисна ръката и с присъщото му чувство за хумор тихичко ми рече: „За пръв път виждам марксист да помага на крал!”

Не само помага - той оставя диря на голям експерт и в Мароко, и в Алжир и особено в Мозамбик, където е икономически съветник в българското посолство…

Не ми се иска дори да опитам да правя оценка на страниците, посветени на семейството. Само мога да завидя на Лако Павлов за тази изключителна всеотдайност и чистота. Тя е поучителна за всички нас, които се занимаваме все още с обществена дейност и често оставяме семейството на втори план.

Добре е, обаче, да разберем, че уви, нищо в този живот не се повтаря и което трябва да подарим на близки и приятели - добра дума или топло съчувствие - навреме да го направим. Иначе ще ни преследва угризението до гроб…

Доста тревожни страници е записал в автобиографията си Лако Павлов за днешния ден на България и особено за проблемите в редовете на БСП. Аз споделям почти всички оценки за състоянието й, както и за повечето от ръководните й кадри.

Това са тревоги на болшинството от нас - от елита до обикновените редови членове. Много от изтъкнатите й сегашни дейци са обхванати от самоубийствен вождизъм. Всеки лансира в публичното пространство свой проект, свое виждане за облика на БСП, включително и такива за превръщането й в елитна партия.

Тия млади другари забравят, че партията е намерила най-добрия си проект още при нейното създаване, още при Димитър Благоев.

В различни исторически периоди, при различни обстоятелства, по тактически съображения тя е била принуждавана да сменя името си, но в главното, в магистралния си път тя винаги се е определяла като партия от марксиски тип с главна задача - събаряне на капитализма и построяване на комунистическо общество.

От 1903 до 1990 г., независимо от името й, това беше записано в Устава и в Програмата й. От близо двайсет години тя се определя като част от Европейската левица и ще „преодолява” капитализма по мирен път.

Европейската социалдемокрация го „преодолява” вече повече от 150 години, а той си трупа богатства, а трудовите хора едва свързват двата края.

С такава Програма, при която елитът ще се обогатява, а българските работници ще блъскат по 12 часа на ден, образованието ще е трудно достъпно, здравеопазването - скъпо, БСП няма да спечели за своята кауза широките народни маси.

Споделям мнението на автора на „Щрихи от една биография” за качеството на много от днешните ръководители на БСП.

Вярно е, че личности от ранга на Димитър Благоев и Георги Кирков, Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков и Тодор Живков не се раждат често и не се изграждат за година-две, но е вярно и това, че много от елитните ни дейци не притежават и част от моралната чистота и класова устойчивост на споменатите по-горе личности.

За дефицита на тези ценности спомага, разбира се, и общественият строй, в който живеем. Неговите „ценности” - пари, наркотици и разгул - заразяват като чума и само призваните да отдадат талант, знания и живота си на комунистическия идеал могат да издържат на тяхното изкушение.

Но, да спра дотук. Този разговор е безкраен. Ние обаче трябва да го продължим и с мъдростта на сто и двайсетгодишната си история да намерим най-верния път до сърцата на хората, най-верния път за преуспяването на България.

7 септември 2010 г.
Клуб на дейците на културата, Плевен