ИЗ „НАЧАЛО” (1968)

Киркор Папазян

БЕЗКРАЙНО ДЪЛЪГ ПЪТ

Железни обувки,
желязна тояга -
безкрайно дълъг път
от живото до мъртвото ми име,
издълбано върху араратски камък.

Небето се разтваря.
В очите ми цъфти далечината,
която трябва някога да стигна.
Безкрайно дълъг път:
от Царевец и Калофер
до един тласък на паметта ми.

На старопланински камък сядам
да почина.

Скулите ми се врязват във вятъра
и чувам медно ехо на стари камбани.
Възкръснали легенди по ябълков цвят.
Безкрайно дълъг път:
от Оборище и Клисура
до една моя изпълнена клетва.

На средногорски камък сядам
да почина.

Зелено слънце и бели пръски
върху попуканите ми устни.
Разбулена песен…
Безкрайно дълъг път:

от кладата на Петлешков
до пламъка на кръвта ми.

На родопски камък
сядам да почина.

На млади реки руслото ме води,
зрели звезди ме викат
да тръгна -
железни обувки,
желязна тояга…
И бели чешми от камъните.

Безкрайно дълъг път…


ПРИЗНАНИЕ

Майко,
и най-малката бръчка по лицето ти
е по-дълбока
от нощите на стиховете ми:
начало и нестигната дълбочина,
оправдание на името и на кръвта ми.
По верните пътища на челото ти
пътувам дълго, много дълго
към един твой спомен.
Но зная,
че няма да ми стигнат дните,
за да премина по самия край
на вечната ти мъка:
кладенец без дъно и луна,
черно вино в чашата на баща ми.
Ръцете ти добри - разсъмване,
разгръщат тъмнината,
за да намерят и на мен една пътека
в яворовска България:
равнина от червени семена,
планина от хайдушки камък.
И се страхувам да помисля:
рано или късно
тръгвам?


ДЯДО СИ СПОМНЯ 1915 г.

Ятаганът на пътя,
прах от боси пети, изплашен тропот -
изсъхва гърлото ми
от гласове без викове
върху прехапаните ми устни.
Черният керван на мъката,
самотният гарван над пустото поле,
спрелият вятър в голите ръце на дърветата -
в детското ми око се търкулва
ослепяло слънцето.
Нероден плач в утроба -
може би е сестра ми?
Неочаквани изгнаници, странни пияници
в скобелевската кръчма
с прозорци на юг.
И аз,
неразбиращ,
загледан в бялата мъдрост на едно чело,
заслушан в гласа на моето начало…
Разпервам пръсти,
виждам как изтича пясъкът на одринския път -
дълго пътешествие от смъртта,
от омразата към протегнатата ръка.
И моята изповед:
зелени върби край Марица,
хляб и сол на софрата.

Разчупвам сърцето си.


В РЪКАТА МИ ПРЪСТ,
ДОНЕСЕНА ОТ АРМЕНИЯ

Ти си била
и когато е нямало нищо.

Живея разпънат
между призрачните хоризонти
на едно бързо заспиване
и на едно бавно събуждане,
с протегнати ръце към слънцето ти,
залепено върху стената на моята стая.

Слушам
вечния урок на кръвта, попила в теб,
и се боя от голготата на думите си.
С челото си усещам
топлината на майчините колена
и в ръката ми безкрайно натежава
древната пепел на Вартан,
запазила живия въглен на дълга ми.

…Петите ми се забиват дълбоко,
много дълбоко в земята -
светли гроздове потъват в очите ми
и розов вятър препълва дробовете ми.

Познах ли те сега?
Или това е инстинкта на птица,
видяла сянката на гнездото си,
дочула звън на криле, разперени за полет?

Не смея,
дори и в мисълта си,
да те докосна с устни.
Защото целувката ми трябва
да е ботевска…

А ти си била,
когато е нямало нищо,
и ще бъдеш,
когато няма да има нищо -
с едно сърце само по-тежка!


КОНЦЕРТ НА ЕРЕВАНСКИЯ АНСАМБЪЛ
ЗА НАРОДНИ ПЕСНИ И ТАНЦИ

Непознати песни!
Случайно докоснати струни
с разтреперани пръсти -
далечен отглас на моето рождение,
разцъфтяла пепел в огнището на спомена,
светлина под сянката на клепките ми.
Седмоцветна усмивка върху лицето на небето,
нестигнат хоризонт пред прага ми,
черни плитки и черни вежди,
изгрели на солените ми устни,
стихове, които мога да напиша
само без думи.
Кръв, незнаеща старост,
събужда в мен
древното чувство на орач.
Приел участта да измервам чужди пътища,
тръгвам по браздата си извечна
с верни думи и чисти семена в ръка,
за да ги посея
в тракийската си нива…
Там,
по пътя за Чирпан!


БЪЛГАРИЯ

Хайдушки извор, самодивска поляна
и хубава Яна -
в млякото на майка ми,
в най-ранната ми памет и в първите ми думи.
Упорити тракийски бразди -
ръце, протегнати напред в живота ми,
със семена от песен и вяра;
река, изпълнена с моята апостолска преданост,
карловска роза на челото ми
и шипченско ехо в кръвта ми…

Здравият гръбнак на Балкана ме прави уверен,
буците спечена пръст,
посрещали първи всеки подвиг - корав,
върховете ти - неподкупен,
дъжда ти априлски - чист,
а слънцето,
изгряло по таваните на всяка твоя къща -
поет.

Само в очите ми - две сълзи:
едната прозрачна като Охрид,
другата - като Севан…


ЕТЮД - 1923

На Колю Витковски

Тялото му -
залюлян връх на топола.
Първите куршуми -
семе в браздите на нивата.,
преди малко изорана от погледа му:
малинов изгрев на балада
и бъдеща песен.
Ръка, протегната към люлка и синчец.
Очи с потънало в тях небе,
където високо, много високо
кръжи сокол.

Така ли е било?
Не знам…

Но сега го виждам:
стои сред пшениците -
висок като зенит
и дълбок като корен на дъб.


УЧАСТ

На Светомир Бабаков

Стига ми
да измисля неоткрита звезда
над несъществуващ град
край минало или бъдещо море.

И стига ми
звездата да заблести
наистина,
градът да съществува
наистина,
морето да се вълнува
наистина!

Не ги наричайте на моето
име…

Стига ми…


ПЕЙЗАЖ С ПТИЦИ. 20 ВЕК

На Енчо Пиронков

Една стара керемидена църква
с олющено зелено кубе.

Богомолците бяха вътре.
Богомолците бяха вътре.
Ние чакахме да излязат.

И наистина:
те излетяха
през счупените прозорци
и се стрелнаха към небето
да търсят храна за малките си.

Тогава
вятърът се досети -
влезе в пустата камбанария
и удари три пъти камбаната…

Службата беше свършила.


МИГ

Дълго не те познавах.

До оня миг,

когато веднъж видях
как върху бялата стена
на стаята ми
ти погали замислената ми сянка.


СПОМЕН ОТ ЕДНА
ПЛОВДИВСКА БИРАРИЯ

Един сонет от Галчински
сред древните фрески
на римските стени
с нарисуваната ми самота.

Кръглата ситост на луната.
И моя глад по тебе.


В ЛУННА НОЩ КРАЙ МАРИЦА

Пак сме тук -
след стона на отминалия плисък,
с неумолимото раздалечаване на сърцата ни,
с капещите мисли на много младата ни есен.
За последен път събрали
общото си равнодушие,
гледаме
как лицата ни бавно потъват
в студените тъмни води на реката,
проследяваме дългия й път -
от началото до края -
и жестоко знаем:
напразно луната е хвърлила
своя златен спасителен пояс.


ОТНОВО

И като скитащ есенен клон
ме прегръща тъмното тяло на нощта.
Сред блуждаещите сенки на фенери
и стари зидове те търся.

А ти си прощална синя звезда.
След миг ще изчезнеш -
празно ведро в кладенеца на сърцето ми,
пълно отново
само с очакване и неутолима жажда.