ПРОШКА

Светлана Йонкова

ПРОШКА

Еленов впряг небето прекоси -
на детството небето избледняло!
Нощта разпусна ледени коси
и ме загърна с тежко наметало.
Свещичка пламна в спомена ми тих,
звезда от сънищата взе да мига…
И безрезервно на света простих,
че съществува, писан върху книга.


КОЛЕДА

Зимна приказка. Къщичка малка
със опушени стари греди.
По небесната нощна пързалка
слизат ангели с бели звезди.
Бляскат сладки висулки. Вълшебство
оживява в среднощния час -
спря шейна! И отново е детство,
и сам Господ вечеря със нас.


СНЯГ

Като забравена молитва
с неосъзната красота
снегът от детството прелита -
и побелява старостта.
Невръстното дете ликува,
а клати старецът глава.
Кой чува звън, кой смърт дочува? -
снегът нехае за това…


СЕЛСКО УТРО

Пристъпва утрото с голям комат.
Петлите ритуално го посрещат.
Кози по пътя меко трополят,
а на котлона ври котлето с леща.
Отдавна баба шета, а навън
дрезгавината още се протяга.
И детството забравено със звън
на конче литва, яхнало тояга…


ИЗГОРА

Шарен боб в гърнето ври,
тънка хурка му припява…
Чума да те умори,
че отдругаде минаваш!
Цяла нощ свещта гори,
портата широко зее.
Хлопна нещо! Призори
хората видели змея…


СЛЕД ДЪЖДА

Запраши жегата нататък -
и повече не се видя.
И плисна Бог върху земята
благословената вода.
Събуди се зеленината,
надеждата се съживи.
И заблещука светлината
в неокосените треви.


ПРОСЪНИЦА

Нашепва лятото с листа
в прозореца, че вън е светло.
Че е отминала нощта
със сънищата бързолетни.
Навън е ден. Навън е глъч.
Треперят пъстри пеперуди.
Прозявка сладка. Палав лъч -
и аз сънувам, че ме буди.


ЕСЕННО

Трепкат кървави дъбови листи,
светят в жълто въздишките липови.
Криви шипки червени мъниста
като скъсан гердан са посипали.
Тишината безмълвно се рони.
Грейват гъби и пънове рижави.
Златна ябълка в светлите клони
с небесата си взема довиждане.


НАСТРОЕНИЕ

Падат есенните листи.
Тихо е в гората.
Уморените ми мисли
трепкат от позлата.
Уморените ми мисли
искат да починат.
Падат есенните листи
и вещаят зима.


БУРЯ

Плющи дъждът. И призраците вият
в короните на страшните дървета.
Нощта надува черната фуния -
играят танц със саби ветровете.
Гърми небето, страховете тътнат.
Потоп ли иде, или се размина?
… Земята пие бурята на глътки
като пречистващо душата вино…


ГАРА

Небето - сива вълча козина -
виси над черните дървета.
Настръхнали, край коловозите,
клечат пияници и псета.
Потегля гарата. Размиват се
в дъжда лицата по стъклата.
Отиват си съдби, отиват си…
А се завръщат колелата.


ПРЕЛЮДИЯ

Нахлуват мъгли. И земята настръхва от студ.
Под твоите стъпки въздишат издухани листи…
Горчиво усмихнат, приличаш на мъничък шут -
и плачеш, и пееш, а вятърът злобно се киска.
Дълбоката есен. Преди да те грабне сънят.
Когато премисляш премислени вече въпроси…
Величествен миг. Между тебе и целия свят,
от който потегля душата ти - гола и боса.


ПРИЛЕПИ

Като мълнии тъмни се стрелкат безмълвните прилепи -
непоканени мисли и тайно поканени чувства…
Подредените сънища дръзко напускат килиите
на душите самотни - и правят самотно изкуство.
Колко нощи в една се побират? - изчерпват се силите,
а човекът е все ненахранена зеeща яма.
Като мълнии тъмни се стрелкат внезапните прилепи -
ненадейни догадки за някаква мисъл голяма.


ИЗКУШЕНИЕ

Замръзна леденото слънце по ледените върхове
и зимата безцеремонно реши отново да се връща.
Полъганите минзухари, пламтели преди часове,
сега треперят и се молят - и самотата ги обгръща.
Така човек, полъган с ласка, се втурва в стръмния си път.
Но пропастите не умеят да бъдат ласкави, защото
замръзналото слънце свети, но колко хлъзгав е върхът,
разделящ пропастите земни от апогея на живота!


ДИАЛЕКТИКА

Поравно са благословени
смъртта и новият живот.
Захвърля тежкото си бреме
навреме тялото кивот.
И се повтарят началата -
зачева мракът светлина.
Защото истината свята
е многолика, но една.


ТРАГИЧНО

Пегасът ти чака и рие сърдито с копито,
с прибрани крила и разкъсал торбата със зоб.
Уви, а на теб ти е черно до смърт пред очите,
защото си роб на дълга и на хляба до гроб.
Топят се годините, сякаш са месеци само.
Отлитат децата, изнизва се земният дял.
И никой не иска да знае за твоята драма,
че твоят Пегас цял живот на синджир е живял…


СЛЕПОТА

Брегове, брегове, брегове!
Но компасът е паднал от кораба…
Светлината на Господ зове
като фар, ала виждат ли хората?
Из душите им пъпли мъгла
и поглъща надеждите, вярата…
Всеки търси в сеното игла,
а не вижда вълка във кошарата.


НЕВЪЗМОЖНОСТ

Няма лек за душевните рани -
този свят е покрит с метастази.
Кой нахлува в живота неканен
да краде, да убива, да мрази?
Може всичко да имаш. Обаче
как да пееш от драгост и милост,
като знаеш, че някъде плаче
поруганата чиста невинност?


ЦИГУЛКА

Цигулката в подлеза плаче.
Обърната, шапката моли…
Минават безброй минувачи,
в краката си поглед заболи.
Душата сред космоса плаче
и в нея цигулката моли…
Минават небесни косачи,
желязо в плача й заболи.