ЕМИГРАЦИЯТА НЕ Е КАТО ЕКСКУРЗИЯТА

Гергана Егова-Динева

16 юни, 2016 г, София, 21:30 - един ден преди да отлетим за Канада.

„Емиграцията не е като екскурзията.” - казвам на мъжа ми, докато хвърлям поредната блуза в куфара.
„Ахам” - поклаща глава той в знак на съгласие, без да ме поглежда.
Сигурна съм, че изобщо не ме чу… Мамка му… не ми се заминава. Така ми е мило всичко тука. Дори съседът, дето си изхвърля торбичката с боклука през прозореца… Ами разбирам го вече човека… Трудно му е да слиза по стълбите с тия високи градуси… верно, градусите не са от температура, от ракия са, ама все пак… не му е лесно… За к’во да заминаваме?
„Мислиш ли, че решението да заминем е правилно?” - подхващам отново темата аз.
Мъжът ми спира да сгъва дрехите си и ме поглежда внимателно. Опааааа, привлякох внимание. Сега, миличка, трябва да бъдеш мнооооого убедителна.
„Да! Мисля, че това решение е най-правилното в живота ми.”
„Ааааа, така значи!” - казвам аз. „Т’ва означава ли, че да се ожениш за мен е по-малко правилно?”
„Не съм казал такова нещо” - уморено отговаря той.
„Каза, каза” - веднага контрирам аз. Уха, чудесен скандал се заформя, само да не се опита да се измъкне сега с “обичам те”, “знаеш, че си най-важното нещо в живота ми”. Само ще развалим хубавото скандалче.
„Не, не съм. Знаеш, че те обичам” - казва нежно той. Знаех си, знаех си, измъкна се. Язък. А така хубаво можеше да разведрим обстановката. И без това е толкова тягостна заради заминаването.
„Защо питаш дали решението е правилно?” - мъжът ми връща разговора към предишната тема с контра въпрос. Ееее, добре, поне по тая тема може да се разберем.
„Ами - започвам предпазливо аз - виж колко хубаво е в Бг.”
Веждите на мъжа ми скочиха до бретона му… Пууууу, че му отива така… После, ако не забравя, ще му го кажа.
„И кое по-точно е хубавото?” - отново прехвърля той топката към мен.
„Ми… - подхващам предпазливо аз - хората в Бг са много любвеобилни. Обичащи. Ето, например, вчера в метрото настъпих един господин, без да искам. Обърнах се, извиних му се, а той нали е любезен, в отговор поздрави цялата ми рода… ця-ла-та, от-до. Без дори да ги познава. А с толкова любов говори за тях. Много мил човек. Толкова мил и всеотдаен, че като му казах, че забрави да поздрави лелята на вуйчото на дядо ми по майчина линия, той започна да ги поздравява отначало. Къде другаде ще изпитам таз любов народна?” - вече съм готова да се разплача.
Мъжът ми ме поглежда недоумяващо, въздъхва тежко и започва отново бавно да си прибира нещата в куфара.
„Ами докторите? - не се отказвам аз - Толкова всеотдайни и прецизни хора… Ето, онзи ден вечерта като ми шурна кръвта от носа, ходих в Пирогов. На регистратурата ме погледнаха с едно око и ме изпратиха в 106 кабинет - вътрешни болести. Страхотни служители, бързо работят. Няма разкатаване, няма въпроси. Времето е пари.
Заставам пред кабинета с високо вдигната глава, ама не щото се надувам, а щото кръвта тече ли, тече. 20 минути. Никой не влиза, никой не излиза. Викам си, спешен пациент ще да има вътре. Тежък случай сигурно. Кой знае как се мъчи докторът сега да му спасява живота. Какво тук значи някакво си кръвотечение от носа? Ако ще се мре, поне съм в Пирогов… ще си умра като пич, заобиколена от доктори. Супер… само здраве да е.
Разгеле, една глава наднича през вратата. “К’во ти е?”
„Добър вечер и на вас - изкривявам устни в усмивка. Имам силно кръвотечение от носа”.
„Аха” - главата се поклаща напред-назад. Чудя се има ли прикрепено тяло към нея или си е само глава.
„Кръвно имаш ли? - очите ме гледат злобно.
„Ми… имам… Кой няма?”
„Колко е?” - злобно пита главата.
„Часът ли?” - питам аз.
„Не” - казва главата. “Не, тъпачко” - крещи погледът. “Кръвното”
„Аааааа, не знам - уморено отговарям аз - не съм го мерила.”
„Защо ти тече кръв от носа” - продължава злобно да пита главата. Вече съм убедена, че е само глава без тяло. Басирам се на 10 лв.
„Не знам” - казвам аз - нали вие сте доктор? Вие ми кажете.”
Главата продължава да се клати напред-назад. „Влез”.
Оф, най-после. Поне няма да умра пред кабинета.
Ооооо, главата имала тяло. Ебаси, дължа си 10 лв.
Оглеждам се. Други пациенти няма. Сигурно тоя спешния, заради когото не се показваха 20 минути, са го изнесли през другия вход… да не плашат чакащите отпред.
Пациенти няма, ама па има сестра. Поглеждам я. И тя не ми изглежда в настроение. Абе, да не съм дошла в извънработното време на болницата, бе…
Сестрата ме поглежда и тя. Ууууууу, и тая е злобарка. Ако можеше да ме изгори с поглед, вече щях да съм на пепел… Опитвам се да разбера кой от двамата е по-големият злобар… Не знам… на кантар са ми… Тамън реша, че е единият и другият веднага взема преднина.
Главата ми мери кръвното. „Кръвното ви е 110 на 70″.
„Знам - викам аз - всеки ден ми е толкова”.
Главата ме поглежда злобно… много важно. Аз вече свикнах. Даже ми е приятно.
„Набери регистратурата” - заповядва главата на сестрата. Тая па скочи, ша са пребие. И как убаво гледа докторчето… „Ало” - чува се глас от регистратурата.
„Ало - крещи главата - няма да преглеждам всеки пациент от улицата. Ясно ли ви е? За какво сте ми я пратили тая с едно кръвотечение от носа? За последен път ви казвам…”
Другото не го чух… Кръвта от носа секна… ама па като нахлу в главатааа. „Алоооу, докторчето, тия здравни осигуровки, дет ги плащам всеки месец, за какво са ве, еееей? И не съм от улицата… от Сборище съм (туй е селото на баща ми. Пояснявам, щото главата ме гледа неразбиращо) Аре, не ми беше драго да ви видя, ама сега си тръгвам.”
Главата продължава да ме гледа злобно и просъсква „Утре ела пак, ако има нещо.”
„Добре, ще дойда, ако не съм умряла. Ако пък умра, ще ви пратя хабер да не се кахърите за мене…” Млъквам и поглеждам мъжа ми. Той здравата се е опулил.
„Ето, виждаш ли? - продължавам аз. Какъв загрижен доктор… каза човекът: ела утре пак… Къде ще намеря такъв доктор в Канада?
Веждите на мъжа ми продължават да докосват бретона му… Ама верно е убавец така. Ако още малко го погледам, ще се влюбя отново.
Тишина. Мъжът ми хвърля последната си блуза в куфара, закопчава ципа, поглежда ме и казва: „Не знам какво вземаш за глава, но определено не ти помага… Моля те, смени си хапчетата”.
„Искаш ли да не заминаваме?” - не се отказвам аз и веднага съжалявам за въпроса. 10 години мрънках и настоявах да емигрираме, 2 години го карах да учи френски за интервюто, 2 години чакахме проклетите визи и направихме хиляди левове разходи за документи… и един ден преди полета “Ма к’во ша кажеш да не ходим, а?” Аз съм егати смелата жена…
„Миличко - казва мъжът ми - мойте добрини и твойте глупости край нямат.” И ме гледа едно нежно, нежно…
Майчице, успях… Убедих го…
„Твойте добрини?” - с плаха надежда в гласа тихо питам аз. Сърцето ликува… Оставамеее.
„Да, миличко - казва той и ме милва по главата - ако бях един 100 % балкански мъж, този разговор щеше да ти струва ремонт на зъбите.”
Оф, олекна ми… Добре, че е четвърт словак… размина ми се срещата със зъбаря… Ама па ми е тъжно, че не кандиса да останем…
Така де… боят се размина, полетът - не. Качих се на самолета с надежда, че все някъде в Канада ще намеря поне един такъв загрижен доктор като тоя в Пирогов и поне един любвеобилен пътник като тоя в софийското метро. Ще намеря… сигурна съм.
Надеждата ще умре последна, ако аз не я изпреваря…