ПСИХОГРАМА НА РОДНИЯ ГРАД – 1990

Веселин Касчиев

В сладостна антикомунистическа дрямка шуменската опозиция продължава да предъвква старите си политически словоблудства.
В сладостна комунистическа дрямка шуменските властници продължават да се кичат със старите плебейски навици на местното население.
С избори и без избори Шумен ще си остане малко провинциално котило, препълнено с пролетаризирани селяни, огрубяващи градския живот на и без това оскъдното гражданство.
Безотрадно, нелепо и пошло ще протича животецът на шуменския интелигент, жадуващ за „столични” простори, но получаващ оскъдни мръвки от местното парвенюшко общество, което има претенциите да представлява първородна България.
Все тъй с ожесточение шуменската цензура на клюката, злословието и завистта ще притиска по-будните духом.
Все тъй местният полуинтелигент ще нарича запоите с няколкото безвкусни кокотки (кокошки), навъртащи се около културните свърталища на града, поетическа бохема, а в душната и безпросветна атмосфера на града от истинската интелигенция навярно ще останат няколко самотни очукани „рифа”, които отдавна са превърнали гордостта си в надменност.
Местният еснаф, все тъй затворен, отруден и затъпяващ ще предизвиква съдбата с присмехулния си егоизъм, за да се увековечи в поколенията като твърдина на шуменския дух.
Все тъй няколкото столични интелектуалци, напуснали пазвите на родния си град, и отдавна отчуждени от него, ще го навестяват от немай-къде, но и донякъде от суета, за да се опиват в някое ново свое сътворение от романтичното си детско минало.
Все тъй… Но нима Шумен е само един посттоталитарен сив град с балканска подкладка?
Бихме могли например да го възпеем чрез някоя и друга лирическа дюля или круша, с някое и друго сърцато печено агнешко, с някоя и друга епикурейска запивка под нежни асми с хайдушко лъстиви вакханки. Бихме могли да го възпеем, но не би… Патриотарите ще се сгушат в своите партийни гнезда и никога повече няма да се опитват да пренесат идеализма си върху цялото мироздание. И Шумен не ще да е същият: сега започва със стриптийза, за да стигне до публичния дом; сега започва от малките, забутани частни заведения и амбулантната и спекулативна търговия, за да стигне до новобогаташа с пълни джобове и самодоволно празна глава; сега започва с широкомащабните намерения на местния интелигент, за да завърши с поредното разочарование от провинциалното дебелоглавие, провинциалното нагаждане и ориентализъм на българина.
Но не би… Оттук нататък светлите бъднини са единственото ни утешение, което само иронията може да оправдава. И все пак нека всичко останало да е преживяно. Амин!

1990 г., лятото, ШУМЕН

Малък коментар

Това е първата ми публикация в едно малко вестниче на вече покойния варненски поет Аврам Аврамов. Ако приемем, че в моите размисли за родния ми град във вече далечната 1990 г. има верни наблюдения, то дали, сравнявайки го с други провинциални градове от онова време, картинката там не е била същата. Последното само ме подсеща за думите на родения в Шумен голям български литературен критик Боян Пенев в статията му „Българската интелигенция” (1924 г): „Трябва да имаш изключително съзнание и стоманена воля, за да се спасиш от ръждата на българската провинция.” Не е трудно да се досетим в кой град е трупал впечатления. Мисля си обаче, че смисълът на думата провинция е не само географски, а и социален - разяждащата духа столична атмосфера е свидетелство за това. По всичко изглежда, че ръждата на столицата провинция е не по-малко дълбока, коварна и унищожителна. Спасението от нея наистина предполага голяма вътрешна устойчивост и духовна сила. Струва ми се, че малцина имат съзнанието за това, и ми става болно, че на фона на всеобщата полуграмотност и простащина моите разсъждения изглеждат анахронично. Иначе съм непоправим оптимист. Много ми се иска казаното от мен да е израз на силното ми въображение и на необходимостта да се поставят публицистични акценти.

25. Х. 2012 г.
Шумен