Владимир Георгиев

КРАЙ ФОНТАНА

Група цигани се мотаеха около фонтана; найлони, кашони и вестници се въргаляха един върху друг навсякъде. Единият циганин имаше чук и го размахваше без причина. Другият притежаваше длето, третият - шлайфмашина, около която се суетеше. Беше лято и въпреки че часът бе около девет сутринта, вече беше горещо. Две момичета наблюдаваха циганите и се смееха. Едното ближеше сладолед.
Появи се човек със синя престилка и по-бяла кожа. Каза важно:
- Днес ще шлайфате лявата половина. Искам да работите внимателно. На обяд ще донеса ракия.
- Не може ли ли преди обяд? - попита онзи с длетото.
- Не може. - Белокожият беше строг. - До обяд само бира.
Започнаха да тропат със сечивата си. Онзи с шлайфмашната се опита да я включи, но установи, че няма ток. Изруга и тръгна нанякъде да търси кабел.
Човекът с бялата кожа и синята престилка се отдалечи и влезе в канцеларията на едно учреждение. Там го чакаха други и вече раздаваха картите.
- Тия няма да свършат нищо - съобщи и седна на масата. - Пияници.
- Естествено, че няма да свършат. Ти друго ли си очаквал?
Момичето със сладоледа се доближи до циганина с чука.
- Искаш ли да се любим? - попита то и показа зъбите си.
- Не мога сега - отговори той важно. - Зает съм, на виждаш ли. На обед може.
Вдигна чука и удари силно в заобления край на фонтана. Отчупи се голямо парче. Момичето повдигна рамене и отиде при приятелката си. Двете тръгнаха надолу по улицата.
Носеше бутилка ракия и три наденици в чанта, която навремето е била изплетена от развити бракувани кондензатори - имаше ги много в кофите край завода. Тя блестеше на слънцето и дразнеше погледа. Циганите се зарадваха - белокожият беше спазил обещанието си. Той вървеше бавно и се взираше в отчупения край на фонтана, докато наближаваше.
- Кой направи тая беля? - попита рязко.
Тримата гледаха в земята и мълчаха.
- Защо сте счупили фонтана?
Извади бутилката и надениците, остави ги на земята и си тръгна. Всъщност не го интересуваше. Фонтанът и без това изглеждаше зле. Парите за ремонта му идваха от някакви европейски програми. Ремонтираха го втора година, но нямаше смисъл да се бърза. Сви по малка павирана уличка и тръгна към закусвалнята - тя беше останала да работи след като закриха кондензаторния завод.
Момичетата дойдоха отново. Беше пладне.
Циганите се напиваха бавно. По едно време един от тях стана, избърса устата си, оригна и пристъпи напред. Имаше работа за вършене.

БАСНЯ ЗА УРОВЕНА

Баснописецът получи две писма. Отдавна не беше получавал никакви писма. Нито електронни, нито обратното на електронни.
А сега - две. Наведнъж. От хартия. С подател. А получател беше той самият. Името му бе изписано с красиво нечетлив почерк. Посочен е номерът на апартамента, кварталът, градът. Дори пощенският код. Взря се в клеймото. Колко дълго не беше виждал клеймо! И този напукан черен щемпел, с едва виждащи се цифри, с онези размазани като черно червило краища, които разкриваха вечната заетост и строгост на пощенския служител, отруден до сдухване, затрупан с работа и отговорности.
Двете писма имаха едно и също клеймо, подателят беше идентичен, получателят - верен с оригинала.
Разтвори плика на едното още във входа, както си беше по анцуг. Беше рецензионно писмо. От авторитетно списание за литература и изкуство. Странно, подателят не беше посочил името на списанието, а своето собствено име. „В това има окуражаваща интимност”, каза си творецът и зачете бавно, за да не пропусне нещо.
„Налице е известна апокалиптичност и сексуална ерозия в строфата:
Санираха ми надника
И уровенът ми се повдигна.
С него ще им спукам задника -
Един път само да ги стигна!
Тази строфа трябва да остане. Останалото - не.”
Ама кое останало? Баснята, която беше изпратил, се състоеше от едно стихотворение. А стихотворението - от една строфа. Някакъв лапсус трябва да е допуснал господин рецензентът.
Отвори второто писмо вече в кухнята на скромния си апартамент. Прочете:
„Налице е известна апокалиптичност и сексуална ерозия в строфата:
Санираха ми надника
И уровенът ми се повдигна.
С него ще им спукам задника -
Един път само да ги стигна!
Тази строфа трява да се махне. Останалото - нека остане.”
Как така? Ако се махне тази строфа, от стихотворението няма да остане нищо. От баснята пък - съвсем. Това подигравка ли беше? Някакъв лапсус трябва да е допуснал господин рецензентът.
Погледна идентичните адреси на подателя върху двата плика, потърси в Гугъл-мап къде се намира редакцията на въпросното списание, и се запъти пеш. Навън беше ту студено, ту горещо. Нямаше сезон това време, главата му се въртеше като на пиян човек, може би беше вдигнал кръвното, но по окаяния вид на крачолите на панталона си разбра, че навън вали и не бива да гази в локвите, защото са мокри и студени.
Намери адреса. Натисна звънеца долу, при входната врата. Чу женски глас в слушалката на домофона:
- Кой звъни?
- Баснописецът. Този, на когото сте изпратили две еднакви писма с различно съдържание. Искам да се уточним. За това идвам. Има ли мъж при вас?
- Защо питате?
- Защото подателят на писмото е мъж.
- Значи имате грешка. Аз не съм мъж. Съжалявам.
- Но не затваряйте моля! Моля ви. Няма значение дали вие сте мъж.
- Тогава защо звъните и търсите точно мъж?
- За да се срещна с подателя на писмото.
- Какво писмо?
- Това - той го посочи на дупчиците на домофона, за да може визията му да стигне до гласа отсреща. - Видяхте ли го?
- Не. Но влезте, щом сте дошъл.
Заизкачва стъпалата бавно, като внимаваше да не пропусне някой номер, и така неусетно стигна до седми етаж; звънна на апартамента с номера върху плика. На вратата се появи дебел брадясал мъж с халат.
- Какво желаете?
- Сигурно има грешка. Аз преди малко говорих с любезна жена, а вие…
- И какво искате да кажете? Говорили сте с жена, а тропате при мене. Ненормалник джендъроподобен ли сте? Аз изобщо не съм жена.
- Извинете - събра смелост, - тук ли е адресът на списанието за литература и изкуство?
- Да, естествено. Не е ли очевидно?
- Значи съм дошъл на правилното място. Аз съм баснописецът. Изпратих ви стихотворение с мъдрост в него, а получих в отговор две различни рецензии, взаимноизключващи се. Ето, вижте.
Дебелият не покани твореца вътре, а грабна с досада от ръцете му хартиите и прочете внимателно написаното.
- Според мен е ясно, че баснята ви - ако това е басня всъщност! - трябва да се преработи, а след това да се възстанови. Така ще стане по-изтънчена и съвършена. Това е искал да каже рецензентът.
- И как така?
- Вижте - бавно изрече собственикът на халата, - трябва да четете между редовете, отвъд смисъла. Тогава ще разберете, че нито редовете, нито смисълът на написаното имат значение. Важното е, че сте получили два рецензионни отклика на една единствена творба. Разнопосочни и интегративни писма - той върна хартиите на получателя, - като живота пар екселанс. Други автори биха се радвали и на по-малко. Сбогом.
- Но все пак… моля ви! В едното писмо пише да махна строфата, а в другото - да я оставя.
- Вие очевидно наистина не разбирате от убедителни намеци - притвори вратата брадясалият. - Не виждате ли, че няма критични бележки относно заглавието? В едното становище на рецензента се изразява виждането, че строфата трябва да остане, но без останалото. Алтернативното виждане, споделено от него в отделен текст, е строфата да бъде заличена за сметка на останалото. Значи не строфата, а именно останалото е сърцевината на анализа. Тъкмо неговото битие е поставено на карта в зависимост от противоречивата житейска виталност и упорство на строфата. Бих бил склонен да приема, че заглавието на произведението трябва да се съхрани при всички положения. Добро начало е. Позволете ми да повторя настойчиво - сбогом!
Баснописецът погледна творбата си. Беше забравил да сложи заглавие.

ЕВГЕНИ

У тях цареше спокоен хаос, такъв, какъвто посетителят помнеше от детските си години при дядо и баба. И точно както в детските му години в двора имаше млад орех, който още не връзваше, зле поддържана градина с тараби, дървени греди за рязане, малко изоставен пясък - да има за всеки случай, - празен кокошарник и почерняла круша, изсъхнала и превита като бурен, но жива по незнайни причини.
Евгени показа гордо:
- Това е!
На земята до напуканата стена на къщата стоеше щанга. В краищата й бяха набучени две кръгли ръждясали жепейски железа и лагери, а между тях - добре издялкан, но крив дървен прът, заострен като колесниците в гладиаторските битки.
- Има петдесет кила - уточни Евгени. - Ако вдигам това желязо по сто или двеста пъти на ден, ще стана световен шампион по щанги. По вдигане на тежести.
Посетителят беше на неговата възраст, ученик в последен клас от средното училище на града.
- Може ли да опитам? - попита.
- Разбира се, давай!
Вдигна я с огромно усилие. Щангата беше добре направена, но тежка и някак неуравновесена.
- Има много да тренираш, преди да станеш световен шампион - каза. - Ще ти трябва треньор.
- За това те извиках. Ще ми станеш ли треньор?
- Не. Имам да уча. Пък и не съм на твоето ниво.
Евгени се натъжи.
- Ти пак помисли. Когато стана шампион, ще те търсят и други спортисти като мен. Ще станеш известен треньор. И богат при това. Момичетата ще те обожават.
Посетителят беше пъпчив ученик с жилетка. Съжаляваше Евгени, защото той не беше напълно с всичкия си.
- Трябва да тръгвам - изчегърта една от пъпките си. - Ще кандидатствам за висшист. И това е работа. Да зубря трябва. Ще ставам физик.
- И аз ще кандидатствам в университет! - подрипна Евгени. - Психология!
„Какво друго? - изхили се наум съученикът. - Май по-добре психиатрия. Луд човек.”
- Успех! - рече.
- В кандидатстването или в спорта? Или в любовта? Какъв успех ми пожелаваш?
- И в трите. Особено в любовта.
- Благодаря ти. Ти си ми приятел.
Разделиха се.
След някое време случаят ги срещна в центъра на градчето. Пъпчивият беше студент в първи или втори семестър, а Евгени пак го довлече в двора на къщата. Орехът беше пораснал, дворът - все така разграден, а пясъкът почти се беше слял с почвата, прояден от дъждовете и времето.
- Къде е щангата, Евгени? - попита съученикът. - Да не си я скрил при златния медал от олимпийските игри?
- Не - присви устни виновно домакинът. - Съвсем не. Продадох я. Така се наложи, приятелю. Беше хубава щанга. Но нищо. Сега пък вече имам кош.
- Какъв кош?
- За баскетбол. Виж!
Показа нещо като метален обръч от бидон, който беше закован върху провисналия чардак на старата къща.
- Тренирам всеки ден. Сигурно ще ме вземат в националния отбор по баскетбол. Скивай!
Взе един объл камък, подскочи и уцели точно в средата на огромния обръч.
- Браво на теб! Дано да си купиш топка някой ден. А какво стана с психологията в университета?
- Всичко е наред! - Евгени показа зъбите си в усмивка, която разкриваше непонятна вина. - Приеха ме от първия път. Знаех си. Сега вече ще ми потръгне и в любовта. И мама така мисли.
„Друг път! - пак си рече наум студентът. - Но нищо. Нека лъже. Той има нужда от това.” Взе облия камък, прицели се и не успя да вкара в коша. „По дяволите!”

… Младият преподавател по физика в техникума на големия град имаше червени лишеи по лицето си - останали от ученическите години, когато все чоплеше младежките пъпки и те останаха като рани от шарка. До него съпругата му буташе количката и го кореше:
- Какво си се заплеснал? Не виждаш ли, че имам нужда от помощ? Защо изобщо дойдохме в тоя скапан стар град? Носталгия ли те гони? Повече няма да се връщаме тук. Чу ли?
Количката се беше заклещила между тротоара и огромна циментова кашпа без цветя и не можеше да помръдне. Детето вътре сумтеше.
- Извинявай, ей сега! - Той вдигна кашпата с всички сили и я отмести до дървото наблизо. Малко го схвана кръста и рязко се изправи, за да изпукат прешлените. Подпря се и закопча жилетката, която носеше от ученическите си години, за да се стопли под гърба. Дървото беше орехово. Спомни си кой знае защо за Евгени, замижа и… и изведнъж той се появи пред очите му, като че ли го извика от съзнанието си.
- Не мога да повярвам! - каза след малко на жена си; трябваше му време да се опомни. - Това е Евгени! Ето го там, до сладкарницата! Съученик ми е. Познавам го.
Евгени вървеше - висок, разрошен и унил, свел глава гузно и съсредоточен да разглежда формата на своето отражение от слънцето върху асфалта. Имаше вид на човек, който се чуди, че образува сянка и се радва на това. Оглеждаше се подозрително, но щастливо. Лактите на връхната му дреха се показваха изпод разпокъсана риза - чиста, но цялата овехтяла и с неравни краища.
Жената поуспокои бебето и погледна съжалително.
- Той е. И какво?
- И ти ли го познаваш? Не знаех…
- Всички го познавахме в града. Той беше луд за връзване. Обаче го приеха в университета. Психология. Чак да не повярваш. Майка му беше зле със здравето. Все се грижеше за нея. До края.
Продължиха разходката покрай дувара на музея. Нямаше много хора.
- Той ми беше съученик - повтори съпругът и нервно зачеша бузите си. - Понякога му ходех на гости. Мислех, че ме лъже. Но… понякога ми се струваше, че е нещо като приятел. Мой приятел. Беше свестен.
- Всички мислехме, че лъже и че е луд - каза небрежно младата жена. - Градчето е малко, познаваме се всички. Най-вече аз го мислех за ненормален.
- И защо?
- Защото беше влюбен в мен. До уши. Непрекъснато ми го казваше, а аз се срамувах. Искаше да стане световен шампион, за да ме впечатли. Казах му, че никога няма да го приемат в университета, особено пък психология, обаче той изкара изпитите, за да ми докаже, че не съм права. Чух обаче, че прекъснал следването. Сега бил клошар. Или нещо такова. Останал сам. Кой ли пък ще го вземе него? Виж го само…
Евгени почти тичаше в ъглите на сградите, за да се скрие от нещо или от някого. Крачолите на дългите му панталони го спъваха.
- Искаш ли да изтичам, да го повикам? Щом се познавате, ще поговорим. Не бива така.
- Той ни видя, няма смисъл - придърпа го жената. - Остави го. Видя ни и се отдалечи. Мисля, че не иска да вижда повече. Време е да се прибираме. Този човек има нужда от помощ.
Автомобилът им беше наблизо. Предстоеше им път обратно до големия град, в който се бяха преместили да живеят. Мъжът сгъна набързо количката и я помести в багажника.
Потеглиха бавно. Мълчаха. Майката бърбореше нещо на бебето и то гукаше. Не беше пролет, не беше и есен. Но слънцето слезе ниско и всичко стърчащо образуваше дълга диря по земята.
Излязоха от центъра и поеха към околовръстния път.
В огледалото за обратно виждане учителят по физика разпозна високата фигура на своя смахнат съученик, който ги гледаше иззад някакво дърво и сякаш леко махаше с ръка: „Сбогом, треньоре! Сбогом!”
Наби спирачки.
- Какво става? - изсумтя съпругата. - Карай по-внимателно!
Той кимна. Погледна отново. Ръката се сля с дървото. Едва се виждаше.
„Сбогом!”
Прибраха се навреме, тъкмо мръкваше. Бебето заспа. Съпругата влезе в банята, а физикът включи интернета. Зарови се в паметта си и си спомни фамилията на Евгени. Търсачката на мрежата го уведоми незабавно: да, той наистина беше станал шампион - само преди четири години. Не световен, но републикански.
„Студент по психология печели първо място в състезание по вдигане на тежести… Републикански рекорд!”
„Като най-добър състезател в националния първенец в отборното състезание по баскетбол се очертава Евгени…”
Виж ти! Лудият бе постигнал всичко, за което мечтаеше.
Преди четири години. Когато той се ожени за момичето в банята.

ВЪВ ВХОДА

Във входа две трети от апартаментите бяха необитаеми. И като че ли всеки месец по един прозорец угасваше.
Имаше двама, които можеха да дадат обяснение. Все се мъкнеха заедно и човек би помислил, че между тях е имало нещо навремето. Нещо хубаво. Стояха с часове на пейката пред входа и хранеха гълъби, котки и кучета.
- Мога да ти разкажа всичко - каза жената. - Искаш ли да знаеш?
Каза го на мъжа, който се настани скоро. Обаче той не искаше да знае. Само се опасяваше, че ако се появи теч по етажите, ще е трудно да отворят вратите, за да го спрат. Трябва да ги разбият.
- Ти за това грижа не бери - каза другият от доайените. - За всичко си има начин.
- И какъв е начинът? - попита новодошлият. - Като разбием вратата ли?
Не чу отговор.
Новодошлият се нанесе на втория етаж с цялото си семейство - две пораснали деца и съпруга, на която всички в квартала завиждаха. Едни - заради външността й, други - за децата. Имаше и такива, които й завиждаха заради мъжа.
Направиха набързо ремонт. Доайенът-мъж дори помогна. Отзивчив беше. Спътничката му във входните дела донесе цветя.
Но ето че след пет-шест месеца се настаниха накуп четирима нови обитатели на този напукан, олющен, но самодоволен вход. Живна сградата, усети се движението на придошлата кръв, стана весело, нищо че вече идеше края на есента и мокротията навсякъде носеше влажна кал и мръсотия.
Избраха нов домоуправител. Дойените си отдъхнаха; ще има кой да ги отмени. Новодишлият и цялото му семейство се радваха: ето, всичко вече е наред, блокът се изпълва, ще имаме поводи за празненства, ще си помагаме. Всъщност други деца освен техните във входа нямаше. В тези години почти никой не раждаше, а родените все навън бягаха, още щом проходят, за да се спасят от чумата в България. Годината беше 2016-а и стотици хиляди всяко лято бягаха от страната, за да търсят убежище, храна и справедливост. Колкото може по-далече бягаха.
Но имаше и такива, които оставаха - заковани като ръждиви пирони в своя малък и злобен живот, гвоздеи на ковчези, които времето не може да откове.
- Е, наборе - рече старият доайен, - аз ще напускам.
- Ха, и ти ли? - засмя се новодошлият, на който така му остана името, нищо че след него надойдоха другите. - Ще търсиш поминък в чужбина ли?
- Не, не затова - рече тъжно старецът.
- Аха! Жена значи? Не ти стигат тука момите, та затова към чужбина си се запътил. Я кажи, ти май си бил доста игрив на младини, а?
- Защо… - посмути се дядото. - И така да е било, отдавна е било. Защо?
- Че и моята жена си закачал, чувам?
Доайенът се изчерви. Отиваше му този цвят на съсухреното, набръчкано и брадясало лице. Обикновено беше блед и тъжен, но разговорът го ободри. Това, за булката на съседа, всъщност беше вярно.
- Ами да, аз понеже съм устат… не може хубава жена да мине и аз да не… Извинявай, комшу.
- Няма нищо! - Напротив, приятно му беше. - И закъде си се запътил? Нали казваш, че ще напускаш? Кое ще напускаш?
Лицето на стареца отново стана спокойно, кожата му провисна, очите пожълтяха.
- И двамата ще тръгнем - рече.
- С жена ми ли? - Новодошлият обичаше да се шегува.
- Не. Не с твоята.
От мазето, задъхана, се появи доайенката. Носеше нещо в тава, покрита с бяла кърпа. Не беше кисело зеле, нищо че вътре в подземието миришеше.
- И аз с него - рече. - Тръгваме си.
Снегът пред вратата беше навял първите преспички. Дълго продължи разговорът пред входната врата.
- Тук, както винаги, имаме чувал с пясък и сгурия - добави старицата. Посочи ъгъла, там имаше инструменти. - Ето и лопатата. Да знаете кое къде е. Правехме списъци досега. Всеки апартамент - по два дни има да рине. Понеже плочките отвънка отдавна ги окрадоха, сега е голо, земя е; ако не ринете, напролет ще тънете в кал, като влизате във входа. Грозно е. Трябва много да чистите. Ама като има ред… По-добре е.
- Ама вие сериозно ли? - запита новодошлият. - Какво ви е прихванало? Зима е!
- Ти не разбра ли? - запита учудено старецът. - И двамата ни обраха. За трети път. И в мазетата са влизали. Да се пазите вие, младите! Катинари сложете навсякъде.
- И ние имаме какво да пазим още - поприбра бялата кърпа бабата, за да прикрие съдържанието на тепсията. - Миналото. То ни е мило. Друго не ни остана. Него да пазим сме тръгнали.
„И накъде?”, искаше да пита младият. Но изведнъж усети, че въпросите са излишни.
Двамата напуснаха кооперацията. Отидоха си. Точно кой ден се случи това, никой не разбра. Още два апартамента останаха без стопани. Дори не бяха заключени вече.
Когато годината стана 2017-а, положението в България се влоши още повече. Във входа останаха да живеят само новодошлите. И всеки имаше длъжност - домоуправител, касиер, контрольор и помощник. Работата вършеше само помощникът. Като в цялата държава.
И никой вече не почистваше снега. Не миришеше на кисело зеле. Пред пейката напролет нямаше кучета, гълъби или котки. А и на пейката никой не седеше, както беше преди. Защото някой открадна и пейката. Остана само калта.
После се случи нещо. Семейството на първия новодошъл се оказа най-отдавна във входа. Те вече бяха доайените, въпреки че децата - студенти вече, съвсем нямаха патриархален вид. Мазилката във входа се лющеше като крастава кожа, навсякъде висяха катинари и течовете пълзяха из стълбищата, обаче хората живееха някак: домоуправителят, касиерът, контрольорът и помощникът. Те четирима свикаха и проведоха общо събрание. Обсъдиха нещата в един от свободните апартаменти.
- Доайените няма смисъл да ги викаме на това събрание - изсъска домоуправителят. - Те дори не си плащат вноските.
- Дължат пари вече за цяла година! - съгласи се касиерът.
- И дори не дават обяснение! - стисна юмруци контрольорът.
Те тримата живееха от четвърти до осми етаж. Бяха се самонастанили и всъщност обитаваха по три апартамента. В тях беше властта, другите собственици никакви ги нямаше, така че си бяха присвоили правата им. Какви точно - няма значение, правата винаги съществуват латентно и само силата ги олицетворява.
Единствено помощникът, четвъртият присъстващ на това закрито събрание, изрази недоумение:
- За какво да плащат? Те не ползват асансьор; а и асансьорът по-често е повреден. Чистачка нямаме. Крушката на входа на работи…
- Ще плащат, как иначе? - смъмри го домоуправителят. - Ред трябва! Иначе ще изхвърчят като дъртаците преди тях!
Касиерът го сръчка в гърба и той се досети, че се е изпуснал.
Контрольорът побърза да оправи конфузията:
- Който не му харесва тук, прав му път. Ние не толерираме безправието. Ще им начислим лихва върху задълженията, тогава да ги видим как ще платят! Дължат пари за домоуправител, за касиер, за контрольор и за помощник! Лихвата върху дълга е десет процента месечно.
Не мина и година от това събрание, когато първи студентите напуснаха - и семейството, и входа. Младите не искаха да стават доайени.
После и родителите им тръгнаха. Имаха да пазят нещо, което им е мило.