НЕДОРАЗУМЕНИЯ И МАНИПУЛАЦИИ

Драгомир Шопов

Нееднократно съм писал за абсурдите в нашия съвременен живот, които слагат негативен отпечатък върху картата на обществения и духовния климат у нас. Ако концентрирам вниманието си около състоянието на днешната литература, по-специално върху поезията, неминуемо ще стигна до все по-често срещаните писания на съмнителни поети, които с истинско удоволствие се гаврят с всичко родно, прегризвайки с алчни захапки корените на талантливото, на националното.

Един, считащ се за поет, беше писал за тоалетни и боклуци, друг молеше поезията да го изплюе в роклите си, трети, след като ни уверяваше, че лявата ръка се разхожда край морето, бе стигнал до зашеметяващото откритие: „сезонът на карначетата от канарчетата свърши”.

Не споменавам конкретни имена. Те сами ще се познаят. Не знам дали сред тази кохорта от посредственици принадлежи и лицето Петър Чухов. Не ми е известен, не съм прочел нито ред от него. Прочетох само двете му безсмислици за Вапцаров и Райна Княгиня, публикувани в негова стихосбирка, предложена за наградата на името на големия поет Иван Пейчев.

И се удивих. Чухов може да сътвори каквато глупост му продиктуват морала и съвестта. Удивих се, задето в журито за наградата, петима шуменски представители, явно интелигентни хора, които са ми непознати, са се обединили (под чие ли давление?) именно Чухов да получи наградата.

Искрено ги съжалявам, защото съм убеден, че те са били подведени и заставени да постъпят по този конфузен начин. При това положение, съвсем естествено е поведението на четиримата членове на журито, представители на Съюза на българските писатели, в знак на несъгласие със скандалната манипулация да напуснат журито.

Недопустимо е автор на нелепи поетически брътвежи, които са твърде далече от духа и поетиката на Пейчев, да бъде носител на награда с неговото име. Нима това не е било известно на шуменското жури? Може би самите шуменци не познават достатъчно добре поезията на своя съгражданин Иван Пейчев.

Не ми се иска да повярвам, че това, което написа някога известният литературен критик Здравко Петров, също шуменец, за „застоялата обществена атмосфера” и за „еснафския дух” на града в миналото, е валидно и за днес.

И понеже по-горе стана дума за двете безсмислици на Чухов, чийто прицел са Вапцаров и Райна Княгиня, иска ми се да разбера какво нещо много тежко е преживял авторът, та е загубил равновесието на мислещия човек.

Какви демони са го владели, за да се отдаде изцяло на омразата и словоблудството. Пишейки своето „Логично” - за Вапцаров, той бълнува за някакви зайчета и Кума Лиса, за локуми и бутилки с шампанско.

И, забележете, за червейчета, които рецитират стихове за разстрела. Ужас! Не по-малка е гаврата с Райна Княгиня, светицата в календара на българската вечност. Тя, четете внимателно, шие знамето, убожда се и заспива. След 100 години ще дойде на бял кон някакъв принц, ще вдигне знамето, но „ще забрави да я целуне”. Толкоз. Нормален ли е авторът, се питам. Кому служи? Кой го е подмамил за жертва, за маша в зловещите ръце на хора, водени от болната амбиция да оплюват всичко българско, всичко, в което са вярвали и за което са загивали поколения българи?

Сега основната задача пред някои купени продажници е да се изопачава нашата история, да се отричат светли имена и светли дати. Стойностната литература да се подменя с пошли писания на платени с чужди пари автори, обявени едва ли не за класици от услужливи клакьори.

За тях има издателства, за тях са отворени вратите на всички телевизии, някои от тези соросоиди станаха преподаватели в Софийския университет. Излазили на показ от тъмните ъгли на живота, представям си на какво те учат нещастните български студенти.

Предполагам, че някои от упорито лансираните литературни недоразумения, може би и Чухов е сред тях, не знам, не са чували, че Иван Пейчев в София се среща с Богомил Райнов, Александър Вутимски, Александър Геров - поетите от 40-те години на миналия век. Все по това време се запознава и с Никола Вапцаров.

Искам да припомня на Чухов и на шуменското жури по повод на гаврата с панагюрката Райна Княгиня нещо, което прочетох у Пейчев, свързано с героичното ни минало, това минало, станало голям трън в очите на безродниците:

Оборище братска прегръдка открива,
пред мъртвите нощ е, пред живите - смърт.
Отново баташките ями са зинали,
окови наново месата гризат.

За мен не е никаква изненада, че в литературните скандали през последните години неизменно присъства Михаил Неделчев.

Не знам на какво се дължат нервните му и лъжливи думи, с които се опитва да гризе снагата на дядо Вазовия писателски съюз, дали защото не успя да бъде приет за негов член; дали защото се вживява в ролята на значим литературен фактор, който се опитва да диктува поведението на писателските среди в цялата страна и да има неоспорим глас при вземането на решения кой с каква литературна награда да бъде удостоен, и т. н.

Убеден съм, че със своя високомерен и язвителен тон избива своите комплекси, а те вероятно никак не са малко. Не мога да си обясня как Неделчев не е успял да прецени, навярно не е по възможностите му, какво представлява книгата на Чухов, та я защитава с някакви водевилни измишльотини.

И понеже всичко се завъртя около Иван Пейчев и наградата на неговото име, нека кажа още няколко неща.

През 1986 г. издателство „Български писател” издаде луксозен том, включващ поезията на Пейчев, драмата „Всяка есенна вечер”, а също и спомени за поета. Представете си, редактор на този том е Михаил Неделчев. Ако беше по-честен пред себе си, след като е боравил с поезията на Пейчев, той не би трябвало да защитава книга, очевидно недостойна за такава голяма награда.

Във внушителния том има интервю на Неделчев с Пейчев, който на въпроса „Какво обичате и какво не харесвате в поезията? Какво не смятате за поезия?” отговаря: „Не обичам всичко, което е бездарно, банално, смукано от пръсти. А и най-много не обичам съчинителството в поезията. За мен всичко, което се пише, трябва да бъде преживяно… Поезията не търпи глупост. Не търпи и формален подход към темата.”

Какво ще кажете, Неделчев? На едно място Пейчев пише за „великата тема омраза”. Какво ще кажете, Неделчев? На друго място Пейчев пише: „Ти си вече никой, ти си никъде”. Какво ще кажете, Неделчев?

Впрочем, по-добре е нищо да не казвате. Замълчете! Литературният ни живот има нужда от Вашето мълчание.