Ефтим Клетников

Над новата поетична книга на Роман Кисьов „Гласове”

Вече няколко години трае моето познанство с Роман Кисьов и неговата поезия. Чета неговите публикувани досега поетични книги: „Вратите на рая”, „Сянката на полета”, „Пилигрим на Светлината” и „Криптус и други стихотворения”. Някои стихове от тях и преведох на македонски, а ето я сега пред мен и петата негова стихосбирка „Гласове” в ръкопис. Имам чудесната задача да напиша предговор, в който да споделя накратко някои мои размисли за нея, а заедно с това и за поезията и поетичния свят изобщо на този съвременен български поет. Става дума за един изключително оригинален автор с дълбок поетичен и философски епицентър, който встъпва зряло в идентитет още с първата си поетична книга. Неговите следващи стихосбирки, включително най-новата, са само концентрични кръгове, които се отварят и разширяват от един и същ център, оставайки отворени за новия наплив на въображението, чиято магистрална линия се напоява от извора на мистичното и религиозното разбиране на поезията и света. Това от своя страна пък говори, че се намираме пред един консистентен поетичен свят на поет с изградена визия, чиито отделни стихосбирки са само глави на една отворена хармонична Книга, или с езика на музиката – партитури на една монументално замислена лирична симфония. Пол Валери такива проекти, които той изключително много цени и лично застъпва като творец, ги определя като вариации на една и съща тема. Тях могат успешно да ги реализират само поети със силно въображение и дълбока инвенция. Такъв какъвто е и Роман Кисьов.
И в „Гласове”, както и в предходните свои стихосбирки, Кисьов се утвърждава като поет на тайната. В своето есе със сугестивното заглавие в тази посока „За Поезията, или тайната йерархия на думите”, той и теоретично изнася своята пледоария, в която се застъпва за мистичната поезия, а и която поетически сияйно реализира в своите стихове. Резултатът от това пък е изгревът на една нова символистична звезда с чисто сияние на съвременното българско поетично небе. Но поезията на Роман Кисьов, освен мистична, е и религиозна. При тази констатация сме длъжни да кажем, че това не е тавтология, понеже упътените в поетическата алхимия знаят, че мистичното и религиозното не винаги са едно и също нещо и, особено когато става дума за поезията, не са задължително припокриващи се. Друга работа пък е, че тези две категории при този поет са в идеален баланс и са споени. При него мистичността внушава директно за тайната на съществуването, за невидимото, в което се взира поетът, и което от своя страна също така се взира в него. На това ниво на поетичен светоглед мисълта на Роман Кисьов е изцяло в съгласие с мисълта на Рилке за поетите като „пчели на невидимото”. В стихотворението „Епитафия на Мистика” от цикъла „Епитафии” е извънредно ясно и сугестивно изразен основният императив на поета, да трансцедира света и по този начин да открива в него святото. Короната на това откритие пък е Бог, което в дълбинната психология на Юнг символизира нашия психичен център, дефиниран от него с понятието Азът (същината на личността). С това откритие и Роман Кисьов в своята поезия достига до извора на религиозната основа на битието: „Аз цял живот се взирах / във незримото – съзирах / сянката на вятъра / плътта на думите / лика на Бога… // И незримото се взря във мен // Вятър е сега плътта ми / думите са моя сянка / а моето лице е отражение / на Бога”.
По-конкретно казано, в новата поетична книга на Роман Кисьов чисто мистичната линия е персонифицирана в Орфей и Арион, като нейни архетипи, а религиозната – в Иисус и Словото, през техните библейски и християнски параболични варианти. Всъщност Орфей, неговият ученик Арион и Иисус са алтер-егота на този поет, които се съединяват в неговото вътрешно Аз. Те са неговите извори на тайното знание, което в лицето на Иисус е разширено и с етичното измерение на съществуването, добре познато в класическата, но позабравено в модерната поезия.
Можем свободно да кажем, че такава – посветена на тайнственото и святото, поезията на Роман Кисьов стои в противоречие, в несъгласие с днешното антипоетично време, в което технологията напълно е подтиснала теологията. Време, в което все още не са изчезнали белезите от душата на човека, които остави след себе си жестокият ХХ век, в който европейската поезия в голямата си част беше антиутопична и изпълнена с катастрофични чувства. Това допринесе да се развие в нея ироничният дискурс, като поглед на свят в отсъствие на Бог, както биха казали Ницше и Достоевски. И тази тенденция на дезилюзионизъм и антисакралност още присъства в нея като една от нейните доминанти. Но обратно на това, решавайки да плува против течението, Роман Кисьов се обявява за сакралния характер на поезията, за нейното завръщане, както в ранните епохи на човешката магическа култура, при извора на Тайната и религиозното чувствуване на езика и света. Неговите стихове в „Гласове”, със значението, което се отдава на думите, и с енергията, която се излъчва от тях, извикват в нашето съзнание мисълта на Новалис за поезията като предходна на религията, или като религия преди религията. При Кисьов поезията е храм, изграден от светлина, в който се изявяват и съхраняват принципите на святото, а поетът е храмово битие, което ги разкрива и ги проповядва на света в стила на старозаветните пророци.
Но, разбира се, от всичко това не трябва да се прави заключение, че поезията на Кисьов в „Гласове”, а и в другите негови книги, е едноизмерна, изцяло идеалистична и абстрактна по отношение на живия живот. Наистина, поетът в нея е вълшебник, който пее от вътрешния предел на тайната. Той е Орфей, който държи в ръцете си гърмове и мълнии. Нему Ангелът отваря вратата на всичко, но все пак и въпреки това той не е напуснал този земен свят на тъгата и болката. Не. Той е в него и преминава през неговата като през собствена болка. В стихотворението „Последен вик” в този смисъл той извънредно сугестивно се фокусира на картината „Вик” на Едвард Мунк, култово дело на модерната живопис, за да изрази агонията на модерния човек, неговата жестока физическа и духовна болка, като резултат на десакрализацията и тъмната нощ на неговата екзистенция. Още повече, поетът отива и до генезиса на тази болка, до „първата сълза / отронена от първия човек / в първия ден / след първия грях” в стихотворението „Предсказание”. А в стихотворението „Пътник” го виждаме как стъпва по локвите на пътя, които са „всъщност стъпки / пълни със сълзи и пот” на някой, който преди това е минал оттук. Някой, който най-вероятно е събирателен образ на неговите нещастни прародители Адам и Ева. Поетът Роман Кисьов много добре знае, че съдбата на човека на земята е сурова, и че пред нея не може да бъде равнодушен и Господ Саваот. В стихотворението „Сълза” виждаме как вселената се оглежда в Неговата сълза, докато Той оплаква „участта на този крехък свят”.
Тази екзистенциалистична визия, но без антроположкия песимизъм, характерен за екзистенциалистите, е особено важна в поезията на Роман Кисьов, освен другото, и за да се осветли по-добре нейният религиозен и мистичен утопизъм, с лампата на живата човешка плът и душа. Поетът е вълшебник, мистично посветен на своя вътрешен свят и тайна, но същевременно е и свидетел на болката и тъгата на човека. Той е пътник през чудесното, но и през реално болното: синтез на двете, такъв, какъвто го срещаме идеално осъществен, например, при Александър Блок, поет, с чиято душа е сродна душата на Кисьов. За него светът е създаден от мрак и светлина. Може би повече от мрак, но той вярва, че човекът след толкова много болка и страдание не е забравен „във светлината в края на тунела” („Последен вик”), и това е най-добрата откровенческа вест за него.
Както в предишните си поетични книги, и в „Гласове” Роман Кисьов пее за съществени неща, за трансисторични категории. Пее за Началото и Краят на хоризонта на една есхатологична визия за света, но не на линеарен, а на кръгов принцип, в който Началото и Краят не се взаимо-изключват, а се вливат един в друг и се утвърждават в Новото Начало. При него картината на песента е адекватна на картината на уробороса, в която няма прекъсване на енергията на живота и създаването. В нея есхатологичните мигове не водят в небитие и не бележат края на нещата и света, но са известия за нов живот, или казано библейски – за Новото Небе и Новата Земя. За Кисьов, както е в стихотворението „Вечност”, краят не е залез, а изгрев.
Началото и Краят, Светлината и Вечността, откриването на Бог и Словото, и мистичното съединяване с тях, подобно на съединяването на атман с брахман при индусите, е централната линия на поезията на Роман Кисьов, нейната сърцевина в „Гласове”. Това е нейният трансцедентен слой, когато стихът в някаква, исихастки притихнала, литургична екстатичност, се осъществява като епифания в пластовете на свръхсъзнанието. Нейният език е езикът на трансцеденцията, както при Орфей в стихотворението „Звезда”, който „копае кладенец в земята / но удря на звезда”, която след това става темел на бъдещия храм. Както при всички истински поети, стихът при Кисьов идва повече по пътеките на интуицията, отколкото по пътеките на рациото. Поезията за този поет е преобразуваща и просветляваща, акт на възнесение и „мисъл за Мисълта на Бога” („Възнесение”). Голяма е неговата вяра в силата на Словото, което е „ново вино на невидимия Бог”. Подобно на Хьолдерлин в стихотворението „Небе”, и той от него създава Небе. В неговата визия поетът е пастир на думите, които го извеждат „на пашата небесна”, за да вкуси от „нетленната храна” и да пие от „живите води на Словото предвечно” („Пастир”). Чрез Словото, както и в Откровението на апостол Йоан в Новия Завет, идва спасението, защото то (Словото) е всъщност Иисус. Епифанийна в този смисъл е и визията на Роман Кисьов в стихотворението „Думите”, за книгата като ковчега на Ной. Книгата съхранява сърцето на поета, заедно с думите, които го изричат, след потопа, на „небесната земя”. Това виждане за силата на поетичния език кореспондира с тезата на Хайдегер и Пас за езика като създател на човека, а не обратно, както е при позитивистите, която теза пък е иновационна вариация на вече споменатия апостол Йоан, който и започва своето евангелие с обожаване на Словото като създател на живота и космоса.
Накрая, екстатично осветленото обожание на Словото в поезията на Кисьов извиква в нашето съзнание и мисълта на Уилям Блейк, че за спасението, освен вяра, е потребно и изкуство. И Роман Кисьов, подобно на английския романтик, е убеден в това. Вярва в силата на акта на назоваване от поета – сеяч на имена, чийто род ще преобрази света. „Сея имена / ще жъна богове” – казва той в този смисъл, в изключителната миниатюра „Сеяч”. Неговите стихове са наистина мощно семе, което разцъфва с цвета на светлината и изгубената сакралност в това, както би казал Хьолдерлин, сиромашко време. Но именно затова защото е сиромашко, нему е потребна поезията, за да го обогати и да му възвърне вярата в божественото.

Този текст е всъщност предговор към стихосбирката „Гласове” на Роман Кисьов (изд. „Авангард принт”, Русе, 2009), чийто оригинал е публикуван и в книгата на Ефтим Клетников „Есеи и критики” (изд. „Менора”, Скопие, 2009).