РЕТРОАЛБУМ

Надя Попова

***

Такава зима - здравословна, ясна -
не помня да е имало години…
Пътеката край нас е вече тясна:
по нея двама души как да минат?

Мълчи преобразеното пространство.
Снегът се сипе бавно на земята.
Затрупва той с еднакво постоянство
и съвършенството, и грозотата.
Виж: вкаменелости от друга ера -
спят спомени под бронята му чиста.

Нима над тебе моята любов довчера
кръжеше
като самолет над заледена писта?!

1975


***

Колко много сергии - градът е пазар огромен.
Овехтели илюзии,
с панделки цветни превързани.
Колко много елхи -
все отсечени, все за продан.
А снегът - пришелец от небето -
отново не бърза.
Нека дойде най-после и мрака пред мен да разкъса,
да прикрие дървесните рани,
безбожните нрави…
Аз го чакам, до спазъм желан. Паметта ми е къса;
да поискам - и себе си мога дори да забравя.

И додето оплаквах убитите в полет желания,
и додето пресмятах
кому ли съм длъжна и колко -
заваля моят сняг. Залюля ме с прохладни длани
и ме прехвърли през прага
на болката.

1982


СТО ГОДИНИ САМОТА

Когато животът ми се преобърна
като ръкавица, захвърлена след зимата,
нищо видимо не се случи;
просто изведнъж
станах добра към околните,
небрежна към римата,
благодарна на въздуха,
снизходителна - към един мъж.
Дотогава не съм се познавала. И бих се изсмяла,
ако някой ми кажеше,
че и в ада имало черква,
че ще коленича в нея смирено пред чуждата радост,
дори когато тя мен самата зачерква…

Зная: съмва сега на другия край на Екватора.
Чувствам в тъмното даже: вълните са нежносини.
Слушам пак новини -
за посоката нощна на вятъра
“на днешния ден през последните сто години”.

И макар че отново с болен пулс изгрева ще дочакам,
как да кажа на някого:
“Светлината - и тя е временна…”
А връхлита нощта. Неотвратима като влака,
под който
се хвърли
Каренина.


***

Дотегна ми лъжи да слушам -
разсеяна или хаплива,
да слагам дреха според случая,
която знам,че ми отива;

на чужди рамене да плача,
по чужди маси да се смея,
да бъда топлата погача
за гладния, прехласнат в нея;

на поривите да робувам -
когато в цвят потъва двора,
синчец увяхнал да купувам
от най-окаяните хора…

До днес - търпях. Ту безметежна,
ту влачена от чувства мътни,
сама си бях и мост, и пътник.
Но срина се за миг градежа.

Едничкото, което искам:
насред съборената сцена
лицето си новородено
в дланта ти бегла да притисна…


НЕИЗБЕЖНО

Той какъв ми е?
Брат, сътрапезник, любим?
Мисълта съживи, хоризонта извая.
Друго нямам какво пред съда да призная.
(Щом за мене е огън - за вас ще е дим.)

Недостатък! Висок е -
на разум и ръст
И не зная какво са - хазарт или навик
тези срещи в тълпата от хора дребнави.
(Щом за вас е разтуха - за мен ще е кръст.)

Той е всякакъв - скитник, нашественик, гост.
Не умее от думите да се отмята.
Изповядва закона първичен и прост:
да е умен мъжът и красива - жената.

Че така е - разбирам. Той няма вина.
И отново над римите - полужива,
бледа - аз ще осъмвам…

…А той ще заспива
върху гладкото рамо на красива жена.


***

КЪСНО Е.
Комедията свърши.
Светлината - мъртва, угасена.

Но сега - с какво ще ме заместиш?
Аз ти бях и публика,
и сцена.


НЕНАУЧНО

Някога - много за кратко -
се обичахме като гимназисти.
През ботаниката прегазили,
от алхимия опиянени,
астрономия с физика смесили -
бяхме не тела, а звезди.

Някой грубо изтри
от дъската вълшебните знаци.
Отчаяние. Спазъм. Безверие.
Лава огнена. Мъртва материя.
После всичко се вкамени.

Често виждах те
с най-различни жени.
(Сигурно бяха различни,
но по едно си приличаха:
винаги
всички
пристъпваха няколко крачки зад теб -
така десетичните дроби
следват цялото, след запетая…)

Аз не зная
защо тази вечер
небето отново е черна дъска,
на която изгряват забравени знаци,
защо съм смутена
на пръстта от тръпчивия полъх,
от лунното вино преляло.
Зная само,
че никога, никога, никога вече
няма с теб да сме
едно цяло.


ДВЕ ПЕСНИЧКИ ПО ЕДНА МЕЛОДИЯ

1. POSTE RECOMMANDE

И когато докрай ме изпълниха думи безумни
не за делник, за светло,
а за шепнешком, за нощем -
всички свои любовни признания, посветени на други,
аз събрах и кой знае защо ти изпратих по пощата.

Машинално жената хвърли плика върху кантара,
после нещо написа, задраска, изгледа ме строго
и отново през лицето угрижено пръсти прокара,
и попита ме: „Колко тежи?”
Отговорих й: „Много”.

Тя ми даде хартиена ивичка с твоето име
като в празнична томбола с много големи печалби,
и блестеше денят - неотклонна трамвайна линия,
по която се връщах… (Не, няма да кажа “печална”,
ти не вярвай, че някой те мисли сломено, объркано,
несмущаван живей, няма никакъв повод за драма…)

А пък аз вече знам
тежестта на любовната мъка -
170 грама.

2. POST SCRIPTUM

Ти за мен си едно отрицание непосилно -
бариера заключена и разглобени релси.
При това съм така ревнива към всичко минало,
че не допускам там никого, даже себе си.

Като снимка любителска,
недостатъчно експонирана,
оня спомен линее. Небето тъй гасне вечер.
Но когато те видя отново - в мене засвирва
неуправляем концерт за пиано с оркестър.

Партитурата знам наизуст. И насън я дочувам.
Не помагат софистика, автотренинг и дзен-философия.
И пред тебе стоя -
с наниз бляскави, умъртвени чувства
като продавачите на риба по шосето Созопол - София.


ЧИСТ ВЪЗДУХ

Колкото пъти погледна нагоре -
той проветрява.
Винаги е отворено само едното крило на прозореца.
Може би проветрява след гости,
при него осъмнали,
или върху котлона е изкипяло кафето,
или просто обича чистия въздух.

Сигурно въздухът в стаята се е сменил
без остатък.
Мисля си, че и човекът сменил се е
като въздушните пластове
и ако се появи изведнъж на прозореца -
няма да го позная.
(Както почтеният рецидивист
упорито отказва пред следствието
съучастника си да познае.)

Но нима имам правото да го упреквам
за това, че докато аз съм живяла насън,
той е спал на отворен прозорец?..


***

… и онази забравена радост -
да не смея да срещна очите ти.
(Из ранно стихотворение)

НЕ СЪЩЕСТВУВА СТАРАТА ЗАВИСИМОСТ,
сега открито мога да те гледам.
На миглите ти краищата виждам -
по детски светли.
А другото е само недовършеност,
досада и умора.
Събира прах палитрата захвърлена.
Живея “като хората” -
с учудване, че пак се е разлистила
земята всеотдайна,
на думите неискрени със смисъла:
“Аз нямам тайни”…
Но в мен туптят неща неизповядани,
дълбоко скрити.

Защото винаги е свързан вятърът
с живота на тревите.