АНГЕЛЪТ ОТ КУРБИНОВО

Ефтим Клетников

превод от македонски: Роман Кисьов

АНГЕЛЪТ ОТ КУРБИНОВО(*)

Ти премина през болестта и болката
и пак остана непокътнат и цял,
Ангеле братко.
На страшни места стъпи, издържа,
възкачи се през мрака във светлината
и не слизаш оттам.
През мене ниско премина ято гарвани в късна есен,
през теб – ято лястовици с дълбок полет във лято.
Твоят хамбар е пълен с рубини и ясписи,
в които покълва музиката на сферите,
а над голото стърнище на моята душа
хорът тръпне и пее de profundis.
На тебе камъкът ти подава хляб,
хлябът на моята трапеза отдавна се превърна в камък.
На мен тъмен порой ми влече цветовете
и, сив, хоризонтът пада на колени да хлипа
пред моите нозе,
на тебе дъга ти цъфти под челото.
Нито веднъж аз не стъпих в една и съща река,
а ти не отмести петите си от вечната вода,
нито пък тя се отмести от тях.
Аз преминах през пръстена и сватбата за миг, и толкоз,
а ти си постоянно на път през златните руди,
които бликат под олтара и само венчават.
Аз треперех от мъка над всичко,
над сиромасите и тяхната скръбна трапеза,
над невинната капка роса, която дори и лъчът наранява,
а ти без да трепнеш погледна секирата,
чакайки да се сгромоляса дървото
и да се зарие в крехкото лоно на сянката.
И в тъмната рана на звяра ти надзърна без страх,
на кръвта във дълбоката бездна.
И в кладенеца, където кръвопиецът е измил лицето си,
и пак остана чиста твоята дреха,
и твоят поглед сияе над безвремието,
в което като кораб преди потопа спуска Благата вест.

Ти премина през Всичко. Всичко докосна, и недокоснат остана.
Всичко видя, премина и през забравата,
но нищо не забрави, нито ти самият остана забравен.
Моят вик не ме изведе от тъмните гори на страха
върху високата равнина на върха
и не ми подаде чаша със мляко
от сините стада на съзвездията,
нито запали огън, да се сгрее сърцето във безутешната нощ,
а твоят вик отзвънява от край до край във всемира
и е светъл тунел, през който минават одързостени
тъгата и времето.
Моята роза отиде и на сватба, и на погребение,
пречупи я, прозрачна, тежестта на листата,
опя глината на Адам и реброто, от което се пръкна Ева
и след това го спусна дълбоко в кристала на минералите,
за да сияе лицето на красотата във мрака,
а твоята роза в синия бокал на небесата само цъфти вечна
и не увяхва.
По средата на сърцето на Бога тя расте висока
и само от време на време пряспа аромат от нея
се срива в първата венчална нощ на любовниците,
и ляга в тъмния кладенец на тяхната целувка.
Моите клепачи са натежали за сън,
а ти не излезе от съня нито за миг,
и нито ме оставяш буден, нито ми даваш да заспя.
Моите зеници потъмняха от умора на път към далечините,
а твоите зеници са неуморни пчели,
които събират черния мед от ливадите на безкрая
и го превръщат във светлина.
На нейната златна клонка оставям душата,
да сияе и да трепти като лист сред повея на звездите,
във обхвата на твоя поглед,
Ангеле братко,
мед на моята прозрачна рана.


СВАТБАТА В КАНА

(Сън)

Бях там,
видях как цели товари
с маслини и портокали
се изсипват на трапезата,
бутове печено месо,
фурни със хляб.
И видях още как
върху целия този товар
Оня, който благославя от горе,
изсипа още
безброй снопове светлина,
трупа ги върху сърцето
на младоженците
като кръстци пшеница.
Бях свидетел на целия този
сияен и безмилостен товар,
но и върху мен
(или само върху мен)
се напластяваше като грамада
тази тежест.
И не зная накрая
дали по-тежко ми се стовари
цялото това присъствие на сиянието,
или отвъдната светлина
на невестината целувка,
която като лястовица
долетя при мен,
та усетих трясък във прозореца.
И не знам дали
се изплаших от красотата
или красотата тогава
извика уплашена от възхита,
не знам дали
въобще се събудих
или ме погълна съвсем
синята пукнатина на съня:
зная само, че поникна
черна роза
на мястото, където се спояват
моите устни
с хребетите на зората.
И копнее тази роза
за музиката в Кана.
Не слънце,
сега месечина храни
нейния корен:
издига се луната
всяка нощ от нея,
и с нея приливът –
и расте над брега,
до гърлото,
плачът на водите.


РИБЕНО ЯТО

Рибено ято, което плуваш.
Твоят хайвер пее навсякъде
и цъфти сребърно цвете
на бреговете далечни.
Рибено ято, което през звездите
се провираш,
и цяла нощ капе прозрачна роса
над сините гори
на моята душа.
Рибено ято, което през съзнанието ми прелиташ.
Риболик седя в съня,
със морето в стаята.
Рибарник богат е тишината,
нито една напусната къща не е забравена
и всички съдове са пълни с хайвер.
Не зная дали зората оттук
ще избие към покрива на света,
или ще остане стаена под прага,
във темела от вода.
Водно струи богомисълта
и в крилото на ангела,
което става перка.
Там, където висеше иконата,
сега е вир дълбок
и рибата-невяста блести
във моя пръстен
на дъното.


В ПИТАНЕТО

По-добре е да си в питането,
отколкото да питаш.
Онзи, който е в него,
(но той не е оттука)
расте постоянно в покоя на Тайната
и няма нужда от нищо,
нито от нашия евентуален отговор.
Не е докоснал той мистрия,
а има къща
(всеки темел за него полагаме),
не е посял зърно,
а се храни богато
(всяка жътва за него жънем),
не се е замислил нито за миг,
а целият е мисъл
(всяка прашинка ум за него пилеем),
не е отворил никога уста,
а е говор без дъно
(всяка наша дума от неговата тишина извира).

Ние питаме и сме несигурни,
защото сме извън него.
Той е в питането и е сигурен и богат,
до горе изпълнен със себе си,
заключен във страшен покой.
От него падат върху нас
гръмотевиците и луните,
и кърви наранено битието.


СПОМЕН ЗА ПРА-ВИКА

Отдалече се прелива над брега висок
бялата тишина във съня
и няма защита пред нея,
кух е светът, за да приеме пра-вика.
Зеят незатворени съдовете,
вратите, прозорците…
И аз във средата на стаята съм
само пукнатина в пукнатината,
през която минава със тътен
първичната тежест,
докато водата избива мъчително
през глината и камъка.

Не само аз, всичко би искало
да се издигне сега над тежестта,
но отдавна премина Ангелът
над тези простори от вик.
Все пак, някъде високо още трепти
шумът от неговото крило,
докато някой ми заповяда:
на този шум да се поставят
темелите на новата къща,
за да може да премине страшната ведрина
през сянката на гъсталаците
и да ги изведе на хребета
пред лицето на Зората,
прозорците и съвестта
да се изкъпят във светлина.


ПРИСТИГНА ИСУС

Пристигна Исус,
за да подмлади
времето и вечността.
Показа пътя,
мина през болката,
възкачи се на кръста,
а след това се възнесе.
Върху нас се стовари тогава
сянката на Голгота.
Аз гледам розата
как на страшно място
разпъпва –
и нашето сърце,
насърчено от нейния подвиг,
гръмва в песента
сред бездната на нощта.


СИМОН ОТ КИРИНЕЯ

Симон от Киринея излезе
от лозето свое,
за да отмени малко Исус
и да понесе кръста
по пътя към Голгота.
А когато беше вдигнато разпятието,
над гроздето легна
сянката на кръста,
във мига, когато в гроздовете
вече прекипяваше виното
и когато Исус изрече:
“Боже, нека ме отмине
тази чаша!”
Но трябваше да се изпие,
беше отсъдена и изкупителна
тази наздравица,
за да подмлади времето.
И беше изпита.
Тогава Симон от Киринея чу
как виното вече се пени
и как се изкачва
във високата наздравица
на Новата Сватба,
сред Новото Време, което настъпи,
и запя за да прослави Онзи,
който във нейно име
пи от жертвена чаша.


В НАДСЪЗНАНИЕТО МИ БЕШЕ ЗАПОВЯДАНО

В надсъзнанието ми беше заповядано
да се изкача,
за да приема тази вест.
Помня силата на неродения юнак.
Отдалече бучи този поток,
през съзвездията се провира.
От неговия пролетен глас
се закрепва пропуканата ос на света.
Всичко блика в промяна
и нищо вече не е същото.
От вечността повторно идва при нас
Детето на светлината Христос.


ОБЕЩАНИЕТО

Обещанието.
Колко надежди само дарява,
но все пак всяко обещание е грях.
То е като цвета на ябълката,
в който преди да завърже плодът,
вече престоява червеят,
и онова “Защо” е само отчаяние.
И Исус знае това.
Знае това и Петър, който обеща,
но се явиха третите петли,
за да потвърдят греха на обещанието,
а може би най-вече
(ако се размисли добре),
за да отключат зората,
с която се извършва опрощението
във лика на светлината.
И Исус свети –
и не обещава.
Той е –
и прощава.


ВСИЧКО ИМА СВОЯ БЕЗДНА

Всичко има своя бездна.
Тази на вика е най-дълбока,
но нея той я трансформира
от тъмнина във светлина,
когато от страшната пукнатина на раната
изкача да пее смело денят
над хребетите на нощта във нас,
и когато поздравяваме ятото в небесата:
“О, птици, светли чеда на вика,
бъдете благословени,
задето толкова високо изкачихте
камъка на болката,
та сърцето да забрави за своята тежест
и да запее разтворено
във синьото лице на Бога!”


ОТСИЧАНЕ НА РАЙСКОТО ДЪРВО

                    На Климе Коробар

Чух този удар
на секирата тежка,
с който, като във жив пясък,
влязохме във съществуване.
В сърцето си усетих
този страшен трясък
на Райското Дърво.
Бе миг това когато
онова, което беше злато и вечност,
се превърна във ръжда и прах.
И видях как на дъното
на нашето битие рови червеят.
Видях и заплаках,
седнал на прага на първата нощ,
в която влизаха,
от пети до глава смъртни,
моите прародители.
Заплаках горчиво,
а не бях още роден.


(*) Прототип на лирическия персонаж на Клетников е Архангелът Господен от фреските в църквата “Св. Георги” (12 в.) край с. Курбиново, Преспанско – Р. Македония. (Бел. прев.) Обратно в текста