ПРИКАЗКА
ПРИКАЗКА
Нея обичаха трима князе.
Тя беше бледна и горда принцеса.
Никой от тримата пръстен не взе.
Никой не знае князете къде са.
Бдяха над нея звездите в нощта.
Звездни усмивки в косите й спяха.
Нейният поглед - небесна мечта -
рицари в шумни турнири зовяха.
А от далечни, незнайни страни
спираха прашни и морни кервани,
тихо те слагаха своята дан:
накити скъпи и златни премяни.
С лунните феи живееше тя,
в тъмните кули на мраморен замък.
Само студените, бели цветя
вечер целуваха нейното рамо…
Нея обичаха трима князе.
Тя беше бледна и горда принцеса.
Никой от тримата пръстен не взе.
Никой не знае князете къде са.
——————————
сп. „Хиперион”, г. 3, кн. 9, 1924 г.
ПРОЛЕТНА ПРИКАЗКА
Кой ще ми тихо отвори
порти от злато ковани,
ясни да зърна простори,
росни и свежи поляни?
Радостен искам да ида
в светлия мир на цветята,
лятната утрин да види
стройния пътник в полята.
Привечер, сестро, над мене
твоя взор тъжен се спира,
твоите стъпки смирени
в моите песни замират…
Ти ще ми порти отвориш
в пролетна бяла премяна -
ясни да зърна простори,
росни и свежи поляни.
ВЪЗКРЕСЕНИЕ
На Т. Траянов
Като вечерен облак отплува
мойта скръб по небесния път
и сърцето ми с песен ликува
над свещената майчина гръд.
И със песен аз искам да срещна
в тоя храм Непознатия Гост -
там се молят децата безгрешни,
там ще мине смирено Христос.
Безпределно, и светло, и дивно
е в земята на мойте деди;
ветровете дълбоко заспиват,
отшумяват следбурни води,
вее лъх ароматен в полята…
благославяйте, бели цветя! -
херувими летят в небесата -
тишина и лъчи над света…
——————————
сп. „Хиперион”, г. 4, кн. 1-2, 1925 г.
СКАЗАНИЕ
О, слово - меч от тма и огън,
вестявай обич, скръб и мъст.
Т. Траянов
Народът бе храбър, суров и велик -
познаваше зноя на пламенен меч;
стрелите отровни и бойния вик
звучаха победно над вражеска реч.
Той бродеше в степи и димни гори,
пленяваше роби и рунни стада,
и горди кохорти със бой покори,
и техните знатни царства завлада.
Но нявга, когато - след лютата бран -
се връщаше морен към родния праг
той спираше бледен сред мирния стан -
пред ниските стрехи, потънали в мрак.
Той идеше мрачен от южни земи
(посрещан от стройни и буйни жени)
узнал в самотата, че властни тъми
последната радост с тъга ще сменят…
И скръб непозната растеше навред.
На орляк прелитаха тъмни злини.
И бавно, и тежко - без лъч и привет
минаваха смутни и тягостни дни…
Покоят за него утеха не бе -
не сещаше волност, ни сладостен звън:
тежеше студено, безбрежно небе
и черната повест на гибелен сън…
Стъмено доброто се сплиташе с зло
и злото познаваше светъл предел,
но нямаше още лазурно весло,
ни вятър попътен, ни кораба смел.
Той чезнеше тихо, потънал в мечти -
без книга, без слово и писан канон;
забрава се спусна и гибел вести
жестоката орис на царския трон.
Тогава изгряха три чудни звезди.
Знамение кръстно народът видя,
и словото в него мрака победи,
земя и простори духът завладя.
——————————
сп. „Хиперион”, г. 4,. кн. 3, 1925 г.
ПЕСЕН НА ДУХА
Ти царуваш над знойни пустини
и над хладните нощни тъми,
преминаваш поля и долини
и в леса вдъхновено шумиш.
Ти зовеш белоснежния север,
а летиш над лазурния юг
и разтваряш небесния веер
с благодатен, миражен отзвук.
Ти не знаеш ни радост, ни горест,
ни любов, нито черна злина -
ти си пламък среднощен в простора,
ти си утринна тиха мъгла.
Всемогъща е твоята песен,
полетяла далеко в света,
претворила и пролет, и есен,
претворила деня и нощта.
Понеси ме към светли предели,
над пространни царства и земи,
дето волните облаци бели
уморени почиват сами!
Понеси ме далеч от земята
и от нейната каменна скръб,
към лазурната вис непозната,
към покоя жадуван и скъп.
ЕСЕННО СЛЪНЦЕ
Девет бледни месечини, девет бледни деви
спряха тихо под звездите на потаен север:
девет арфи прозвучаха в многострунна песен
и пристъпи на земята златолика есен.
И пристъпи редом с нея млад и хубав странник
с бледно чело, с поглед светъл и в доспехи бранни,
в ранна утрин той пристъпи, като в сън унесен -
верен спътник, горд избраник и жених небесен.
С хладен бисер той обсипа пътя й далечен
и покри я с цветовете на вълшебна вечер,
а когато спря на заник бледен лъч последен
сложи в стъпките й тъжни своя меч победен.
И запяха девет арфи многострунна песен,
и премина над земята златолика есен -
с таен трепет тя премина след възлюблен странник
в път далечен, път обречен към страни незнайни.
——————————
сп. „Хиперион”, г. 4,. кн. 8, 1925 г.
ВЕЧЕРНО АДАЖИО
О, вечерта далечна, това е моя блян,
и мойта тиха горест, де спомена почива,
през всички дни и нощи в душата отразен
от вечерта далечна, печална, мълчалива.
И виждам те отново аз тъжно примирен
високо в небесата, видение прозирно,
лъчът игрив и нежен на идващия ден,
отронен със въздишка в покоя на ефира.
И тихо долината потъва в златен сън,
нарцисите разцъфват под светли небосклони,
а някъде набожно отекнатия звън
долита и замира, и трепетен се рони;
и никакви незнайни и странни брегове
през сините миражи пред мен се открояват
и твоя глас далечен към пролет ме зове,
ведно със цветовете на светлата забрава.
Това е мойта горест, това е моя блян,
о, вечерта, в която със спомена почива
и тъжната соната, и погледа смирен -
съзвучие неземно отново ме опива!
КЪМ БРАТА СИ
Когато отмине нощта над земята
и дойде невинното утро при теб,
ще чуеш смирено молитвата свята
на никаква тиха и прелестна степ.
Ще чуеш ти дивната, девствена песен,
родена в дълбоки и златни недра,
кавала - във скърби и радост унесен,
и бодрия звън на игриви стада.
Ще видиш поляните, с бисер покрити,
пространни, зелени и влажни гори,
и гордите птици, високо в скалите,
де волния вятър самотен цари.
Стани и попитай тогава сърцето
коя е таз светла и знатна страна,
де утрин в блаженство се къпе небето,
душата - в свещена и бистра вълна?
Попитай, и сълзи от радост щом бликнат,
и слънце огрее вълшебния край,
във светлия образ - земята велика,
ти своята майка любима познай!
——————————
сп. „Хиперион”, г. 4., кн. 9 и 10, 1925 г.
