РАКИЕНО ВРЕМЕ

Анатолий Петров

Столичанинът Александър Фенерджиев реши и това лято да направи пътуване с велосипеда си из страната. Миналата година стигна до Видин. Оттам обиколи крайдунавските градове до Свищов. Тази година реши да промени маршрута. Вместо към Дунава се насочи към Предбалкана. Оттам ще стигне до билото на Стара планина и само на спирачки ще се спусне към Южна България.
В подбалканското село живее негов стар приятел. Преди години на възлова железопътна гара на приятеля му се случи беда. Беше се подхлъзнал и паднал. Фенерджиев се притече на помощ. Заведе го при лекар. Оказа се натъртване, но при падането от джоба бяха му се изтърсили парите. Александър му даде пари, настани го във влака и той замина.
Не след дълго Минко, както се казваше пострадалият, му се отблагодари. Не само му върна парите, но му изпрати бутилка сливова ракия, пушена сланина и червени люти чушки.
В късния следобед колкоездачът наближи селото, в което живееше Минко. Беше му непознато. В началото срещна възрастна жена. Попита я:
- Госпожо, къде мога да открия лицето Минко Цочев?
- Много лесно - отговори тя и го насочи. - Като влезеш в селото, ще видиш църквата. На улицата до църквата има кръчма. На фирмата над вратата пише: Кръчмарница “Трета младост” на Минко Цочев. А къщата му е до заведението. Наближава ракиено време, той ще я отвори.
- Благодаря Ви, госпожо!- поклони се той и завъртя педалите на велосипеда.
Двамата приятели се срещнаха пред кръчмата. Сърдечно се здрависала и влязоха. Последваха ги двама възрастни мъже, подпирайки се на бастун.
Александър извести Минко за намеренията си. Ще поседи тук, докато захладнее, после ще продължи, макар по тъмно, към билото на Стара планина. Минко му рече:
- Трудно ще ти бъде да въртиш педалите на велосипеда по нагорнището. Ще направим друго: два-три пъти в седмицата, вечер, с магарешката каручка отивам до съседното село при колбасаря, който ме снабдява със суджуци и разни месни деликатеси за клиентите ми. Той се казва Маринчо. Магарето ми отличо познава пътя. Ще натоварим велосипеда и раницата в каручката, впрягам магарето, качваш се и заминаваш. Като стигнеш, оставяш магарето и каручката на Маринчо и на другия ден той ще дойде с нея тук. Така ще скъсиш пътя до билото. Имам чудесно магаре. Купих го като малко от един калейчанин на пазара в Ловеч. Отгледах го, възпитах го, ама някакво магарешко образование не можах да му дам. Магарето ми се казва Пангалос. Майка му, Гайдура, е от Гърция, от породата “Кипърско магаре”. Баща му, Испас, е от крайдунавското село Горни Вадин, а бащата на баща му, Дормуш, е от Шумен. Пангалос свободно се движи из двора, не го връзвам и ходи, където си иска. С кучето Динко са големи приятели. Мен ме познава по гласа. Нощем, като му викна, веднага идва. Кучето ни придружава, когато отиваме при колбасаря, върви най-отпред, пред магарето. И то знае пътя. Като влезеш в селото, къщата на Маринчо е първата в дясно, накрая на улицата. Паролата ни е: “Нося ракията”. Ще викнеш и той ще излезе. По пътя само ще подканяш магарето: “Хайде, Пангалос!”
Двамата приятели се разбраха. В заведението влязоха нови клиенти. Кръчмарят им викна:
- Добре дошли по ракиено време, господа!
Старците седнаха и наблюдаваха как Минко и новодошлият задушевно разговарят зад тездяха. Единият от тях прошепна:
- Кой е този, дето си шепне с Минко?
- Отде да го знам - отвърна другият.
Първият продължи:
- Прилича ми на търговец на миши кожи и врабча перушина.
- Може и да е някакъв новоизлюпен политик. Виж го как хитро се усмихва!
В кръчмата навлязоха и други мъже. Като прекратиха разговора зад тезгяха, Фенерджиев на висок глас цитира думите на Алеко Константинов:
- Опознай Родината, за да я обикаляш!
Новодошлите насядаха около масите. Фенерджиев ги преброи, бяха единадесет. Викна на кръчмаря:
- Налей на всичките господа по чаша ракия!
Минко бързо се разшета и ракията бе сервирана. После Фенерджиев додаде:
- Сложи им и мезе!
Непознатият гост в селото вдигна наздравица:
- Наздраве, господа! И нека погледът ни за бъдещето на България да бъде светъл, успешен и с многоочаквани радости за народа ни!
- Казах ли ти, че господинът е новоизлюпен кандидат за политик… - прошепна един от първите, влезли в кръчмата.
- Ще гледаме - отвърнаха другите.
Митко Дървения стана прав, поздрави:
- Добре дошъл в селото ни, господине! Радост е за нас, че сте тук по ракиено време. Ние представляваме селския парламент, а кръчмата е пленарна зала. Тук решаваме всички въпроси. Кметската наместничка е високообразована жена. Преди години кметът на селото ни се е подписвал с две букви. По това време селският ни козар Злати Лесидренски заминал за добруджанско село. Там се представил за зооинженер, завършил Селскостопанската академия в София. Приели го радушно, но като разбрали, че няма завършено и прогимназиално образование, тутакси го изгонили.
- Парадокс на времето - обади се Цонко Минин.
- Налей на господата по още една ракия! - разпореди Фенерджиев.
Дядо Иван Ценов, бивш начален учител, се обърна към непознатия:
- Господине, желаем Ви здраве, успехи, благополучие и дано да вземете висок пост в държавата! И дано някой ден, пак по ракиено време, да се видим тук! Алеко Константинов пише: Бай Ганьо бил на гости у Иречек и му казал за кметовете и депутатите: “И едните, и другите са маскари. Келепир има в тая работа.”
- Така е! - в хор отвърнаха всички.
Лъчите на залязващото слънце се скриваха зад старопланинския връх Амбарица.
Фенерджиев се разплати с кръчмаря. Двамата тихомълком излязоха през задния вход на заведението. Минко впрегна магарето в каручката. На нея натовариха велосипеда с раницата. Качиха се и магарето потегли. Минко го заведе до шосето, показа му пътя:
- До билото има три села. Отминаваш първото и спираш във второто. Спри пред първата къща, вдясно на пътя и силно викни: “Нося ракията”. Маринчо ще излезе. Оставяш му магарето и продължаваш нагоре. Пък и Пангалос знае пътя.
Сбогуваха се. Новият пътник в магарешката каручка се чувстваше добре. От време на време подвикваше на магарето:
- Хайде, Пангалос!
Кучето Динко тичаше по пътя, връщаше се до каручката, подушваше я с новия пътник, заставаше пред магарето и продължаваше напред. Свежият балкански въздух подейства добре на Фенерджиев. Той придремваше, после отваряше очи, като продължаваше да вика на магарето:
- Хайде, Пангалос!
Настигнаха го няколко каруци с циганска сватба. В първата каруца седяха музикантите, свиреха и пееха:
- Джелем, джелем, лунгоне дроменства, маладинем бактале роменса…
От последните каруци сватбарите пригласяха:
- А-а-а, ромале, а-а-а, чавале…
Каруците отминаха. Слушайки тракането на колелетата на каручката и равномерните удари на копитата на магарето по асфалта, той си спомни разказа на големия български писател Йордан Йовков “Песента на колелетата”. Въздъхна и рече:
- Каква музика!
Унесен в хубави мисли, задряма. Настъпилата тишина го събуди. Отвори очи и видя, че магарето е спряло в началото на селото. Вдясно от пътя нямаше къща. На къщата вляво светеха прозорците и лампа осветяваше двора. Слезе от каручката и викна:
- Нося ракията! - никой не се обади и той изкрещя пак:
- Нося ракията!
- Влизай! - обади се възрастна жена, която шеташе из двора.
Фенерджиев влезе.
- Господ те изпраща - каза жената и продължи. - Ракиеното време в нашето село върлува и през деня, и през нощта. Как искам да ударя една ракия, не само за душата, но и за тялото. Сядай!- покани го тя на маса в двора. После донесе две чаши. Фенерджиев го наля. Жената каза:
- Наздраве!
- Здраве и късмет! - додаде гостът. После попита:
- Ще дойде ли Марин?
- О! - въздъхна жената. - По-точно аз ще отида при него. Налей по още една чаша, та да му се намери на онзи свят. Хайде да пийнем за Бог да го прости!
- Кой ще прави сега суджуците? - попита Фенерджиев.
- Ох, аз ще ги правя, но като дойде време да заколя прасето.
Фенерджиев разбра, че е станала някаква грешка. Остави ракията, сбогува се и излезе. Видя, че магарето с каручката ги няма. Чудеше се накъде да тръгне. След дълъг размисъл, закрачи по обратния път, по който бе дошъл. Вървя дълго пеш. Като излизаше от по-долното село, видя, че на изхода има крайна къща, която поради дрямката беше отминал.
Продължи надолу. Влезе в селото, в което пристигна по ракиено време. Зарадва се, че малко преди разсъмване, пред къщата на Минко стоеше магарето с каручката, а кучето Динко лежеше до нея. Раницата и велосипедът бяха там. Зарадван, си рече: “Почтени хора са балканджиите! Ако това се беше случило на друго място, не само от каручката, магарето, раницата и велосипеда, но и от кучето да няма и помен”.
Свали велосипеда и раницата, качи се и завъртя педалите по обратния път към столицата.