ИЗ „И ПОСРЕЩНЕТЕ ЩЪРКЕЛИТЕ” (1977)

Андрей Андреев

***

И пак разсъмване… И слънце…
И стрък трева върху паважа.
Огньове по брега отсрещен,
два изстрела - като на сватба.
И ме измъчва странно чувство,
ще мога ли да ти разкажа
поне наполовина точно
онази приказка за хляба.

Да тръгваме, сега навярно
отварят всички магазини.
И дъх на топъл хляб остава
по дланите и сред жарта.
Отключени са всички пощи…
И телефонните кабини.
И раздавачите отново
самотни тръгват по света.

Дошъл е миг да се покажем
пред въздуха, солта и глината
не с много думи, а с ръце
от труд и радости превивани.
Дошъл е миг на равносметка -
веднъж в неделята, в годината.
И трябва всичко премълчано
да си разкажем днес. Завинаги.

А другото… Пак топло слънце.
И стрък трева върху паважа.
Огньове по брега отсрещен,
два изстрела като на сватба.
И странно чувство за виновност,
ще мога ли да ти разкажа
поне наполовина точно
онази приказка - за хляба.


***

Светът ми заприлича
на лятото узряло.
Предишното момиче
във теб е изгоряло.

Сега жена ме среща,
жена ще ме изпрати
през лятото горещо
на пътя ми обратен.

Сред множеството шумно
и под часовник златен
ще видя как потъва
сред лятото жената.

Отчитат точно време
стрелките му от слама.
И дават, и отнемат.
… А път обратен няма.


***

Узряват ябълки наесен.
Узряват край реките сини.
И под небето тръгва песен
за ябълковите градини.
И всички я запяват, само
един човек мълчи, не пее.
Мълчи човекът, песента му
звезда-вечерница люлее.
И е щастлив, и му е криво.
Прехвърли слънцето зенита.
И с всяка ябълка изстиват
и все по-кратки стават дните.
И натежават раменете…
И няма пак снага да вдигне
и в миг да стъпи там, където
едничка песента ще стигне.


***

На Андрей Германов

Над къщата планинска и над склона,
по пясъка - последен лъч пролазва.
Угасва слънцето, светът залязва
по стари, по неписани закони.
Надвесен мълчаливо над реката,
в игра увлечен с ловката пъстърва,
усещам как в дълбокото потъва
усмивката ми - преди малко златна.
И през шума на есенната шума,
през светлината, северна и южна,
сега разбирам колко ми е нужна
една добра, една човешка дума.
И се изправям на брега огромен.
И си припомням, че разпитва дълго
и към отвъдното човек не тръгва,
преди да е разбрал, че ще го помним.
Преди да е разбрал, че ще се трудим
добри и сговорни сред гъстата жарава,
защото гасне слънцето, светът залязва,
но утре пак за труд ще се събуди.
Но утре пак ще зашуми реката,
ще блъска, ще се пени, ще бушува.
И от дълбокото отново ще изплуват
усмивките ни - преди малко златни.


***

Днес една жена ще ни обича.
Ще ни чака днес едно дете.
И от нас дървото посадено
до разсъмване ще порасте.
Днес една земя ще ни изпрати,
думите обидни ще прости.
Или в полунощ ще ни повика
пред скръбта й да сведем глави.
Само днес… Че утре ще е късно.
Утре друг ще тръгне в този свят.
Друг ще е и любен, и разлюбван.
Друг - от нас по-силен и по-млад.
… Затова, когато се завръщам
и присядам привечер при вас,
виното напразно не пилейте,
не скъпете силния си глас.
Утре няма той да разлюлее
под небето люшнатия път.
Само днес… Нататък тихо грее
пръст… И корените я рушат.


***

Нито късно, нито рано -
време е да те обичам.
Връщат се реки, дървета
остри мълнии разсичат.

Синовете първородни
чакат майките ни живи.
А лежат пред нас огромни
угари… Неподатливи.

Ден след ден. И идва есен -
жерав в кръговрата земен.
Нужен ни е всеки удар
на кръвта незащитена;

ябълковите поречия
с кладенци и бяла пара
и онази зла обреченост
да цъфтят и в януари.

… И в очите ни да светят,
по земята разгневена,
есенните й полета,
бреговете й солени.

Бурите й да разсичат
чак до корена дървото,
време е да те обичам…
Истински… Като живота.