ЖРЕБИЙ
ЖРЕБИЙ
Вълчи нощи. Кучешки дни.
Свети кандило, пред иконата бди.
Дякона проси от цяла душа:
- Свобода, дай ни Боже! Не хляб - свобода!
Вълчи нощи. Кучешки дни.
Тръгва молитвата, по стръмно върви.
Жребий, кръстосан от кръст и кама!
И бесилка… Нататък струи свобода.
СЪНОВИДЕНИЕ
Навярно тръгнало от рая
в съня ми бял дърво сияе.
Трепти с цвета на старо злато
с въздишката на всеки вятър.
И аз съм тук, съвсем наблизо -
прозрачна, безтелесна мисъл.
Превръщам се полека в притча
с полуусмивка на момиче.
Адам тук няма нищо общо
и Ева ми е непозната.
Каква ти ябълка! Дървото
смирено пуснало е корен
и като символ на молитва
нагоре се стреми, нагоре…
А аз към себе си се връщам.
Обличам дрехите от кожа.
Събирам трескаво делата.
Затяга примката змията.
Надолу тегли ме, надолу,
където се върти земята…
Каква ирония! В безкрая
дървото се завръща в рая.
МОНОЛОГ НА ЕДНА ЕВА
Позна ли ме?
Изваяна съм просто:
парченце кост, облечено във плът.
Поток слова:
стаени, нежни, остри -
утеха и горчилка за из път.
Тръстикова,
сумрачна и крайбрежна -
бял гребен за насрещни ветрове…
Молитвена
искрица за надежда.
Сълза, която с времето расте.
Проклятие
или благословия?
До тебе съм - за зло или добро.
Позна ли ме?
В усмивката се крия
и в болката на твоето ребро.
ПЯСЪК В ШЕПИТЕ
Сега съм на брега. Небесен навес
безветрието на този ден опъва.
Побирам в шепите си малко пясък.
Дали да си го взема преди тръгване?
Пресявам пясък, дребни раковини,
черупки гладки на въздушни миди,
несбъднатите люспи на русалка,
сушена суета от водорасли…
Две-три желания и златна рибка,
чиято сянка все ми се изплъзва.
Отломки ситни - спомени за бури,
овеществени корабокрушения.
И пясъкът е ту златист, ту черен,
безцветен, слюден, грапав, дребнозърнест,
коварно мек като изтляла пепел.
През пръстите се сипе с леко съскане.
А всъщност за какво е този пясък?
Баластра за из път - следа от суша
и дъно на морето, и небето.
За полет ще ми трябват
празни шепи.
