МАХАЛАТА НА СОВИТЕ

Горан Атанасов

Репортерът пристигна от София в малко селце из пущинаците на Северозападна България. Беше късен ноември и улиците потъваха в кал. Изпратиха го от голям ежедневник да опише живота в едно обикновено селце. Знаеше, че ще бъде лесно. За Северозапада е винаги лесно да се говори. Тук всичко е най. Най-беден, най-изоставен, най-изпаднал. Но репортерът беше млад и нахъсан, искаше да напише хубава статия, нетипична. Избра си Владимирово. Село никому непознато, но близо до областния град Монтана, само на 20 км, което щеше да му даде възможност, ако се наложи, да се прибере вечерта и да нощува в прилични условия.

Репортерът пристигна рано сутринта. Мъглите тепърва се надигаха и селото току прозираше. По улиците срещна няколко бабички, които носеха закърпени плетени торбички с хляб и мляко. Спря на центъра и влезе в местната кръчма. Вътре го погледнаха с любопитство тукашните вагабонти, половината цигани. Беше задимено и тежко. Цигареният дим се смесваше с миризмата на мастика и засъхнало вино.

Репортерът си поръча кафе и помоли да седне в крайчето на една маса, където се беше настанил възрастен дядо. Пред него димеше малка пластмасова чашка с рядко кафе. Белокосият старец се подпираше на двата си бастуна и гледаше в земята.
Репортерът не знаеше, че е дошъл точно във вторник, пазарния ден на селото, и дядото именно поради тази причина беше напуснал крепостта на дома си и излязъл навън, за да види тоя и ония, да изпие едно кафе и да си купи днешния вестник. Иначе не излизаше, минаваше 85 г., беше здрав в ръцете, с бистър ум, но краката вече не го държаха. Помагаше си с двата бастуна - единият дървен, другият як, железен, с дръжка от маркуч.

- Добро утро! - поздрави любезно младият репортер. Може ли да седна при вас?
Старецът извади поглед от земята, погледна момчето и се отмести леко вдясно. Протегна лявата си ръка на свободното място.
- Заповедайте! Що да не може. Ние тук редко виждаме млади ора.
- Благодаря.
- На чии ора си?
- Моля?
- Тукашен ли си? Може да познавам деда ти или баща ти.
- Не, дядо. От София съм. Репортер съм и съм дошъл да напиша статия за живота във вашето село.
Дядото се усмихна.
- И за какво ще пишеш?
- Вие ми кажете, ще предам думите ви. Старецът отпи от кафето.
- Е, тва кафе ли е бе, Цветко? Едно кафе да не моа да направат днеска. Навремето кво кафе имаше. Две глътки и те удари у петите.
Цветко седеше насреща, скръстил крака по женски и се усмихваше.
- Момче, почни статията си с това, че у цело село нема къде едно свесно кафе да изпиеш.
- Ние затава пием вино, деда ти! - провикна се Пепи Бозката.
Старецът плъзна поглед по ухилената му празна физиономия и без му обърне никакво внимание, продължи:
- С кола ли си, момче?
- Да.
- Заповядай дом да ти направя едно истинско кафе и да поговорим. Тва е Цветко. Тукашно момче е. Беше по Италия, ама сега си дойде тука. Нема работа, грижи се за детето си. Всеки ден го кара от село до града и обратно. Да учи! Щото у нашто училище само цигане останаа. А имаме убаво училище - техникум по механизация. Академията му викаха навремето.
И размаха бастуна дядото.
- Айде да одиме. - Старецът се понадигна. - Това отсреща е Митко.
Митко се изправи и подаде ръка.
- Приятно ми е.
- Митко Механата. Познай що му викат така? Ха - и се усмихна до уши старецът. Репортерът не знаеше какво да каже. Историята, за която беше дошъл, сама се пишеше пред очите му.
- Митко е пенсионер. Дойде си по село. Добре, че са двамата с Цветко. И Румен, де, че не останаа ора. Само цигане и сови.
- Къде са хората? - запита репортерът.
- Къде ли? Едни забегнаха по чужбините, други измреха, трети си продадоха къщите на циганете. Завзеха селото. А какво село имахме само. За убос! 2000 души живееха тука, хората се занимаваха със земеделие и животновъдство. Гледай сега какво е - кал. И така, и иначе - пак кал! Нема оправия, момчето ми. Напиши го у материала.
Митко, Цветко и дядо Горан закуцукаха към колата, репортерът ги последва. След малко бяха пред къщата на стареца.
- Заповедайте, заповедайте.
- Чеки да идем да донесем малко винце, от мойто, момчето може да иска да се почерпи.
И побегна Митко към къщата си през улицата. Влезнаха вътре, дедото сложи кафенце и наля лимонадка. Печката бумтеше, а отгоре чайникът свиреше.
- Може ли за мен чай, дядо Горане?
- Може, разбира се.
- Имам двама внуци. Колко тебе може да са. Единият е даскал у Берковица, другия е по София. С интернете се разправя, такива работи. Викат му „инженера” у фирмата. Нема висше. И нема, що не иска да го завърши, ама инак разбира повече от ония с дипломите.
Изпиха си напитките и дядото рече на репортера:
- Ела да ти покажа нещо навънка.
Излязоха на улицата, старецът се подпря на бастуните и започна:
- Гледай сега какво е положението. Къщата отпреде я продадоха на цигане. Стопанката замина за Америка. Като в онова стихотворение - усмихна се дяволито той. - Добри цигани, музиканти. Зеха да я стегат, кво ще стегне един циганин не знам, но знаеш ли каква е първата му работа като взема някоя къща? Не знаеш, млад си. Реже дърветата у двора. Циганинът обича пустошта. Тука имаше голем бор. Резнаха го. Следващата къща. Хорохой се спомина и я продадоха. Насели се Кандо. Абе, и той е добър циганин, услужлив. И какво направи Кандо като взе къщата, не може да се сетиш? Имаше 100-годишен орех у двора. Те такова стебло, като дувара. Сега да видиш орех? По-надолу - цигане. Беха цел живот по Италия. Проблеми не правят. Тумба-лумба и до там. Следващата къща. Там живееше Шумката - Георги Даскала. Преподаваше по математика. Спомина се, горкият. Сега там живеят сови. По-надолу - Митойко на Тарланковци - сови. Марко на Банджовци - сови. Стойко Минов, Дино Патаринката, Вандо Шараня, Петко Шутия, Славко Котлара, Колдо на Велковци, Найден Барльов, Марин на Велковци - сови. Когато бях дете, совите бяха в гората! Сега са в съседните къщи! Въртят се наоколо, чакат ни. Прелитат като въздишка от отвъдното над главите ни. Мъчно ги виждаме, потайни същества са. Излизат в късна доба, по мръкнало. Сякаш от самия ад идат. Що дират тука? При нас - бабичките и старците, един Господ знае. По право - един дявол знае. Но все по-често се обаждат. Бу! Бууу! Буууу! Предупреждават ни. Внимавайте къде стъпвате с бастуните! Вие сте следващите! Това вече не са вашите къщи. Това са нашите къщи. Вие вече сте при нас. В махалата на совите!

На следващия ден репортерът се прибра в София. Сутринта седна пред компютъра в редакцията и започна материал със заглавие:

„Селото в края на света”. Спря за момент, после изтри заглавието и написа: „Махалата на совите”!